Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Макарий Нотарас – родоначалникът на „филокализма”

Сряда, 05 Април 2017 Написана от Архим. Кирил (Говорун)

St Macarios NotarasСв. Макарий, митрополит на Коринт, е изключителна личност в истинския смисъл на думата. Той преуспява в много области на църковната дейност: в духовното образование, богословието и пастирското дело, но и в аскезата, а най-отличителната му черта е смирението. Въпреки че е един от най-големите духовни авторитети на своето време, предпочита да живее в неизвестност. До неотдавна той беше в почти пълна забрава, макар че всички познават труда, който се появява най-вече благодарение на неговите усилия – прочутото Добротолюбие. И продължаваше да бъде забравен, въпреки че скоро след смъртта му неговият приятел и съмишленик в коливадското движение, св. Атанасий Пароски, пише житието му. Написано от един от най-образованите мъже на епохата, това житие остава най-пълният и достоверен източник за неговия живот.[1]

И така, Михаил Нотарас (в монашество Макарий) се ражда в 1731 г. в с. Трикала, област Коринт, в семейството на градския „прокрит”, т. е. управител. Баща му се казва Георганд (Георги), а майката му Анастасия. Семейство Нотарас е от знатен византийски аристократичен род. Един от най-известните му представители е Лука Нотарас († 1453 г.), от императорския дом на Палеолозите. Той носи титлата Велик дук, т. е. военачалник на морските сили. Загива при превземането на Константинопол. Заедно с цялото си семейство е пленен от турците, които пред очите му отсичат главите на децата и жена му, а след това убиват и него. Св. Макарий е потомък на родния брат на Лука, Ангел, който след падането на града заедно със семейството си се заселва в Пелопонес. Оттогава семейство Нотарас се установява в района на Коринт.

От същия род е и св. Герасим (1509-1579 г.), покровител на о-в Кефалиния. Негови роднини са също Йерусалимският патриарх Доситей (1641-1707 г.) и патриарх Хрисант († 1731 г.), както и монахът-светогорец и духовен писател Тома Елеавулк Нотарас (16 в.).

Началното си образование Михаил получава в родната Трикала, при един местен свещеник. След това заминава за близкия до Пелопонес о-в Кефалиния, където учи при известния в онази епоха Евстатий. На този остров са били мощите на неговия роднина, преп. Герасим Нотарас. Вероятно поради тази причина в младия Михаил се поражда желание за духовен живот, но то не среща разбиране в неговия баща. След обучението си юношата се завръща у дома си и баща му му възлага управлението на няколко стопанства, собственост на семейството. Михаил обаче, вместо да събира данъците от селяните, раздава бащините си пари на нуждаещите се. Това принуждава Георганд да освободи юношата от управлението на имотите. Така Михаил получава възможността да посвети цялото си време на молитва, посещение на храма, изучаване на Св. Писание и творенията на св. отци, живеейки, както се казва, в подвиг в света.

Този начин на живот обаче не го удовлетворява напълно. Михаил усеща призвание към монашество. Решава да напусне тайно баща си и да отиде в манастир. Бяга от дома си и пожелава да се установи в манастира „Голямата пещера” в Северен Пелопонес. Там обаче се изплашват от гнева на всесилния Георганд Нотарас и не приемат юношата. Така той е принуден да се върне у дома.

По това време в Коринт е открито народно училище, но нямат учител. Михаил се заема да обучава децата и преподава седем години, без да получава пари за това.

В 1764 г. умира Коринтският епископ и изповедник на Михаил – Партений. Както пише биографът на св. Макарий св. Атанасий Пароски, „всички жители на Коринтската епархия, свещеници и миряни, богати и бедни, млади и стари единогласно… отсъдиха, че Михаил е достоен да поеме пастирската грижа за християните в епархията”.

Така той приема монашеско пострижение с името Макарий и се отправя към Константинопол, където през януари 1765 г., на 34-годишна възраст е ръкоположен за епископ от патриарх Самуил Ι Ханджери (1763-1768; 1773-1774 г.). Заел катедрата, той още по-енергично и решително започва да поправя недостатъците в живота на Коринтската епархия: започва борба срещу процъфтяващата тогова симония, кара неграмотните свещеници да учат, а които не желаят, поставя под запрещение, прекратява практиката да се извършват ръкоположения преди установения от каноните срок и т. н. Известно е също, че със свои средства е купувал баптистерии за селските храмове, за да могат децата да се кръщават с пълно потапяне. Продължава да отделя голямо внимание и на народното образование. Отваря няколко училища за обикновени хора. За съжаление тази плодотворна дейност не продължава дълго.

В 1769 г., с руска подкрепа в Пелопонес избухва въстание срещу турците. Макарий заедно с другите епископи от региона взема активно участие в неговата подготовка. С тази цел например той има поредица от срещи с руския посланик Георги Папазолис.[2] Убеждава и баща си да подкрепи въстанието.

Въпреки това въстанието се проваля. Турците започват жестоки гонения против участниците. Семейство Нотарас, включително Макарий, трябва да бягат. Озовават се на о-в Закинт, на запад от Пелопонес. Това става в 1770 г. Жителите на острова поемат грижата за бежанците. На Закинт Макарий остава до 1773 г. След това се заселва в манастира „Св. Богородица” на о-в Идра, също недалеч от Пелопонес, но от източната му страна.

Скоро след края на руско-турската война, в 1774 г. Константинополският патриарх Теодосий II (1769-1773 г.) под влияние на османската Порта иска от епископите, които са свързани с Пелопонеското въстание, да напишат молба за доброволно отказване от своите катедри. Макарий отказва, защото „свещените канони… постановяват подалият либелум за оставяне на катедрата да не се нарича епископ, нито да има каквото и да е от архиерейския сан”.[3] И действително, според каноничната традиция на Църквата, архиерей, доброволно пожелал да изостави своята катедра, се наказва със запрещение от служение. Затова в 1775 г. вече друг патриарх – Софроний (1774-1780 г.) – със специално писмо е принуден да потвърди каноничния статут на архиерейския сан на Макарий. Разрешава му да учи народа и да служи извън пределите на Коринтската епархия, в която вече не е можел да се върне. Всъщност му е наложено наказанието лишаване от катедра, което предполага възможност да се извършват богослужения с позволения на местния епископ. Фактически обаче това е форма на запрещение, което св. Макарий не е заслужавал. Наказанието му е било не поради канонични, а по политически съображения.

Оставайки без катедра обаче, св. Макарий не се оттегля от попрището на църковната просвета. Както пише неговият биограф св. Атанасий Пароски, „този богоносен мъж заедно с апостолите казвал, че ние сме Божии сътрудници… Затова и трябва да се удостоим да бъдем наречени Негови сътрудници, като помагаме на нашите братя-християни в делото за спасение на душите, доколкото това е възможно. С такива мисли той, вместо да учи и просвещава само една малка част от Пелопонес, се заема с цялото си усърдие да спомага за спасението, ако това е възможно, на всички православни християни”.

Междувременно на о-в Идра Макарий има две срещи, изиграли голяма роля в неговия по-нататъшен живот. Първо, той се запознава с пребиваващи по това време на острова няколко монаси-коливади, водени от йеромонах Силвестър. Именно чрез тях се запознава по-добре с идеите на коливадите, за които сигурно е чувал и преди. Друго важно запознанство е била срещата му с Николай Каливурджис, известен по-късно като Никодим Светогорец. Най-вероятно Николай е пристигнал на острова специално, за да се запознае с Макарий, тъй като е чувал за неговата добродетелност и образованост.

Макарий остава на Идра около година. В началото на 1795 г. той отива на о-в Хиос. Какво го е накарало да пътува дотам, не е ясно. След Хиос, в същата година, се отправя към Света Гора. Там, в скита „Св. Йоан Предтеча” на Иверския манастир, и досега се пази неговият жезъл, а местно предание разказва, че известно време той е живял тъкмо в този скит. Впрочем няма как да се разбере, дали това предание се отнася до първото му посещение на Света Гора, или до второто – в 1797 г., или и до двете.

На Атон Макарий се включва активно в коливадските спорове, започнали още в 1754 г. Св. Макарий е бил умерен коливад: той, например, не е смятал практиката да се извършват помени за починалите в неделя за ерес, нито е смятал привържениците ѝ за еретици, както са настоявали някои неразсъдителни представители на коливадското движение, макар че сам се е придържал към практиката да извършва такъв вид помени само в определените от църковната традиция дни.

С това е свързан инцидент от края на май – началото на юни 1775 г. Манастирът Кутлумуш го кани да участва в опелото на Александрийския патр. Матей (1746-1766 г.). Опелото е трябвало да стане в неделя. Разбрал това, Макарий отказва да участва. И изпраща писмо, в което пише: „Защо предпочитате да се извършва помен в неделя, пропускайки останалите дни от седмицата и нарушавайки определенията и уставите на Църквата, които забраняват това? Никога не съм извършвал и не ще извърша помен за починали в неделя!”.[4] Най-вероятно той е бил поканен с цел провокация, знаейки, че е противник на помените в неделни и празнични дни. Кутлумушките монаси не са имали нужда да извършват помена в неделя. Когато Макарий отказва, неговото писмо, заедно с тенденциозни коментари, е изпратено до патриарх Софроний II.

Макарий решава да напусне Света Гора, тъй като не иска конфликт, и отива на Хиос. Както съобщава св. Атанасий Пароски, там Макарий „получил от Светейшия [патриарх Прокопий (1785-1789 г.)] писмо, пълно с негодувание, гняв и заплахи”.[5] Текстът на писмото не е запазен, както не е запазен и отговорът на Макарий до патриарха, в който той, според Атанасий Пароски, пише: „Твоите заплахи не водят до поправяне на нещата и аз съм готов да претърпя всичко, което реши твое Светейшество…”.[6]

Въпреки това св. Макарий не е осъден от Константинополския патриарх както по-рано, на 9 юни 1776 г., са осъдени Атанасий Пароски, Яков Пелопонески и Агапий Кипърски.[7] Причината е била, първо, че той е имал висок авторитет в църковните среди, а също и че се е отнасял по-търпимо към позицията на антиколивадите и на Константинополската патриаршия по този въпрос, която се е състояла в това, че панихиди за починалите може да се извършват както в делнични дни и събота, така и в неделя и в празнични дни.[8]

Тази търпимост на св. Макарий позволява на проф. С. Пападопулос да заключи, че Коринтският митрополит не е бил коливад в собствения смисъл на понятието, тъй като не се е отличавал с полемична активност срещу практиката за помени в неделните дни, не е участвал в скандали, свързани с коливадски спорове и т. н.[9] Според нас обаче това не съответства на истината. Св. Макарий е бил коливад – той, например, публично е отказал да участва в опелото на починалия Александрийски патриарх Матей в ден неделя. Също така е бил смятан за коливад от антиколивадите, които са му изпращали провокационни покани да вземе участие в опелото, а след това – като отказал да участва в обреда – те, сякаш очаквайки отказа му, веднага изпращат жалба в Константинопол. Поради своя мек характер и съзерцателното си настроение св. Макарий не е бил нито вдъхновител, нито участник в бурните спорове, избухнали на Атон. От друга страна, би било погрешно да отъждествяваме коливадите с отделни фанатични полемисти. По-скоро именно те не са спадали към коливадите, тъй като са се ръководели не от светоотеческата традиция, а от своите собствени, лишени от богословска обосновка възгледи, които са ги водели до крайности като обвинение в ерес на поменаващите починалите в неделните дни. Така че св. Макарий е бил коливад, който заедно с много други коливади е придал на това движение духовна дълбочина, извеждайки го от рамките на мимолетното злободневие и придавайки му характер на важно за цялата епоха духовно явление.

След известно време на Хиос Макарий заминава за о-в Патмос. Тук той се заселва в килия близо до манастира „Св. Йоан Богослов”. На Патмос среща и прогонените от Света Гора коливади: Нифон Хиоски, Григорий Нисирийски и Атанасий Армянин. На Патмос прекарва около две години, до средата на 1776 г.

Доротей Вулисмас, съвременник на св. Макарий, съобщава, че в библиотеките на Патмос, Хиос и Атон той събира ръкописи със светоотечески трудове,[10] т. е. в периода 1775-1776 г., отначало на Атон, а после на Хиос и на Патмос, той събира светоотечески текстове, залегнали в основата на Добротолюбие. Още в 1777 г. той предава съставеното от него Добротолюбие на Никодим Светогорец.

На Патмос св. Макарий прекарва по-малко от година, когато получава писмо от своите братя, които го молят да отиде на о-в Идра, за да обсъдят как да разделят имението, останало от баща им, починал в 1771 г. Макарий отива на Идра, а оттам, заедно с братята си, заминава за Коринт. От своя дял той се отказва в полза на братята си, но ги моли да опростят всички длъжници на баща им. С тяхно съгласие – при което според преданието само един от братята му, Андрик, е бил против – той лично изгаря бележките за дългове. Уредил семейните дела, св. Макарий заминава за Атон. Вероятно отново се заселва в същия скит на Иверския манастир, в килията „Св. Пантелеймон”. Също така за известно време живее в килията „Преп. Антоний”, близо до Карея, при своя земляк отец Давид. Именно в този втори период на престоя му на Атон, в 1777 г., той приема велика схима.[11] От този момент вече не служи, а живее като обикновен монах.

На Атон св. Макарий се занимава със същото, което е вършил и преди – събира светоотечески текстове. За това свидетелства преп. Паисий Величковски в своето писмо до българския старец Теодосий. Това свидетелство може да се смята за достоверно, тъй като Паисий познава добре св. Макарий, а след заминаването си от Света Гора оставя при него своя ученик Григорий, чрез когото редовно общува с него. И така, ето какво съобщава преп. Паисий: „[Св. Макарий], като дойде на светата Атонска планина, с неизповедимо усърдие и превелико желание събра във всички библиотеки на великите свети обители много отечески книги, които дотогава нямаше. Най-вече в библиотеката на преславната и велика обител на Ватопед намери безценно съкровище, сиреч книга за съединението на ума с Бога…”.[12]

По сведение на йером. Евтимий, първия библиограф на св. Никодим Светогорец, докато живее в килията на преп. Антоний, св. Макарий кани при себе си Никодим, с когото се запознава още на Идра.[13] На Света Гора Никодим е дошъл наскоро и е постъпил в манастира на св. Дионисий. Молбата, с която Макарий се обръща към него, е следната. По онова време Коринтският митрополит е успял да събере достатъчно материал, посветен на умната молитва и да състави сборник, който е нарекъл Добротолюбие. И Макарий поисква от Никодим, който, както той се убедил по време на престоя им на Идра, е притежавал обширни познания и забележителен филологичен талант, а най-важно духовна разсъдителност, да редактира този сборник. Св. Никодим прави обща редакция на текста и също така пише увода към него и кратки жития на всеки от авторите, чиито текстове са влезли в сборника.

Освен Добротолюбие св. Макарий подготвя и предава за редакция на св. Никодим още един сборник душеполезни текстове – т. нар. Евергетин. Този сборник е съставен още в 11 в. от монаха Павел, основател и пръв игумен на манастира „Св. Богородица Евергетида” в Константинопол. Св. Макарий го поправя въз основа на различни ръкописи, преди всичко от манастира Кутлумуш,[14] добавя тълкувания[15] и го предава за по-нататъшна обработка на св. Никодим, който, както и при Добротолюбие, редактира текста и пише увод към него.

Още една книга, видяла бял свят благодарение сътрудничеството на св. Макарий и св. Никодим в този период, се нарича За божественото и свещено често причастие. Тя представлява апология на честото причастяване със св. Христови Тайни. Този въпрос става един от централните във втората фаза на коливадските спорове.

С подготвените книги св. Макарий напуска Света Гора. Заминава първоначално за Хиос, а след това и за Смирна, на малоазийския бряг. Тук започва да събира средства за издаването на тези книги. Най-голяма подкрепа намира от представителя на богатото аристократично семейство Маврокордати – Йоан.[16] Той събира необходимата сума и я изпраща заедно с ръкописите на книгите във Венеция, където те са издадени няколко години по-късно: Добротолюбие в 1782, а Евергетин[17] и За честото причастие – в 1783 г.

Преп. Паисий съобщава още, че Макарий е подготвял за издаване и Патерик на великия Скит в Египет.[18] Остава неясно дали той в крайна сметка успява да издаде този Патерик. Всеки случай подобно издание не е известно.[19] Междувременно, през 1778 г. Макарий напуска Смирна и се заселва на о-в Хиос. Тук, в района на селището Вронтада, в подножието на планината Епос, той си построява две килии и прави малък параклис на св. Петър. За да построи килиите се е нуждаел от помощта на строител, а за да може да му плаща, сам започва работа при друг строител, при когото изпълнява черната работа. Веднъж се случва следното. Някакъв жител на Хиос, който познавал св. Макарий отпреди, минава покрай него, когато той носи камъни и бърка разтвор. Като вижда това, отива при собственика и му съобщава, че неговият работник е бившият Коринтски митрополит. Чул това, строителят пада в краката на Макарий и започва да го моли за прошка, че го е оставил да изпълнява такава мръсна работа.

Както съобщава Атанасий Пароски, св. Макарий пости строго и вкусва олио само в събота и неделя. За да не го хвалят, казва на посетителите си, че не яде олио, защото то му вреди. В подвига си е разсъдителен. Един местен жител, например, Йоан Каменос, го кани на гости и слага масата. Макар че Макарий в онзи ден пости строго, за да не обиди домакина си, нарушава поста и яде каквото са му предложили. По някое време започва да ходи в неделните и празнични дни в енорийските храмове на околните села, без да служи, а само проповядва след Литургия.

Живее в съвършена бедност. От време на време му даряват определени суми пари, понякога и по-големи. С тях той веднага помага на нуждаещи се. Понякога, когато към него се обръщат за помощ, сам моли от свои познати и така помага на нуждаещите се. Продължава да събира пари и за издаването на своите аскетични книги.

Ако в началото на пребиваването на св. Макарий на Хиос никой не го е безпокоил, с времето при него започват да идват все повече и повече хора. Търсейки покой, той решава да остави острова и да се прехвърли на Патмос. Но и тук не намира желаното уединение и е принуден да се върне на Хиос, където решава да се отдаде на още по-строг подвиг. С тази цел недалеч от параклиса на св. Петър намира неголяма пещера, разширява я и се заселва в нея, като се предава на строга аскеза. Скоро обаче и тук започват да идват много хора, които го откъсват от молитвата. Решава да се прехвърли в друга пещера – на 150 м. от първата. Така той живее ту в едната, ту в другата. Според проф. Пападопулос, подвижниците често си правели две килии, на малко разстояние една от друга. Целта е била, когато погледът започва да се уморява от еднообразието на пейзажа, да сменят килията. Познавайки тънкостите на подвижническото изкуство, св. Макарий също живее в две килии.

1784 г. св. Макарий отива на Света Гора. Там се среща със св. Никодим Светогорец и му предава за редакция трудовете на св. Симеон Нови Богослов, които са издадени във Венеция през 1790 г. със следното заглавие: От преподобния… наш отец Симеон Нови Богослов известни трудове, разделени в две части, от която първата съдържа слова на преподобния, … преведени на разговорен език… от духовника Дионисий Загорей… Втората част съдържа други негови поетични слова… Венеция 1790, издадено от Николай Гликис от Янина. Така, според заглавието, словата в проза на преп. Симеон, които са влезли в първата част на изданието, са преведени на разговорен език от Дионисий Загорей, при положение че Дионисий е само преписвач и помощник на преп. Никодим Светогорец. Голямата част от труда, ако не и целият труд по превода на съчиненията на св. Симеон Нови Богослов извършва св. Никодим, както свидетелства неговият биограф Евтимий.[20] Дионисий най-вероятно е помагал на св. Никодим в поправките на текста. А защо само неговото име фигурира в заглавието на изданието можем да обясним или с нежелание на св. Никодим, поради смирение, името му да се изписва, или пък с печатна грешка.[21] Както в случая с другите светоотечески издания, текстът на трудовете на преп. Симеон Нови Богослов е предоставен на св. Никодим от св. Макарий, който го е съставил от различни ръкописи, обединени в един сборник. Той намира и пари за издаване на тези съчинения във Венеция, за което са запазени две сигурни исторически свидетелства. Първото е на Георги Завирас († 1805 г.), който съобщава, че Макарий „… дал пари за издаването и… на Симеон Нови Богослов”.[22] Друго важно свидетелство е споменатото вече писмо на св. Паисий Величковски до българския старец Теодосий, където той съобщава: „Скоро [Макарий] има намерение да предаде за печат и книгата на светия Симеон Нови Богослов”.[23]

На Хиос Макарий не сменя обичая, който има още като управител на бащините си имения, а именно да помага на бедни и безимотни. Според съвременника му Георги Завирас, „почти не е възможно да се изброи колко пленници освободи Макарий, на колко гладни и болни помогна…”.[24]

Нека приведем още няколко случая на неговата щедра благотворителност. Оказва, например, голяма подкрепа на дееца на гръцкото просвещение Адамантиос Кораис, когато онзи като юноша учи в Монпелие. Помага и на стареца Никон Коливад (1736-1809 г.) да построи манастира „Благовещение” на о-в Икария. В 1779 г. сам той се заселва в този манастир и известно време живее там.

Докато е на Хиос, Макарий взема важно участие и в служението „наставник на мъчениците”. Християните в Османската империя не са били преследвани за своите християнски убеждения. Позволявали са им да държат на вярата си, без да се страхуват за своя живот. Под заплаха от смъртно наказание се е забранявало само да се минава от ислям в християнство. Този закон е бил основната причина за мъченическата смърт на гръцките новомъченици. Тяхната история в много отношения е обща. В даден момент те извършвали престъпление срещу законите на Османската империя: кражба, грабеж, прелюбодействие и т. н. Единствената възможност да избегнат законното наказание е била да преминат от християнство в ислям. По този начин мнозина приемали исляма и се освобождавали от наказание. Някои обаче по-късно се разкайвали за измяната на вярата им и желаели да се върнат в християнството. По турските закони обаче за такава постъпка ги е заплашвало смъртно наказание. Мнозина, които желаели да я избегнат, се преселвали в далечни места, където никой не ги е познавал и заживявали там като християни. Други пък желаели да изкупят вината от своето отричане и публично да обявят за преминаването си обратно в християнството. Съдията, пред когото обявявали това решение, можел да им даде само една присъда – смърт. Преди изпълняването ѝ те прекарвали известно време в затвора, където към тях се отнасяли сравнително свободно и те имали правото да бъдат посещавани от роднини, познати, свещеници – за напътствие пред смъртта. Такива свещеници-наставници на мъчениците са избирани сред най-достойните клирици. Те са изповядвали и причастявали осъдените, укрепвайки ги за този мъченически подвиг. В гръцкия език за тях има специална дума – „алиптис”.[25]

Трябва да отбележим, че и подвигът на новомъчениците, и наставничеството на идващите при тях свещеници далеч не винаги са срещали разбирането на обикновения народ, както и на църковната йерархия и на клира, много от които не само са възпрепятствали мъченичеството, но са избягвали и напътстването на вече осъдените на смърт християни. Св. Атанасий Париос споменава за случай, когато желаещ да се върне от исляма в лоното на Църквата влязъл в една митрополия, за да попита какво да прави и си отишъл без съвет.[26] Даже в Константинополската патриаршия имало отрицателно отношение както към християните, решили се на мъченически подвиг, така и към свещениците, които ги наставлявали. Мануил Гедеон, историк на новия период в историята на Гръцката църква, изразявайки отношението на някои кръгове в патриаршията, нарича новомъчениците неразумни, а техните наставници – фанатици.[27]

И така, св. Макарий също е бил наставник на мъченици. В тази връзка той е бил подложен не само на постоянна заплаха от турската власт, но се е сблъсквал и с неразбиране и дори откровено осъждане от някои църковни кръгове. Въпреки всичко обаче е продължавал да посещава осъдени на смърт християни. Често властите не са го пускали при осъдените, знаейки намеренията му. Тогава се налагало да се представя, например, като длъжник на данъци, за да бъде пратен в затвора и да може да общува с новомъчениците.

Както съобщава св. Атанасий Пароски, той „не само им говорил пет-десет думи за ободряване и отпускал греховете им, но оставал и много дни редом с тях, подготвяйки ги с пост, молитви, коленопреклонни молитви, сълзи и стенания, докато в душите им не се възпламенявал огънят на божествената любов”.[28]

В някои случаи това наставничество e решаващо. Мъченикът Теодор Византиец († 1795 г.), например, въпреки първоначалното си желание да пострада за Христос, сетне е обхванат от страх пред смъртта. Укрепен обаче от св. Макарий, той „като жаден елен се устремил, за да се сподоби със смърт за Христос”.[29] Немалко усилия св. Макарий полага и в случая с новомъченика Димитър Пелопонески († 1803 г.) – да разгори в него желанието да пострада за Христос. Него той е трябвало да обучава дори в основните положения на вярата. Освен споменатите двама, св. Макарий подготвя за мъченичество и св. Полидор Киприот († 1794 г.) и „други, в които запалваше желанието за подвиг за вярата”,[30] но чиито имена не са запазени.

Бидейки наставник на мъчениците, св. Макарий е свидетел на техния героизъм и мъжество, което други често не забелязват. Той вижда освен външната им решимост, още и вътрешната борба, в резултат на която вземали трудното решение да пожертват живота си заради Христос. И описва мъжеството на мъчениците в писмата до техните роднини, утешавайки ги и убеждавайки ги с твърдост и с вяра да понесат загубата на близкия човек. Запазени са пет такива писма.

Подвигът на св. Макарий е описан и в техните жития, които сам той е съставял. Причината той да пише жития на новомъченици, не е била само да прослави техните страдания, а навярно най-вече да даде на християните пример за вярност към Христос и Църквата, опитвайки се поне донякъде да предотврати процеса на ислямизиране на православното население в Османската империя, който по неговото време е бил много активен.

Написаните от него жития на новомъченици са обединени в сборник, който той озаглавява Нов Лимонарий. Името е заимствано от Йоан Мосх (545 (552) – 619) – автор на книгата, известна на руски като Луг духовный [Духовни полета]. В оригинал я наричали Лимон, а по-късно получава името Духовен лимон и Лимонарий.

За написване жития на новомъченици св. Макарий ползва сведения от самите тях. Ползва и разказите на познавали ги хора, записи от различни архиви и др.

Освен жития на новомъченици в Нов лимонарий влизат жития и на други светци, които не са били публикувани дотогава. Св. Макарий търси ръкописи с такива жития, заедно с аскетичните трактати, в библиотеките на Атон, Патмос, Хиос. В сборника влизат още и душеполезни разкази от жития на светци, които могат да поучат верните. Св. Макарий работи до края на живота си над Новия Лимонарий. В последните години той привлича към работата по сборника и своя ученик Никифор (1750-1821 г.), който по-късно също е причислен към лика на светците; паметта му се чества на 1 (14) май. През 1803 г. преп. Никифор Хиоски се заселва в килията „Св. Георги”, недалеч от килията „Св. Петър”, където живее св. Макарий, и там постоянно общува със своя учител, като под негово ръководство редактира житията на светците.

Чувствайки, че не ще успее да завърши започнатото, св. Макарий поръчва на своя ученик довършването на сборника. След смъртта му както св. Никифор, така и св. Атанасий Пароски внасят някои допълнения. Св. Никифор осъществява окончателната редакция на текста и в 1819 г. книгата е публикувана. Отпечатана е във Венеция, със заглавието Нов Лимонарий, съдържащ древни и нови свидетелства, а също и жития на преподобни, събрани от приснопаметния… Макарий Нотарас, с допълнение от синаксарите на Постния и Цветния Триод, преведени… от Атанасий Пароски, заедно с хвалебни последования на различни новомъченици, съставени… от Никифор Хиоски, настоящето първо издание е осъществено… във Венеция от пан Теодосий, 1819.

Св. Макарий придобива не само авторитет на познавач на аскетичната писменост и съставител на жития, но и на богослов, който в известен смисъл е станал правило на вярата. Така например св. Атанасий Пароски, преди да издаде своето Кратко изложение или сборник с божествените догмати на вярата (Лайпциг, 1806 г.), се обръща към него, за да провери текста за неговото богословско съответствие, което е и отбелязано на първата страница на книгата.

Друг пример за богословския авторитет на св. Макарий е молбата към него, а и към св. Атанасий Пароски и Доротей Вулисмас от Константинополския патр. Неофит VII (1789-1794; 1798-1801 г.), да проверят прочутия Пидалион на св. Никодим Светогорец и да видят доколко той съответства на православното вероучение и канонична традиция.[31]

Св. Макарий отделя голямо внимание и на издаването на богословски книги с цел богословската просвета на народа. Така например допринася за издаването на гръцки на Православно учение или съкратено християнско богословие на Московския митрополит Платон (Левшин).[32] Сам той не участва в превода на тази книга, тъй като не знае нито френски, нито немски, от които езици тя е преведена на гръцки. Помощта му се състои в намирането на средства за издаването ѝ.[33]

И така, св. Макарий прекарва най-плодотворната част от живота си в духовни подвизи, в пастирски и писателски трудове, като се подвизава в пещерите на Хиос. Наближават последните месеци от живота му. В началото на септември 1804 г. той развива паралич, в резултат на което дясната половина на тялото му остава неподвижна. През целия период на боледуването му до него неотклонно са най-близките му ученици Нил Калогномос и Никифор Хиоски. Всеки ден се причастява със св. Тайни, готвейки се за смъртта. Умира на 17 април 1805 г. Паметта му се чества на същата дата – 17 (30) април. Службата за него е написана от преп. Никифор Хиоски и е издадена в 1863 г. от йером. Йосиф Хиоски заедно с житието му, написано от св. Атанасий Пароски.

Превод: Златина Иванова


 

Говорун, С. Святой Макарий Нотарас, родоначальник „Филокализма” – В: Pravoslavie.ru. Текстът е откъс от дисертацията на свещ. Сергей Говорун – по-късно архим. Кирил (Говорун) – Движението на коливадите в Гърция през 18 век и неговото влияние върху развитието на Гръцката църква (бел. прев.).

[1] Живот и дейност на св. Макарий Нотарас (на гръцки език). Издадено за първи път с последованието в 1863 г. Последните издания на житието на св. Макарий са в сборниците: Korinthiakon Agiologion, Коринт 1977, с. 185-214; Neon Chiakon Leimonarion, Хиос 1992, с. 234-243 (нататък: Житие; цитирането ще бъде по първия от споменатите сборници). Най-пълно съвременно жизнеописание на св. Макарий е книгата на професора по патрология от Атинския университет Стилианос Пападопулос Св. Макарий Коринтски. Родоначалник на Филокализма, излязла за първи път в Атина 2000 г. (нататък: Св. Макарий Коринтски).
[2] Георги Папазолис (1725-1770), грък по рождение, e на служба в руската армия. Участва в подготовката на гръцкото въстание срещу турците, с подкрепата на руската армия.
[3] Писмо от 15 май 1776 г. до патриарх Софроний II (1774-1780). Цит. по: Св. Макарий Коринтски, с. 27.
[4] Цит. по: Папулидис, К. Движението на коливадите (на гръцки), Атина 1971, с. 62.
[5] Пак там, с. 62-63.
[6] Пак там.
[7] Пак там, с. 60-61. Пълния текст на синодното решение в: Meyer, P. Athos, Die Haupturkunden, Amsterdam 1965, p. 236-241.
[8] Такова решение е взето, например, на същия събор, юни 1776 г., където споменатите коливади са вече осъдени.
[9] Св. Макарий Коринтски, с. 37-42.
[10] Пак там, с. 34.
[11] Не е изключено това да е станало и доста по-късно, в 1784 г. (пак там, с. 128).
[12] Житие и писание молдавского старца Паисия Величковского, М.: Оптина пустиня 1847, с. 224-225.
[13] Оригинално житие на св. Никодим Светогорец (на гръцки), Атина 1985, с. 8.
[14] Св. Макарий Коринтски, с. 80.
[15] Житие, с. 193.
[16] За семейството фанариоти Маврокордати виж: Legrand, E. Genealogie des Maurocordatos de Constantinople, Paris 1900.
[17] Следващите издания на тази книги в Гърция са през 1861, 1901 и 1959 г.
[18] Житие и писание…, с. 225.
[19] Св. Макарий Коринтски, с. 83.
[20] Оригинално житие…, с. 10.
[21] Теоклит Дионисиат Св. Никодим Светогорец (на гръцки), Атина 1954, с. 175.
[22] Завирас, Г. Нова Гърция или Гръцкият театър (на гръцки), Атина 1872, с. 459.
[23] Житие и писание…, с. 225.
[24] Завирас, Г. Пос. съч., с. 459.
[25] Единствено изследване до момента върху свещениците-наставници на мъченици, е на о. Г. Дорбаракис „Наставници на мъчениците” – В: Светец и мъченик в живота на Църквата, Атина 1994, с. 113-132.
[26] Житие, с. 201.
[27] Гедеон, М. Канонизация. Ред за причисляване към светците (на гръцки), Солун 1984, с. 27, 38, 125.
[28] Житие, с. 201.
[29] Пак там, с. 202.
[30] Пак там, с. 197.
[31] Пидалион, Атина 1993, 5, 9.
[32] Първото руско издание е осъществено в 1765 г. Френският превод на това произведение е издаден в 1776 г., а немският – 1770 г.
[33] Първото издание е осъществено в 1782 г. и още през следващата година книгата е била издадена втори път.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyhqk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме