Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Бог и социалната правда в СССР

Петък, 10 Март 2017 Написана от Свмчк Иван А. Лаговски

St martyr Ivan LagovskyНашите дни са дни, когато времето се е сгъстило: цели епохи се събират в години. За едно десетилетие възникнаха и се разгърнаха духовни процеси и събития, за които в нормалното време, движещо се под знака на еволюцията, а не на мутацията, биха били нужни години.

Революционният взрив на смислите в Русия взриви и смисъла на религиозността и предизвика отлив на океана на вярата, на надеждата и упованието. Популяризираното издание на закъснялото рационалистично „просветителство” – „Бог няма, а има наука, която всичко знае и ще подреди” – заплашваше да стане нова „руска” вяра, завършена философия и религия на „новия живот”. Нямаше го даже богоотстъпничеството. То поне има някаква сянка от дълбочина, отблясък – ако не от трагедия, то поне от драма. Тук пък – по израза на Розанов – „всичко беше така лесно и просто, все едно отидоха на баня и се обляха с вода”.

Пресъхването на всенародната „богоносническа”[1] религиозност провиденциално съвпадна с прилива на религиозност сред значителна част от руската интелигенция… Вярваме, че в бъдеще ще бъдат написани книги и цели томове за спомен и за прослава на подвижническата борба на руската интелигенция за вярата и следването на Христос чак до смърт в часа на всенародната „целувка на Юда” или на „отричането на Петър” – някога все още беше трудно да се определи…[2]

Голготата на интелигенцията бе начало на възкресението на народа, на преодоляването на отстъпничеството, на връщането към вярата, към религиозността.

Благоденствието и мирно житие, безметежната наследствено-битова традиционна религиозност бе насилствено и рязко прекъсната. Народът, попаднал в ръцете на живия Бог, трябваше да осъзнае – да приеме или да отхвърли великия и задължаващ го дар и подвиг да бъде „пазител” на благочестието. Диалектиката на борбите и на паденията завършва с възвръщането на отпадналия Петър.

Комунистическата преса нарича този процес „пролетаризация на църквата”, като под църква разбира всички видове и форми на организиран религиозен живот. „Ако по-рано – пише Антирелигиозник – поповете и сектантите открито говореха, че тяхната главна опора в селото са кулакът и богаташът и разкулачването се възприемаше като поход срещу религията, а за своя опора в градовете смятаха разни бивши хора, то сега поповете и сектантите публично провъзгласиха „курс към бедност”. При изборите на църковните и сектантските общински съвети сега се избират не кулаци, непмани[3] или бивши хора от гнилата интелигентска „еснафщина”, а работници, работнички, селяни-бедняци, ратаи и средно заможни селяни, най-изостаналите, които нямат сили все още да се освободят от тяхното влияние” (Антирелигиозник, 10, 1931).

„В специална грамота Рилският[4] еп. Алексий (ЦЧО[5]) нареди на всички подчинени му църковни съвети да проведат избори, като изберат целия състав от бедняците и от средните. Старите църковни съвети, – казва постановлението, съставени от кулаци и от търговци, демонстрират пред населението класовия характер на църквата и прогонват редовото население” (Пак там).

Отначало все още можеше и да се помисли, че „пролетаризацията на църквата” е само един тактически метод, един от начините за приспособително-защитна окраска. Сега обаче можем с пълна увереност да говорим, че промяната на социалното лице на отговорните органи, носещи на своите плещи цялата тежест на религиозната политика на съветската власт, не е външно и преходно явление, а признак на един нов момент в религиозното съзнание, на ново качество на религиозната феноменология и онтология. Можем да говорим за ново религиозно съзнание. Ново – не по смисъла на промяна на догматическите традиции и нарушаване на приемствеността в религиозното развитие, а в смисъл на нова религиозна постановка на проблема и темите, които до този момент не бяха поставяни така активно, не бяха приемани така цялостно и с такова вълнение. Измести се тайнственото сърце на религиозния живот. То бе облечено в нова социална плът и, като я овладя, я оживотвори. Акцентът в съдържанието и смисъла на религиозната мисъл и най-вече действия е различен в сравнение с преди.

Социалната неправда дълбоко вълнуваше, мъчеше съвестта на интелигенцията – подбуждаше към неутолимо търсене на пътища за осъществяване на правдата. И тези търсения произтичаха от съзнание за морален дълг пред трудещите се и обременените. Те никак не бяха вкоренени в собствения опит от всекидневния живот и труд. Жреците и жертвите на служението на социалната правда нямаха опита от възприемането на идеята за социална справедливост отвътре, от горчивата пълнота на живота в условията на социална несправедливост. Преместването на сърцето на духовния живот, призоваващо към историческо творчество тези, които дълбоко и опитно знаят какво е социална неправда, постави по нов начин въпроса за социалните отношения пред религиозното съзнание и воля, по нов начин окачестви и възприемането на социалната действителност, и отношението към нея.

Трябва да отчетем още една особеност, характерна за настроенията на онези нови социални сили, на които днес в Русия се връчва задължението да са активни пазители на благочестието.

С една почти небивала сила при комунизма е налично непосредственото усещане, че светът лежи в зло – при това е налично по безрелигиозен начин. Господството в света на злото, на ненавистта, на разпада се утвърждава от комунистическия мироглед, като определяща онтологична категория. Извън борбата и омразата в този мироглед няма творчески, няма съзидателни сили. Любовта и доброто са за комунизма само маски на ненавистта, лукавство на изобретателността на експлоататорите. Жалките думи за любов и състрадание са измислени, само за да приспят класовата ненавист на масите – единствената прогресивна сила на битието, съзиждаща новото. Светът е произлязъл от сляпата необходимост и се движи от ненавист и злоба. Само пролетариатът притежава силата и волята да подчини за първи път сляпата ирационалност на битието на съзнателния диктат на човешкия колектив. Само колективът на пролетариата може да просвети тъмнината и злобата на световната безсмислица със светлината на разума. В комунистическото верую пролетариатът е призван и е длъжен да бъде пантократор – „творец вседържител”. Той е логос и ентелехия на световния процес. В него и само чрез него историята придобива смисъл, оправдаване и завършек – и хаосът на световната безсмислица става космос. Съзнанието за власт, разбирана като власт за насилие, като неизбежност на промяната чрез насилие, е практическият корелат на този мироглед. Патосът на властническото управление в света е основен патос на социалистическото строителство в Русия. Наличието или отсъствието на този своеобразен патос поражда или самозабравящо се отдаване на „строителство” – до готовност „весело” да се примиряваш с неудобствата на „преходния период”, или непримиримо отхвърляне на тази „треска в темповете” като непонятно, безсмислено дразнещо безумие и разточително губене на сили и възможности. Затова са толкова различни идващите от Русия разкази, затова са и така диаметрално противоречиви възприятията и оценките на свидетелите на ставащото.

„Ние променихме историята, защо да не променим и географията? Ние така ще променим географските и физически условия в Русия, че страниците на старите учебници по география на Русия ще трябва да бъдат откъснати и написани отново” – така уверено заявяват комунистите в Русия, особено младежта. От този основен тон на „музиката на комунистическото светоусещане” израстват и се осъществяват проекти, които изглеждат за трезвия ум нелепи, безумни – „да създадем вечна пролет в Москва”, да принудим (непременно да принудим) Волга да опаше Москва (има и такъв проект, готов за осъществяване), „да направим така, че Терек да ороси плодородните, но непригодни за земеделие поради липса на вода Кавказки долини” и т. н.

Трябва да отчетем и оценим факта на необичайното подмладяване на действената Русия – 50% от цялата съграждаща, творческа, действаща сила се пада на младежта.

„По приблизителни данни – казва Лешчинер пред пленума на ЦК на Всесъюзния Ленински комунистически младежки съюз – 70% от работещите във въгледобива са младежи, в металургията – до 50%, в електротехниката между 50 и 60%” (На путях к новой школе, 1, 1932).

Убедеността, че „може да променим историята” е основното настроение и при обръщането към Бога, отразява се и в постановката, и в разрешаването на проблемите, стоящи пред религиозното съзнание. Съвсем неочаквано в полето на напрегнатото жизнено внимание към въпросите за справедливото социално устройство се срещнаха и се пресякоха очакванията на религиозните и на комунистите. Особено показателни в това отношение са процесите, ясно откроили се в сектантството. Сектантството е по-психологично, отколкото православието, римокатолицизма и юдейството. Освен това, в своята водеща и мисионерска част, то се състоеше и се състои основно от селска и градска полуинтелигенция. В духовно отношение то удовлетворяваше преди всичко социалните междинни слоеве. Новата, формираща се в съветска Русия, религиозна интелигенция по интелектуално-духовно ниво, бит и социален статут е психологически близка до сектантството. Чувството за родственост, близост на процесите, извършващи се сред масите, с духовния и интелектуален генезис на сектантството, тласка много от разклоненията на сектантите към близко сближаване с развиващите се сега процеси до степен на пълна асимилация с тях. Емоционалната романтика на социално оцветените сектантски очаквания се докосна до есхатологичната обсебеност на комунизма. Мечтата за Божие царство на земята се преплете с комунистическата проекция за идващо безкласово, бездържавно общество, с което трябва да завърши „диктатурата на пролетариата”. Известният брат Иванушка Колосков, водачът на трезвениците, писа в 1929 г: „Ние, старите религиозни комунисти съвсем искрено и съзнателно се стремим към установяване на земята на Божие царство, което си представяме като световно комунистическо обединение, установено на вярата в Иисус Христос и Неговото учение. Струва ми се, че в проблема за строителството на общинния, комунистически живот нашите цели и тези на революционните комунисти напълно съвпадат: и ние, и те строим комунизъм”.

„Ние – пише в своето послание главният съвет на баптистите – съветваме братята и сестрите да обръщат внимание на следните моменти: Иисус Христос е първият велик социалист и комунист, духовен баща и предшественик на комунистическата партия. Преди две хиляди години Христос за първи път в историята на човечеството е дал живот на тези ярки лозунги и велики принципи, които комунистическата партия днес въплъщава в живота” (Антирелигиозник, 10, 1931).

Новите религиозни сектантски групи са изпълнени с търсения за осъществената социална правда, с жажда за въплъщаване на тази правда. И колкото по-млади са тези групи, колкото „по-съвременни” са те, толкова по-властни и пълнозвучни са тези социални мотиви. В с. Можайско някой си Соловьов, основател на нова секта, проповядвал: „Христос е бил революционен Богочовек, дал на света комунистическото учение, основа на днешната комунистическа партия”. В своя психологизъм сектантството извежда до крайност случващото се в религиозния живот. Религиозните хора от всички оттенъци възприеха като свои задачи за разрешаване много от темите и проблемите на комунизма, тъй като в тях е изразен стремежът към социална правда и творчество за нейното осъществяване, но отхвърляйки духа и методите на комунизма.

Съзнанието за възможността да се осъществи органичен синтез между задачите, поставени от комунизма, разчел „музиката” на мирогледа на новата историческа епоха, и поривите и изискванията за религиозна правда, се проявява особено ясно в замирането на масовия патос по безбожната работа. В началото комунизмът успя в по-голяма или по-малка степен да „мобилизира гнева на масите” против Бога, да организира подобие на широко масово безбожно движение. Средство за това бе подчертаването на органично-неотстранимата враждебност на всяка религия към движението за нов, по-добър социален строй, разпалването на ненавист към вярата като най-организирана реална сила, възпрепятстваща осъществяването на копнежа за социална правда. Но призракът за непримиримостта на религията с тези търсения за нов праведен живот, завладели волята на народа, постепенно изчезва. Броят на загубилите вярата си е голям, но това е безбожие без воля за прозелитизъм, вяло, „есенно”. Отчетите на Съюза на войнстващите безбожници, оплакванията на конгреси и конференции неизменно отбелязват, че „организираната съветска общественост” упорито не води и не желае да води антирелигиозна дейност. С пищни декларации, издавани в съответните моменти, „се клейми предателската роля на религията”, пламенно се кълнат „да унищожат врага на най-важния участък на класовата борба, с всичката сила на пролетарската ненавист и болшевишка непримиримост”. Всесъюзният централен съвет на професионалните съюзи издава страховити циркуляри, „уточнява и конкретизира мероприятия за борба с религиозната глупост”, заплашва със скорпионите на пролетарската дисциплина, а низовите организации отговарят: „Вземи си 20-те копейки и изчезни за Бога”, „Имаме си по-важни задачи”. „Антирелигиозната дейност само пречи”. Най-любопитното пък е, че самите редови искрени комунисти също започват да чувстват, че между сегашния основен тонус на религиозно-настроените маси и идеалните цели на комунизма стои възможността за един продължителен период на „попутничество”.[6] Общите предпоставки са различни, но главното – обръщането към социалната правда, нуждата от въплъщаване на нейната жажда са общи. Неслучайно в 1930 г. в печата редица комунисти публикуват свое предложение – предвид тъждеството на социалното светоусещане и целеустременост, , вместо да се води безполезна и безплодна борба да се работи в мирно сътрудничество с религиозниците за общата цел – всички заедно могат да се трудят за реализирането на идеалите на социално-праведния строй.

Религиозното възприемане и освещаване на правдата, криещо се в новото социално светоусещане, отслабва основния нерв на масовата антирелигиозна борба, отслабва и обезсилва мотивацията за ярост, гняв и ненавист. В степента, в която изчезва мъглата на фикцията за безусловна непримиримост на религията с новите светоусещания, все по-ясно се проявява възможността, – говорейки по съветски – „за водещата роля на религията”. Всички вярващи, без разлика към кои направления принадлежат, все по-уверено откриват, че имат воля и вкус да бъде постигнато отвътре това, което в откровенията на новия социален бит и съзнание се явява откровение на вечната правда, все по-категорично искат да се включат в случващото се като активна сила. Те смятат за свой религиозен дълг и за своя религиозно-историческа задача да участват в религиозно-творческото оформяне на новите социални възможности.

Социалният въпрос в неговата пълнота, в качеството му на въпрос за характера на новия свят, за новия човек, за новия живот, за радикалната промяна на самото място на човека в световното битие и история – бе поставен от безбожния комунизъм. Дори само това би трябвало в началото да отблъсне религиозното съзнание. Методите за разрешаване на този проблем, използвани от комунистите, само засилват естественото отблъскване. Неправдата на комунизма неволно се пренася върху самия проблем, поставен от комунизма. Войнстващото безбожие поразява Църквата. В дните, когато религията утвърждава и утвърди в подвижнически героизъм своето право на живот и действие, не остана време за вникване в случващото се наоколо, за осмислянето му, за религиозното му осъзнаване и освещаване. Едва в последните години, когато остротата на борбата за право на живот заглъхва, започва религиозното изясняване на това ново историческо съдържание, на новите исторически задачи, които носи със себе си обръщането на новите социални слоеве към активно религиозно строителство.

Известна, ако не и значителна роля за зараждането и развитието на съзнанието, че светът на социалните отношения има важен религиозен аспект, че вярващите не могат да бъдат религиозно равнодушни към социалната действителност, изиграват комунистическите изобличения на моралната неправда на съвременния капитализъм и особено документално обоснованите изобличения на ролята на религията като оръдие на държавната политика, като помощница на силните и богатите. В някои случаи страстното изобличаване от комунистите на неправдите на капитализма достига такава изразителност и въодушевление, че неволно си спомняме вдъхновените речи на старозаветните пророци, изобличаващи неправдата на богатите и властващите. Съзнанието за неправда призовава към покаяние и изправяне. Вътрешният покаен труд, дълбоката преоценка на всичко минало в светлината на осъзнатата неправда води до неприемане на капиталистическите основи на социалния строй, до търсенето на такава социална система, която по-пълно и по-съвършено да би изразила реалното братство между хората и би освободила и възвеличила духовното значение на човека.

На 16.7.1927 г. централният съвет на баптистите в РСФСР издава „Декларация за установяването и защитата на справедливия обществен строй”. В тези декларация се казва: „Конгресът смята, че най-съответстващата на евангелския идеал форма на обществен живот, най-съвършена и справедлива, е социалистическият строй, осъществяван чрез усилна борба с всички духовни и материални средства”…

Отпечатаните в сп. Путь социални и икономически проекти на незнайния руски инок са показателен отзвук от тези вътрешно религиозни търсения и отговори. В 1928-1929 г. група отци от Петербургската епархия се обърнали към митрополит Серафим със специално заявление. В него се казвало, че сега „светът се владее от смъртен грях – капитализмът. Проповедта за очистване от греха е основната ни задача”. Следват думи, които за нас звучат, може би, твърде болезнено, нараняващо, но те са разбираеми в светлината на назрялата воля за нова социална действителност, в светлината на съзнанието, че съветската власт „неволно пророчества и в неправдата си служи за оформянето и явяването на осъзната от мнозина правда”. „Църквата – пишат отците – е не само лоялна към държавната съветска власт, но и с всички сили помага на държавата да прояви социалната правда в човечеството” (Шейеман „Контрреволюция под флагом религии” – В: Молодая Гвардия, 7-8, 1929).

Все към това време се отнасят и „опитите да се създаде нещо като християнско социалистическо движение у нас (в СССР), по подобие на християнския социализъм на Запад” (Пак там).

Определено можем да кажем, че за религиозното съзнание и действие в Русия въпросите за социалната правда са престанали да бъдат външни, светски; от периферията на религиозния живот те са преминали в неговия център и стоят като „пръстен на завета на сърцето”.

Възприемането на социалната правда като преди всичко религиозна задача в съветските условия често приема даже уродливи, граничещи с кощунството форми. Съветският култ към Маркс и Ленин се превръща в религиозен. Като изобличители на социалното зло, предсказали новата социална действителност и потрудили се за осъществяването ѝ те започват да се почитат като своеобразни пророци, които без да знаят служат на Божията правда – като подражатели на Сибила, която, в мрака на езичеството, неясно, замъглено проповядва приближаване на светлината на правдата. В молитвените стаи на Чуриковците (трезвениците) „редом с изображението на Иисус Христос може да се видят портретите на Маркс и Енгелс, и лозунги от типа „С Бога и комунистите ще построим социализма”. „Христос в миналото е това, което е Ленин в съвременността” – заявява в кощунствено смесване споменатият вече Соловьов. „В Челябинск в една църква, редом с иконите висели портретите на другарите Ленин и Калинин”. Според проповедниците на баптистите и евангелските християни в Донбас Ленин и Маркс са ученици на Христос. „Карл Маркс построи своя Капитал на базата на Христовото учение. Своите речи и статии Ленин изгражда на основата на Евангелието на Христос. Комунизмът е възможен само чрез учението на Христос. С Евангелието ние ще убием експлоатацията и ще унищожим капитализма…” – твърдят те.

Един от показателните признаци за промени и възходи, характерен за религиозно-социалното съзнание и дейност, е промяната на отношението към новите социални форми. Това се забелязва особено в отношението към колхозите. В обзорна статия Антирелигиозник (бр. 10 от 1931 г.) отбелязва, че сега има „немалко прояви на официална пропаганда от страна на поповете, които в своите проповеди насърчават към влизане в колхозите”. „В западно-немския район на Украйна католическият патер Волф съветва селяните да отидат в колхоза, но да не забравят Бога”. Такива съобщения има и за други от римокатолическото духовенство („Церковь в немецких районах Украины” – В: Антирелигиозник, 2-4, 1932). „Попът от с. Хреновские выселки (ЦЧО), в своите проповеди усилено призовава да се влезе в колхозите”. „В Ново-Калитвенския и В. Михайловския район поповете обявиха в църквите, че отсега ще приемат за изповед и причастие само колхозници”. „В Росошанския окръг, където са колективизирани ок. 100% от селските домакинства, епископът (за съжаление не можем да кажем към кое течение е той), изпрати на всички енории разпореждане, в което предлага на всички попове и църковни съвети под заплаха от лишаване от сан и отлъчване от църквата, да прекратят всяка връзка с кулаците” (Антирелигиозник, 10). Ако заповедта на епископа е предадена точно в списанието, то тя звучи странно и изглежда е била продиктувана от съвсем нецърковни мотиви… Ето обаче още нещо любопитно и показателно – т. нар. „кулаци”, с които трябва да бъде прекратено всяко общение и които сякаш се изключват от състава на църквата, не само не са смутени от това, но и, според Антирелигиозник, са инициатори на новата мярка. Трудно е да се разбере докрай, но изглежда, че това противоречие не е така противоречиво, както е на пръв поглед. В зигзагообразния характер на съветския живот подобни „непротиворечиви противоречия” са „лукавство на добрия живот”, те се оказват и нужни, и спасителни.

С цената на такива „противоречия” мъдростта на живота притъпява острата класова политика на съветската власт, обричаща цели слоеве от населението на физическо изтребване. „Кулаците трябва да се унищожат не до корен, а с корена”, казва Давидов, героят от новия роман на М. Шолохов Разорана целина. В неговия образ Шолохов се опитва да представи образа на идеалния стопроцентов партиец, идеалния комунист, който с „болшевишка настойчивост и ярост строи комунизма”. Окончателното унищожаване на „кулака” от корен, така че да не остане „нито корен, нито зърно от това племе” – на героя от „грандиозния строеж” му се струва единственото истинско служение на „правдата на комунизма”, макар и с проливане на своя и чужда кръв. „Стана ви жал, че изселват кулашките семейства?”, насмешливо пита той Андрей Разметов – председателя на селския съвет, също комунист – когато онзи „не издържал” онова, което се наричало „разкулачване”… Помисли! … Затова ги изселваме, за да не ни пречат да строим живота, … за да не се повтори и в бъдеще… Е какво, ще пратим кулаците по дяволите, на Соловки да ги изселим. Няма да умрат от глад! Ще работят и ще ги храним. А когато построим всичко, тези деца (на кулаците, за които съжалява Андрей) вече няма да бъдат кулашки деца. Работническата класа ще ги превъзпита” (Новый Мир, бр. 1, януари 1932).

Давидов е един от 25-те хиляди работници-комунисти, мобилизирани от партията за „пролетарско ръководство” в провеждането на „разкулачването” и „колективизацията”. Той е „героят на класата”, колективният „партиец”. В името на догмата за „завършващия период на изграждането на социализма” „златното сърце” на събирателния Давидов, с упоено съзнание, че „живее във великата епоха на изграждането на нов свят”, убедено и глупаво ще изтреби и унищожи хиляди „класови врагове”, „общи кръвопийци-вампири и кулаци”, без нито за минута да се усъмни, че това е необходимо, за да се възцари „правдата”. За „кулашка” беше призната най-стопански активната и здрава част на селото – и за да се спасят от физическо изтребване, те трябваше да се „самоликвидират”, сами да унищожат онези признаци, въз основа на които ги причисляваха към „кулаците”. При това „саморазкулачване”, със съдействието и разрешението на местния „низов апарат” бе все още възможно да се скриеш от идващото „пролетарско ръководство” и „класово началство”. „Колективизацията на стопанството” – колхози, трудови сдружения, артели, провъзгласени и утвърдени за форми на социалистическото стопанство – по силата на неочакваната диалектика на живота се оказват защитни заграждения в дните на „изграждане на социализма в една страна”, своего рода „окопи на икономическия фронт”, в които все още може нещо да се скрие от „ураганния огън” на социалистическото „творчество” на властта. Затова няма нищо чудно в това, че решението за „разрив на отношенията с кулаците под заплаха за лишаване от сан и отлъчване от църквата” е излязло по инициатива и може би след молби със сълзи на очи от същите тези „кулаци”. Това обаче е само едната страна от тези противоречиви процеси, вървели в религиозната емпирия на Съветска Русия. Зад нея има друга, много по-важна. Отначало колхозите срещат крайно отрицателна оценка от вярващите.

Според замисъла на комунистическата партия, колективизацията на селото е трябвало да бъде изключително мощен фактор не само за икономическа реформа, но и за пълно духовно прераждане на селото, да доведе до бързо и всестранно тържество на безбожието, до укрепване на съзнанието, че новият живот „трябва да се строи без Бога, а с машина”. Религиозното отхвърляне на колхозите без съмнение е оправдано. Заедно с това обаче даже и насилствената колективизация, заради онзи момент на общия труд и социалните емоции, които са свързани с факта на организирания общ труд е носела със себе си нещо, което неизбежно е щяло да привлече вниманието на религиозното съзнание.

„Колхозната ориентация” се появява във всички религиозни течения. И тук най-максималистични са формулировките на сектантите.

Ефимов – един от сектантските ръководители – казва: „В колхозите Бог твори нов съюз на духовния Израил”. И обяснява защо Бог е в колхозите: защото в тях се „изглажда икономическото неравенство между хората” и, което от религиозна гледна точка е по-важно и по-необходимо – „враждата отстъпва място на мира”, в общия труд и стремеж към обща правда, утихва силата на омразата, отслабва огънят на класовата борба. „В живота хората не са равни – заявяват участниците в селскостопанския артел „Червена заря”, организиран от „Духовния съюз на новия Израил” – „само артелите и комуните ще им дадат равенство”. „Следвайки точно указанията на нашия божествен учител Исус” – пишат баптистите от с. Песков, които се оплакват от изключването от колхоза на няколко сектанти и от отказа да се приемат водачи (на сектата) – „ние с голямо удоволствие посрещнахме плановете на нашето правителство за колективизацията на нашата страна с цел да се унищожи нищетата и гнетящата всички граждани нужда”.

Като приемат новите форми, религиозниците се борят за пълнота и всеобщност на социалната правда, срещу едностранчивото ѝ прилагане в комунистическото строителство. „Нашият колхоз – пишат евангелистите от с. Новореутское – трябва да бъде като ясно слънце – да грее еднакво за всички хора”. Желанието да се открие религиозният смисъл, потенциално присъстващ във формите на колективен живот и труд, религиозната потребност да се овладеят отвътре тези нови форми води до възникването на колективни стопанства, обединяващи хората по религиозен признак и за религиозни цели. Някои религиозни течения придават на създаването на такива колективи характер на религиозна задача от първостепенна важност. „Отчитайки съвременното положение в страната – се казва в решението на междурайонния обединителен конгрес на баптистите и евангелските християни от януари 1930 г. – бе решено: да организираме братята и сестрите в трудови артели, в трудови и селскостопански дружества, които след това трябва да се обединят в областни съюзи. Организацията трябва да се проведе на колективни начала, но така, че тези предприятия да бъдат изключително братски, т. е. в тях да могат да участват както с труд, така и материално, само тези, които са действителни членове на общините на баптистите и евангелските християни”.

Сектантите са островчета в морето на православните. Те неизбежно се стремят едно към друго, образувайки специални сектантски колхози. Поради своята изключителност тези колхози естествено привличат на първо място вниманието на войнстващото безбожие. При всички „религиозници” обаче може да се забележи процес на противопоставяне на комунистическата едностранчива „класова справедливост”, като различна от религиозното разбиране за социална правда, за общо дело, основано на солидарността, сътрудничеството и взаимната помощ, което противопоставяне се проявява в стремежа към създаване на собствени колхози. Антирелигиозник съобщава за един от случаите на основаване на нови социални форми на религиозна основа: „Поповете от Котелническия район провеждали сред вярващите усилено събиране на зърно, а след това раздавали това зърно на бедняците за засяване на полетата…”. Подобен факт е описан и за Бутурлиновския район, „където кулаците чрез църквата раздадоха на бедняците осем и половина тона зърно, за да ги подкупят” – добавя авторът на бележката, който е длъжен да следва схемата и да не вярва в чистотата и безкористността на каквито и да било действия на класовия враг. Религиозниците действат като активни защитници на социалната правда не само в борбата срещу класовата структура на колективизацията. Борбата на вярващите за автентична социална правда се среща и под други форми. „Във Фатежкия район попът в съюз с кулаците – язвително подхвърля Антирелигиозник – реши да се представи като защитник на бедняците-едноличници,[7] пострадали от управлението на местния колхоз. Твърдоглавото решение на управлението на колхоза да се дадат на бедняците-едноличници най-лошите посеви, беше отменено по ходатайството на организирана и инструктирана от попа делегация… В град Дмитриевск, на събранието на вярващите в църквата, беше представено искане на градския съвет за подобряване снабдяването на града с продукти. Така църковниците – добавя авторът на дописката – създават почва за разговори, че църквата е защитник на трудещите се”.

*   *   *

Всичко казано дотук са само щрихи, малки детайли, разхвърляни живи камъчета от пъстрата мозайка на една стаена Русия, която търси, страда, жадува за постигане на цялостна правда. От тях не следват никакви изводи и обобщения. Отбелязаните обаче чертички, щрихите на действителността упорито се повтарят и не само не изчезват, но се появяват все по-често и по-често. Виденията за Новия град посещават Русия, влекат, вдъхновяват и призовават към труд и към подвиг за своето осъществяване. Възможно е съветският суховей да изтръгне до корен пробилите кълнове, да убие волята за цялостна религиозно-социална правда. Това обаче, което е, живее и съществува упорито и въпреки всичко, и ние запазваме надежда: стаеното днес, утре ще стане явно.

Превод: Златина Иванова


 

* Лаговский, И. „Бог и социальная правда в СССР” – В: Новый град, 4, 1932, с. 40-54, както и онлайн – в библиотеката на о. Яков Кротов – тук (бел. прев.).

[1] Ирония на автора с утвърждаваната с векове представа за руския народ като за „народ богоносец” (бел. ред.).
[2] За кое от двете точно става дума – осъзнато предателство или временна слабост (бел. ред.).
[3] Разговорно название за предприемачите в Съветска Русия в периода на т. нар. НЭП (Нова икономическа политика), когато в страната все още се допуска дребно предприемачество (бел. ред.).
[4] Става дума за гр. Рыльск, Курска област, който според едно от преданията е получил името си от преп. Йоан Рилски, след като монаси от Рилския манастир, заедно с частица от мощите на светеца, се заселват в региона, след присъединяването на България от Византия, в началото на 11 в. Версията се потвърждава и от съществуването в града на катедрален храм „Св. Йоан Рилски”, който е от 17 в. (бел. ред.).
[5] Съкращение за „Центрально-Чернозёмная область” – административно-териториална единица в СССР в периода 1928-1934 г., с център гр. Воронеж, в която – вече със статут на окръг – попада и Курска област (бел. ред.).
[6] Обозначение за обществено-политическо течение на хора, симпатизиращи на болшевишките идеи, но все още формално не присъединили се към комунистическата партия (бел. прев.).
[7] Еднолични селски производители (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wy6w9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме