Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 4

Понеделник, 06 Март 2017 Написана от Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosОбсъждане на въпроса допустима ли е добавката „Filioque”, която е внесена от латиняните в Символа на вярата. Съчинението на св. Марк Ефески по този въпрос

След като между православните и латиняните не е постигнато никакво съгласие по първия, обсъждан от тях въпрос, – за чистилището, а с това претърпява крах и първият опит за намиране на възможност за сближаване в догматическите разминавания между Православната и Римокатолическата църква и за достигане до истинно единство [уния], след няколко месеца, преминали в бездействие, най-накрая преговорите са подновени и е решено да се премине към най-важната точка от разминаванията между двете църкви, а именно – въпросът за „Filioque”.

А този въпрос се е свеждал до следното: докато в Православната църква членът от Символа на вярата, в който се говори за изхождането на Светия Дух, неизменно се чете така, както той е бил предаден от отците на Втория вселенски събор – „И в Светия Дух, Господа животворящия, Който изхожда от Отца…”, – латиняните били внесли в него добавка от догматически характер, а именно – в Западната църква този член се е четял: „Който от Отца и от Сина (на латински „Fiolioque”) изхожда”. Отначало тази добавка, предизвикана от арианството, което дълго време е силно на Запад, има повече или по-малко случаен, а не задължителен характер и задълго не е санкционирана от римските папи. През 12 в. обаче то вече се превръща в неотменима част от латинската догматика и в главна точка на разминаване между Православната и Латинската църква. Православните смятат, че не просто самото догматическо учение за изхождането на Светия Дух, заключаващо се в това слово („Filioque”) и казващо че битийно Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина, е нещо съвършено неприемливо и нелепо; като незаконен те смятат и самия факт на самоволното внасяне на добавка към тази непоклатима, обща светиня на християнството, която е светият Символ на вярата. За това ние вече прочетохме в словото на св. Марк към папа Евгений IV, където св. Марк призовава латиняните да премахнат тази добавка от общия Символ на вярата, тъй като тя е не само незаконна, но и камък за препъване пред съединяването на църквите.

Сега този въпрос – за „Filioque” – е поставен за обсъждане между православните и латинските представители. Що се отнася до самото обсъждане, сред гърците е имало две течения: едните са предлагали отначало да се постави на изследване самият догмат, който се заключава в думата „Filioque” – т. е. учението, че Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина, а другата група, която е представлявала мнозинството, начело на която са стоели св. Марк Ефески и Гемист Плитон, и чието мнение е било възприето за изпълнение, са смятали, че първоначално следва да се разгледа въпросът за самата законност на внасянето на каквато и да било добавка към Символа на вярата. Предполагайки, че, ако успеят да убедят латиняните да премахнат от Символа на вярата внесената от тях добавка, която така силно заплашвала делото на помиряването и повторното обединение на Църквата, то и съдържащият се в тази добавка въпрос ще отпадне от само себе си.

За изследване на споменатия въпрос отново е била съставена комисия от гръцки и латински представители. Представителите на православните в тази комисия са били: св. Марк Ефески, Висарион Никейски, Исидор Киевски (пристигнал във Ферара на 13.8.1438 г. – след цяла година пътешествия из Русия, и който оглавява делегацията на Руската църква, състояща се от 200 човека, сред които, освен самия Исидор, е имало само още един епископ – Авраамий Суздалски, а мнозинството са били миряни и немногобройно духовенство, сред което и монахът Симеон Суздалски, от когото за нас е останало кратко описание на Флорентийския събор, но без историческа ценност), Георги Гемист Плитон, великият сакелий [т. е. ковчежник – утваропазител] Валсамон и еклисиархът на Великата църква Сиропул, по-късно сменен от великия кустодий [блюстител] на Константинопол Теодор Ксантопул. Както и преди, от всичките тези представители само св. Марк Ефески и Висарион Никейски са били упълномощени да излизат с официални изказвания и да влизат в дебати с латиняните, докато ролята на останалите е била само от съвещателен характер. От латинска страна пък в комисията са влизали: кардиналите Джулиано Чезарини и Николао Албергати, Родоският архиепископ Андрей, Форлийският епископ и още неколцина богослови, особено място измежду които впоследствие заема фра Йоан Рагуски [Joannis de Montenigro].

Откриването на новите преговори става на 8.10.1438 г. – при по-малко тържествена обстановка, в сравнение с откриването на събора, и не на самия събор, както са желаели гърците, а в папския параклис. Освен това, на имп. Йоан не е оказана честта, на която той е имал право по византийските закони, от което той е бил твърде много разгневен. Първото заседание се открива с дълга реч на Висарион Никейски, която е запазена в историята на събора, написана от Доротей Митилински. В речта си Висарион прославя събора и хвали унията. Следва реч на св. Марк Ефески и кратка негова дискусия с Родоския архиепископ Андрей, която, както изглежда, не е засягала въпроса в дълбочина. В същия този ден, със своя була, папата провъзгласява индулгенция на онези, които подпомагат материално провеждането на събора. Преди обаче да преминем по-нататък искаме да се спрем върху една подробност, а именно – на това, че след речта на Висарион Никейски, за която вече казахме, латиняните изразяват похвала и се съгласяват с оратора. След което кардинал Джулиано Чезарини пита гърците: „Какво желаете да направим?”. И – както е казано в достигналите до нас деяния на събора – „… веднага Марк Ефески отговори така: тъй като ти, достопочтени отче, ни попита да ти открием за какво ви молим, то ние ще го кажем, доколкото ни позволява времето; ще кажем, че не е подобавало да се правят добавки в Символа и то добавка, която вие сте извършили неблагочестиво (т. е. неправославно), и че по никакъв начин не е трябвало да внасяте в Символа каквато и да било добавка – нито една дума, нито една сричка”.[1] Ето каква е позицията на гърците по този въпрос.

На втората сесия – 13 октомври – цялото заседание е посветено на речта на Андрей Родоски.

На третата сесия – 14 октомври – св. Марк Ефески произнася кратко слово, в което казва, че Господ е оставил на Своята Църква дара на любовта и мира, и, докато този дар е бил опазван, Църквата е представлявала едно цяло. Латинската църква обаче е отстъпила от Православната църква, възвестявайки чужди догмати, и така са били нарушени любовта и мирът. Противно на Писанието и на древните вселенски събори, Латинската църква е внесла добавка към Символа на вярата и никога не е имала любов към своята сестра – Източната църква. Тази добавка, която се явява и причината за разкола, следва да бъде премахната. На това Родоският архиепископ възразява, като казва, че Римската църква винаги се е отнасяла приятелски към Православната църква, като я е призовавала към единство със себе си, а що се отнася до „Filioque”, то е оправдано от догматическа гледна точка. На което св. Марк, без да навлиза в догматическата страна на въпроса, заявява, че по принцип не е било допустимо към Символа на вярата да бъде внасяна каквато и да било добавка.

Дискусията между св. Марк Ефески и Андрей Родоски заема цялото заседание и на следващия ден Висарион Никейски и Исидор Киевски вземат живо участие, в подкрепа на св. Марк (о, ако всеки път е могло да е така!) и пожелават да представят свидетелства от деянията на събора като доказателства, че внасянето на добавка към Символа на вярата е нещо незаконно.

На петото заседание – 16 октомври – св. Марк Ефески привежда данни в подкрепа на твърдението си, че добавянето на „Filioque” в Символа на вярата от латиняните е недопустимо. И привежда определението относно забраната да се изменя Символът на вярата, което е било изнесено от отците на Третия вселенски събор. Колкото до това, че Вторият вселенски събор е допълнил Символа на вярата от Първия вселенски събор (на което се позовават латиняните, в оправдание за внесената от тях добавка), то, на първо място, това е нещо, което се е случило преди провъзгласяването на забраната да се внасят изменения в Символа на вярата, тъй като тази забрана е постановена едва на Третия вселенски събор, тъй като след Втория започват да се появяват символи на вярата, изопачавани, допълвани или скъсявани от еретици, и, на второ място, тъй като Вторият вселенски събор, който е допълнил Никейския Символ на вярата, е бил събор вселенски и е имал особени за това пълномощия. Сетне св. Марк се позовава и на Четвъртия вселенски събор, и на Посланието на светия папа Агатон. В отговор на това, латиняните представят ръкопис, съдържащ деянията на Седмия вселенски събор, които представят Символа на вярата с включено към него „Filioque”, казвайки, че тази добавка към Символа на вярата е извършена на Седмия вселенски събор. Против този подправен документ, – чиято невярност не оспорват и самите римокатолически учени, – Гемист Плитон възразява, че ако това наистина е било така, то латинските богослови и особено Тома Аквински отдавна щяха да са се позовали на него, а не биха изгубили „океан от думи” в оправдание на „Filioque”. За този инцидент споменава и самият св. Марк в своето Изповедание на вярата: „… Колкото до изреченията на западните отци, … забелязвам, че те са изопачени и имат множество вмъквания – както навсякъде в много други книги, така и в тази, която бе представена от латиняните вчера и в третия ден – в книгата Деяния на Седмия вселенски събор, в която Символът на вярата, намиращ се в съборното вероопределение имаше в себе си добавката („Filioque”) – само онези, които присъстваха тогава, знаят какъв срам обзе тях (латиняните), когато тя бе прочетена”.[2]

Шестото и седмото заседание преминават в изслушване на речите на Андрей Родоски, който се старае да опровергае твърденията на св. Марк Ефески и да придаде друг смисъл на цитата, който е привел св. Марк. Поддържайки Андрей Родоски, кардинал Чезарини твърди, че ако добавката е била внесена само като изясняване на догмата, тя е напълно законна. В дискусиите нееднократно взема участие и имп. Йоан Палеолог като подкрепя своите йерарси. Междувременно Андрей Родоски се старае да оправдае „Filioque” с това, че с него се била изразявала вярна догматическа мисъл, като по този начин се отклонява от непосредственото гръцко обвинение към латиняните в незаконност на самото внасяне на добавката към Символа на вярата. Основанията на неговите доводи са следните:

1) „Filioque” не е добавка, а разяснение. Защото в самите думи „и в Светия Дух qui ex Patre procedit” се съдържа понятието, че Той изхожда и от Сина. Така че това се явява не толкова добавка, колкото разяснение (explanatio);

2) Поясненията към Символа на вярата по никакъв начин не са забранени. Защото и Символът на Втория вселенски събор не е нищо друго, освен explanatio на Никейския символ. Трябва да се гледа не към буквата, а към духа на тези изречения, които са били произнесени от отците, забранили да се внасят изменения в Символа на вярата;

3) Римската църква е имала и правото, и авторитета да внесе добавката „Filioque” към Символа на вярата, тъй като тя е догматически оправдана.

Нататък Андрей Родоски привежда цяла поредица позовавания на светите отци в потвърждение на догматическата вярност на „Filioque”, като в края на двудневната си реч обявява, че „Filioque” е било внесено от Римската църква заради еретиците и че Източната църква никога дотогава не е имала възражения против тази добавка, която латиняните имат към своя Символ на вярата.

На осмото заседание, което е проведено на 1 ноември, в пространна реч Висарион Никейски подчертава, че дори и „Filioque” да е догматически вярно, то все пак не може да бъде прието за допустимо. Защото, ако едно explanatio към текста е нещо допустимо, недопустимо обаче е explicatio на основание на текста, т. е. не вътрешно тълкувание, а именно взето отвън и добавено към текста – подобен род explicatio не е нищо друго, освен „additio”, а това е нещо категорично, което е забранено. И ако въобще подобен род „explicatio” е било допустимо, то това е било до времето на Втория вселенски събор включително, тъй като Третият вселенски събор е наложил решителна забрана да се извършва каквото и да било добавяне към или отнемане от Символа. Това е нещо, което не се позволява дори и на вселенските събори, и ние знаем, че дори и да е имало тълкувания на отделни места от Символа на вярата, това обаче е било правено в специални документи, а в самия Символ никога не е било добавяно нищо. Както е недопустимо каквото и да било да се добавя в Св. Писание, така не трябва да се добавя каквото и да било към Символа на вярата – така подчертава в заключение Висарион.

На деветото заседание, проведено на 4 ноември, отново говори Висарион и посочва абсолютната недопустимост на внасянето на добавката в Символа. Колкото и да е висок авторитетът на Римската църква – казва той – нито тя обаче, нито вселенски събор не е в правото да внася каквито и да било добавки към Символа на вярата. И завършва речта си, като моли латиняните да се изкажат. Андрей Родоски отговаря със своя реч, в която, без изобщо да се докосва до въпроса за допустимостта и законността на извършената от латиняните добавка (тъй като това е и тяхното слабо място), той привежда данни в доказателство за догматическата вярност на прибавката „Filioque”.

Следват още поредица от заседания (общо 15), на които говорят едни или други оратори – на две от тях става диспут между св. Марк Ефески и кардинал Чезарини (този дебат не е съхранен в Деянията на събора), който се свежда до това, че докато св. Марк привежда доводи в потвърждение на това, че да се внася добавка към Символа е абсолютно забранено, кардинал Чезарини говори, че да се внесе разумно пояснение към Символа на вярата съвсем не се забранява от отците на Третия вселенски събор. За безплодността на всички тези диспути и речи пише самият св. Марк: „Да се говори това беше като да пееш в глухи уши или да вариш камък, или да сееш на камък, или да пишеш върху вода, или друго подобно, каквото се говори в пословиците по отношение на невъзможното”.[3]

Колкото и истината да е била очевидна, латиняните отказват да я видят! Сиропул разказва за група от римокатолически монаси-отшелници, които били пристигнали за да послушат спора между православните и римокатолиците относно законността на добавката „Filioque”, след което, – изслушали и едната, и другата страна, – тези хора на светия живот заявяват на всеослушание така: „Няма съмнение, че гърците притежават истинната вяра и са съхранили здравите догмати”. Заради което са изгонени от събора, забранено им е, от името на папата, да говорят с народа, наречени са „неуки в богословието, които не разбират нищо повече от своя монашески живот”, заключени са в манастир и им е наложено мълчание.[4]

Междувременно латиняните официално се обръщат към гръцката страна с молба да бъде оставен настрана въпросът за допустимостта на внасянето на „Filioque” към Символа на вярата и комисията да пристъпи към разглеждане на догмата, съдържащ се в тази добавка.

Към това време мнозина от гърците вече достигат до извода, че по-нататъшните преговори с латиняните няма да доведат до нищо и че най-добре е да се завръщат в Константинопол. Така гърците се събират на общо вътрешно заседание, на което императорът изразява своята и на папата воля преговорите да продължат и този път вече да се обсъжда догматът за изхождането на Светия Дух и да бъде изяснена догматическата вярност на „Filioque”. В същото време той оповестява на своите гърци, че папата желае да премести събора във Флоренция. Отначало гърците се изказват решително против пренасянето на събора от Ферара, но когато папата посочва финансовите си затруднения по издръжката на събора и това, че флорентийците са му предложили по-големи средства ако пренесе събора във Флоренция, а също и позовавайки се на това, че във Ферара вилнее епидемия, която вече е отнела живота на мнозина от представителите и на Източната, и на Западната църква, мнението сред гърците се разделя на две. Имп. Йоан, Висарион Никейски и Анатолий Ираклийски са за продължаване на преговорите и преместване във Флоренция, докато Марк Ефески, Сиропул и Гемист Плитон смятат за най-добре да прекъснат преговорите и да се завърнат в Константинопол. Патриарх Йосиф се колебае и не изявява официално своята воля. Побеждава мнението на първата група – вече само поради това, че към нея принадлежи императорът.

Накрая, в началото на януари 1439 г. се състои последното заседание на събора във Ферара, на което е прочетена папска була за преместването на събора във Флоренция, а също така на гърците е дадена голяма сума пари, която е изпратена в Константинопол – за укрепването на града против турците.

За целия този период и за своята болка относно съдбата на православието св. Марк Ефески разказва така: след като отначало обяснява как е бил изпълнен с надежди, че сближаването с латиняните и достигането до съединение на църквите ще бъде възможно, нататък той говори, че, веднага щом пристигнали в Италия, „… ние от опит разбрахме какво е отношението на латиняните към нас – различно от това, на което се надявахме – и веднага ни се наложи да изпитаме отчаяние по отношение на благополучния резултат; и така един от нас, като видя това, каза на другиго, който стоеше близо до него: „Едва ли ще бъдат готови да променят каквото и да било от своите обичаи и от своето учение тези мъже, които демонстрират такова превъзходство над нас”. А междувременно ние – съгласно разпореждането – очаквахме и търпяхме дълго отлагане, докато бъде събран и учреден съборът. Ето че обаче настъпи краят на отлагането и, след като изминаха много дни, ние – гърци и латиняни едвам се събрахме на едно място, за да обсъдим най-напред добавката към Символа. И така, след като ми беше поверено да дам начало на дебата, най-напред в предисловието аз се постарах да отнеса към тях причината за разделението и да ги обвиня в липса на приятелско отношение и в презрение към нас, докато пък те се защитаваха и хвърляха вината върху нас, оправдавайки себе си, тъй като за тях това е нещо обичайно. След това, на последващите събрания, имайки под ръка Деянията на вселенските събори, прочетох от тях определенията, в които онези божествени отци забраняват промяната в Символа дори само с дума или със сричка, и отправят страшни клетви против онези, които някога биха дръзнали да направят това: така че, заради подобна промяна, епископите и клириците да бъдат лишени от свещенство и да бъдат чужди на дадената им благодат, а миряните – да подлежат на анатема, т. е. отлъчване от Бога. При това, с помощта на неопровержими силогизми, аз представих логическата необходимост от моите думи и това, че не е възможно тези определения да се разбират по друг начин от този, по който сам съм ги изтълкувал и разбрал. Тъй като обаче ние се убедихме, че от този момент нататък латиняните благоразумно се разголиха в пренията с нас, – защото техният предмет не беше истината и те не си бяха поставили за цел тя да бъде намерена с усърдие, а само да изглежда, че нещо казват и да занимават слуха на своите, (тъй като тяхно неотменимо задължение беше да лишат от смисъл заседанията, та после да изглежда, както самите ще кажат впоследствие, че са обезсилили всичко, казано от нас), – то от този момент нататък, вече изоставили дискусиите, ние ги помолихме (та какво ли друго можехме да сторим, за да привлечем тези каменни души?!) да достигнем до онова добро съгласие, което имахме по-преди по отношение на самите нас и на нашите отци – когато бяхме на едно и също мнение и между нас нямаше разкол. Да говорим това беше същото, като да пееш в глухи уши или да вариш камък, или да сееш на камък, или да пишеш върху вода, или друго подобно, каквото се говори в пословиците по отношение на невъзможното. Принуждавани от аргументите, но и без да допуснат изобщо каквото да било коригиране, поради видимата си неизлечимост, те ни молеха да преминем към разглеждане на догмата (за „Filioque”), понеже вече било казано достатъчно относно добавката, надявайки се с тези думи да прикрият дързостта си по отношение на Символа – в случай че се докаже, че догматическото им учение е здраво. Нашите обаче не го приеха и бяха непреклонни спрямо разглеждането на въпросното мнение, без отначало да бъде коригирана добавката; и те щяха да държат докрай на това възражение, и тук щяхме да се разделим, – постъпвайки правилно, ако не бяхме разубедени от някои, които говореха, че ще е неуместно да си тръгнем, без да сме казали нищо относно догмата и тогава те се съгласиха с прехода – преход както от добавката към догмата, така и от Ферара – във Флоренция”.[5]

По-долу ние привеждаме едно неголямо произведение на св. Марк Ефески, което има отношение към този период от преговорите между православните и латиняните на събора във Ферара. Дали то се е появило в същото това време или по-късно, е трудно да се каже, но няма съмнение, че е възникнало под влияние именно на тези преговори и че е непосредствено свързано с тях. Приведеното произведение представлява въображаем диалог между православен и латинянин по въпроса било ли е внасянето от латиняните на добавката „Filioque” в Символа на вярата нещо законно и допустимо. Събеседването е наречено „Латинянин”. Неголям откъс от това съчинение е отпечатан от кардинал Й. Хергенрьотер в т. 160 от гръцката серия на Патрологията на абат Мин. Съчинението е публикувано и от монах Иасон – в сп. Σωτήρ (Атина, 1889 г.).

Луи Пти привежда текста според Парижкия ръкопис 1218, ф. 133-137 и го помества в том 17 на Patrologia Orientalis (p. 415-421), от което издание ние извършихме превода му на руски език[6].

Диалог на Марк Ефески, озаглавен „Латинянин”, или за добавката към Символа

Латинянинът: Учудвам се, защо ни обвинявате нас за добавката в Символа, след като и Вторият вселенски събор е изложил Символа на вярата по начин напълно различен от Първия събор, разширявайки го с добавки и разкривайки други неща за по-голяма яснота. Така при съхраняващите ненарушен догмата, изменението в думите не нарушава нищо.

Гъркът: С това сме съгласни и ние, и не ни е неизвестно, че по отношение на думите, Символът на вярата на Вторият вселенски събор е променен в сравнение с този на Първия, но не смятаме, че ако е било допустимо въпросните отци да променят Символа, същото е допустимо и за теб.

Латинянинът: А защо не?

Гъркът: Преди всичко, защото те са съставлявали вселенски събор, докато на теб това не ти е присъщо, колкото и да се гордееш с папата и неговия примат. После, тогава това е било допустимо, понеже по онова време не е имало забрана, но за теб, който след въвеждането на такава забрана, си дръзнал да направиш добавка, това съвсем не се отнася, освен ако не искаш да попаднеш под проклятията, провъзгласени от отците.

Латинянинът: Но кога това е било забранено и по каква причина?

Гъркът: Ще ти разкажа всичко точно. След като Символът на вярата е бил изложен от Първия вселенски събор, са били съставени много различни изложения на вярата, от различни събори, премахващи единосъщието.[7] Те обаче са били отменени, докато Вторият събор, който е бил също така и вселенски, е съхранил мисълта на Първия, правейки това свое изложение, което ние използваме без добавка, а вие с добавка. Обаче нито единият, нито другият от тези два събора не е внесъл решение за някаква забрана срещу изменянето на Символа. Ето защо, на Третия вселенски събор е бил представен Символът на вярата, съставен от съмишлениците на Несторий и съдържащ в себе си еретическо учение, чрез който те са дръзнали и да кръстят някои хора в Лидия. След като го изслушали и присъдили, че повече не е търпимо всеки желаещ да променя Символа, отците незабавно са произнесли орос – от този момент никой да не дръзва да изменя вярата, изложена от отците, т. е. Символа на вярата. Затова и блаженият Кирил Александрийски, знаейки постановленията на събора (тъй като самият той бил председател на този велик събор), в посланието си до Йоан Антиохийски, казва: „По никакъв начин не търпим да се поколебае вярата, изложена от нашите отци, т. е. Символът на вярата, и не допускаме нито ние самите, нито другите да изменят дори една дума от казаното в него, да нарушат дори една сричка, помнейки за изреклия Не преместяй стари межди, които са твоите бащи прокарали,[8] понеже са говорили не те, а Духът на Бога и Отца, Който изхожда от Него, но не е чужд на Сина, въз основа на същността”.[9] Чуваш ли, че той забранява да се променя и нарушава не само мисълта, но дори думата и сричката? „Не допускаме, казва той, нито ние самите, нито другите” – сякаш от името на целия събор. И макар това да е бил вселенски събор, те са изнесли постановление за забрана и са изрекли тези страшни проклятия. И така, ако те не го допускат за себе си самите, как ще го допуснат за теб? Това се разкрива и от делата им, понеже не са дръзнали да добавят в Символа думата Богородица, заради която е била цялата им борба, но и те, както самите преди това са казвали, и ние до ден днешен казваме: „От Духа Свети и Дева Мария”. Тези думи на великия Кирил за мен представляват точно и преочевидно свидетелство за неговото мнение, което е имал за божествения Символ и за изхождането на Светия Дух, понеже, от една страна, той изразява желание Символът да остане ненарушен дори по отношение на думата и сричката, а от друга страна богословства, че Светият Дух изхожда от Отца и е свойствен на Сина, като единосъщ с Него. Какво по-ясно и очевидно от това? По един удивителен начин той е представил двете в едно, сякаш предвиждайки с пророчески дух, че вие италианците, ще престъпите и двете. Така светците са предвиждали бъдещето и са обуздавали настъпващото зло! Като възприели тези слова, всички източни епископи се обединили около тях и прегърнали мира. Така, те казват чрез Теодорит, който пише: „Като прочетохме пред събранието грамотите на египтяните и внимателно, изучихме техния смисъл, ние намерихме, че изпратеното от там се съгласува със словата на Посланието, защото е украсено с евангелско благородство (τῇ εὐαγγελικῇ εὐγενείᾳ καλλύνεται) – в Тях Нашият Господ, Иисус Христос се провъзвестява като съвършен Бог и съвършен човек, а за Духа Свети се казва, че има битие, не от Сина или чрез Сина, а че изхожда от Отца и е свойствен на Сина, понеже се именува като единосъщ с Него”.[10] Виждаш ли, как те са разбирали думите „не е чужд на Сина, въз основа на същността”? Но и когато Несторий в своя Символ казва: „ Духът Свети нито е Син, нито чрез Сина има битие”, този велик събор е възприел казаното, като нищо не е възразил и порицал, от което е ясно, че го одобрява като свой догмат – иначе, би ли замълчал? И така, знай че Третият вселенски събор е първият събор, произнесъл постановление за забрана срещу променящите Символа, и първият, осъдил вашия догмат чрез това изречение на Несторий, което е приел и е признал като свое. Не търси друг събор, който да го е утвърдил, понеже той е напълно отхвърлен от този велик събор, а утвърдилия го впоследствие не е събор, а е лъжесъбор.

Е, добре! Обаче и след този събор, бил свикан Четвърти, който първо прочел собственото си постановление заедно с двата символа, и приел, сякаш тези два символа са един, като веднага след прочитането добавил: „Достатъчен беше този свещен и блажен по Божия благодат Символ за съвършеното разпознаване на благочестието и за неговото затвърждаване”. Чуваш ли: „свещен Символ”? – Следователно двата са един, защото вторият съдържа в себе си първия, а и Третият вселенски събор е говорил за двата символа като за един. Но чуй какво следва след това: „Понеже той съвършено учи за Отца, Сина и Светия Дух”. Чуваш ли: „Той съвършено учи”? Ще рече, в него няма нищо несъвършено по отношение на Светия Дух и той не се нуждае от добавка. А как трябва да се съблюдава този Символ, те казват накрая: „И така, посредством тези постановления и определения, които ни бе угодно да произнесем, светият и вселенски събор постанови, че не се позволява на никого да въвежда, т. е. да пише, съставя, учи или внася друга вяра.[11] Дръзналите да пишат, съставят или въвеждат друга вяра, ако са епископи или клирици, епископите да се отчуждят от епископството и клириците от клира, а ако са миряни – да бъдат анатемосани”.[12] А че като вяра тук се обозначава Символът на вярата, това смятам, е очевидно за имащите ум, защото съборът говори съвсем не за постановление, доколкото и след това е имало различни постановления. А тази вяра я правят друга, не само многото думи, но дори една само добавка, отнемане или изменение. Нали това да се пише, съставя и внася ясно посочва съставянето на слова, което се забранява.

Латинянинът: Обаче „друга” вяра, се казва в смисъл на „противоположна”, съдържаща чужди на Църквата догмати, понеже вярата, съдържаща пояснения и разяснения, съвсем не е „друга” вяра, дори да се различава с една или повече думи.

Гъркът: Учудвам се, че не извеждаш смисъла на казаното от самите думи, а по-скоро притегляш думите към своя замисъл. Нали да се смята, че „друго” означава същото като „противоположно”, е свойствено на мъж, който не е мъдър, и не знае как да установи присъща за всеки предмет дума в съответствие с неговата природа, защото „друго” без съмнение е по-широко, отколкото „противоположно”, и не всичко което е „друго” по отношение на нещо, със самото това е и „противоположно” на него. Например човекът е „друг” спрямо коня по вид, но по никакъв начин не му е „противоположен”, понеже по същност той изобщо не му е противоположен. Така и под „друга вяра” те не са имали предвид „противоположна”, както никой не обозначава определен човек като „живо същество”. А какво те имат предвид с думата „друга”, се вижда от „пиша” и „съставям”, както беше казано и по-горе. После, би било просто смешно съставящият противоположна и еретическа вяра, ако е епископ или клирик, да бъде само низложен, а ако е мирянин, да се предаде на анатема, защото на анатема се предава изобщо всеки еретик, бил той епископ или мирянин. Но с това те са смятали да сплашат или отвратят не еретиците, понеже такива е имало много и впоследствие, но никой не е дръзнал да измени Символа, с изключение само на вас. И така, забраната се отнася до текста, а не до смисъла, както смятате вие. Следователно излиза, че вашите епископи и клирици повече не са епископи и не са клирици, понеже са низложени от такива велики и древни събори, а миряните подлежат на анатема и отлъчване. Почти със същите думи произнасят определенията си и последващите събори – Петият, Шестият, а след тях и Седмият, който възвестява на висок глас: „Ние изпълняваме установленията на Църквата; ние съблюдаваме определенията на отците; ние подлагаме на анатема добавящите или отнемащите нещо от Църквата”. И след това: „Ако някой презре цялото църковно предание, както писаното, така и неписаното, на такъв да бъде анатема!”[13] Нима вие не нарушавате писаното предание на Отците като приписвате нововъведение! Как не червенеете, произнасяйки в останалото целия Символ така, както са го съставяли онези Отци, а едно единствено слово добавяте от себе си? Нали да се добавят или изземват слова е дело на еретиците, които искат благодарение на това да укрепят своята ерес! А нима бихте постъпили така по отношение на Евангелието, на Апостола, или на някой от вашите учители? Нима не бихте поискали наказание, ако се види, че някой е дръзнал на това? Дори да нямаше такива постановления, страшни клетви и множество забрани, нима не е срамно да вмъквате в чужди писания, вече издадени и господстващи в цялата вселена свои собствени думи и с това да възбуждате такъв смут в църквите? Неумолими и жестоки сте вие, „желязна душа имате вие в сърцето”,[14] презирате братята, изпитващи смут и разделени от вас, само и само да не се откажете от своята воля и нововъведения? Какво още? – след Седмия събор, по времето на Василий, император на ромеите, се събира на свой ред друг, свикан от светейшия патриарх Фотий. Този събор бил наречен Осми вселенски и имал за наместници Йоан, блажения папа на стария Рим, Павел и Евгений, епископи, а също Петър, презвитер и кардинал. Този събор санкционирал Седмия вселенски събор, утвърдил блажения Фотий на неговия престол и предал на анатема дръзващите оттук насетне да изричат онази добавка към Символа. „Ако някой – казва той – наред с този свещен Символ дръзне да напише друг, да добави или отнеме от него, дръзвайки да нарече това орос, да бъде осъден и извергнат от цялото християнско общество”.[15] Същото още по-обстойно и ясно казва за онази добавка към Символа и папа Йоан в посланието си до светейшия Фотий. Този събор също е издал канони, които са включени във всички канонични сборници. Как тогава не е благоразумно, че се отделяме от вас, които не зачитате за нищо такива велики отци и такива вселенски и многочислени събори?

Латинянинът: Наистина, досега не бях чувал нищо подобно. Сега се чудя, как онези, които някога са дръзнали да направят добавката, при положение че има толкова забрани, не са се посрамили да я произнесат и да я предадат на онези след тях.

Превод от руски: Борис Маринов

Превод от старогръцки: Иван Христов


 

Амвросий (Погодин), архим. Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Jordanville, N. Y.: „Holy Trinity Monastery” 1963, с. 168-182. Публикуваните досега части от книгата виж – тук (бел. прев.).

[1] Gill, J. Op. cit., t. 1, p. 47.
[2] Св. Марк Ефески, Изповедание на вярата, 2.
[3] Изложение на светейшия Марк Ефески, по какъв начин…, 2.
[4] Syropoulos, S. Op. cit., sect. 6, cap. 23, p. 177.
[5] Изложение на светейшия Марк Ефески, по какъв начин…, 1-2.
Превеждаме този дълъг цитат не от руски, а от гръцки език – според изданието на Луи Пти: PO, t. 17, p. 444,17-445,19 (бел. прев.).
[6] Както навсякъде в книгата, тук също сме избегнали превод от превода, превеждайки съчиненията на св. Марк Ефески не от руски език, а непосредствено от езика на оригинала – според изданието на Луи Пти (бел. прев.).
[7] Гръцкият израз περιαιροῦσαι τὸ ὁμοούσιον архим. Амвросий превежда като „с целью выделить Единосущие”. Този превод обаче е двусмислен, понеже може да се тълкува, сякаш става дума за събори, открояващи, т. е. настояващи на единосъщието, докато става дума за точно обратното (бел. прев.).
[8] Прит. Сол. 22:28.
Архим. Авросий неточно посочва 12:28 (бел. прев.).
[9] PG 77, 180.
[10] Това послание на бл. Феодорит се съдържа в деянията на Третия вселенски събор: Mansi, t. 5, p. 876.
[11] Ще рече друг символ на вярата (бел. прев.).
[12] Четвърти вселенски събор, Пета сесия: Mansi, t. 7, p. 118, както и: PG 102, 364-365.
[13] Четвърто заседание на този събор – Mansi t. 12.
[14] Омир, Илиада, 10, 357.
Също: Одисея, 5, 191 (бел. прев.).
[15] Mansi, t. 17, р. 520-521.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wyucy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме