Произход и авторитет на Вселенската патриаршия на Православната църква

Целта на тази кратка статия е да бъде направен преглед на няколко авторитетни източника от византийските столетия (330-1453 г.), имащи отношение към произхода, развитието, юрисдикционните отговорности и авторитета на съвременната Вселенска патриаршия на Православната християнска църква. Произходът на тази патриаршия може да бъде проследен назад във времето – към четвъртото столетие от нашата епоха, макар че установяването на Християнската църква в региона, към който патриаршията принадлежи, е факт още от апостолско време – когато Византион е все още само малък гръцки град-държава. През четвъртото столетие Византион става Константинопол или, по думите на Константинополския патриарх Григорий Богослов, προκαθήμενοι – пръв сред градовете в говорещата гръцкия език половина от Римската империя. Езическият Византион е преобразен в християнския Константинопол. Когато Константин измества своя двор и столица в Източната Римска империя, той идва в земи, където още от 8 в. пр. Хр. всичко е гръцко – езикът, литературата, културата, мисълта. При това той няма никакво намерение да превръща елинистичната част от Римската империя в латинска държава. Светът на Константин е едновременно стар и много нов: той е стар, тъй като е продължение на елинистичния свят – такъв, какъвто той се е разгърнал след смъртта на Александър Велики, и нов – тъй като е бил припознат и възприет в качеството на нова религия. Четвъртото столетие е столетие на приемственост, но и на преобразяване.

Четвъртият вселенски събор, който събира заедно 630 на брой представители на Християнската църква, е едно от най-важните събития в историята на християнството. Той е проведен в 451 г. в Халкидон – градът, намиращ се срещу Константинопол. Сред всички важни догматически и канонични решения, безусловно значение има Правило 28 на този събор, тъй като с него се определя бъдещето и значението на православната християнска патриаршия на Константинопол: градът, който е „Новият Рим”. На първо място правилото постановява, че отците от Втория вселенски събор, проведен в 381 г. в Константинопол, справедливо са предоставили на светейшия трон на Новия Рим [т. е. Константинопол] равни преимущества (ἴσα πρεσβεία) с тези, които са дадени на трона на Стария Рим, на старата столица на империята. На второ място, отсъждайки, че сега Константинопол е вече новата столица, Халкидонският събор постановява църковният трон на този град да се радва на „равни преимущества със стария царствен Рим и като онзи в църковните дела да бъде въздигнат за втори, след онзи, така че митрополитите на диоцезите Понт, Асия и Тракия, както и епископите на варварите да се ръкополагат от споменатия светейши престол на Константинополската светейша църква…”.

Текстът е повече от ясен и не позволява каквито и да било двусмислия. Правило 28 от Халкидон предоставя на епископа на Константинопол една широка юрисдикция и огромна власт. Това правило е подновено от Правило 36 на Шестия вселенски събор в 692 г. (втората фаза на събора, известен още и като „Трулски”), с което се потвърждава равенството по чест на епископите на Рим и Константинопол. На тази именно основа патриархът на Константинопол развива вселенския си авторитет в Християнския изток по начина, по който и папата на Рим е развил своя собствен авторитет в Християнския запад. И, също както към патриарха на стария Рим са се обръщали като към вселенски (οἰκουμενικός ἀρχιεπίσκοπος καὶ πατριάρχης),[1] по същия начин започват да се обръщат и към патриарха на Новия Рим (οἰκουμενικός πατριάρχης).

Скоро след събора в Халкидон патриарх Акакий (471-489) е първият, който е бил наречен вселенски. Няколко години по-късно – на събор, проведен в Константинопол, в 518 г., към патриарх Йоан от Кападокия (518-520) вече официално се обръщат като към вселенски патриарх.[2] Не след дълго по същия начин е титулуван и патриарх Мина (536-552). Законодателството на имп. Юстиниан (неговите νεαραί или новели) също говори за Константинополския патриарх като за вселенски. И така, към края на 6 век, санът на Вселенския патриарх на Константинопол – Новия Рим, заедно с неговата юрисдикция – такава, каквато е описана в Правило 28 на Четвъртия вселенски събор, – е вече нещо добре установено и въведено в употреба от патриарх Йоан Постник (582-595). А властта и преимуществата на Вселенския патриарх са били възприети до такава степен, че вече към края на 9 в. титлата „Вселенски” влиза и в държавния и в църковния официален протокол. При това тази титла далеч не е просто почетна.

Епископските списъци, които са известни като Notitiae еpiscopatuum,[3] но също и патриаршеските документи разкриват, че не само Мала Азия и Илирик, но още Южна Италия, Сицилия и диоцезите сред развиващите се народи (варварите) са се намирали под юрисдикцията на Константинопол. Дори диоцезите в източните региони, които са били под мюсюлманска власт, продължават да бъдат към Вселенската патриаршия.

На основата на каноните и на тяхното приложение в живота на Църквата, както и на традицията и на практиката на Вселенска патриаршия от 4 до 12 в., богословът, канонистът и историкът Йоан Зонара († 1159 г.), водещият канонист и патриарх на Антиохия Теодор Валсамон († след 1195 г.) и канонистът и велик иконом на Църквата на Константинопол Алексий Аристин († след 1166 г.) потвърждават властта, правата и преимуществата, дадени на Вселенския патриарх от каноните на Втория, на Четвъртия и на Шестия вселенски събор.[4]

Докато Вторият вселенски събор, със своето Правило 3, дава първенство по чест на патриарха на Константинопол, сега Четвъртият вселенски събор му предоставя вече и първенство по власт. Повдига се въпросът във връзка с онова значение на правилото, което се отнася до „варварите” и до това, че техните епископи и митрополити трябва да се ръкополагат от Църквата на Константинопол. Кои са варварите? Чужди племена, настанили се вътре в границите на империята, местни жители като фригийците, които са по-слабо елинизирани и избиват четирима от своите епископи само защото са били ръкоположени в Константинопол,[5] малцинства в империята, които не говорят гръцкия език, като арменците, или племена и народи, живеещи вън от имперските граници?

В историята на античния и средновековен елинизъм думата варварин (βάρβαρος) е означавала човек, който не е говорел гръцки. По този начин дори цивилизовани хора като персите и латиняните са били наричани варвари. Същото означава „варварин” и в езика на отците на Църквата и на църковните събори – означава „не-гръцки-говорещ”, „чужденец”, такъв, който говори неразбираем език. Съответно „варваризъм” означава използването на незнаен език. В разглежданото Правило 28 терминът варвари се отнася до племена и народи, които се намират извън границите на империята. Византийските коментатори, които са се изказвали по този въпрос, са били близо до събитията, които описват. Те говорят от личен опит, като членове на една Църква, която е била активна в отношенията си с външния свят. И тримата цитирани по-горе канонисти са съгласни в това, че властта на Вселенския патриарх да ръкополага митрополити се разпростира не само върху църковните окръзи, които са вътре в империята, но още и вън от нея. По този начин, говорейки за епископска юрисдикция в земите на „варварите”, правилото включва „аланите, русите и останалите”.

Вселенската власт и преимущества на Константинополската църква остават като нещо, разбиращо се от само себе си, и в късните столетия на Византийската империя, както и в столетията под османско турско господство. В послание до великия княз на Русия Димитрий от 1370 г. Вселенският патриарх Филотей Кокин (1354-1355; 1364-1376) подчертава, че той е „всеобщ отец, който получава своята власт от Всевишния Бог, за да може да следи за благополучието на християните където и да се намират те по земята” (κοινὸς πατὴρ ἄνωθεν ἀπὸ Θεοῦ καταστὰς εἰς τοὺς ἀπανταχοῦ τῆς γῆς εὑρισκόμενους χριστιανοὺς).[6] В съгласие с това, митрополитът на Киев и цяла Русия бива определян от Вселенския патриарх.[7] На друго място, като демонстрира разбирането, че Вселенският патриарх има своята юрисдикция над християните далеч от Константинопол, Филотей издава т. нар. Πιττάκιον (патриаршески документ), адресиран до митрополита на Киев и цяла Русия, в който изразява своята пастирска загриженост „като вселенски пастир и учител за всички онези, които са били ръкоположени от Бога”.[8] Филотей действително е имал съзнание за своите вселенски отговорности и за ролята, която Константинопол е изиграл за обръщането на славянските племена и руснаците. В послание до князете на цяла Русия патриарх Филотей апелира към тях, – като истински синове на Църквата, – да отдадат на митрополита на Киев и на цяла Русия полагащите му се чест, уважение и послушание. Защото този митрополит е ръкоположен от Вселенския патриарх, а той е „водач на всички християни където и да биха се намирали те по земята, като настойник и защитник на техните души. Всички те зависят от мен, [който] за всички тях [съм] отец и учител”.[9] Ако вселенският характер и власт на Вселенския патриарх не са били нещо, признавано от князете и хората на Църквата в Русия, патриарх Филотей щеше да бъде отхвърлен без всякакви заобикалки. Вместо това обаче ние виждаме как той продължава да се радва на своето вселенско служение.

Няколко години след Филотей – в свое послание до Московския княз Василий – патриарх Антоний IV (1389-1393) също подчертава своите вселенски преимущества и вселенска власт, като припомня на княза, че заема трона на Христос и действа от името на Христос. И добавя, че той е учител на всички християни [καθολικός εἰμι διδάσκαλος πάντων τῶν χριστιανῶν].[10]

В друго послание, което е адресирано до народа, клира и епископа на Новгород, патриарх Антоний многократно повтаря, че пише това свое синодно послание поради задължението, което той има към всички християни – където и да биха се намирали те по земята [τῶν ἁπανταχοῦ τῆς οἰκουμένης χριστιανῶν]. И че пише като отец и духовен учител, получил от Бога властта си над християните, които живеят по цялата земя [ὡς πατὴρ καὶ δεσπότης πνευματικὸς παρὰ Θεοῦ καταστὰς τῶν ἀπανταχοῦ τῆς οἰκουμένης χριστιανῶν].[11] През 1589 г. пък, – в пълно съгласие с каноничното право и с църковната практика – Вселенският патриарх Йеремия II (1572-1579, 1580-1584, 1586-1595) посещава Русия и посвещава Московския митрополит Йов като патриарх на Москва и цяла Русия.[12] Което, разбира се, съвсем не е нещо ново. Защото в продължение на няколко столетия всички митрополити на Киев – първата столица на Русия – са се намирали в канонична зависимост от Константинополската патриаршия. Така, още от 6 в., когато титлата вселенски е била възприета от църковното и от държавното право, възприети както от църковните, така и от светските власти са били и властта и вселенските отговорности на Константинополския патриарх.

Уникалната позиция на Вселенския патриарх на Константинопол е гарантирана и въздигната от императорското законодателство. Така имп. Юстиниан (527-565) издава специален закон, подчертаващ приравняването на каноните на Църквата с държавните закони [θεσπίζομεν τοίνυν, τάξιν νόμων ἐπέχειν τοὺς ἁγίους ἐκκλησιαστικοὺς κανόνας, τοὺς ὑπὸ τῶν ἁγίων συνόδων ἐκτεθέντας ἢ βεβαιωθέντας…].[13] Това законодателство е потвърдено от законодателството на имп. Лъв VI (886-912), за да достигне до постоянен статут във византийската юриспруденция през по-късните столетия. И независимо от някои ранни резерви на някои папи на Рим относно вселенската титла на патриарха на Константинопол, през 12 в. италианският канонист от Болоня и правен консултант на папския съдия Грациан пише: „Определяме, щото никоя светска власт занапред да не безчести нито един от онези, които управляват патриаршеските престоли, нито да се опитва да ги измества от техните съответстващи тронове, ала да ги съди подобаващо на тяхната почетна титла и чест – и на първо място папата на Стария Рим и патриарсите на Константинопол и на Александрия, Антиохия и Йерусалим”.[14] Правата и особените преимущества на Вселенския патриарх в православния християнски свят са признати и уважавани и от османските турски султани и владетели в продължение на много векове и са потвърдени от множество международни конвенции и международни съдилища.

Когато османските турци завземат Константинопол и всички провинции на това, което обикновено наричат Византийска империя [и която мнозина от външните за нея народности – като западноевропейци, руснаци, хазарски евреи, арменци, грузинци и др. – наричат Гърция (Graecia), Иаван (Yavan) или Yunastan (Յունաստան[15]), т. е. Йония] попадат под османска власт, Вселенската патриаршия се превръща в духовен водач на всичките православни християни в Османската империя.

Правата, преимуществата и властта на Вселенския патриарх са признати още от самото начало от османската турска власт. На Генадий Схоларий – първият вселенски патриарх след падането на Константинопол – Мохамед Завоевателят казва така: „Бъди патриарх с добра съдба и бъди уверен в нашето приятелство, като запазиш всичките си преимущества, които са били притежавани и от предшествениците ти”. На патриарха е дадена турската титла „Rutbetlu” [„Kudsiyet”], което означава „Негово Светейшество”. Официалната османско-турска политика към Патриаршия може да бъде проследена в главно няколко турски документа, издадени между 1483 и 1567 г.[16] Онова, което е важно да се запомни е непоследователността между написаното от султаните и действията на техните подчинени. При все това, патриархът е признат като такъв – включително и по отношение на властта си да назначава митрополитите и на Запад (Rūm-ėli), и на Изток (Anatolḗ), и да администрира институциите и собствеността на Църквата.[17] Политиката на османското правителство може да бъде проследена в Ἰερός κώδιξ (Свещения кодекс) на Патриаршията, чието начало може да бъде намерено назад във времето – около началото на 14 в.[18]

След края на Първата световна война с Лозанския договор (1923 г.) е потвърден международният статут на Вселенската патриаршия, а турската държава гарантира на Патриаршията своето уважение и своята пълна защита.[19] От което следва и че високото положение на Вселенския патриарх, неговото право да пътува и да свиква събрания на клирици и миряни, и въобще да изпълнява задълженията си съгласно с православното християнско учение и традиция, са все неща, които следва да бъдат уважавани и да се радват на пълна подкрепа.

В заключение може да се каже, че свидетелството както на историческите, така и на юридическите извори, на църковната практика и на традицията на Църквата, които подкрепят истинността и каноничните претенции на Вселенската патриаршия, е нещо толкова категорично, че никоя сериозна личност, религиозна организация или светска държава не биха могли дори и да се опитват да ги подлагат на съмнение. Преимуществата и вселенската отговорност на Патриаршията следва да бъдат подкрепяни от всички. С отстояването на своя авторитет Вселенската патриаршия носи една приемственост, която ѝ е наложена от историята, и едно могъщо наследство още от времето, когато Византион, Константинопол – Новият Рим и Градът – Истанбул са били люлка на цивилизацията в Източна Европа и Близкия Изток. Историята потвърждава, че Вселенската патриаршия трябва да бъде уважавана и подкрепяна, за да има възможността да продължава своята духовна и хуманитарна мисия.

Превод: Борис Маринов

* Constantelos, D. “The Origins and Authority of the Ecumenical Patriarchate of the Orthodox Church” – In: Greek Orthodox Archdiocese of America (бел. прев.).