Взаимоотношенията между Синода на БПЦ и Свещеническия съюз в контекста на установяването на новата система на държавно управление (1944-1955 г.)

На 9.9.1944 г. в България става смяна на политическия режим, определяща новия вектор в развитието на страната на фона на края на Втората световна война. С идването на комунистите на власт държавното управление в България се осъществява от коалиция на левите антимонархически и антифашистки партии, оформила се в единен Отечествен фронт. Сценарият за развитието на църковно-държавните отношения в България се оформя, макар и не в пълна мяра, по образеца на взаимоотношенията между революционното правителство и Православната църква в Русия в началото на 1920-те. Новият политически курс на българските власти е насочен, от една страна, към сътрудничество с Църквата, а от друга – към ограничение на авторитета и влиянието ѝ сред народните маси. При това държавата е изпитвала зависимост от Църквата именно поради възможността ѝ да влияе върху мнението на една общественост, която още не е направила своя окончателен избор в полза на републиканската форма на управление в преддверието на близките избори.

Ето защо в началния етап на формиране на системата за държавно управление властите не предприемат такива сурови мерки като комунистическото правителство в Русия в следреволюционния период. Ф. В. Суханов справедливо отбелязва: „Главната причина за подобна търпимост е отсъствието на достатъчно сили на правителството. Новото правителство още не е притежавало такава поддържка от населението, че да води решителна вътрешна политика – в частност, по отношение на Църквата. Църквата в България е била твърде влиятелен институт, тъй като се е ползвала сред населението с голямо уважение и доверие”.[1]

И все пак планът за отслабване на влиянието на Църквата е точно формулиран от правителството, незабавно пристъпващо към антицърковна дейност. Един от лостовете за натиск над Църквата става поддържката за либералното духовенство, обединяващо се в особена организация: Съюз на свещениците. По своята идеология Свещеническият съюз копира обновленческото движение в Русия.

Корените на историята на това движение в България са в началото на 20 в. Съюзът на свещениците е създаден в 1903 г., „като професионална, културно-просветна и благотворителна организация на българското духовенство”.[2] В 1942 г. преустановява дейността си. Още октомври 1944 г. обаче, при поддръжката на правителството на ОФ, той възобновява своята работа, но вече не като културно-просветна организация, а като политическа структура. Главна задача на движението става, от една страна, създаването на достоен противовес на официалната църковна власт – Синодът, а от друга страна – дълбокото реформиране и обновление на цялата Българска църква. Съюзът обединява в себе си ок. 2500 свещеници, решили целенасочено „да защитават професионалните си интереси пред гражданските и църковни власти”.[3]

Движението оглавява свещеникът с крайно либерални възгледи Георги Богданов. Този човек влиза в историята на Българската църква като яростен комунист, отнасящ се към религията само като към политически инструмент в рамките на системата на държавното управление.

По време на посещението на митрополит Стефан в Москва през 1945 г. Богданов е един от членовете на българската делегация. По време на преговорите и срещите с представителите на Московска патриаршия и съветската власт той сам се показва като невеж свещеник, който не умее да се държи в общество.[4] В откровена беседа с Г. Карпов той споделя своите убеждения относно православието и религията като цяло: „Аз не вярвам в Бога и не се интересувам от Църквата. Всичко това е измислица. Интересувам се от друго – футбол, гимнастика, въпреки че не мога да се занимавам с това сам, тъй като съм стар и затлъстял”.[5]

На такъв тъкмо човек правителството възлага доверието си да оглави движението, което по своята същност е трябвало да стане важна антицърковна организация.

От 18 до 20 октомври 1949 г. се провежда 31-ят конгрес на Свещеническия съюз, на който се разглеждат редица вътрешно-църковни и църковно-държавни проблеми. Участниците в конгреса изразяват несъгласие с някои канонически правила, към които твърдо се придържа Българската църква. В частност са повдигнати въпросите за второбрачието на свещениците, за въвеждането на женен епископат и за носенето на граждански дрехи от свещениците в неслужебно време. По мнението на Дирекцията по вероизповеданията тези въпроси са повдигнати с цел „да се покажат готвещите се реформи в Българската църква пред общественото мнение и да се предизвика неодобрителна реакция от страна на Вселенския патриарх”.[6]

При обсъждането на тези въпроси отношенията между Синода и Свещеническия съюз бързо достигат крайно напрежение. Самото либерално духовенство съдейства за това крайно напрежение: „Свещеническият съюз е бил уверен, че има поддържката на важни обществено-политически кръгове”.[7] В частност, свещенството залага на Националния съвет на Отечествения фронт, който е длъжен да им помогне да разделят властта в Църквата с епископата и да реформират църковното устройство.[8]

В приетите от конгреса резолюции се разкрива цялата същност на това движение. В някои пунктове свещениците решително се изказват против всякакви проявления на „автократизъм и деспотизъм” в Църквата. Те заявяват, че висшите църковни и епархийски съвети трябва да притежават цялата пълнота на властта и че никакви архиерейски укази не трябва да ограничават приеманите решения. Както се отбеляза, Свещеническият съюз се обръща към Синода с искане да разреши на духовенството да встъпва във втори брак, да не носи раса извън богослужението и съвместно да разгледат проект за нов екзархийски устав.

Прот. В. Шпилер характеризира тези събития така: „Този конгрес има крайно важно значение за живота на Българската църква, тъй като полага началото на разкол между Синода и свещениците, организирани в Съюза на свещениците, обостряйки до крайност борбата между тези църковни институти”.[9]

Осъзнавайки цялата сериозност на надигащата се опасност, способна да доведе до лишаването му от много негови привилегии, българският епископат решава да търси поддържка от страна на Московска патриаршия. Архиереите разчитат, че в случай на реална заплаха от реформи или от пълен срив Московската патриаршия ще се изкаже за запазване на каноничния порядък в Българската църква. Патриарх Алексий І обаче на този етап предпочита да не се меси във вътрешния живот на Българската църква. Единствено митрополит Николай (Ярушевич) – на приема в Съвета по делата на РПЦ от 27.12.1949 г. – се изказва по въпроса за второбрачието на свещениците: „Официално то не е допуснато в нито една църква и не може да бъде разрешено, тъй като се явява нарушение на каноните, чието изменение може да бъде извършено само на вселенски събор”.[10]

С увеличаването на влиянието на Свещеническия съюз в Българската църква за правителството на ОФ става от лесно по лесно да въздейства върху Синода. Също така отношението на властите към тази организация ярко се характеризира чрез думите на Г. Г. Карпов: „В зависимост от това как ще се определи и укрепне новото направление в дейността на Църквата в смисъл на установяване на нормални отношения с правителството, следва да разпуснат Съюза на свещениците, тъй като отпада нуждата от неговото съществуване”.[11] Разбирайки тази негласна позиция на правителството, българските митрополити си поставят за цел да лишат властта от възможността да отслаби Църквата и се договарят във всички свои решения да се изказват съгласувано и единодушно, без да допускат каквито и да било вътрешни раздори.

Като продължава да противостои на Съюза, епископатът се опитва да привлече към своите проблеми вниманието на ред други поместни църкви. Проамерикански настроеният Вселенски патриарх Атинагор, в частност, се разглежда от Синода на БПЦ като реален помощник в делото по отслабване работата на Свещеническия съюз. Също и архиеп. Серафим (Соболев), управляващ руските патриаршески енории в България, се ползва напълно от Синода като страшния глас на Московска патриаршия по адрес на либералното духовенство. Той дори пише своя статия, без съгласуване с патриарх Алексий, и я публикува в Църковен вестник. Архиепископът осъжда „неканоничните претенции на Съюза на свещениците относно намаляването на властта на Синода и за въвеждане на второбрачие, предупреждавайки за „живоцърковническите” грешки и плъзването в икуменизъм”.[12] Това поведение на архиепископ Серафим се превръща в причина за негативното възприемане в РПЦ на привържениците на Съюза. В отговор на статията на руския владика, българският свещеник Николай Загоров публикува във в-к Народен пастир своя статия, откриваща ролята на архиепископ Серафим като оръдие в ръцете на Синода на БПЦ.

Нарастващото напрежение между привържениците на каноничния ред и либералната опозиция в Българската църква предизвиква негодувание от страна на Съветския съюз. Москва разбира, че „тези опозиционни настроения могат да се усилят още повече след като по силата на канонически съображения Московска патриаршия е принудена да поддържа Синода, отказвайки същото на Съюза на свещениците относно разрешението на второбрачие”.[13] Ако пък Московската патриаршия открито се изкаже против Съюза на демократичните свещеници, то в Българската църква ще произлезе разкол, който ще „наруши единството на Църквата, оформило се в Москва в 1948 г.”.[14] Нещо повече – Съветът по делата на РПЦ осъзнава, че, призовавайки някои поместни църкви да решават въпроси от каноничния ред, Българската църква ще пожелае да се завърне обратно в „икуменическото русло”. Поради това от съветското ръководство са предложени на българското правителство няколко препоръки за нормализация на създалата се вътрешно-църковна ситуация. Всъщност пред българското правителство е поставена задачата да ликвидира назряващия разкол със силите на самата Българска църква.

И така, предстояла колосална работа. Първо, необходимо било най-реакционно настроените архиереи постепенно бъдат отстранени, като се отделят и от Синода, и от епархиите. Второ, да се подготвят нови епископи изсред монашестващите и бялото духовенство (вдовстващи свещеници), заемащи лоялна позиция към правителството на ОФ. Трето, да се проконтролира, щото Синодът официално да изрази подкрепата си на правителството на ОФ и неговата политика. Четвърто, да се реши въпросът за възстановяване на патриаршеското достойнство, подбирайки съответстващ кандидат за поста, а Синодът да бъде превърнат в съвещателен орган при патриарха. И последно, трябвало постоянно да следят дейността на Свещеническия съюз и да направляват тази дейност в полза на укрепването на демократичната държава.

В края на 1949 г. в СССР и страните с народна демокрация започва да придобива популярност идеята за борба за мир и движението на привържениците на мира. Това движение е поддържано в Българската църква както от представители на Синода, така и на Съюза на демократичните свещеници. Именно свещеническата опозиция участва обаче най-активно във всички конгреси и конференции, посветени на борбата за мир. Движението за мир се възприема от Свещеническият съюз като възможност да покаже себе си на международно равнище, което е толкова необходимо за успеха на дейността на тази организация. Използвайки това, Съюзът укрепва влиянието си в страната, като едновременно подрива авторитета на Синода на Българската църква.

На 3.3.1950 г. Московският патриарх Алексий се обръща към предстоятелите на всички православни автокефални църкви с послание за защита на мира. В посланието той призовава своите събратя да се обединят за съвместна дейност в поддържката на тази идея. Не всички членове на Синода на Българската църква подържат този призив. С голям ентусиазъм го възприемат митрополитите Пловдивски Кирил, Сливенски Никодим, Ловчански Филарет и Сталински [т. е. Варненски] Йосиф. Позицията на останалите – Врачански Паисий, Видински Неофит, Старозагорски Климент, Русенски Михаил и Търновски Софроний е донякъде скептична. Техните доклади на конференциите, проведени по епархии след възванието на патриарх Алексий, „имаха шаблонна форма и бяха проникнати от пацифизъм”.[15] Както отбелязва П. Тагаров, „техните изказвания на конференциите бяха лишени от каквито и да било активизиращи и мобилизиращи духовенството и миряните сили в борбата за мир”.[16]

С несравнимо по-голям ентусиазъм от епископата на възванието реагира Свещеническият съюз. Почти всички епархийски братства на свещенослужителите в страната свикват конференции, на които са приети резолюции, „изразяващи твърдата воля на българското духовенство решително да се бори за защита на мира и против американо-английските подпалвачи на нова война”.[17]

В резултат от своите изказвания и заявления на конференциите за защита на мира членовете на Свещеническия съюз придобиват голям авторитет. Това е особено важно, тъй като популярността на Съюза към края на 1950 г. рязко спада. Този спад е, преди всичко, свързан с недоверието на огромното мнозинство от населението към неговите реформаторски идеи. Ето защо, Свещеническият съюз насочва всичките си сили, за да укрепи своите позиции в българското общество.

Една от важните крачки по пътя към предотвратяване на разкола е намаляването на агресията от страна на свещениците по отношение на Синода. Въпреки подкрепата на българското правителство за либералното свещенство, напрежението между тях и Синода постепенно намалява. Накрая правителството осъзнава, че „народът няма да тръгне след тях и вече трябва да престанат да ги подържат”.[18] Властите гледат вече с притеснение на идеите на свещеническото движение, разбирайки, че въвеждането на обещаното на свещениците второбрачие е опасно, тъй като това могло да доведе, както до вътрешен разкол, така и до разрив в отношенията на Българската църква като цяло с останалите поместни църкви.

За първата половина на октомври 1950 г. е предвидено свикването на конгрес на Свещеническия съюз за обсъждане въпросите за демократизация на БПЦ, само че по препоръка на българското Министерство на външните работи това е отложено за неопределено време. Тази препоръка на министерството е свързана с желанието на правителството да се заеме по-напред с административните изменения в Българската църква, а не с канонични въпроси, за което настояват свещениците.

Първо, властите приемат решение да заменят наместник-председателя на Синода митрополит Паисий с много по-лоялна към правителството кандидатура. Решението е предизвикано от ригористката политика на този митрополит към избрания курс на държавните органи по отношение на Църквата. Заместник-министърът на външните работи на България Ж. Живков – в беседа със сътрудник на посолството на СССР в София – съобщава, че „Синодът в сегашният си състав и особено Паисий, се отнася нелоялно към правителството на България. Паисий връчил на заместник-председателя на Министерския съвет на България Поптомов списък с „притеснения”, които уж българската милиция причинява на църквата”.[19] По думите на чиновника, от страна на църквата също е започнал натиск над свещениците, лоялно настроени към правителството: „Паисий заявил за своето намерение да лиши от сан тези свещеници, който са членове на БКП”.[20]

В действителност причината за разногласията между правителството и Синода е грубото вмешателство на Дирекцията по вероизповеданията във вътрешните дела на църквата. Въпреки временното охлаждане на българските власти към Свещеническия съюз, административният апарат на църквата все така остава под сериозен натиск от държавата. Нещо повече – натискът нараства. Следствие от този вектор на развитие на църковно-държавните отношения в България към края на 1950 г. е свалянето на митрополит Паисий от председателството на Синода. Смяната на ръководството в Българската църква става едновременно с утвърждаването на новия ѝ устав.[21]

Уставът е приет от Синода на 3.1.1951 г. заедно с избирането на нов наместник-председател: Пловдивския митр. Кирил[22]. Уставът утвърждава както ред положителни изменения (като избирането на патриарх), така и някои значително ограничаващи правата на църквата постановления. М. В. Шкаровски отбелязва: „Религиозните организации се оказват изолирани от участие в обществения живот и в същото време са създадени условия за пряка намеса на държавните органи във вътрешния живот и дейност на православната църква, която според устава се преобразува в патриаршия”.[23]

През 1951 г. новоизбраният председател на Синода – Пловдивският митр. Кирил – посещава СССР. Пътуването на българската делегация до Москва изиграва ключова роля в църковно-административната дейност на митрополит Кирил и става отправна точка за решаването на много вътрешни проблеми на БПЦ. Особено значение за делегацията имат срещите с главите и представителите на Антиохийската, Грузинската и Румънската православни църкви, които също са в Москва по покана на патриарх Алексий. Основно се обсъждат въпроси, отнасящи се до идеите за борбата за мир и до отношението на главите на църквите към предложението на Константинополския патриарх Атинагор за свикване на Вселенско предсъборно съвещание.

Огромно значение за българите имат частните беседи с патриарх Алексий, с митр. Николай (Ярушевич) и др. труженици в Московска патриаршия. В личното общуване с представителите на Руската църква митрополит Кирил откровено и подробно описва вътрешното положение и острите проблеми на Църквата в България. Сред допълнителните въпроси той повдига и този за взаимоотношенията между църквата и държавата, изострили се поради дейността на Свещеническия съюз. Преди всичко, митрополитът обяснява напрежението с това, че Съюзът се поддържа от някои членове на ЦК на БКП, които предполагат, че с това ще постигнат „равновесие на силите в Българската църква”.[24] В беседа с Г. Г. Карпов митрополит Кирил се изказва в груба форма по повод дейността на Съюза, „обяснявайки съществуването му с недоверието към епископата от страна на правителството”.[25] По думите на самия Карпов, Съюзът „дотолкова е дотегнал на митрополит Кирил, че той възнамерява да моли другаря Червенков да ликвидира Съюза на свещениците и да приключи с двувластието в Църквата, както са приключили в Руската църква с обновленчеството”.[26]

И така, митрополит Кирил полага всички усилия българските власти да престанат да подкрепят либералните свещеници, чиято дейност подрива авторитета на Българската църква.

Проблемът за вътрешно-църковната нестабилност се изостря и поради дейността на реакционно настроените архиереи. В една от беседите си с патриарх Алексий митрополит Кирил акцентира върху необходимостта от поддържка на неговият авторитет от страна на висшите йерарси на Руската църква. Характеризирайки създалата се обстановка, той обръща внимание върху „интригите на ред архиереи, насочени против него и имащи за цел да затруднят и дори провалят провеждането в живота на набелязаните преобразувания в църквата”.[27] Митрополитът уверява патриарх Алексий, че „ще разгроми опозицията на архиереите, но сега иска да запази поне видимо единство в българския епископат”.[28] Г. Г. Карпов, оценявайки линията на поведение на митрополит Кирил, стига до извода, че последният, „стремейки се да стане патриарх, сега е принуден да лавира, но станал патриарх ще получи възможност да се разправи с опозиционерите един по един при поддържката на правителството”.[29]

В резултат от посещението митрополит Кирил успява да получи поддържката на Московска патриаршия в предстоящите патриаршески избори. Патриарх Алексий се съгласява с набелязания курс за вътрешно-църковна политика на митрополит Кирил, включително и с постепенното отслабване на дейността на Съюза. В частност, руският първойерарх отбелязва, че „е необходимо Българската църква строго да съблюдава каноните и традициите на Православната църква”.[30] А това означава, че ръководството на БПЦ не трябва да отстъпва и изпълнява исканията на Свещеническия съюз, особено по каноничните въпроси от църковния живот.

Когато докладва на своето ръководство, Г. Г. Карпов, отбелязва, че за митрополит Кирил пътуването до Москва е необходима политическа крачка с цел той „да получи признанието и помощта от страна на Московската патриаршия, по своя път към патриаршеството”.[31]

Като цяло Съветът по делата на Руската църква заема либерална позиция относно протичащите в Българската църква процеси. Още в края на 1949 г. Г. Карпов се изказва за „ликвидация на Свещеническия съюз, тъй като е изчерпал предназначението си, но при условие, че ще укрепне епископатът на прогресивното духовенство”.[32] След обаче визитата на българската делегация в Москва Съветът, запознавайки се с подробностите от църковно-държавните отношения в България, препоръчва на правителството на ОФ да запази Съюза. В писмо до министъра на външните работи на СССР А. Я. Вишински Карпов предлага модел за урегулиране на конфликта между Синода и Свещеническия съюз в България: „Необходимо е ръководството на Свещеническия съюз да окаже помощ в укрепването на състава на епископата за сметка на вдовстващите свещеници, членове на Съюза, положително отнасящи се към народно-демократичният режим и в същото време Съюзът би трябвало да се откаже от неуместни искания, противоречащи на църковните канони, защото Московска патриаршия и другите църкви не подържат тези искания”.[33]

В резултат от изпълнението на препоръката на правителството на СССР отношенията между Синода и Свещеническия съюз донякъде се подобряват. Тази положителна динамика спомага и за смяната на председателя на Съюза, свещ. Георги Богданов, който „със своето поведение компрометира комунистическата партия и не се ползва с авторитет сред духовенството”.[34] За нов председател на свещеническото движение е избран свещ. Иван Юлиев, ползващ се с доверието и на духовните, и на светските лица. Ориентацията му към Руската православна църква до голяма степен подпомага сътрудничеството с митрополит Кирил в делото по „демократизацията” на Българската църква. С идването на Юлиев напрежението между синодните архиереи и Съюза на свещениците спада значително. Свещеническият съюз, макар и да не се е отказал от своите по-раншни искания (въвеждането на второбрачие, носенето на граждански одежди в извънслужебно време и т. н.), вече не поставя тези въпроси така остро, както по-рано.[35]

Българските власти също нямат намерение да поддържат исканията на Съюза, но и не планират да ликвидират напълно това движение в близко време – те не искат „да създават недоволство сред свещениците, понеже на този етап Свещеническият съюз им е все още необходим”[36]. Той остава необходим инструмент на българското правителство за намеса в църковните дела: „Ако Св. Синод не бъде лоялен към правителството, те може да се възползват от Свещеническия съюз за натиск над Синода”.[37]

Към края на 1952 г. Свещеническият съюз започва да регресира, а опозиционната му дейност против Синода на Българската църква намалява. Колосален импулс за снижаването на дейността на Съюза дава визитата в България на митрополит Николай (Ярушевич), който се отнася към Съюза с изключително внимание и с предпазливост. Той разбира, че провежданата от либералното духовенство работа има политическа подплата, което още повече напомня движението на обновленците в Русия в 1920-1930 г. Своята задача митрополитът вижда или в примирението на движението със Синода, или в пълното отслабване на неговото влияние в обществото. Един от членовете на Свещеническия съюз след посещението на митрополит Николай в България му пише благодарствено писмо с такива думи: „До Вашето пристигане при нас Съюзът на свещениците се придържаше към неподобаващ тон в поведението си”.[38] Това писмо отразява факта, че членовете на Съюза осъзнават, най-накрая, цялата безперспективност и нетактичност на своето поведение във взаимоотношенията с официалното ръководство на БПЦ. А в едно от заявленията на ръководството на Съюза дори се посочва, че „занапред отношенията ще бъдат само синовни” и че членовете на Съюза ще останат „постоянно послушни и дисциплинирани клирици”.[39]

За постигане на още по-строг контрол над дейността на либералното духовенство митрополит Николай съветва да се реформира редакцията на вестника на Съюза – Народен пастир. Владиката предлага материалите за публикуване там да се подбират колегиално, съгласувайки избора с ръководството на Българската църква, за да няма „нападки против генералната линия на Синода (за преминаване към новия стил и т. н.)”.[40] Директорът на Дирекция вероизповедания Павел Тагаров се съгласява с позицията на руския йерарх, отбелязвайки, че „с избирането на патриарх ще постави въпроса за ликвидиране на Свещеническия съюз”[41]. Така за времето на пребиваването на митрополит Николай в България въпросът за дейността на Съюза се решава в полза не на последния. Характерно е, че след визитата на руския йерарх политбюро на ЦК на БКП взема решение да забрани на свещениците да членуват в Партията, което значително отслабва влиянието и авторитета на Свещеническия съюз в цялата страна. Както пише Т. В. Волокитина, „първичните партийни организации им отнемали партийните билети и ги зачерквали в партийните списъци”.[42]

Възстановяването на патриаршеството в България през май 1953 г. значително допринася за изглаждането на конфликта между Синода и Съюза. Пловдивският митр. Кирил, ставайки патриарх, избира тактика на прекратяване на пряката конфронтация и въвличане на Свещеническия съюз в сътрудничество с висшата църковна власт. С цел да установи контрол над Съюза и да направи неговата дейност прозрачна патриархът взема решение да включи главата на движението, прот. Иван Юлиев, във Върховния църковен съвет – изпълнителен орган, занимаващ се с обсъждане на текущи въпроси от църковния живот. Приближавайки до себе си председателя на Съюза, патриарх Кирил частично парализира деструктивната работа на цялата организация. По думите на старшия инспектор в Съвета по делата на РПЦ М. С. Рогачев, свещеническият съюз не се отказва от своите искания за второбрачие, носене на граждански одежди и т. н., но тези въпроси окончателно престават да играят решаваща роля в отношенията му със Синода.[43]

Така, с възстановяването на патриаршеството Свещеническият съюз е лишен от много ресурси за своята дейност. Главната загуба за него обаче става нарушението на контактите с държавната власт, която окончателно залага на Синода. В създалата се неблагоприятна обстановка Съюзът така и не успява да реализира програмата си по либерализация на каноничния живот на Църквата. Максималното, с което се съгласява официалното църковно ръководство е разрешение за носене „в извънслужебно време на опростени формени одежди, състоящи се от расо, долна риза и мека шапка”.[44] Въпросите с много по-сериозна канонична подплата не получават реално развитие – опитите, например, за положително разрешение относно второбрачие на вдовстващи свещеници се пресичат още в началният етап на обсъждане. Аташето на посолството на СССР в България М. Петров отбелязва по този повод: „Синодът не се съгласява да разреши на свещениците-вдовци да встъпят във втори граждански брак. Тези свещеници, които, като не обръщат внимание на отрицателната позиция на Синода по този въпрос, встъпват в такива бракове, биват лишавани от епархийското началство от духовен сан. Св. Синод утвърждава тези наказания”.[45]

Така, тактиката на дипломация на митрополит Кирил, от една страна, превръща либералното движение на свещениците в съюзник на Синода, а от друга – постепенно отслабва неговото влияние върху обществеността и държавните структури. По-късно Съюзът окончателно губи подкрепата от страна на ОФ и на народа – като неефективна структура. Резултат от десетилетната реформаторска дейност става разформирането на тази професионална антицърковна организация. На 8.7.1955 г. Синодът на Българската православна църква взема решение да разпусне Свещеническия съюз. В замяна на този орган е създаден Отдел за социално-културна грижа – практически лишен от всякакви политически функции, но приел върху себе си грижата за енорийското духовенство.

Така завършва още един сложен етап от историята на Българската православна църква. Забележително е, че в историята на Свещеническия съюз се наблюдават много сходни черти с историята на обновленчеството в СССР. Така, както и обновленческото движение в Русия, изкуствено създаденият Свещенически съюз е замислен от ОФ правителството като инструмент, регулиращ религиозната обстановка в страната. Срокът на дейност на либералните свещеници в рамките на тази организация се определя от държавата в резултат от ефективността на тяхната работа. Наблюдават се и различия. В СССР обновленчеството прекратява своето съществуване не веднага след като от него се отдръпва съветското правителство, а чак след смъртта на неговият лидер Александър Веденски в 1946 г. Напротив, българският Свещенически съюз съществува дотогава, докато е полезен на държавата. От началото на 1950-те вече и църковното ръководство започва съществено да влияе върху неговата идеология и светоглед. Тъй като дейността на Съюза се определя изключително от политическата конюнктура, а политическите кръгове са ненадежден „партньор”, след прекратяването на сътрудничеството с правителството Свещеническият съюз няма на кого да се опре: на народа е съвършено чужд, а на обществените организации, лишени от подкрепата на правителството не е интересен. Затова след изчерпването на опозиционният си ресурс Съюзът изпада и от орбитата на стратегическите интереси на властите, и от общия ход на историята на Българската църква.

Превод: свещ. Петър Петров

---

* Елисей (Меняйлов), инок „Взаимоотношения Синода Болгарской Православной Церкви и Союза священников в контексте становления новой системы государственного управления (1944-1955 гг.)” – В: Богослов.ру (бел. прев.).