Краят на деноминационализма

В своето Послание до галатяни ап. Павел се връща на един по-ранен конфликт сред паството в Антиохия. Нови за общността членове не се съгласявали с практиката юдеи и езичници да се хранят заедно, тъй като това влизало в противоречие с постановленията, които те били практикували в своята младост. Несъгласието прераснало в конфликт и с времето конфликтът бързо се разраснал. Останалите пастири в общността започнали да заемат различни страни. Замесен бил по-висок арбитраж. Накрая, противопоставящите се на практиките на хранене в общността убедили Петър, един от водачите на Църквата въобще, да премести службите другаде.[1]

Ако Антиохия се намираше в Америка през 21 в., ние бихме могли да предскажем как биха се развили нещата. Деноминационните конфликти могат да бъдат обуздавани дълго, но деноминационното единство е вкоренено върху някакво съгласие върху общи богословски и литургични виждания. Следователно, ако нещата не бъдат разрешени, в определен момент Антиохия ще роди още една, нова деноминация. Отначало разривът ще бъде, разбира се, болезнен. С годините обаче всички ще се съгласят, че това е било за добро. Хората са в разцвета си при институционална яснота. И дори ако се разделят, те все пак продължават за могат се оценяват взаимно като братя и сестри в Христос. В края на краищата това е свързано с духовното единство, а не с общия институционален живот.

И, в действителност, това е начинът, по който ап. Петър – нерешителният водач на недоволната група в Антиохия – изглежда че е разсъждавал. Както обаче реформистът Питър Лейтхарт правилно сочи в последната си книга Краят на протестантизма,[2] Павел не оставя Петър да се отдалечи с братството на сменената трапеза понеже имало духовно единство – Павел изисква действителен, видим, общ живот и свързва този живот с това, което протестантите обикновено виждат като централен елемент на неговата проповед: оправданието. Тъй като ние сме оправдани заедно, сме длъжни да имаме и общ живот, заедно – на това настоява той.

Авторът на Послание до ефесяни повдига същата тема, когато припомня на своята нееврейска аудитория, че в Иисус Христос преградата, отделяла някога езичниците от юдеите, е била съборена и че тези, които някога са били разделени, сега са в единство. И – казва той многозначително – така „по благодат сте спасени” (Еф. 2:5)!

Писанието – убедително доказва това Лейтхарт – разказва история „за една единна, разделена и отново обединена човешка раса”.[3] За едно човечество, което е сътворено като едно, но е било разделено от греха, и за един Бог, Който спасително се намесва в нашите разделения и разпокъсаност, събирайки разпилените фрагменти на човечеството, като започва от Израил и стига до езичниците, изковавайки всички в едно ново човечество, в ново Божие семейство. По този начин грехът е бил изцерен и силите на разделението са били победени. Църквата пък е мястото, където тази обединяваща работа става видима. Като видима общност от хора, идващи от различни пътеки на живота, различните раси, националности и обществено-икономически среди, които са събрани в един нов и общ живот, Църквата е „обществена изява на Евангелието на Иисус… [и] ако Евангелието не влиза в обществената действителност като Църква, за нас няма спасение и ние сме още в нашите грехове”.[4]

И именно затова деноминационализмът е толкова вредителен. Той ни позволява да градим църковния живот все едно че Църквата е някаква доброволческа организация, строена върху сходство на убежденията и на вкусовете на онези, които принадлежат към нея. Деноминационализмът не събира заедно такива, които са различни, а които имат сходно мислене. И води до един религиозен пазар, на който вярващите се превръщат в консуматори, търсещи общността, която подхожда на нуждите им и „да дава без много да иска”.[5] И който „… не помирява разделените, а по-скоро засилва разделенията”.[6] Той предлага един църковен живот, изцяло наподобяващ и отразяващ разделенията в света, нещо, което Лейтхарт убедително илюстрира, приближавайки обектива към начините, по които нашите деноминационни разделения повтарят расовите ни разделения.[7] Това ни позволява да спиритуализираме „спасението” до една индивидуализирана представа за личното опрощаване на собствените грехове, вместо въвличането в един нов, видим и скъп, общ живот. Позволява ни да оправдаем разделенията между църквите, отделяйки духовното единство от институционалния живот на Църквата. Деноминационализмът е алтернатива на онази Църква, която ни е обещал Христос и където Божият народ е едно – по начина, по който и Отец и Синът са едно. И именно това е причината, поради която деноминационализмът трябва да умре.

Предизвиквайки деноминационализма отвътре

Есхатологичната църква ще бъде повторно обединена Църква, живееща видим общ живот. Това е гледката, – както доказва Лейтхарт, – предложена от Писанието. И ако това е вярно, ние сме призвани вече да живеем вътре в това спасение, което ни е предложено от Христос. По този начин, Лейтхарт ни предлага едновременно една гледка към живота на Божия народ след края на деноминационализма и програма за това как да живеем в това, което Църквата ще бъде. В тази връзка Лейтхарт търси как да избегне повторението на провалилите се опити за изграждане на институционално единство, нямащо никаква тяга към хората от храма и избягващо много по-популярния модел на икуменическото коопериране, което може да подкрепи една обща кауза, но не и да направи много, за да отправи предизвикателство към нашите деноминационни разделения. Вместо това, той се спира на, казано по моему, практиките на общия живот: практики, които установяват такива образци на живот, които отправят предизвикателството към деноминационните идентичности и разделения отвътре. Не съм убеден, че тези алтернативни практики той представя толкова конкретно и подробно, колкото би могъл, но ето няколко примера за онова, което е обхванато в хода на неговите мисли.

На първо място принадлежността към Църквата. Всички ние редовно приемаме за членове хора, преди това принадлежали към друга църковна общност. Повечето от тях биха сменили една общност с друга, тъй като смятат, че новата ще подхожда повече на техните нужди или в старата са възникнали личностни конфликти, или просто хорът в новата пее по-красиво и проповедникът там говори по-добре. В модела на религиозния пазар всичко това е добре. Не обаче и в модела на Лейтхарт. Какво би станало, ако вместо да добавяме тези хора към църковните си регистри, ние им осигурим гостоприемство – само обаче като подготовка за завръщането им към църковното семейство, към което те вече принадлежат? Какво би било, ако грижата ни за тях не би била лесното им добавяне към нашите членове, а много по-трудната задача да им предложим да работим с тях и с техните стари общности, във всеки възможен конфликт, или – в случай че на старата им общност не ѝ достигат някакви дарове, които ние имаме в излишък, – да им предложим да споделят онова, което ние имаме, и така да изразим, че не сме съперници, а наистина сме призвани да бъдем едно?

Второ, молитвата. Лейтхарт издига общата молитва като централен елемент при преодоляването на нашите деноминационни различия. Мисля, че той преследва нещо по-подривно от това просто да се молим „всички да бъдат едно”. Какво би струвало на тези от нас, които изготвят седмичната програма на богослуженията, ако всеки петък те биха призовали църковната служба навън от храма, независимо към коя деноминация принадлежат, и да ги помолим да отпечатат имената на техните молитвени списъци във вашия и да се помолят за тях, тъй като разглеждат тези хора също толкова като братя и сестри, колкото и хората от своята общност? И какво, ако им кажете, че това не е нещо еднократно, но следващата седмица ще ги призовете към същото? Какво би извършила тази конкретна, съсредоточена молитва към нашето деноминационно разбиране?

Трето, пастирското лидерство. Мнозинството от нашите презвитериански паства са малки, което е вярно и за много от останалите деноминации. И резултатът от това е, че улиците на много квартали и градове са разчертани от малки храмове, всеки от които се бори да укрепи собствените си служби. Тогава, когато се случи овакантяване на място за пастир, и деноминацията заключи, че съответното паство повече не може да поддържа такъв, то е принудено да се свърже с друго, от същата деноминация – в близък град или квартал. Новият пастир вече пътува от град в град, винаги на път и никога установен на едно място. Защо да не направим това по различен начин? Какво би станало, ако следващия път, когато се случи овакантяване, паството или деноминацията не се свържат с храма, който е малко по-надолу по улицата, пък ако ще и той да е на друга деноминация? Може би двата храма ще могат да си повикат пастир заедно и вече той ще се установи в града им и двете паства ще започнат да се възприемат не толкова като изражения на една или на друга деноминационна идентичност, а като две изражения на една и съща християнска общност, представена в техния град. Уреждането на пълното общение между много от главните деноминации вече позволява подобно нещо, а от гледна точна на пастира това би било смислено изражение на нещо, което е скрито в нашата презвитерианска служба за ръкоположение, по силата на което ние сме ръкоположени като служители не просто в Презвитерианската църква на САЩ, а в Църквата на Иисус Христос.

Краят на протестантизма

Лейтхарт доказва, че когато този вид практики започнат да формират църковния ни живот, ние ще видим „края на протестантизма”. Вярвам, че по-добре би било това да се нарече „край на деноминационализма”. Лейтхарт фокусира доказателствата си върху своите събратя-протестанти, доказвайки, че ако ние живеем в една повторно обединена Църква, общата ни идентичност вече няма да се формира от това че сме презвитериани, лутерани или методисти, а ще бъдем католични – членове на Вселенската църква и така с протестантизма като такъв ще се приключи. Както обаче Лейтхарт отново правилно изтъква, същото се отнася още и до римокатолицизма, и до православието. В разделения църковен свят, в който ние живеем, идентичностите на тези църковни семейства са точно толкова определени от взаимните им различия и от различията им спрямо останалите части на Църквата, какъвто е случаят и с протестантизма. С други думи, те също живеят повече като деноминации – общности, формирани от своите богословски, исторически и културни идентификационни маркери, – отколкото като общности, които въплъщават есхатологичното събиращо действие на Иисус Христос. В повторно обединената Църква протестантизмът повече няма да го има, но там няма да ги има и римокатолизизмът, и православието. Всички ние ще бъдем католични.

Презвитерианската църква в САЩ след схизмата

Поразява ме, че Лейтхарт е написал една изключително навременна книга – тъкмо защото тя е толкова не-модерна. Наистина, социолозите ни казват, че деноминациите умират, но не затова, защото деноминационализът сам по себе си е към края на своя път. Съществуващите деноминации се раздробяват поради своите вътрешни конфликти и остаряващи членски маси, които повече не могат да подкрепят техните организационни структури. Новите групирания обаче, които се появяват, все още биват управлявани от деноминационалистични принципи, в които жадуват за видимо единство и общ живот – продукт от взаимно богословско или културно идентифициране. Лейтхарт обаче иска да ни посочи, че, вършейки това, ние пропускаме самата сърцевина на Евангелието – да бъдем повторно обединени с онези, от които сме се отчуждили.

Като църква, нашата собствена Презвитерианска църква в САЩ се намира в едно критично положение. В последните около десет години ние сами познахме чувството за безсилие и болката от безкрайните дебати и църковни конфликти, довели от схизмата. В резултат от това сега ние сме по-хомогенни от преди. И макар по времето, когато тези конфликти бушуваха, мнозина от нас да зовяха към единство и да говореха за важността на оставането заедно, сега, след като разделението е налице, аз редовно чувам от пастири и свещеноначалия спокойно да говорят, че имало нещо хубаво в това, дето със споровете се било приключило и размирните гласове изчезнали. Психологически, това е напълно разбираемо. В същото време обаче това е и от съблазънта на деноминационализма и на желанието, нашият църковен живот да бъде организиран според нашите споразумения и комфорт, вместо да бъде управляван от събиращата дейност на Иисус Христос, Който призовава заедно онова, което е било разпиляно.

Вярвам, следователно, че по този пункт, където многобройни отряди със специално предназначение работят, за да осигурят нова визия на нашата църква, – визия за нейната идентичност и организационна структура, – ще бъде добре да чуем гласа на Лейтхарт и да използваме момента, за да запитаме самите себе си: искаме ли да продължим да сме деноминация? Или искаме да станем наистина Църква? И как би изглеждал начинът, по който ние организираме себе си и по който ситуираме себе си лице-в-лице с останалите християнски общности? Себе си, своето наследство и своята идентичност ли ние имаме за цел да защитим, или търсим начини да проумеем спасението, което става осезаемо в обединяващото дело на Господа? Думите на Иисус казват много: „Който поиска да спаси душата си, ще я погуби; а който я погуби, ще я оживи” (Лука 17:33).

Превод: Борис Маринов

* Van Driel, E. Chr. “The End of Denominationalism” – In: Academia.edu (бел. прев.).