Румънското православно богословие

Изследванията през последните години доказаха не само съществуването на християнството в Добруджа и на север от Дунав през 4-5 в. (раннохристиянския храм в Слевен-Олт и християнската базилика в Сучидава), но и активното участие на местната църква във вселенските събори (Теофил Готски на събора в Никея 325 г.), в поместните събори (Сардикийския, 343 г.), както и в богословските спорове от онова време. В 4 в. в романизираната Дакийска църква се появяват йерарси (епископите на Томи), богослови и църковни писатели, чиито достойнства и авторитет са се признавали от отци на Източната и Западната църква като св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, който в Дакийския регион е и пряк свитетел на случващото се с християнската вяра.

Известни са също участието на скитски монаси-мисионери в христологичните спорове, станали повод за свикването на Петия вселенски събор (Константинопол, 553 г.), календарните изчисления на Дионисий Млади, преводът на Библията на готски език, направен от (В)Улфила и преди всичко ролята на св. Йоан Касиан в отношенията между главните центрове на християнството на Запад и на Изток. Св. Йоан Касиан е роден в 365 г. – в семейство, живеещо близо до устието на р. Дунав, в Добруджа. По-късно става монах като се подвизава във Витлеем и в Египет. Дякон е, редом до св. Йоан Златоуст, в Константинопол, и свещеник – в Антиохия или в Рим. През 416 г. стига и до Марсилия (Франция), където основава известен манастир и където блажено почива в 435 г. Благодарение на трудовете си За правилата на общежителните манастири, Беседи на скитските отци, За Въплъщението Христово св. Йоан Касиан може да бъде наречен родоначалник на древното румънско богословие.[1]

Тази дейност продължава своята концентрация около епископските катедри, които са съществували не само в Томи и в Добруджа, още преди Вичина, където е роден първият митрополит на Румънската държава, но и в Трансилвания (от 1376 г. е известно името на архиепископ Геласий), където в 1234 г. папа Григорий ІХ констатира съществуването на „схизматични лъже-епископи” и търси помощта на краля на Унгария, за да им се противопостави.

Важно е да се отбележат хронологично следните исторически събития:

- 1359 г. – основаване на Унгровлашката митрополия в Арджеш, по времето на Николае Александру Басараб (1352-1354), чрез смяна на гръцкия епископ Акинт Вичински (1359-1372);

- 1370 г. – учредяване на втората Унгровлашка митрополия (Северинска), по настояване на Вселенския патриарх Филотей (1353-1354; 1364-1376), оглавена от Антим Критопул;

- 1401 г. – признаване на Молдовската митрополия от Александру Добрия (Alexandru cel Bun) със седалище в Сучава, възглавена от митрополит Йосиф Мушат.

Тези факти затвърждават не само силната дейност на някои местни църкви, но и ролята, която те е трябвало да изиграят в контекста на световното, румънското и молдавското православие. Още повече през 14 в. големите манастири Прислоп, Водица, Козия, Тисмана, Снягов, Нямц, Молдовица, Бистрица и др., някои основани от св. Никодим Тисманийски († 1401 г.) или от негови ученици,[2] имат огромна роля в развитието на духовността и културата на румънския народ. Към това време се отнася и Четвероевангелието, преписано и украсено през 1429 г. от Гавриил Урик – монах в манастира Нямц. Затова през 15 в. църквите в Унгровлахия, Молдова и Трансилвания, които имат автономен статут, активно навлизат в православния живот. С това се обяснява и положителната промяна на местната, литургическа, катехизаторска, а дори и обществена култура. Този автономен статут и културни сили на споменатите по-горе епархии се потвърждава от тяхното участие по това време на униатските събори: на събора в Констанц в 1415 г. присъства делегация на Влашката църква, предвождана от болярина Драгомир, а на събора във Флоренция в 1438 г. е и митрополитът на Сучава Дамян († 1451 г.).

За състоянието и културата на Църквата в румънската държава в началото на 16 в. свидетелства атонският свещ. Гавриил – в произведението с биографико-исторически характер Живот на свети Нифон, патриарх Константинополски, който прекарва няколко години във Влахия, като е и канонизиран през 1518 г.[3] По това време богословските разсъждения са вдъхновени от народното творчество, като например „Легендата за майстор Манол”, позната от литературата в този период. Тази легенда създава идеята за саможертвата,[4] в чието ознаменуване присъства владетелят Раду Негру. Майстор Манол и съпругата му Ана са в основата на християнското общество, чийто символ става манастирът в Крутя де Арджеш, осветен на 15.8.1517 г. През това време се появява не само първата книга, напечатана от румънци, Славянски служебник на Макарий (1508 г.), а и първата научна работа, в която може да се види богословско съдържание. Става въпрос за Поученията на Нягое Басараб към неговия син Теодосие (1512-1521; на славянски). Поученията представляват слова с духовна насоченост, богословие, нравоучение и политически възглед върху живота. Благодарение книгите, печатани от дякон Кореси в Брашов в периода 1559 и 1581 г., румънският език се налага в църквата: Въпроси за християнството (1561 г.) Тълкувание на Евангелието (1564 г.) и първият Псалтир на румънски език (1570 г.). Към тях трябва да добавим два православни катехизиса с някои обновленчески идеи от онова време и Наказание, в което се критикува калвинизмът. Най-достъпното произведение за това време е Учителното Евангелие (1642 г.) с подбрани омилии от манастирите в Говора-Дялу (под Търговище).

Румънското богословие от 16 в., както и по-късните му прояви не могат да бъдат разбрани, ако не се видят техните източници и прояви в иконографията и в архитектурата. Архитектурният стил на храмовете във Влашко (Дялу, Арджеш, Козия, Търговище или Михай-Вода в Букурещ), дървените храмове в Трансилвания, храмовете и манастирите в Молдова, строени най-вече по времето на Стефан Велики (1457-1504), Петър ІV Рареш (1527-1538; 1541-1546) и Александър Лепушняну (1552-1561), създават литургично пространство, което говори за определена еклисиологична концепция. Но най-много символическото богословие на иконописта се проявява в стенописите и във външните фрески на манастирите на Буковина и Молдова: Воронец, Пробота, Хумор, Молдовица, Арборе, Сучевица. Чрез тази уникална иконография се разкриват важни черти на румънското православие дотогава: от една страна съвпадението на църковната история с националната, а от друга и с библейската относно спасението. Богословието не е само слово или вербален израз, а е и икона, изобразяване на символа. В историята поместната църква е имала както идеи и методи, така и средства за изразяване на аналогичната небесна и райска Църква в символи и образи. Християнската вяра посява семето си в културното творчество, представено в паметници на културата и на изкуството.

Яшкият събор от 1642 г. потвърждава значимостта на Молдовската църква и нейната роля в междуправославната политика. Всъщност, съборът става възможен благодарение на молдовския воевода Василий Лупу (1634-1653 г.) – важна фигура в историята на православието въобще, който има тесни връзки с Йерусалим и Епир. Той е човекът, издигнал църквата „Три светители“ в Яш, към която е било основано висше училище по богословие. Също така в Молдова, в рода на Мовилештов, се ражда Петър Мовила (Могила; 1596-1646 г.). Той получава своето образование в Лвов и в Сорбоната, а в 1633 г. е издигнат за Киевски митрополит (1633-1644), където по модела на латинските школи и с цел да се попречи на обръщането на православните от Полша и Украйна към римокатолицизма, той основава Киево-Могилянската богословска академия. Заедно с Митропан Критопул и Мелетий Сириг, Петър Могила участва в събора, свикан от патриарх Кирил ІІ Контари (Константинопол, 1638 г.), който осъжда „Изповедите” на патр. Кирил Лукарис (1572-1638), публикувани в Женева в 1629 г. През 1640 г. Петър Могила свиква събор в Киев, за който сам пише на латински своето „Православно изповедание”. По-късно той го представя на Всеправославния събор в Яш (май-септември 1642 г.), свикан по молба на патриарх Партений, където е трябвало да се потвърди присъдата на „Изповедта” на Кирил Лукарис, приета от събора в Константинопол (1638 г.). „Православната изповед е била предопределена да стане част от дейността на събора в Яш. Мелетий Сириг, известен деец на Църквата в Румъния, вероятно е превел текста на изповеданието на гръцки език, а по-късно го е и подобрил. Смята се, че Петър Могила вероятно не е приел добавките на Сириг и затова е написал своя Малък катехизис (Киев, 1645 г.). Независимо от факта, че през 1643 г. четиримата източни патриарси са приели „Православното изповедание” на Петър Могила. В коригиран формат то е публикувано в 1667 г., а с времето се е превръщало и в един от основните православни текстове. Румънската версия е била публикувана в 1691 г., а славянската – в 1696 г.

Най-главните представители на богословската култура от онова време са митрополитите Варлаам (1632-1653), съвременник на Петър Могила, и Доситей (Досотей) Барил († 1693 г.), които се прославят със своите важни богословски трудове. Варлаам пише Румънска учителна книга, публикувана в Яш в 1643 г., която се е радвала на голям интерес, Отговор на калвинисткия катехизис, публикуван в Сучава в 1645 г., калвинисткият катехизис е публикуван в Алба Юлия в 1640 г., както и трудът Седемте тайнства, публикуван в Яш, в 1644 г. През 1673 г. Досотей пише Псалтир в стихове и превежда „Изповедание на вярата на св. Генадий Схоларий” (1454 г.), като се опитва да установи за пръв път румънска богословска православна терминология. Доситей има огромната заслуга да бъде наложен румънският език в божествената Литургия чрез Служебник, преведен в 1679 г. и отпечатан в 1683 г. Досотей е известен и като наставник на православните в Полша, с които Румънската църква поддържа добри отношения (в 1925 г. митрополит Варлаам на Полша е ръкоположен от Румънската църква).

Благодарение на митрополитите Варлаам и Досотей румънското богословие през 17 в. за първи път се опитва да намери собствен стил и език, за да се освободи от утвърдените славизми и византинизми, от които се е вдъхновявало, като по никакъв начин това не е изменяло верността му към православната традиция. Вярно е, че доста голям период от време (14-16 в.), славянският език, а по-късно латинският и гръцкият, са се използвали както в държавната канцелария, така и в църковната литература. Въпреки огромното влияние на славянския и гръцкия, използвани в Църквата, те никога не проникват в говоримия език. Впрочем, още в началото са се правели преводи от славянски на говоримия език на поместната църкви: български, сръбски, румънски, руски. Византийското влияние е навлязло благодарение на връзките с големите културни и духовни центрове на православния свят: Йерусалим, Атон, Синай, където румънското присъствие е познато чрез дарения, помощи и строителство.

Голяма роля за подкрепата на православието на румънска територия в поствизантийския период, както и в изграждането на местно, румънско православие, са изиграли висшите богословски школи към митрополиите. Такива са били школата в Търговище, основана от Матей Басараб (1632-1654); школата „Три светители” в Яш, по образец на Киевската академия, основана от Василий Лупу (1634-1653) и тържествено открита от митрополит Варлаам в 1640 г; школата към манастриа „Св. Сава” в Букурещ, основана в 1680 г. при Шербан Кантакузин (1678-1688) и преструктурирана при Константин Брънковяну (1688-1714). Решаващ фактор са библейските преводи с епохален характер на румънски език: Новият Завет, издаден в Белград в 1648 г., по превода на Трансилванския митр. Симеон-Стефан и на цялата Библия в Букурещ в 1688 г., в превод на Раду и Шербан Гречан, с подкрепата на Константин Кантакузин. Трябва да споменем още и за двама ерудити на византийската и европейската култура, които получават своето образование в богословската академия на Константинополската патриаршия: висшият боляр Николай Гаврилович Милеску (1636-1708), публикувал Енхиридион (Стокхолм, 1667 г.), в който обсъжда евхаристийното учение в контекста на спора между римокатолиците-янсенисти и протестантите във Франция; Димитрий Кантемир (1673-1723), който пише Диванът или Върховният съд или спор на мъдреца със света или спора на душата с тялото в Яш, в 1698 г., издаден на гръцки и румънски език, Описание на Молдова, както и Възражения на катехизиса на Теофан Прокопович.

Това, което се случва в Яш при управлението на Василе Лупу, става и в Букурещ при управлението на Константин Брънковяну: градът става голям вътрешен културен и богословски център. Константин Брънковяну привлича в Букурещ известни за времето си личности: Хрисант Нотара – Йерусалимски патриарх, Антим Грузински, Максим Пелопонески и патриарх Атанасий (Дабас) от Антиохия. Бъдещият митрополит на Унгровлахия Антим Ивиряну (Антимос Иверели, † 1716 г., [грузинец (бел. прев.)]) издава редица религиозни книги в гръцката типография в Снягов, както и написва сборник с проповеди Дидахи. Той защитава Йоан Кариофил, ректор на Академията в Константинопол, който отказва да приеме употребата на термина пресъществяване (μετουσίωσις), вместо използваната преложение (μεταβολή). Терминът пресъществяване е ползван от Досотей в неговата Изповед и е въведен от Мелетий Сириг в Изповеданието на Петър Могила. Тази богословска и културна школа се укрепва от Николай Маврокордатос, с неговата прочута библиотека в манастира Вакарещ, както и от митрополит Григорий ІV Даскала (1765-1854).

Независимо че съборът, свикан от Атанасий Ангел в 1700 г., води до обединение с Римската униатска църква в Трансилвания, римокатолическото мисионерство все още е безсилно пред упорстовото на православните, които са били принудени да потърсят убежище в Австро-Унгария. Движението под водачеството на Софроний от Чоара става символ на православната борба в Трансилвания за етническа, културна и конфесионална индентичност. Независимо, че Трансилванската школа се ръководи от униатски корифеи, получили своето образование във Виена и Рим – Самуил Мику (1745-1806), Георги Шинкай (1754-1816) и Петру Майор (1754-1821) – училището успява да докаже латинския произход и етническата принадлежност на румънския народ към романските народи, разобличавайки концепциите на някои историци с унгарски и с германски корени, които оспорват тази истина.[5]

През втората половина на 18 в. Путна и Нямц се превръщат в двата най-значими центъра на богословието и аскезата. Училището в Путна е основано от епископа на Радауц – Яков Путнянул (1745-1750) и след 1750 г. е водено от Вартоломей Мазарян († 1778 г.), който в 1761 г. написва История на манастира Путна. Възраждането на манастира Нямц е свързано с името на св. Паисий Величковски († 1792 г.). Той се ражда в Полтава (Украйна), става светогорски монах и се подвизава известно време на Атон, след което се преселва в Нямц и там превежда Добротолюбие от гръцки на славянски език. Благодарениe на това течение, отеческото богословие, исихазма и аскетичната богословска литература навлизат отново в църковния живот на Молдова и най-вече в този на Русия, където в богословието доминира схоластиката, проникваща тук чрез влиянието на латинските училища в Полша.

Богословската семинария в Соколския манастир в Яш е основана в 1804 г.; в Сибиу – в 1811 г.; в Арад – в 1892 г.; в Букурещ – в 1834 г.; в Бузъу – в 1836 г.; в Куртя де Арджеш – в 1836 г.; в Римник-Вилча – в 1837 г.; и отново в Букурещ, на името на митрополит Нифонт – в 1872 г. Семинариите дават мощен тласък на развитието на православната литература с учителен и пастирски характер. За развитието на богословието по това време са способствали йерарси с голям интелектуален и организационен потенциал: митрополитът на Молдова Вениамин Костаки (1768-1846), който превежда, пише и публикува серия значими трудове: Кириакодромион – неделни проповеди на Никифор Теоктист (проповедите са преиздадени на няколко пъти през 1810 и 1811 г. в Нямц), Тълкувание на Посланията на ап. Павел на бл. Теофилакт Български (публикувани в 1904-1906 г. от епископ Атанасий Миронеску), също Лествица на св. Йоан Лествичник (1814 г.), Катехизис на Московския митр. Платон (1839 г.), Пидалион (1844 г.) и Църковна история на бл. Теодорит Кирски. Мелхиседек Стефанеску (1822-1842), романски епископ и член на академията, написва първия учебник по догматическо богословие на Православната църква (1855 г.), както и трудовете Папизмът и съвременното състояние на Православната църква в Румъния и Православната църква в противостоене на протестантизма. Унгровлашкият митрополит Григорий ІV Даскал (1824-1834) превежда редица важни трудове като Догматика на св. Йоан Дамаскин (1805 г.), Тълкувание на Четвероевангелието на бл. Теофилакт Български (1805 г.), Окръжно послание на св. патр. Фотий към източните патриарси (1832 г.), Изповеданието на Петър Могила (1827 г.), За изхождането на Дух Свети на Йосиф Вриений (1832 г.), Патерик (3-то изд. 1832 г.). Андрей Сагуна (1809-1873), съпредседател на Националното събрание в Блаж (май 1848 г.) и основател на големия музей „Астра” (1861 г.), пише Неразделимата държава (1869 г.), Обща история на Източната православна църква в два тома, издадена в Сибиу в 1860 г., Компендиум по канонично право (1868 г.), Енхиридион – коментари към църковните канони (1871 г.). Летописецът Наум Римничиану (1764-1838) е бил отличен познавач на гръцките ръкописи.

Преходът към втората половина на 19 в. е белязан от няколко важни политически събития: събитията от 1848 г. против присъединяването на Трансилвания към Унгария, на които участват православни и униати; възстановяването на румънската митрополия в Трансилвания, осъществено от Андрей Шагуна; обединението на румънските княжества при Александър Куза през 1859 г.; секуларизацията на манастирското имущество през 1864 г.; преминаването на семинариите към държавното образование. Най-важното събитие от онова време обаче е основаването на богословски факултети в почти всички румънски региони: Яш (1860-1864), Черновци (1875 г.) и Букурещ (1881-1883), като в периода 1890-1948 г. този факултет става част от университета в Букурещ. Към тях трябва да добавим и Богословската академия в Сибиу (1811 г.), която в 1943 г. става факултет на университета. В този период се появяват и редица богословски и църковни списания: Румънски телеграф (1853 г.), Румънска православна църква (1874 г.), Светилник (1882 г.), Богословско списание (1874 г.). Разбира се, ключовият момент в историята на румънското православие е признаването на 25.4.1885 г. на Румънската православна църква за автокефална.

В този преходен период румънското богословие зависи от преводи, в частност от преводите на руски богослови, които пишат по образеца на западните. По такъв начин, чрез преводите на руски автори, влиянието на западната схоластика става факт и в Румъния. Руските богослови от своя страна заимстват от гръцките богослови, които преподават в Руската империя – Евгений Вулгарис (1717-1806)[6] и Никифор Теотокис (1736-1800) и внасят там идеите на западното просвещение. Освен Кириакодромион на Никифор Теотокис (издаден в 1960 г. от патриарх Юстин в преработен вариант), като примери могат да бъдат посочени Катехизис на Московския митр. Платон и Катехизис на Теофан Прокопович, и учебниците по догматическо богословие – на митрополит Макарий Булгаков (преводът от френски на Герасим Тимуш е издаден в 1885 и 1887 г.), на Силвестър Киевски (в 5 тома – 1889-1906) и на Петър Светлов (преведено от Сергий Бежан и Константин Томеску в 1935 г.). Същото може да бъде казано за преводите на някои богословски произведения от гръцки. Христос Андруцос, благодарение на своята Догматика (преведена от Д. Стънилоае в Сибиу в 1930 г.) и Символика, превод на Иустин Моисеску, в Крайова (1955 г.), е най-известният съвременен гръцки богослов.

Към онова време не закъснява и появата на родното румънско богословие. Със сигурност огромен принос в неговото оформяне внасят със своите курсове – лекции и учебници, преподавателите във висшите богословски учебни заведения. По този начин това, което е бил за литургиката Василий Митрофанович († 1888 г.), за старозаветното богословие е Василий Тарнавски († 1914 г.), а за Новия Завет – Василий Георгиу (1872-1959) и Харалампий Ровенца. Нравственото богословие е предмет на научния интерес на Юлиу Скрибан (Курс по нравствено богословие – 1921 г.) и на Атанасий Миронеску; с общата история на Църквата се занимава Евсевий Попович (1838-1922). Той издава една тритомна Обща църковна история на немски език, която е преведена и преиздадена от А. Миронеску на румънски, но вече в четири тома, в периода 1925-1928 г. В областта на църковното право работи Валериу Шесан – Свикването на вселенски събор, издадена в 1973 г., и Константин Клементий Попович (1846-1938); в областта на основното богословие работи Василие Гъине; на патристиката – Цицерон Йорданеску със своята История на християнската литература в три тома, излязла в периода 1934-1940 г. Над историята на Румънската църква се трудят Николае Добреску (1875-1914), Симеон Рели, Щ. Лупша, Николае Попеску. Пастирското богословие и омилетиката се развива от Петър Винтилеску, Григор Критеску и Д. Белу. Догматическото и символическото богословие са обект на изследване от Йон Михълческу, а в областта на мисиологията работи Василе Испир.

Най-известният и плодовит румънски богослов от първите десетилетия на 20 в. и професор по догматика от Богословския факултет в Букурещ (1904-1939) по-късно става митрополит на Молдова под името Ириней (Михълческу). Особена известност той придобива благодарение на своя труд Die Bekenntnisse und wichtigsten Glaubenszeugnisse der griech.-oriental. Kirche (thesauros tes orthodoxias) (Съкровище на православието), издаден с предисловие и коментари на латински език в Лайпциг, 1904 г. В този труд са дадени догматическите определения на вселенските събори и изповеданието на православната вяра. Негови са и Сотирологическият догмат, Догматът на изкуплението – курс лекции за тайнствата, Компендиум по символическо богословие, издаден в 1904 г. и преведен в 1932 г. на френски, и Войнстващо богословие, издадено в 1941 г. В 1937 г. с Параскев Ангелеску издават най-красивия и съвременен Служебник, с плътни страници и украси в нововизантийски стил, създадени от художника Георги Русу. Произведения с догматичен характер също така издават Стефан Сагин – Догматът на въплъщението (1902 г.) и Догматът на изкуплението (1903 г.); Василе Лойкиц Патриарх Кирил Лукарис (1912 г.), Библейските имена на Бога (1927 г.).

В този период има и други дейци, способствали за формирането на румънското православно богословие – ерудити и интелектуалци, признати за действителни или почетни членове на Румънската академия: Хушският и Романски епископ Мелхиседек (Стефанеску; 1822-1892), Тимотей Чипариу (1805-1887), Йоан Молдован (1833-1915), Карансебешкият епископ Николай Попя (1826-1908), свещ. Симеон Мариан († 1907 г.), митрополитът на Трансилвания Василий Мангра (1850-1918), митрополит Атанасий Миронеску (1858-1931), Николае Добреску (1875-1914), Иларион Пушкарю (1852-1922), Йоан Лупаш (1880-1967), Николае Попеску (1887-1963), Георги Чухандру (1875-1948), Василий Георгиу († 1959 г.), Галактион Гала (Григорий Пишкулеску 1879-1961). Последният, заедно с Василий Раду (1887-1940), Стефан Метеш и Николай Колан (1893-1967), в периода 1936-1938 г. извършват превод на Библията на румънски.

Плодовете на богословските усилия от началото на 20 век може да се разпределят в няколко групи от първостепенна важност:

1. Богословски и патристични сборници със съчинения, като например: Събрани богословски съчинения в периода 1927-1928 г. под редакцията на Йоан Михалческу, Матей Пислару и Г. Ницу; Древнохристиянската литература на Цицерон Йорданеску, издадена в Яш, 1933 г., Богословска серия, издавана в Сибиу през 1933 г. от митрополит Николай Бълан (1882-1955). Той участва в конференцията „Практическо християнство (Живот и действие)”, проведена в Стокхолм – 1925 г. В Богословска серия са издадени редица изключително ценни произведения, като: Евхаристийната епиклеза на Николай Попович (1903-1960), Антропологията на апостол Павел на Григорий Марку, Библиотека свети отци на Матей Пъслару, Извори на православието на Д. Фечьору и Олимп Качула.

2. Цялостна нова и мисионерска литература, появила се между 1925 и 1935 г. в трудовете на Арадския еп. Григорий Комса (1889-1935). Най-важното произведение в тази серия е учебникът по сектоведение, написан от П. Дехеляну (1901-1970). Подобен род литература пише и Иларион Феля (1903-1961), който съставя Православен катехизис.

3. Богословските преговори с англиканите в Букурещ през 1935 г., с поддръжката и прякото участие на патриарх Мирон (Кристя), в резултат от които Румънската патриаршия признава действителността на англиканските хиротонии.

4. Движението „Социално апостолство”, основано от обществото „Възраждане” в Крайова в 1920 г. и подпомагано от кръжока на социално-христианските изследователи „Солидарност” и сп. Солидарност. Социално-христианската, личната и колективната етика стават основен предмет на изследвания на Шербан Йонеску.

5. Новите библейски преводи и изследвания, с които е свързано името на патриарх Никодим (1864-1948): Нови Завет (издания 1924, 1926, 1931 г.), Псалтир (1927 г.), Илюстрована Библия (1936 г.), Библия (1944 г.).

Висока оценка за своята работа румънското православие получава и на международна сцена. На първия конгрес на православните богословски факултети, състоял се в Атина в периода 29 ноември – 6 декември 1936 г., работата на румънските факултети и техният принос в богословието е високо оценена не само с участие, но и с богословски принос. Добре е тук да се кажат и представителите на трите богословски факултета в Румъния: архимандрит Скрибан, Василий Георгиу, Валериан Шесан, Шербан Йонеску, Теодор М. Попеску, Василе Испир, П. Винтилеску, Х. Ровенца, Йоан Савин, Г. Кристеску, Юстин Мойсеску, Николай Котос. Характерна специфика на конгреса придава изказването на прот. Георги Флоровски за външното западно влияние върху православното богословие след падането на Константинопол и за връщането към елинизма (на духовниците и духовността), което би могло да се смята за постоянна категория на православното съждение. Именно против „реелинизацията” на всяка цена на поместното богословие се изправя румънската православна школа. По такъв начин годината 1936 се явява особено важна, защото румънското православие, за първи път в новата епоха, заявява своето право на духовна и културна самобитност, като при това съхранява всеправославната съборност. Тази позиция е вдъхновена и от патриарх Мирон (1868-1939), който създава Румънска мисионерска православна епархия в Америка (28.4.1928 г.), и Румънска мисия в Йерусалим – 1935 г.

По това време започва периодът на кристализиране на румънското православие, което е благоприятствано непосредствено от интелектуалната и философска среда. Гении на националната култура и наука от онова време са Василе Първан (1882-1927), написал изследването Гетика. Предистория на Дакия, Николае Йорга (1871-1940), написал История на Румънската църква и религиозния живот на румънците и Румънска православна концепция, К. Джуреску, написал История на румънците (пето издание, 1946 г.). Голям изследовател на Църквата в Трансилвания е Силвиу Драгомир (1888-1962), а етнологът С. Мехединц пише книгата Румънското християнство (1941 г.). Към изброените дотук трябва да добавим писателите-философи Лучиан Блага (1895-1961) – автор на трудовете Пространството на румънското народно духовно пастирство (по Миорица), Трилогия на културата, Румънската мисъл в Трансилвания през 18 в.; Никифор Крайник, автор на Носталгия по рая; Мирча Елиаде и неговите изследвания по история на религиите и духовния смисъл на символите, публикувани в сп. Залмоксис (1939-1942).

Една част от „поколението 1936” продължава да играе определяща роля в развитието на румънското богословие, като осъществява връзка между богословските факултети и богословските институти, основани след 1948 г. в Букурещ и Сибиу. В Сибиу със сериозни и оригинални изследвания изпъкват Думитру Белу (1902-1980) – автор на: За любовта, Първородният грях при Ориген, Царството Божие и Църквата, Светите отци за тялото, Трагизмът в нравственото богословие (в Mitropolia Banatului, 9-12, 1967); Исидор Тодоран (род. 1906 г.) – съавтор на Учебник по догматика и символика и автор на Аксиологични основи на благото, Ерос и агапи, Техника и дух, Състоянието на човека в рая и след грехопадението, Кръщението на еретиците и Бог в богословието на Карл Барт; Николае Младин: Самуил Мику Клейн – Богословът, Сибиу 1957; Изследвания на нравственото богословие, 1969 г.; Милан Шесан, който публикува своето изследване Синтез по история на Християнската църква след 1054 г. (на немски, 1969 г.). Шесан е съавтор, заедно с Йоан Рамуряну и Теодора Бодогае, в написването на Учебник по обща църковна история (2-ро изд., 1975 г.), както и автор на многобройни изследвания по периодизация на църковната история, история на православието, на Византия и Рим, славяните, християнството и Рим, униатството, хусистите и православието. Т. Бодогае пише своя Исторически принос във връзка със събора в Яш, Сибиу 1943 г.; Мирча Пакурарю съставя История на Румънската православна църква, той е и първият описал православните характеристики на древнорумънското християнство в Трансилвания, с което още веднъж потвърждава, че още от началото на това хилядолетие е съществувало единство на езика, културата и православната духовност във всички региони на страната.

В Букурещ срещаме преди всичко името на Теодор Попеску (1893-1973), който заедно с проф. прот. Думитру Стънилоае могат да бъдат наречени архиереи на съвременното румънско православие. Съавтор на Обща църковна история, излязла в Букурещ през 1956 г., Т. Попеску остава в историята с несравними изследвания по история на богословието, като например Ролята на историята в разбирането на християнството (Букурещ, 1927 г.) – относно ранното християнство, схизмата от 1054 г., вселенските събори, унията и особено по проблемите за установяването на датата за празнуване на Пасха, върху православните символични книги, които се появяват след 1054 г. Най-важният негов труд е издаването на Посланията на Източните патриарси от 1848 г., с негово лично въведение и превод (Букурещ, 1935 г.). Той изиграва ролята на свързващ мост между двата периода в съвременното румънско богословие. Ето какво пише един негов колега: „Мислим за последните 20 години на букурещкия богословски факултет и първите години на университетския богословски институт в Букурещ. Проф. Теодор М. Попеску успя да ги представи и прослави по такъв доблестен начин от висотата на своята катедра по Обща история на Църквата, благодарение на богатството на научната си подготовка и силната личност, която е представлявал той. В първия период на своята дейност той беше истински водач на школата, беше служител на неопроверганата непримиримост и водач на откритите от него пътища, беше истински ктитор на библиотеката към Богословския факултет и се стараеше да я напълни с всички съкровища на древната и съвременна християнска мисъл, с всички нужни инструменти – в най-строгия смисъл на научния метод. През втория период той беше верен и посветен дисциплиниран летописец на богословската култура и наука със същата юношеска страст към учението. Необходимо е да добавим и новаторския дух, който той установи в румънското богословие от висотата на университетския амвон”. (Moisescu, G. I. “In memoriam Teodor M. Popescu” – In: Almanah 1974, Parohia românâ din Viena 1974, p. 157).

Други светли имена са: Петру Винтилеску, автор на Изповед и духовничество (1939 г.), Еклисиологичната и обществена роля на Литургията (1946 г.). Той взема участие в православната конференция в Москва през юли 1948 г., в качеството си на декан на Богословския факултет в Букурещ. Също така публикува най-пълния богословски коментар към последованието на Вечернята, Утринната и Литургията – Служебник с коментари (Букурещ, 1972 г.). Йоан Коман е автор на Теория на логоса в апологиите на св. Юстин Мъченик (Букурещ, 1942 г.), Проблеми на философията и патристичната литература (1944 г.), Патрология (1956 г.), Традицията в светлината на светите отци (1956 г.), Патрология (т. I-III, 1984-1988), представена на конференцията в Москва през 1948 г. Представя и пълно изследване За Православната църква и икуменическото движение, (публикувано в сп. Ortodoxia, 1-2, 1962). Заедно с Ливие Стан и Мирча Кялде превежда на румънски историята и учението на старокатолиците. Н. Кицеску, съавтор на догматичния учебник по символика (1958 г.), бивш член на комисията „Вяра и служение” към Световния съвет на църквите (Изкупване на греховете в Св. Писание и в писанията на св. Отци; Теорията на възглавяването (anakefalaiosis) при св. Ириней; Църквата – Тяло на Божиите тайнства; Православие и протестанство; Въплъщение и изкупване на греховете; За развитието на догмите; Значението на свидетелствата във вярата; Икуменическото движение; Божествените парадигми; Йерархичната власт, духовната власт). Ливиу Стан (1910-1973) е почетен доктор на Солунския богословски факултет (1971 г.). Пише уникален за православното богословие труд Миряните в Църквата (Сибиу, 1939 г.). Изследва основните термини на църковно-каноничното право: автономия, автокефалия, икономѝя, предание, институции и институционализиране, апостолическо унаследяване. Орест Бучевски († 1992 г.) е съавтор на Учението за православната вяра (1953 г.). Ене Бранище е автор на Богословие на иконата (1952 г.) и Специална литургика (1985). Петру Резус (род. 1913 г.) публикува Православното догматическо предание, За Светия Дух и Православна ангелология. Емилиян Василеску публикува История на религиите (1975 г.); К. Павел – Православно богословско поучение (1980 г.), а Д. Калугър – Катехетика (1984 г.).

Със сигурност, най-значимата личност в румънското православно богословие, започвайки от 1930 г., е проф. прот. Думитру Стънилоае (1903-1993). Той не само е обхванал всички аспекти на догматическото богословие според разсъжденията на св. Отци, но и в оригинален синтез явява опита на румънското православие в един период на богословско-икуменически диалог (виж нашия очерк за него: “Omagiu Parintelui dumitru Staniloae la aniversarea a 75 de ani” – In: Ortodoxia, 30, 4, 1978, р. 638-647).

Ще изброим само най-важните от многобройните му изследвания и трудове: Живот и дейност на Йерусалимския патр. Доситей – докторска дисертация, защитена в 1928 г.; Догматика на Х. Андруцос – превод от гръцки (Сибиу, 1930 г.); Живот и учение на св. Григорий Паламà (Сибиу, 1940); Иисус Христос или възстановяването на човека (Сибиу, 1943 г.); Католицизмът след войната; Добротолюбие – превод с коментари и с много допълнения в 9 тома. Д. Стънилоае е също и съавтор на Учебник по догматическо и символическо богословие (1958 г.). През 1978 г. той пише и свое Православно догматическо богословие в 3 тома – класически трактат в православната литература. Част от неговите трудове са публикувани в чужбина: Мистагогия на Максим Изповедник е издадено на гръцки език в Атина през 1973 г. В Лондон през 1971 г. е преведено и издадено неговото изследване Румънски очерци в областта на духовността и богословието, ред. А. М. Алхин. В Женева, в 1980 г., е изадена неговата Бог е любов. През 1976 г. о. Думитру е удостоен със званието почетен доктор на Богословския факултет в Солун. Д. Стънилоаe ще остане не само архитект на румънското съвременно богословие, но и въобще един от най-ярките православни богослови на 20 век.

На патр. Юстиниан І (1901-1977) принадлежат някои инициативи с исторически характер: в областта на катехизацията той събира комисия, която съставя Учението на християнската православна вяра (Букурещ, 1952 г.); в областта на мисионерството в 1955 г. провежда канонизация на румънските светци; в областта на дидактиката – издава учебници за богословските институти: История на Румънската църква в два тома (1957-1958; като автори са привлечени Г. Моисеску, Стефан Лупс и Александър Филипашку); Обща история на Църквата (1956; с автори Т. Попеску, Теодор Бодогае и Г. Стънеску); Догматическо и символическо богословие в два тома (1958 г.; с автори Н. Кицеску, И. Тодоран и И. Петреуца).

Съвременното румънско богословие получава насоката си благодарение на патр. Юстин († 1984 г.). Самият той е професор по Нови Завет. Негови известни трудове са Св. Писание и неговото тълкувание в трудовете на св. Йоан Златоуст (Букурещ, 1942 г.); Дейността на апостол Павел в Атина (Яш, 1946 г.); Църковната йерархия в апостолския век (Крайова, 1955 г.). Той е специалист и по патристично богословие: Евагрий Понтийски (Атина, 1937 г.). Също така е добър познавач на византийското и гръцкото богословие: Символика от Х. Андруцос (в превод – Крайова, 1956 г.), в техните главни направления. Това се отразява в започналото издаване на преводи на св. отци и църковни писатели, замислено в 100 тома. Първият от поредицата е Творения на апостолските мъже, в превод на Д. Фечору, издаден в 1979 г. Патриарх Юстин подкрепя и богословските изследвания с монографичен характер, както и докторските дисертационни тези. Той е продължител на издаването на Социално апостолство в неговата нова версия

Забележителен е фактът, че през последните години все повече и повече йерарси се посвещават на изследователска дейност в областта на историята и богословието, както и на съборността на Църквата: Николай Корняну се занимава с изследвания на ранохристиянски автори и духовността на преп. Йоан Лествичник; Нестор Ворническу – с живота и творенията на св. Василий Велики (Ortodoxia, 30, 4, 1978, p. 604-607); Антоний Плъмъдяла издава книгите Служещата Църква (1972 г.); Ханс Кюнг и декларацията „Mysterium Ecclesia" (1974 г.); Десет тезиса за съборността и етноса (1979 г.); Да бъдат всички едно (1979 г.); Василий Коман пише своите Литургични слова (Оръдя, 1973 г.); Тимотей Сервичу се занимава с Христологичната доктрина на св. Кирил Александрийски (Тимишоара, 1973 г.). Много интересно изследване прави Епифаний Норочел: Св. Евтимий, последният Търновски патриарх, и неговите отношения с Румънската църква (Biserica Ortodoxă Românâ, 84, 5-6, 1966, p. 552-572). Василий Костин пише Коптският култ в сравнение с култа в Православната църква (Атина, 1972 г.).

Богословската култура на днешната църква е възстановена от групата йерарси от младото поколение – всички те доктори по богословие: митрополит Даниил (Чоботя); Богословие и християнска духовност (Страсбург, 1979 г.; Букурещ, 1980 г.) и др. Същото може да се каже и за много от свещениците и светските писатели, посветили се на богословски изследвания.

Заедно с утвърдените имена на професори от богословските институти в Букурещ и Сибиу се оформя цяло поколение млади богослови, които доказват, че са в състояние не само да установят динамична приемственост с традицията, но и да направят нов принос в нейното развитие. Най-достоверното и неоспоримо доказателство за силата и ценностите на съвременното румънско богословие са поредицата докторски дисертации, защитени и издадени в последните години както в Румъния, така и в чужбина. Сред тях можем да отличим Мирча Пъкуриариу и неговата дисертация Връзката на Православната църква в Трансилвания с Румънската държава и Молдова през 16-18 в.; Йон Баря – Догматически аспекти на съединението на християнските църкви; Стефан Алексе – Свети Никита Ремесиански и съборността на светите отци през 4 и 5 в.; Антоние Плъмъдял – Служещата Църква; Думитру Попеску – Римокатолическата еклисиология според актовете на Втория Ватикански събор; Тимотей Сервичиу – Христологията на св. Кирил Александрийски и др.

Основните фактори, определили развитието на румънското богословие, по наше мнение, са следните:

1. Вътрешната динамика на живота на Църквата като народ Божи; вярата, която е неоспорима. Богословието е не само плод на тази практика, но и нейно осветляване с цел да се стимулира бъдещото ѝ развитие. Румънското богословие е творчеството на поместната църква, а не румънски синтез на задгранични влияния. Тези, които преувеличават етническия характер на румънското православие, забравят, че именно румънското християнство е вдъхновило и оплодотворило културното творчество на нацията. Румънското православие представлява самò по себе си синтез между църковната духовност и църковната култура.

2. Търсенето на собствен облик и на своя културна свобода, т. е. на свобода, която да включи в богословското мислене езика, културата и националното изкуство. За да се отстрани чуждото влияние, търсенето е изисквало продължителни усилия – не само от конфесионален, но и от лингвистичен и културен характер. По този начин се извършва преобразувателният процес за усвояване на ценностите, създавали мисионерската и пастирска среда на Румънската църква. Латино-романският произход на езика е придал на богословието, като способ на общуване, индивидуален характер. Защото румънският език остава най-сериозният аргумент в полза на това, че повечето християнски понятия, използвани от румънските православни, имат латински корени.

3. Европейско и всеправославно самосъзнание. Румънското богословие има своя собствена духовна и местна културна идентичност, а също и свое собствено разбиране за съборността. От историческа и от културна гледна точка е доказано, че Румънската църква има важно значение не само за непрекъснатото съхраняване на исихазма в православието, но и за прехода към поствизантийското богословие, вдъхновило православните от Източна Европа.

Превод (със съкращения): Явор Иванов

* “Teologie Ortodoxă Română” – In: Bria, I. Dictionar de Teologie Ortodoxa A-Z, EIBMBOR 1994, р. 383-400 (бел. прев.).