Богооставеността

Изглежда сякаш ние живеем в такава ера от историята, когато всичко добро поради някаква причина не успява, а всичко зло, престъпно, лъжовно и безобразно се натрупва, усилва се и се „организира”. Лъжа, низост, виртуозно предателство и разрушение – това е политиката на цели държави, и ето че когато ценното и свещеното, и божественото се разбиват с такава лекота, когато се открива тяхната изумителна крехкост, неволно пред нас се изправя въпросът за всемогъществото на Божеството. Как може всемогъщият Бог да допуска потъпкването на всички заповеди и светини! Как може „Човеколюбецът” да остави човечеството в този ужас?

Ако Бог не може да помогне, то Той не е Бог; ако не иска да помогне, то Той отново не е Бог, или поне не е „Всеблаг”. Тази антиномия, струвала такива невероятни усилия на различни богослови, се преживява и от най-обикновените хора – като жив трагизъм на богооставеността. Срещал съм се с това преживяване в ужаса и страданията от руската революция – спекулантите по влаковете говореха: „Ако имаше Бог, Той не би допуснал това!”. Двадесет и пет години по-късно, руски войник-бежанец ми каза: „Повече не чета Евангелието и не ходя на църква”… „Но защо?”. „Затова, защото на света няма правда. Добрите хора не могат да живеят, а злодеите благоденстват и безобразничат”.

И ето че сам виждам себе си на изоставено местенце в римокатолическа Вандея,[1] в самото начало на войната. В средновековен храм върви меса, цветни виражи проблясват в полумрака и в тях разчитам древните символи на християнството, с които човечеството е живяло хилядолетия: яслите, раждането на Христос, тихата Божия майка с Младенеца, разпятието, свалянето от Кръста… Прослава на високия дух, определял някога живота, а сега звучащ в плахите, безсилни призиви на новия папа, на когото новите варвари вече не се покоряват… Възпява се високият дух на любовта и мира – чужд на всяко насилие, но заедно с това, и заради това, лишен от всякаква сила и от всякакво „всемогъщество”. Христос е безкрайно възвишено и безкрайно ценно Божество, но съвършено беззащитно пред насилието. Във всичко Той е прав, но тази Негова правда твърде лесно може да бъде потъпкана от всичко и от всеки. (Защо да четем за тази „правда” в Евангелието безброй пъти, когато в живота тя няма никакво значение? Така разсъждаваше моят войник, който беше попаднал във втора война след революцията).

И видях наоколо си цялата тази върволица от символи – от раждането и до смъртта изобразяващи беззащитността и крехкостта на безсилието пред силите на този свят на този истински Бог – на Богочовека Христос, в Чиято „божественост” е невъзможно да се съмняваш. Роден в бедност, в „ясли”, нямащ къде глава да подслони, безсилен учител на истината пред властта на Пилат, в Чиято защита не излезли никакви земни или небесни легиони, Когото, поради някаква причина, изоставил даже и Небесният Отец („Защо си Ме оставил?”).

Погледнете това изображение – „Сваляне от Кръста”, тази Pietà, погледнете мъката на Божията майка и апостолите, и ще видите какво означава слабост и безпомощност, и безсилието на всичко свято и възвишено, и божествено пред силите на този свят. Това е и което ни измъчва и изумява и сега и което всъщност ще ни изумява винаги, тъй като винаги сме склонни да възприемаме „божественото” като „всесилно” и побеждаващо. А тук то се явява като безсилно и побеждавано.

Двата аспекта в Божеството са сякаш съвършено несъединими: творческата мощ на битието, съвършено равнодушна към добро и зло, от една страна, и възвишеният идеал на духа, постоянно потъпкван и лишен от всякаква сила, и дори недопускащ насилието – от друга. Отец е всемогъщ, но съвсем не е добър (страшно е да се попадне в ръцете Му). Синът човешки е кротък и добър, но в добротата си е безсилен.

Някога Маркион бил осъзнал дълбоката антиномичност на подобно „Божество” и решил, че това са двама различни богове: единият, творец на този свят, който изобщо не е добър, и друг – „не от този свят”, носител на чужд на този свят идеал. И всичко, което той – този възвишен и добър бог – може, това е да те изведе от този свят, да не научи на „бягство от света”, подобно на платониците. Посред силите и властите на този свят той е съвършено безсилен.

Нима християнството не е религията на това странно и „непознато”, и безсилно, и страдащо Божество?

Че християнството е религия на „страдащото” Божество – това е несъмнено. Само че с това е невъзможно да се успокоим. Страдащото божество е трагично противоречие, което човекът открива в дълбочината на своя жизнен опит, в дълбините на своя дух, като трагичен упрек, запратен в небесата: нима невинен трябва да страда, нима праведникът и светецът приемат „напразна смърт”, нима Богочовекът е трябвало да бъде разпнат? И нима всичко божествено и ценно, и „богоподобно” в нас, и, на първо място, самата наша богоподобна личност трябва навсякъде и винаги да търпи неуспех, страдание, унижение и смърт? Това е въпросът на Йов, упрекът на Йов – захвърлен към небесата и повторен и потвърден от Самия Богочовек. Богооставеността: как е възможна тя и какво тя означава? В отговор на този въпрос приятелите на Йов изчерпват целия арсенал на богословието, който ни е познат в протежение на всички векове.

Та нима всичките нещастия и страдания на човека могат да бъдат обяснени сякаш като наказания за скрития грях? Та нима Бог оставя човека само тогава, когато и човекът оставя Бога? Йов обаче знае, че той никога не е оставял Бога – също както и Богочовекът никога не е могъл да Го остави. Фактът на богооставеността на Богочовека прави цялото това богословие нищожно. И ние веднага разбираме, защо Бог признава, че именно Йов е говорил справедливо, а не неговите приятели, „омрачаващи Провидението с думи без смисъл” (38:2). Тук страданието и наказанието „за чужди грехове” не може да ни обясни нищо, защото то е още по-неприемливо и несправедливо от случайната гибел, извикана от слепи природни сили. Смъртното наказание на Сократ възмущава много повече от, например, евентуалната му случайна гибел от ръце на варвари по време на война. Защо Сократ е трябвало да умира заради греховете на атиняните, а не атиняните да погинат – заради невинността на Сократ? В Своя отговор към Йов Бог не се позовава на никакви негови или чужди грехове.

Ала как Бог отговаря на Йов, след като е отхвърлил скритите утешения на неговите приятели? Показва му, дава му да преживее и да почувства неизчерпаемата, тайнствена, творческа мощ на битието; тя свързва „Ас, Кесил и Хима и скривалищата южни” (9:9); тя създава стихиите на небето и на земята, и твори всичко живо: лъва и бивола, и гордия кон, и страшния хипопотам, и, накрая – човека. Нещото, което тук е било дадено на Йов да преживее, това е мистичният трепет и изумлението пред тайната на творението, пред всемогъществото на Твореца. Всичко по-малко от това е можело да бъде възприето като рационална целесъобразност. Тайната на творението в това се и състои, че тук възникват странни и страшни същества, стоящи отвъд доброто и злото, разума и неразумността – камилската птица, която е жестока със своите птиченца и която Творецът е лишил от ум (39:13-18); орелът, чийто пилци „пият кръв, и дето има труп, там и той” (39:30); накрая, страшното чудовище на левиатана, чието сърце е „… твърдо като камък, и кораво като долния воденичен камък” (41:16). Всичко това са символи на „равнодушната природа” – мощи, лишени от сърце. Към това нашата наука може да добави още чудовищната сила на размножаването на микроорганизмите, борещи се и взаимно изяждащи се – тук, на земята; също и в космическите пространства – разрушението и създаването на атомите, космическите взривове и катастрофи, редом с периодите на временно равновесие и на относителна устойчивост на движението на небесните тела. Творческата мощ на битието по никакъв начин не наподобява рационално-целесъобразното творчество на човека. Тя е хаотична, безпределна – и едновременно с това, изумително съвършена в отделните си произведения (например, в създаването на висши организми и преди всичко на човека).

Така че категорията на рационалната целесъобразност е съвършено неприложима към „всемогъществото” на Твореца. Бог съвсем не е часовникар, нито е архитект, нито е художник – ето какво е ясно изразено от Самия Него в забележителната Глава 38 на Книга Иова. Бог е ирационално всемогъщество. Той може всичко, т. е. произвежда и изпраща в битие безброй много възможности, безкрайност от понятни и непонятни нам съчетания. Лайбниц е казвал, че Бог твори най-добрия от възможните светове. Това обаче не е така – Той твори всевъзможни светове, осъществява невъзможни възможности и непонятни съчетания, които ту изумяват, ту плашат, ту възхищават човека; главното обаче е това, че Той създава самия човек и го създава не така – съвсем не така, като часовникар, архитект или художник, а много по-съвършен и много по-непонятен. Във всички тези прекрасни, страшни и уродливи създания се чувства и някаква тайна, и тази тайна е постоянно пред човека: „… Отваряли ли са се за тебе вратата на смъртта, и видял ли си ти вратата на смъртната сянка?” (38:17). Ето я истинската мистика на „творението”; ето я мистиката на „всемогъщия Творец”, която тук се открива на Йов.

И все пак, всемогъществото е само един аспект от Божеството. Съществува и друг – аспектът на светостта и на благостта, който в известен смисъл е и противоположен на първия. Те са противоположни така както същностното и дължимото могъщество, както могъществото на природата и могъществото на свободата. В отговор на съмнението на Йов Бог отначало му се явява в аспекта на всемогъществото. И това изглежда странно, тъй като Йов не се е съмнявал в последното и се обръща не към него, а към справедливостта, благостта и светостта на Божеството. Защото той е упреквал Бога именно в несправедлив начин на ползване от Неговото всемогъщество – или пък в неговото непроявяване там, където това бива изисквано от справедливостта и благостта. Бог отговаря с посочване на ирационалността на всемогъществото и като дава да се почувства божествеността на това всемогъщество (нуминозността му), независимо от ужаса и изумлението, предизвиквани от него. „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!”, но все пак Той е Бог – Бог на живота, Бог, без Когото го няма космосът, няма го животът и, най-важното – няма го и човекът. Йов отговаря на Бога със своето пълно признание на божествената ценност на всемогъществото, отговаря със своето да бъде – в противоположност на всяко отрицание на ценността на космическото творчество в будизма и в индуизма. И затова не смята Бога за зъл и безжалостен Творец, както е разсъждавал Маркион, и не смята всемогъществото и благостта за свойства на двама различни богове. Тогава неговата молба, упрек и искане биха били неразбираеми, а трагизмът му би изгубил своето значение: те са разбираеми единствено като обръщане към само едно същество, притежаващо и святост, и всемогъщество, при което между тези две свойства съществува противоречие.

Бог отговаря като посочва, че безкрайността на възможностите е необходима, щото да бъде създадена най-добрата възможност или най-доброто съчетание. Постулирането на най-добрия свят запазва своето значение – и в това Йов е прав със своите изисквания за справедливост на съдбата. Лайбниц обаче не е прав, когато казва, че най-добрият свят е вече открит и създаден и завършен от Твореца. Християнският светоглед смята, че най-добрият свят, обὸженият свят все още само се създава и ще бъде завършен едва в края на всички краища, в края на вековете. И че този свят се съзижда колкото от Бога, толкова и от човека, и от Богочовека. Символичния образ на неговото завършване ние намираме в края на Апокалипсиса.

Творчеството на човека обаче дълбоко се отличава от творението – с това, че то не е изначално, че то е творене от дадени на човека материали, т. е. от преди това сътворени възможности. Човекът намира себе си, своите сили, силите на живота и на космоса като безкрайна сфера от разнообразни съчетания на неизчерпаеми и неизучени възможности. И това именно са тези неизповедими пътища, тези много жилища в дома на Отца, които са създадени чрез Неговото всемогъщество.

Творчеството на човека, неговата свобода, неговият грях, неговата заслуга и святост биха били невъзможни и явяването на Богочовека би било ненужно при две условия: 1) ако Всемогъщият Творец беше зъл димиург, реализиращ целия сбор от възможности и унищожаващи човека и надеждите му (тогава за него нямаше да съществува нищо, което да направи в този свят и би му оставало единствено да бяга от него – както е разсъждавал Маркион) и 2) при точно противоположното условие – ако всемогъществото на Твореца означаваше всеобща рационална детерминираност, целесъобразност на всички сили на природата, веднъж и завинаги намерена най-добра комбинация от възможности. Тогава всичко би било завършено от Твореца веднъж и завинаги и нито на Провидението, нито на човека нямаше да им остава да правят каквото и да било повече, тъй като самият човек щеше да е построен като съвършен автомат, направен от един всемогъщ „часовникар”.

Точно обратно – безкрайните възможности, извикани от небитие от Всемогъщия, в необятното многообразие на сблъскващите и разрушаващи се целесъобразности, дават на човека свободата да търси нови и нови творчески съчетания на природните сили. Тези последните сами по себе си са индиферентни към човешките замисли и цели – толкова са опасни, колкото са и полезни за човека. И напразно той би тръгнал да се оплаква от равнодушието на природата” – нали именно то прави възможно свободното творчество на човека. Бог дава на човека света като „лозе” [„виноград”], като сфера на космическите сили и възможности, на свободното творчество и отговорността, и Сам се „оттегля за дълго”. Може ли човекът да се оплаква от „богооставеност”, когато започне да извършва престъпления и да убива в това лозе? Има ли той право да прехвърля отговорността за престъпленията и страданията върху своя Домакин? Някога Уелс е изобразил воплите и упреците на човека, обърнати към Бога по време на великата война: та как Ти можа да допуснеш всичко това? При което Бог отговаря: Но какво? Не ти харесва ли? Тогава не го прави! Мисълта се състои в това, че главният източник на несправедливото страдание е самият човек и грехът му. Количествено, страданията, причинявани на човек от човека, безмерно превишава произтичащите от „равнодушието на природата”, от случайната игра на космическите сили. Последните се свеждат до смъртта и болестта и тук човекът успешно се бори с „враждебния” случай. Безгранично по-трудно му е обаче да се бори с грандиозния „апарат” на тиранията, както и с организираната индустрия на убийствата. Благополучието на злодеите, пред които угодничат и се покланят, и обидите, нанасяни на праведника, когото презират, са на първо място човешка вина, така че постулатът на Йов би трябвало да бъде обърнат преди всичко към човека, към съборния човек. Ако той направи всичко необходимо за отстраняване на неправдата и престъпленията (при това на най-страшното, не индивидуално, а колективно-организирано престъпление), само тогава ще може да очаква Божията помощ. Човекът не може да бъде спасен sola gratia.

Цялото това разсъждение обаче само в значителна степен ограничава правото ни да утвърждаваме „богооставеността”. В огромния брой от случаите „богооставеността” действително означава само това, че човекът е оставил Бога и, следователно, няма право и да се оплаква. Само че, както видяхме, това не винаги е така. Истинският трагизъм на богооставеността съществува, но той, – подобно на всеки висок трагизъм, – е нещо рядко и изключително. Йов има правото да се оплаква от „богооставеност” – още повече има право на това Богочовекът Христос, защото те никога не са оставяли Бога. При това Йов страда от стихийните сили, страда от „случая”, а Христос – от злата воля на ближния, от несправедливостта на хората, на които Сам е донесъл любов и щастие. Така че Неговият трагизъм е още по-дълбок. Злите лозари не могат да се оплакват от „богооставеност”, но Синът на Собственика на лозето, Когото Отец е изпратил при тях и Когото те са убили, – Той може, както могат и всички, които заедно с Него са „изгонени заради правда”.

Протестът против „богооставеността” е в същността си постулат на действителното обὸжение на света и на човека. И той е изразен в молението „да дойде Твоето Царство”. Постулатът на Йов е постулат на справедливостта на съдбата, на съответствието между достойнство и „блаженство” – така, както той е изразен в обетованията на заповедите за блаженствата, най-исконният стремеж на духа, който Кант нарича постулат на „висшето благо”. И Бог, в Своя отговор към Йов, признава справедливостта на неговия постулат и на неговия упрек: той е разсъждавалият правилно, а не неговите приятели. Аспектът на всемогъществото не може да утеши Йов, макар и да извиква у него мистично признание, и Бог му се явява, в края на краищата, в аспекта на светостта и справедливостта, признава неговия постулат и му дарува съдбата, за който е достоен. Бог възкресява и Своя Син – в отговор на упрека в „богооставеност” – и, в замяна на безсилието и унижението, Му дава „всяка власт на небето и на земята”.

Ще ни кажат, че това е само вяра. Да, но това е умна вяра, без която човекът трябва да полудее от отчаяние и безсмислие: не можеш да се бориш, без да вярваш в победата, нито да твориш, без да вярваш в достиженията на творчеството, нито да живееш – без да ипостазираш надеждата (св. ап. Павел). Победата над смъртта, тържеството на правдата – това са все постулати на духа, от които той никога няма да се откаже, защото духът не се бои от смъртта и правдата побеждава дори и когато търпи поражение. Християнството е трагичен оптимизъм, в който „богооставеността” е само преходен момент. Трагизмът е дисонанс, а всеки дисонанс постулира и предвкусва, и съдържа вътре в себе си своето разрешение – такъв е законът на музиката, такъв е и законът на трагедията (защото и тя следва същия този музикален ритъм на разрешаването) – съдържа вътре в себе си своето утешение и предчувствие за Утешителя. Блажени плачещите и ще се отрие всяка човешка сълза – да, но в самия край. В това се състои есхатологичният смисъл на християнството. Последният смисъл на битието съществува и се осъществява в самия край.

Каква е гаранцията за това осъществяване ли? Тя се състои в неизчерпаемата мощ на битието, в неговите безкрайни възможности, от една страна, и в непоклатимия идеал на светостта и съвършенството, от друга: „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият небесен Отец”.

Превод: Борис Маринов

* Вышеславцев, Б. П. „Богооставленность“ – В: Путь, 61, 1940, с. 15-21 (бел. прев.).