„Зная един човек в Христа…” 13

През дните на моя престой в манастира имах различни срещи със стареца Софроний – и случайни, и планирани. В следобедните часове той излизаше от своята килия и, съпроводен от различни монаси, се разхождаше по алеите в манастира или по неголямата улица, минаваща извън обителта. При всяка среща с него, произнасяше духовно слово.

Забелязах, че всяко общуване с него, и най-краткото, неизменно се превръщаше в източник на вдъхновение, защото винаги казваше думи, чрез които пред погледа ми се откриваха небесата и вечността. Всяко негово слово беше богословски наситено, пророческо, възвишено, откриващо духовни хоризонти. Веднъж например ме срещна в градината, показа ми един дъб и каза: „Това дърво расте бавно, като първоначално пуска корени в дълбочина. Така става и с монаха. Той расте и преуспява в покаянието бавно, но се вкоренява дълбоко – завинаги”. Веднъж отбелязах, че независимо от своята пределна възраст той е в прекрасна физическа форма и дори способен да пише. Той се пошегува и ми каза: „Моисей е започнал да управлява народа на Израил на 80”.

Старецът ми даде много благословения и духовни утехи. Едно от тях запомних много добре. Гъркиня, която живееше недалеч и често идваше в манастира със семейството си, ме покани на обяд. Заедно с мен покани и двама други монаси. Когато дойде да ни вземе, монасите не можаха да дойдат с нас. Гъркинята се разстрои. В това време мина о. Софроний и я попита защо е опечалена. Като разбра причината, каза: „Защо се разстройвате? Аз ще дойда заедно с о. Йеротей. Гъркинята много се зарадва. Пристигнахме в града, където живееше. По пътя старецът многократно изпя „Господи помилуй” и говори на различни духовни теми. Когато стигнахме до дома на жената и влязохме вътре, о. Софроний веднага величествено благослови, както прави по време на божествената литургия и каза: „Мир на този дом”. След като поръси една от стаите с донесената от него светена вода, ми предложи аз да поръся останалите. Сетне седна и приветства децата по детски, но в същото време сериозно. Почерпи ги с шоколад – в знак на обич. Старецът смяташе, че с децата следва да се разговаря като с възрастни, но според възрастта им и нивото на умствено развитие. Те трябва да се приемат сериозно, дори когато поведението им е лекомислено. Старецът казваше, че с децата трябва да се отнасяме като с личности, тогава те разбират това и ни отвръщат с уважение.

В разговора на масата, на един въпрос на майката той отговори, че най-добрият пазител на детето е майката. Тя трябва да осенява децата си с кръстното знамение и да се моли за тях. Старецът разказа как неговата майка му подарила кръстче, което той винаги носи. Кръстът го е запазил от много опасности, които са го застигали в живота. „Благословението и молитвата на майката – продължи стареца – играят голяма роля в живота на детето, защото обикновено майката е, която се моли с болка. А молитвата, която се върши с болка, има особена сила”.

Старецът Софроний беше много благороден, не само по природа и произход, но и поради своята духовна отзивчивост. Като познал Бога, той е възлюбил цялото Негово творение и във всеки човек виждаше образа Божи. Старецът уважаваше малките деца, чиито сърца сияят от чистота. Страхуваше се да опечали когото и да било. Веднъж една друга жена, която получила от него съвет как да постъпи в нейната ситуация, изведнъж започнала силно да плаче, погълната от скръбта си. Старецът с безпокойство попитал: „Може би казах нещо, което Ви нарани?”. Един от многото случаи, свидетелстващи за благородството и тактичността му. С всички о. Софроний разговаряше и се обръщаше на „Вие”.

Като прекарах почти месец в манастира тази година, аз със стеснение го попитах дали ще намери малко време за един повторен разговор с мен. Той ме прие и между всичко останало, за което говорихме по време на нашата среща, ми каза следното:

- Разликата между православието и другите изповедания е в учението за Иисус Христос като личност, като Богочовек; извън това няма спасение. Едно безлично битие, което не е въплътена ипостас-личност, не може да спаси човека. Извън Иисус Христос няма спасение в пълнота и съвършенство. Именно във въпроса за личността може да се открият отклоненията от истината, която е православието. Всички различия с инославните се свеждат към неразбирането на това, че има личност в Бога и в човека. Савел – Павел, в името Божие, както му се е струвало, преследвал християните. За него Бог в онова време бил безличен. Но чрез Светия Дух той видял Христос и като говорил с Него, познал личностния Бог, Богочовека Христос. Веднага Го познал чрез Светия Дух и станал Негов раб и апостол. Всеки, познаващ личностния Бог (Богочовека), познава и истинния Бог. Извън Христос има безлични понятия.

- Римокатолиците по време на св. Литургия отдават особено значение на думите на Христос: „приемете, яжте...” като тайноизвършителни, когато става освещаването на Даровете. Христос като Човек (по човешката Си природа) призовава и се моли на Своя Отец. Затова молитвата на Възношението е молитва към Отца за изпращането на Светия Дух и претворяването на хляба и виното в плът и кръв Христови. Ако ние разчитаме само на думите на Христос „приемете, яжте...” и не се молим на Отца за изпращането на Светия Дух, тогава повтаряме греха на Адам, който се състои в самообòжението. Апостолите казват, че Бог е възкресил Иисус от мъртвите. Те не отделят енергията на Сина от Отца и Светия Дух, тъй като енергията на троичния Бог е обща.

- Инославните живеят в незнание. Бог ще ги съди по това. За нас, православните, обаче спасението е обòжение, същността на което е в нашето единение с Христос чрез Неговите свети заповеди и тайнства.

- Ако свещеникът заедно с благодатта, дарувана на свещенослужителя, заедно с това няма и царска власт (енергията и актуализацията на кръщелната благодат), която очиства от страстите и възкресява от греха, то той няма да получи въздаяние за своя свещенически труд.

- В молитвата преуспяваш когато молитвеният ум намери къде е дълбочината на сърцето и човек започне да го чувства. Това е началото на всяко преуспяване в молитвата. Единението на ума и сърцето става под действието на Светия Дух, а свидетелство за това са непрестанно изливащите се сълзи. Благодарение на тях и плача сърцето става много чувствително.

- По време на молитва вниманието и умът трябва да се съсредоточат в дълбините на сърцето. Както казват Отците на Църквата, първоначално сърцето усеща благодатта Божия и след това този опит се изразява чрез разума. По време на молитвата трябва да се усеща сърдечна топлина. Отсъствието на божествената благодат се разпознава по хладността и равнодушието на сърцето. Полезно е да четем или да се молим, за да се чувства топлина и движение на сърцето. Но това трябва да става постепенно, защото слабите и неопитни сърца могат да заболеят телесно. Тогава човек престава да се моли и молитвата действа различно. Но за здравото сърце се препоръчва умът да пребивава в сърцето по време на молитва. За потапянето на ума в сърцето може да помогне и дишането, но за предпочитане е това да става чрез покаяние. Сърдечната болка в тези случаи е най-здравата и естествена.

- Когато умът се потапя в сърцето, не слиза там изцяло, но оставя извън сърцето някаква малка „част”. Тази малка „част” може да се занимава с други неща, но при това умът да не излиза от сърцето. Например, по време на божествената Литургия ние можем да се молим със сърцето, усещайки неговата топлина, и в същото време да разговаряме с дякона или със съслужващите йереи по въпроси на Типика, без това да пречи на молитвеното пребиваване на ума в сърцето. Затова и подвижникът се занимава с броеницата си по време на умната молитва, за да бъде извънсърдечната „част” от ума заета и да не се разсейва.

- Така сърцето на човека, обичащо Бога, умее да различава кое е грешка и кое – воля Божия.

- Ако умът се съсредоточи в сърцето в покаяние със сърдечна топлина, не трябва да се прибягва до дихателни действия. Когато сърцето е изпълнено с топлина, дихателният метод е ненужен.

- Чувственото влечение на мъжа към тялото на жената и на жената към тялото на мъжа е естествено (по природа). Така става продължаването на човешкия род. Поради това мъжеложството е противоестествено състояние, а монашеството е свръхестествено състояние.

- Без божествената благодат лечението, заложено в естеството на природата, става противоприродно, защото без Бога всичко е греховно. В монаха обаче живее Божията благодат, която изпълва всичко. Това явление е свръхкосмично.

- Помислите, които идват в ума, особено по време на молитва, свидетелстват за наличието на страсти. Когато често идват едни и същи помисли, това означава, че съответстващите им страсти са се вкоренили дълбоко в човека. За изцелението на такива закостенели страсти ще са необходими много усилия и труд. Следователно, помислите, които идват по време на молитва, ни откриват нашето състояние и страсти. Случва се това, което става при прожекцията на филм в киносалон. Когато отзад, върху лентата на филма попадне светлина, всичко запечатано на нея става видимо на екрана. При липсата на светлина истинското състояние остава непроявено.

- В света останаха малко монаси. Всичко е против нас, ето защо трябва да имаме любов помежду си.

- Древната традиция на манастирите на Света гора изисква за клирици да се ръкополагат не младите, но по-старите монаси, за да се избегне тщеславието, защото на Света гора към свещениците се отнасят с голямо почитание. Но в наши дни, както може да се види, младите монаси се стремят към хиротония, защото не издържат строгостта на монашеския живот.

- О. Гавриил, игумен на „Дионисиат”, казал на о. Серафим, игумен на манастира на преп. Павел: „Какво очакваш от този шпионин? (имал предвид стареца Софроний, който по това време бил духовник на манастира на преп. Павел и когото някои тогава смятали за руски шпионин). О. Серафим не отговорил. По-късно, когато о. Гавриил имал проблеми с монасите в манастира, попитал о. Серафим как би постъпил в този случай и какво може да посъветва за преодоляване на тези проблеми. И о. Серафим му отговорил: „Съветвам те да вземеш за духовник онзи Софроний, „шпионина”. Той сега е в манастира ми и от момента на неговото идване там цари мир и съгласие!”.

- Някой ми бе казал, че всички лентяи стават монаси. Отговорих му: „в същото време малцина са станали монаси, а ето – лентяи много!”.

- Жените отначало се привързват психологически. Това обаче създава проблем. Има три нива на привързаност: духовно, психологическо и телесно. психологическото при тях е по-близко до духовното и затова смятат психологическите преживявания за духовни. При мъжете тези преживявания са по-близо до телесните и затова се стремят към телесна радост и наслаждение.

- Ние, духовниците не трябва да отблъскваме жените поради това, че те често не са в състояние да превъзмогнат психологическото ниво. Необходимо е да им се казва, че целта ни е тяхното спасение. Естествено е за жената да започне с психологическото ниво, като търси подкрепата на мъжа и духовника. Духовният отец трябва да е зрял, за да не позволява на помислите да го завладеят: неговата задача е да изведе жената на по-високото ниво – духовното.

- Духовник, който забележи психологическа привързаност у жена, не трябва да я прогонва, защото лишена от духовник, може да падне в отчаяние. Съвсем друго е ако самият духовен отец изпитва привързаност. В такъв случай не бива да изповядва жени.

- Обикновено жена, преживяла много неща, когато идва на изповед, е без сили, като руина е. Като получи някаква полза от духовния отец, тя от благодарност е готова на много жертви заради него. Духовникът не бива да приема нищо от нея, освен едно: желанието за святост. Има нещо нездраво във влечението на жени към духовния отец. Независимо от това, ние сме длъжни да им помагаме – деликатно и с молитва.

- Разказах на стареца как някой, който желаел да приеме свещенство, паднал в незначителен грях, който не бил канонично препятствие за свещенството. Отговори ми: „Този грях не е препятствие за свещенство, но показва наличие на страсти, които е нужно да бъдат изцелени. В противен случай човекът става клирик, оставайки духовно незрял”.

- Неудовлетворените телесно-плътски желания се изцеляват по два начина: 1) с изобилието на божествената благодат, а при нейното отсъствие – 2) с аскетичен подвиг. Изобилието на божествената благодат не позволява да се мисли за грях. Когато вървим по опасен участък от пътя например, поради страх от опасност, се движим с повишено внимание. Можем ли да мислим за грях в този момент? Не. Така и присъствието на божествената благодат, която събира ума в едно, не оставя място за лукави помисли, мисли и желания. Аскетизмът изисква от монаха борба с помислите. Ние трябва да се подвизаваме в отхвърляне на образите и мислите, за да не прераснат те в пожелания и действия. Това се нарича трезвение и безмълвие.

- Относно раждането на деца: нужно е да се вземе под внимание издръжливостта на жената, защото в наши дни мнозина не издържат на раждането поради липса на устойчивостта, свойствена на предните поколения. Жените днес не могат дълго време да кърмят. Много жени са приковани към леглата, защото организмите не издържат. Въобще по въпросите на брака трябва да се отделя повече внимание на развитието на духовния живот у съпрузите.

- Духовникът трябва да отделя особено внимание на онези грехове, които се забелязват от другите. Към греховете, които не са забележими, заради спасението на изповядващия се, може да се приложи икономѝя.

- При беседите ни с хората можем да се подложим на влиянието на излизащите от човека енергии. Поради това е необходимо да се избягва гледането право в очите – вместо това може да се гледа в частта от лицето, намираща се между очите. По този начин, макар и да се вижда, че човек слуша внимателно събеседника си, излъчваните от събеседника му енергии не му въздействат.

- Намирайки се в чужда среда трябва да се стараем да не се отличаваме или отделяме от другите. Така трябва да постъпваме и по време на божествената Литургия. Не трябва да демонстрираме пред другите, че се молим, за да избегнем тщеславието.

- Философите може да мислят и пишат вярно, но в живота да бъдат други. Това показва, че живеят не със сърцето си, а с разума си и при това с падналия разум.

Всеки ден от живота в манастира и общуването със старците и монасите – като отражение на опита на стареца и плод на подвига на този благословен мъж, бе духовно наставляващ. Вдъхновяваше всичко. Всяка дума бе боговдъхновена. И от обикновените думи можеше да се почерпи много за пастирското служение. Веднъж срещнах стареца на пътя извън манастира. Разхождаше се заедно с о. Кирил. Отец Кирил му каза: „Ето скъпия наш отец Йеротей”. А старецът му отговори: „Той спечели нашата любов”. Извика ме при тях и както предния път, шегувайки се каза: „Ще станем разхождащи се философи”. Той ме постави отдясно на себе си, а отец Кирил отляво и отново с хумор каза: Намирам се между двама великани”. Старецът ни взе под ръка, за да може да се придържа за нас и за да покаже нашето единство, и ние тримата тръгнахме заедно. Той започна да разговаря с нас. Естествено ние не посмяхме нито веднъж да го прекъснем. Възприемах го като богослов-пророк. Сред многото неща каза и следното:

- За мен са изключително важни божествеността на Христос и единението с Него – в Неговата Ипостас, – с божествената и човешката природа. Богочовекът Христос е свързващото звено между нетварното и тварното. Без него е невъзможно да се достигне познание за Бога. За това трябва да се говори непрекъснато в проповедите и беседите. Този момент е основополагащ. Будистите и мюсюлманите вярват в някакво над-личностно битие – така се губи спасението.

- За мнозина духовния живот се свежда до присъствие на божествена Литургия в неделните дни, а в останалите дни на седмицата животът им минава без подвиг. Такива не могат да разберат монашеството. Който не живее през цялата седмица съгласно Евангелието, в подвиг, не може да изживее и Литургията в неделния ден.

- Осъждането и клеветата по адрес на свещеник го смиряват и с това му принасят огромна полза. Когато обаче го обвиняват много хора, той се изпълва с горест, която препятства действието на Божията благодат. Смирението помага на клирика, като действа подобно на спирачка на устремилия се към преобръщане автомобил. Но това не принася полза на този, който клевети. Когато хората хвалят един клирик, нека се радва, но и да се смирява същевременно, защото той е служител на Христос, Който претърпя унижение и кръст.

- Сълзите са необходими и за монаха, и за обикновения християнин. Има светски сълзи и има божествени. Разликата е, че светските, егоистичните сълзи произлизат от презрението към хората, от загубата на светски ценности и блага, докато духовните, божествените са плод на покаянието и на желанието за спасение и вечен живот.

- Бог открил на стареца Силуан истината – дръж ума си в ада и не се отчайвай. Аз възприех това с вяра. Както разбрах по-късно, този принцип се проявява и в живота на Самия Христос. Щом само ап. Петър изповядва: Ти си Син Божи, Христос веднага започва да говори за идващите страдания, за слизането в ада и за Своето възкресение. Предсказването на страданията и изповядването на божествеността на Христос са тясно свързани. Това означава дръж ума си в ада и не се отчайвай.

- Не всички могат да държат ума си в ада и да не се отчайват. Зависи от силите и е привилегия на малцина силни, защото лесно може да се изпадне в отчаяние. Ако след преживяването на ада идва надеждата за спасението, това означава, че в нас действа божествената благодат. С мисълта дръж ума си в ада се пресича действието на страстите, вътре в нас идва вечният Дух. Тогава чувстваме вътре в себе си Царството Небесно и повече няма нужда Царството да се заграбва със сила. Принципът дръж ума си в ада се е откривал на мнозина и мнозина са живели според него, и от векове се пази тази тайна. Почувствах себе си притежател на голямо наследство, което трябва да възвестя на света.

- След плътски грях молитвата престава, а богословската работа може да продължи. Това отличава богословието като дар на Светия Дух от богословието като човешко знание. Молитвата показва чистота на душата и на тялото. Човекът може да богословства, да пише, да бъде учен, но при това да не се моли и да не бъде светец.

- Искам да живея живота на пустинниците, а не да устройвам театър, искам да бъда този, който съм. Има хора, които се смущават, когато се смея. Когато съм строг, те отново се смущават. А искам да бъда естествен, обикновен.

- Монасите в нашия манастир не живеят така, както живях в пустинята на Света гора, но въпреки това се радвам: те са добри монаси и живеят естествено, нелицемерно, без спектакли и представления. Те приемат всички хора еднакво – и богати, и бедни, не правят разлика, опитват се да помогнат на всички.

- Когато изчезнат монасите, тогава ще пропадне и вярата.

- Радвам се, че Вашият владика (Едеския митр. Калиник) обича монасите.

- Монасите не са лентяи, ползата от тях се простира до краищата на вселената, в цялото човечество. Дейността на енорийските свещеници се ограничава до църковната енория, а монасите помагат на целия свят. В нашия манастир идват хора от целия свят.

- Старецът Силуан – при неговото силно телосложение – е можел да има много деца. Божията благодат обаче го е запазила в пълно въздържание. Като дошъл в манастира, неопитен в духовния подвиг, както обикновено се случва, след хранене той паднал в някакъв грях. От този момент, като се вслушал в думите на своя духовен отец, не приел нито един плътски помисъл през целия си останал живот.

- На Света гора – като духовен отец – срещах някои, главно млади монаси, които падаха в грях насаме със себе си. В такъв случай за изцеление е необходимо да приковеш своя ум към молитвата, към Бога. Според степента на това как възраства вътрешната молитва и духовното вдъхновение, действието на страстите се прекратява. Когато след нощното мечтание се събуждаме смутени, това означава, че сме изпитали наслада. С това трябва да се борим чрез покаяние в Христос, плач, молитва, единение на ума със сърцето.

- Много духовни отци се затрудняват по въпроси, свързани с интимния живот и допускането до божествено Причастие. За това се изисква разсъждение и вразумяване от Бога.

- Според общото наблюдение е необходимо да бъдем много внимателни и да не изобличаваме безразсъдно, защото можем да се разочароваме и да напуснат Църквата. Също така, дългогодишното отлъчване от божественото Причастие умъртвява човека и го отделя от Църквата. Мнозина живеят с жажда за божественото Причастие. Ако са лишени от него, те няма да могат да побеждават разнообразните изкушения. Тук е нужно разбиране и молитва: много зависи и от самия изповядващ се. Ние трябва да му помогнем да се въцъркови, да живее в покаяние и молитва, да пази Христовите заповеди. Също така някои практикуват въздържание свръх силите си.

- Не трябва да даваме едно общо указание за всички: това е въпрос за преценка на духовния отец и е различно за всеки изповядващ се. Понякога допускаме до божественото Причастие по съображение на икономѝя – това е достатъчно, ако има прогрес в духовния живот на тези, които сме допуснали.

Преди да отпътувам от манастира, по време на обяда, поисках да се сбогувам със стареца. Той помоли монасите да ни донесат чай в кабинета му, който е до храма и, освен всичко останало, ми каза:

- Не съществува ясна граница между катафатичното и апофатично богословие. В катафатичното богословие има елементи на апофатизма. Казвайки, че Бог е милостив, което е катафатичен израз, ние реално не знаем в дълбочина каква е милостта Божия, но можем да живеем това апофатично. Виделият Бога Го съзерцава като Светлина, т. е. катафатически. В Него, по думите на св. Йоан Богослов няма никаква тъмнина. В същото време пътят, който води до това съзерцание, е апофатичен (отхвърляне на помислите и действията на разума, на мисловните понятия). Също така апофатизъм се нарича и непознаваемостта на същността на Бога, която е несъобщима за човека. Следователно (в плана на човешката същност), Бог е мрак.

- Зад пределите на светлината не съществува нищо; там няма „мрак”, за който говорят някои. И когато светите Отци учат, че след съзерцаването на светлината следва мрак е необходимо да се анализира точно какво се има предвид. Дали те искат по този начин да покажат нетварната същност на светлината? Или „мрак” е просто словесен прийом за описание на нещо грандиозно, превъзхождащо възможностите на човека? Човекът не е в състояние с думи да опише великата светлина и затова я характеризира като мрак. Следователно, терминът мрак се използва поради невъзможността да бъде обозначена непостижимостта на божествената същност за човека.

- Смятам за най-голям грях на своя живот увлечението ми по йога и медитация: тогава се „заиграх” с източните религии и всъщност се отказах от Христос.

- В отслужването на божествената Литургия е най-величествената и мисионерска проповед. Светите Отци, където и да са отивали, в която и да е страна или град, преди всичко са издигали олтар. Защото при божествената Литургия сърцето се смекчава и търси Бога; в него се заражда желание да води православен църковен живот, в центъра на който е божествената Евхаристия. Заръчах на братята в манастира с особена прилежност да пазят отслужването на божествената Литургия.

- Молитвите по време на божествената Литургия трябва да се четат без емоции, защото свещеникът изразява очаквания на всички молещи се; не лични преживявания. Никой не бива да служи като индивидуалист.

- Някои англикани, едва станали православни, осъждат като прозелити своите йерарси и своето изповедание на вярата. Трябва да бъдем много внимателни и да не поощряваме в тях този стремеж, да не обвиняваме англиканството заедно с тях. С годините любовта им към англиканизма може да се върне и тогава нашите съждения, пропилени напразно, ще бъдат изтълкувани също като прозелитизъм.

- Западните християни са загубили вярата си и са изпаднали в плътски живот, но същевременно тяхната култура, независимо че е човешка и рационална, все пак ги удържа на определено ниво. Отстъплението е ставало постепенно. Същевременно присъщото им възпитание ги спира в определени моменти от окончателното падане „на дъното”. От друга страна, православните хора – при загуба на вярата – се спускат дълбоко на дъното, защото не притежават културата, която може да ги удържи в това падение.

- Западните християни са загубили православието, което е път към спасението. Така някои от тях базират вярата си на логиката, откъсната от сърцето (рационализма), други на чувствата (сенсуализма). Само когато под действието на Светия Дух разумът се съединява със сърцето, човек става образ и подобие на Бога.

- Вярвам, че спасението на света ще дойде чрез Православната църква. Тя, както и Христос, е винаги разпната и ние сме разпнати, но никого не „разпваме”.

- Колкото повече авторитет има някой сред народа, толкова по-внимателен трябва да бъде той към всяка написана или казана от него дума. Защото всичко, което говори, скоро се разпространява поради силата на неговия авторитет и е много опасно, ако изкаже нещо неправилно.

- Сред хората на Запада еротичната любов е станала наука и изкуство поради чувствеността и сладострастието, поради отсъствието у тях на божествена енергия и вдъхновение. Затова трябва да сме внимателни, когато се превеждат книги, проникнати от западния дух, който е чужд на Православния изток и неговите духовни ценности.

- Често може да се види как неофит, познал неотдавна Христос, веднага след въ-църковяването си иска да стане свещеник. Но за утвърждаването в църковния живот е необходимо много време: едва тогава може да се вземе решение, иска ли той и достоен ли е да стане свещеник.

- Безстрастната молитва съществува, тя идва с плач. Който иска да е истински монах трябва да се научи да се моли, да вижда себе си като престъпник. Тогава към него идва помисълът за самоосъждане, който всеки път може да има различна форма. Трябва да се задържи този помисъл. Тогава умът се прилепя към сърцето. От плача болката стига до сърцето. Тази духовна болка е необходима, усеща се в горната част на телесния орган на сърцето. Но има и болка, засягаща долната част на сърцето. Тогава лесно могат да възникнат плътски движения – такава болка трябва да се избягва.

- От духовната болка в горната част на сърцето по цялото тяло се разнася покой и мир. В такова състояние човек е способен да различи помислите: кои от тях излизат от Бога и кои от дявола; той може да чете и помислите на другите хора. Молейки се за другите, монахът е способен мигновено да определи тяхното духовно състояние.

- Монахът, придобил навика на плача, отива в пустинята, защото манастирската обстановка не е подходяща за това. Ако сълзите идват сами в продължителен плач, такъв монах е добре да безмълвства в пустинята. Ако монах плаче два-три часа, като е свободен от помисли, то неговият ум може да се намира неотлъчно в Бога много дни. Тогава той вече не се нуждае от общоустановената молитва и правило.

- Любов е когато човек става всичко за всички; когато постъпва искрено с хората, които среща и с които живее; когато у него не възниква желанието да налага своята воля, но да приеме волята на другия като своя.

- Яркото осветление (слънце или лампа), ярките цветове на стените, външният шум – всичко това пречи на умната молитва. За нейното практикуване са необходими полумрак и тишина. Стените на килиите трябва да бъдат боядисани в тъмни цветове и иконите не трябва да бъдат в прекалено ярки цветове.

- Християнинът не може многократно в течение на деня да се моли и при това да чувства благодат. Тя не винаги се дава от Бога. Умът, уморил се в определен момент от извършването на умната молитва, повече не може да се моли със същото напрежение в този ден. Продължителността на това напрежение всеки път е различна. Понякога молитвата продължава час, понякога два, понякога само четвърт час. Ако се извършва с необходимото напрежение, то тя е достатъчна за целия ден.

- Хубаво е човек, достигнал умната молитва, когато се умори от практикуването ѝ в ума, да започне да произнася думите на молитвата гласно, за да я възприема със слуха си. Така трябва да постъпва, когато е сам.

- Често дяволът по време на молитвата рисува различни образи, говорещи за неговото присъствие, за да уплаши молещия се. Затова в килията трябва да има малък източник на светлина (кандило), за да не се боим от помислите за присъствието на дявола.

- При напрегнатата умна молитва идват някои светоносни мисли. Те са от врага, който се опитва да отклони нашето внимание от молитвата. Тези мисли могат да ни се сторят благи и естествени за ума, и умът, като се съсредоточава в процеса на мислене, може да изпита някакво вдъхновение. Тук се крие опасността това вдъхновение да се вземе за Божия благодат, за божествено просвещение. При съзерцаване на нетварната светлина няма помисли. Предпазването от помисли наричат тъмнина на отхвърлянето. Защото умът, отхвърлил всичко материално и просветлен от божествената благодат, получава яснота. Съзерцаването на нетварната светлина превъзхожда и това състояние.

- Когато християнинът, без да бърза, произнася думите на молитвата и вниманието на ума се утвърди в сърцето, тогава той може да престане да се моли на глас. И доколкото му стигат силите, трябва с ума си да пребивава в сърцето си и да остане така. Когато молитвата отслабне, трябва отново да се започне с произнасянето ѝ на глас. И това е един от способите за пребиваване в безмълвие.

- Често дяволът ни внушава спомени за минали грехове или желания, за да ни хвърли в отчаяние. В тези случаи, за изцелението на послушника на духовника е нужен дарът на разсъждението.

- Често през нощта се усеща стегнатост в сърцето, теснота. Тогава е необходимо напрегнато да се молим, да се каем, да плачем, за да може на сутринта да се събудим просветлени.

- Не рядко подвизаващият се в молитва чувства болка в сърцето. Това не е патологично сърдечно заболяване: понякога болката възниква от напрегнатото усилие, а понякога от вражеското изкушение. Във втория случай дяволът внушава на молещия се помисли, че той ще умре, ако продължи да се моли. За да се извърши молитвата, е необходимо да се премине и през този вид изкушение. Човек трябва да си каже: Нека и да умра, но няма да прекратя молитвата и да продължи да се моли.

- Покрай зелените клончета в дървото, които принасят плод, има и сухи, които не принасят плод, но и не вредят на дървото. Така е и с хората. Те могат да имат някои недостатъци, но те не нанасят голяма вреда. Трябва да виждаме само добродетелите.

- Помислите, които ни нападат, или пристрастяването се изгонват с плач. Чрез сълзите от душата излиза всяко зло.

- Ако нашето пристрастяване към какъвто и да е предмет или лице по силата си превъзхожда любовта ни към Бога, с това ние извършваме духовно прелюбодеяние.

- Новообърнатите към вярата са склонни да съчиняват молитви в ума си, като използват своето въображение и с това го култивират и развиват. За предпочитане е на първо време да се молим с устата си, като произнасяме молитвата гласно, без да си измисляме свои молитви.

- Към всяко духовно дело е необходимо да се пристъпва със страх Божи, който да стане основата на всички наши действия. И когато при завършването на нашите дела се ражда смирението, това е знамение за Божието благоволение и успешно изпълнение на духовното дело.

- Старецът трябва да държи своя послушник на границата на отчаянието и да не възхвалява достойнствата му. Трябва само да го въодушевява в трудните моменти, когато има опасност онзи да изпадне в неизцелимо отчаяние. Тогава послушникът преуспява. В монашеския живот полза може да се извлече от всяка ситуация. В някои случаи за монаха са полезни обидите и унижението.

- Когато старецът Йосиф Пещерняк се молил, към него долитали диви птици и чукали с клюновете си по покрива. Някои може да смятат, че това е било изкушение от дявола. Предполагам обаче, че са били привличани от молитвата на стареца.

- Св. Серафим Саровски се лишил от божествената благодат понеже, когато в манастира имало двама кандидати за игумен и той бил единият от тях, се оттеглил от надпреварата. Въпреки това пак го изгонили от манастира и потънал в голяма скръб, която станала причина да се отдалечи от него Божията благодат. Тогава той поел велик подвиг и принесъл голямо покаяние, като стоял на камък в продължение на хиляда дни и нощи, за да се върне отново божествената благодат.

- Монахът е подобен на търговците. Търговците в един ден могат да спечелят милиони, на следващия да не спечелят нищо или дори да загубят всичко. Така се случва и с монасите. В един ден монахът може да придобие много със сълзи и молитва, а на другия да загуби всичко заради празнословие.

- Обикновено след 20 минути беседата се превръща в празнословие и осъждане.

- Когато попитали стареца дали целувката е грях, той отговорил: „Всичко, което е без Бога, е грях”. Човек, който е далеч от Бога, е в тъмнина. Всичко, което е в Бога, е светлина и там няма никаква тъмнина; следователно няма и грях. Когато някой целува другия, оставайки при това при Бога (както родителите децата си или съпрузите един другиго), той не греши. Но понеже сме страстни, трябва да избягваме дори това, което се смята за безстрастно.

- Днешното монашество се проявява по два начина. От една страна, чрез сълзите на покаянието и благодатното отчаяние от самия себе си, а от друга в самоосъждането. Това са двете страни на една и съща монета. Монахът трябва да плаче и да се отчайва от себе си – от това, което е. Така в сърцето възниква болка. То се наранява, а раната ражда памет за Бога. През нощта то усеща себе си все едно е прорязано с острие, а денем с оживление въздиша по Бога. Това състояние е естествено за истинските монаси. така се ражда непрестанната молитва. Достатъчни са само петнадесет минути усилна молитва със сълзи и самоосъждане, за да пребивава умът през целия ден с Бога.

Този принцип е отразен в думите: Дръж ума си в ада и не се отчайвай. Това дело е крайно трудно, но в него е истинското монашество. Това е съдържанието на всички църковни химни. В църковните служби даваме израз на своята нищожност (дръж ума си в ада) и молим за Божията милост (и не се отчайвай). Всеки друг подход към Бога е извън духа на Православната църква и нейната аскетична традиция. Молитвата е Пред Теб единия съгрешихме, но и само на Теб едничкия служим.

- Всичко, което си говорят старецът и послушникът, има характер на тайнство и е недостъпно за дявола. Ако обаче за това узнае трето лице, макар и случайно, дяволът веднага започва да води война. Следователно всеки, който иска да стане монах, не бива да се открива никому освен на своя духовник – в противен случай ще си навлече борба с дявола.

- Духовно зрелият монах трябва да се научи да се бори с помислите си. Предстои му подвиг и битка срещу помислите, които му внушават нечисти идеи за стареца.

- Няма манастир, който да процъфтява духовно с безнравствен старец-духовник.

- Дори съвършените търпят вреда, ако чуят похвала за себе си. А монахът, който се предаде в мислите си на похвалите, с които го възхваляват, губи своето монашество.

- Православният манастир изпълнява апостолска мисия наравно с енорията. Но основаването на манастир е свързано с много повече трудности, отколкото създаването на енория и даже на митрополия.

- Манастирските братства, чиито монаси превишават 12 (колкото са апостолите) не винаги са ефективни в духовния живот. В малките монашески общини е добре, ако има поне четирима монаси, включително и старецът.

- Неотдавна станаха 50 години, откакто станах монах. Един човек ми каза: „Какво търпение имате само: толкова години в расо и подвижничество!”. Отговорих му: „Не търпение, а привилегия!”.

- В Патерика се разказва за монах, когото една жена започнала да изкушава. Той започнал да се моли и внезапно се оказал извън дома си, на улицата. Как се случило това? Мисля, че докато се е молил напрегнато, благодатта го е довела до изстъпление: „Не зная къде се намира, дали в тялото или извън тялото”. В такова състояние той излязъл от дома, движейки се телом, без да осъзнава случващото се. Когато дошъл в себе си, разбрал, че е изминал известно разстояние. Затова, за да преодоляваме проблемите си във всички трудни ситуации, е необходима напрегната молитва.

- Обикновено врагът не позволява на монасите да влязат в килията на светеца, осветена от неговата молитва. Но и когато влязат в нея, веднага са подложени на атака. Все едно дяволът му отмъщава.

- Съветвам монасите извън килиите си да бъдат радостни, както се държат обикновените англичани. Но щом влязат в килията и затворят вратата зад себе си, нека веднага да започнат да плачат.

- Ако желанието за безмълвие и оттегляне в пустинята е променливо – ту го има, ту изчезва, това означава, че още не е зряло. Ако обаче постоянно е неудържимо, то тогава е от Бога.

- Ако някой търси безмълвие и монашески живот, но умре преди желанието му да се осъществи, при Бога той ще се смята за монах-подвижник.

- Ако монах от общежитиен манастир е духовно съзрял за безмълвен живот, то трябва да му бъде позволено да напусне обителта, защото ако остане, ще погине от хвалбите на останалите.

- За да запазим духовната свобода, не бива да приемаме пари от богати миряни, които желаят да направят дарение за манастира, но едновременно с това желаят да се месят в живота на обителта. На такива казваме: „Ако искате, дайте парите си анонимно в кутиите за тази цел”.

- През 40-те, когато бях изповедник в атонския манастир на преп. Григорий, един монах изпадна в прелест и сподели дошлата му идея да убие друг монах, понеже последният бил във високо духовно състояние и ако го убиел, щял да му помогне, да го спаси. Тогава го посъветвах: „Разкажете за Вашето намерение на игумена Висарион и получете неговото благословение – защото в манастира всичко се прави само след благословение”. Постъпих така, за да не наруша тайната на изповедта. Игуменът обаче не отдаде значение на думите му и го отпрати. Тогава воденият от дявола монах отиде вечерта в килията на този брат, срещу когото имаше зъл помисъл, и почука на вратата. Нямало отговор. Тъй като обаче мисълта за убийството вече се била утвърдила в него, той почукал на съседната врата и уби друг монах. Не бива да сме пленници на никакъв помисъл и да предприемаме нещо без послушание.

- Не ни подобава да сме в плен на мечтания и стремежи; трябва да сме свободни. Ако Бог очаква нещо от нас, дава ни за това енергия, благодат и сила да го извършим.

- Когато някой отшелник посети манастира, не трябва да му се отдават големи почести, за да не му причиним вреда. Почестите може да погубят човека, като породят у него гордост.

- Изповедта е тежко и велико служение за клирика: все някой трябва да поеме този труд, дори да прави грешки. Такъв се моли Бог да му даде решение за всеки проблем. Първата дума, която идва в сърцето му след напрегната молитва, трябва да каже веднага. При всяко положение непогрешими хора няма. Не бъркат само които не се трудят. Нима излиза, че бездействащите постъпват най-правилно от всички?

- Ужасно е все по-голямото увлечение от психологията. Тя помага на западните, но е страшно, когато я изучават православни и подменят с нея традицията на трезвението в нашата Църква. Трябва да предпазваме православните от увлечението по психологията, защото нейната методология не се вмества в рамките на православната традиция, а и се отличава и от западното мислене.

- Плътският грях започва отначало психологически-чувствено, а сетне обхваща и тялото, и тогава вече се старае да намери подходящ случай за окончателното падение.

- Някои деца бързо съзряват телесно, но душевния им състав не зрее така бързо.

- Някои искат да свържат брачния живот със сладостта на молитвата – каквато я живеят подвижниците. Тъй като обаче това е неосъществимо, те скърбят и се отчайват. Умната молитва изисква чистота на душата и тялото. Трябва да ги наставляваме с разсъждение и да ги съветваме по-добре да оставят молитвата, отколкото да прекратят съпружеското общение и да разрушат семейството си. Ако то се разпадне мъжът ще си намери друга жена, а, може би, и жената ще си намери друг мъж – тогава и молитвата пропада. Губи се и семейството, и молитвата. Нужна е особена координация между духовния и брачния живот под ръководството на опитен духовен баща.

- Ако искаш да погубиш някого, кажи му, че има прекрасен глас и го похвали за някоя добродетел.

- Хората не принасят веднага искрена изповед. Ще мине много време преди да открият греха, който ги мъчи и често се случва да го изповядат като забравен по-рано грях. Необходимо е голямо внимание. Трябва да проявяваме голяма любов към тях и да чакаме искрената им изповед. Често много хора си казват: „Няма да разкажа всичко, за да не ме лиши духовникът от св. Причастие” – у такива трябва да събудим мъжество за чиста изповед и едва след изповедта да общуваме с тях с разсъждение.

- Често може да срещнем следното общо явление: щом хората познаят Христос и почувстват радостта от духовния живот, веднага пожелават да оставят своята работа и да се посветят изцяло на Бога. Тъй като обаче имат семейства, тяхното желание скоро преминава. Трябва да ги подкрепим и им помогнем да се утвърдят в духовната работа, за да може с времето да намерят начин да съчетаят Божията воля и работата си. Тогава или ще изпълнят първоначалното си желание, или ще променят начина си на живот. С такъв проблем се сблъскал и ап. Павел, когато солуняни – след като познали Христос – пожелали да оставят своите занаяти.

- Някои духовни отци поставят на жените правило да раждат въпреки забраната на лекари и риска от смъртен изход. Оправдават това с твърдението, че чрез раждането ще станат мъченици. Не ни подобава да нарушаваме свободата на хората, но трябва да намерим път за изцелението им и свободно послушание на волята Божия. Освен това можеш да подбуждаш към мъченичество единствено себе си, но не и други.

- Има духовни отци, които желаят да се презастраховат и затова следват буквата на закона. Това им дава някаква увереност. Но много по-надеждно е положението на онези духовници, които от любов към брата поемат риск и постъпват по икономѝя, т. е. проявяват снизходителност към човешките слабости, живеейки закона по дух. Като постъпват така, те усещат че от любов към брата са нарушили буквата. Изобличението на съвестта ги удържа в смирението, което довежда благодатта. И обратно – тези, които оправдават себе си чрез спазването на закона, трудно ще се спасят.

- Прекалено строгите духовни отци не могат да задържат хора при себе си, нито могат да помогнат.

- Обикновено не налагам никакво правило за покаяние, никому не определям количествено покаяние. Но препоръчвам да се каят дотогава, докато човек не се умори и докато тялото не привикне да участва в молитвата наравно с ума. Всичко това се постига с любов, свободно и без принуда.

- Когато изповедникът се отнася с любов към каещия се и със съчувствие, без да го осъжда, то когато изповядва, той получава благодат и вразумление от Бога как да постъпи правилно, за да помогне на каещия се да излекува язвата на греха. Но ако той осъжда каещия се, дори само в помислите си, Бог не го вразумява, а каещият се като чувства такова отношение от страна на духовника, си тръгва, без да получи облекчение.

- Когато на изповед идват хора, ходили по-рано при друг духовник, не бива да подкопаваме неговия авторитет. Трябва да ги посъветваме да получат благословение от предишния си изповедник, за да дойдат при нас. Тогава и каещият се получава благословение, и нашият труд ще бъде успешен. Иначе няма да завършим успешно това дело, а човекът ще си тръгне и от нас.

- Днес е много трудно да се възпитават деца. Родителите сами трябва да обърнат внимание на себе си и да се развиват духовно, за да получат спасение. Започвайки с това, спасението впоследствие ще се предаде и на децата.

- С православните книги се случва следното: може да напишеш 500 книги според църковното учение и да допуснеш само една грешка. Читателите ще забележат именно нея и ще имат цялото съчинение за еретично. Затова трябва да сме много внимателни. Ако авторът, допуснал грешката, е млад, ще сметнат грешката му за глупост. Ако обаче е възрастен и с опит, грешката му ще бъде непростима.

В края на нашата беседа няколко пъти го помолих да се помоли за мен. Той ми отговори със съзнание за важността на думите си: „Нашата молитва е с Вас… Вие сте записан при мен на проскомидията”… С неговата благословия и увереност в неговите молитви се върнах в Гърция.

Старецът бе изключителен богослов и духовен наставник, постигнал върховете на духовния живот. Когато разговарях с него, често си спомнях началото на книгата на св. прор. Исайя: Видение на Исайя, което той видя…, на прор. Йеремия: Слово Господне, което бе към Йеремия и на св. прор. Малахия: Пророческо слово на Господа на Израил чрез Малахий. И словото на стареца Софроний бе боговидение, Господни думи, висше слово на Господа. Затова не всички го разбираха. В разговор с мен един епископ се изрази така: „Всички монаси в този манастир са святи, но проблемът на манастира е старецът му”. Когато предадох тези думи на един монах, той каза: „Говори така, понеже о. Софроний е разхвърлян и това превъзхожда неговото разбиране, а тъй като всички сме хора този епископ съди за нас с човешка мяра, достъпна за съзнанието му”. И добави: „Самият аз буквално се опивам от писанията на стареца”.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 291-315. Предишните части от книгата виж – тук (бел. прев.).