Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православната църква и другите християнски църкви

Понеделник, 12 Септември 2016 Написана от Прот. Емануил Клапсис

Fr Emmanuel ClapsisДнес Православната църква поддържа сърдечни взаимоотношения с останалите християнски църкви и участва с тях в съвместни усилия за преоткриване на видимото единство на всички християни. В това усилие тя отдава предимство на онези аспекти на вярата, които сближават всички християнски църкви и общности без пренебрегване на техните същностни доктринални и богословски различия, довели до разделението им. И докато повечето вярващи възприемат ангажирането на Православната църква в това взаимно търсене на единството, като ръководено от Светия Дух, други изразяват страх, че вярата на Църквата е по някакъв начин компрометирана за сметка на едно единство, което не винаги бива основано в истината. В тази наша кратка статия ще се опитаме да се обърнем към тези безпокойства, отговаряйки на два важни въпроса: на първо място, защо православните църкви са взели решението да бъдат включени в икуменическото движение, насочено към единството на Божията църква, и как това тяхно включване се съотнася към претенцията им да са въплъщение на едната, света, съборна и апостолска Църква?

В своя енциклика, адресирана в 1902 г. до всички православни църкви, Вселенска патриаршия кани тези църкви да преминат към едно по-динамично взаимно общение, съборност и сътрудничество – за да заработят, заедно с останалите християнски църкви и общности, в посока на видимото единство на всички християни.[1] Това е желанието на нашия Господ Иисус Христос (Иоан, 17) и молитвата за Църквата в нейната литургия. В енцикликата това единство ни е представено като дар от Божия Дух, Чието приемане изисква пламенните усилия на всички, които вярват в Христос и които „вървят по пътя на евангелската любов и мира”. 1920 г. Вселенска патриаршия издава втора енциклика, адресирана до всички християнски църкви, предлагайки сформиране на „общество на църквите” за тяхно общо свидетелство и действие. Има се предвид, че църквите биха се придвижили към по-голямо единство, ако успеят да преодолеят взаимното недоверие и горчивината, като отново запалят помежду си и усилят евангелската любов. Което би довело до това, те да виждат една в друга не странници и чужденци, а отделни части от Христовия дом, „сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса” (Еф. 3:6). До това единство не може да се достигне просто чрез преодоляване на доктриналните различия, а се изисква още междуцърковна дякония и общо свидетелство за Божията любов за живота на света.[2] 1986 г. Третото предсъборно всеправославно съвещание съвсем недвусмислено заявява, че „православното участие в икуменическото движение не е нещо, насочено против природата и против историята на Православната църква, а израз – при новите исторически условия – на апостолската вяра, който остава верен на нейните принципи”.[3]

Православните църкви разбират участието си в икуменическото движение като да е вдъхновено и ръководено от Божия Дух, Който желае всички да бъдат в единство с възкръсналия Христос. Така, това не е просто отговор на Божията помиряваща любов, но и движение на Светия Дух, в което църквите участват. Божият Дух приканва всички да съборят стените на враждата, да преодолеят изолацията и себедостатъчността, и да се превърнат в общност на любовта за слава Божия. В откриващото си обръщение като модератор на заседанието на комисията на Световния съвет на църквите „Вяра и ред” в Бенгалуру, 1978 г., покойният гръцки православен богослов Никос Нисиотис твърди, че тогава, когато оставят Божия Дух да ръководи техния живот, църквите се издигат над конфесионалните си граници и изцеряват разделенията си. „Светият Дух е застъпник на превеса на динамичното над статичното, на многообразното над униформеното, на изключителното над обичайното, на парадокса над нормалното”.[4] Когато разделените църкви се събират заедно, потвърждавайки вярата в Христос и търсейки пътищата към актуализиране и преживяване на своето единство в Божието есхатологично обещание, те отразяват в своето сдружаване и в усилията си в посока на единството присъствието и действието на Божия Дух. „Действието на Светия Дух запълва пролуките, обединява противоположностите, полага мостове над разстоянията и свързва различните дарове на благодатта”.

Подкрепата за икуменическото движение не означава непременно, изоставяне от страна на православните църкви на техните еклисиологични претенции; точно обратно – те участват в икуменическото движение без да правят компромис със същностната си вяра, че те представляват пълнотата на едната, света, съборна и апостолска Църква. Това, което спомогна за пълнотата на участието на православните църкви в икуменическото движение е изложението „Църквата, църквите и Световният съвет на църквите”, което е изработено от ССЦ в Торонто през 1950 г.[5] Изложението от Торонто увери църквите, че тяхното участие в Световния съвет на църквите по никакъв начин не повлиява върху изхода от продължаващото търсене на единството, нито църквите ще бъдат задължени да променят своята еклисиология. Въпреки че ССЦ бива разбиран като „сдружаване на църквите”, изявлението от Торонто отбелязва, че „църквите-членки на Световния съвет на църквите вземат под внимание връзките на останалите църкви със светата, съборна Църква, която Символът на вярата изповядва, като субект на взаимното съобразяване. Въпреки това, членството тук не предполага, че всяка църква трябва да се отнася към останалите църкви-членки като църкви в истинския и пълен смисъл на тази дума”. Там се приема и това, че църквите-членки запазват за себе си „конституционното право да ратифицират или да отхвърлят едни или други изказвания или действия на Съвета…”. Така изложението от Торонто способства за ангажирането на православните църкви в икуменическото движение, без компрометиране на разбиранията им върху природата, мисията и свидетелството на Църквата.

Макар обаче православните църкви да могат да гледат на своето въвличане в това движение като на нещо, съвместимо с тяхната еклисиология, те не проявяваха желание да се занимаят с претенциите на останалите християнски църкви и общности относно техните собствени отношения към или тяхното отъждествяване с едната, света, съборна и апостолска Църква. Нещо, което има непосредствени последствия за икуменическото свидетелство на православните църкви и което превръща икуменизма в разделителен проблем вътре в Православната църква. „Ние, православните, отбелязва Диоклийският епископ Калистос (Уеър)[6] – към момента нямаме съгласувано становище по отношение на неправославните християни”. Различните им визии относно икуменизма и относно междухристиянските отношения водят православните църкви до взаимни конфликти по отношение на икуменизма. „Някои от нас [православните] виждат икуменизма като знак за надежда, а други – като всеерес. Някои от нас мислят, че римокатолиците имат истинско свещенство, а други – че те трябва да бъдат прекръщавани. Когато се срещаме с други християни, ние говорим с вътрешно разделен глас. Ето защо и нашето участие в икуменическото движение беше далеч по-малко резултатно, отколкото то можеше и трябваше да бъде”.

Всеки опит за богословско отнасяне към този проблем изисква ние да приемаме сериозно вярата и чувствата на Православната църква относно единството на Църквата. Православната църква е особено чувствителна в поддържането на приемствеността си с вярата, с живота и със свидетелството на Църквата на апостолите. А всяко разделение в историята на Църквата е било гледано като отричане на нейната природа, отделяне от Тялото Христово и напускане на храма на Светия Дух. Църквата, имитирана от схизми и отстъпления, е подчертавала важността на единството и е провъзгласявала канони, с които да укрепи своето единство и да предаде вярата си, че онези, които се отделят от una sancta, напускат територията на Божията спасяваща благодат: extra ecclesia nulla salus [„извън Църквата няма спасение”]. Докато обаче Православната църква не е изоставяла никога тази вяра, тя в същото време е отказвала да възприеме и нейните практически последствия. Пергамският митр. Йоан (Зизиулас)[7] вярва, че проблемът за границите на Църквата и за включването в нея на онези индивиди или общности, които съществуват извън тези граници, продължава да бъде нерешен въпрос за православното богословие – и заявява: „Със сигурност не е лесно да изключим от обсега на действието на Светия Дух толкова много християни, които не принадлежат към Православната църква”. Той вярва, че Кръщението е това, което очертава границите на Църквата, и че „вътре в тази кръщелна граница е възможно да има и разделения, ала всяко разделение вътре в тези граници не е същото нещо като разделението между Църквата и онези, които са вън от кръщелната граница”. Гледано от тази перспектива, Църквата я няма само там, където го няма Кръщението, а вътре в Кръщението, дори и да съществува разделение, ние все още можем да продължаваме да говорим за Църквата.

Православните църкви сякаш че са възприели един своеобразен еклисиологичен агностицизъм, отбягващ рефлексията върху еклисиологичните претенции на другите християнски църкви относно връзката им с едната, света, съборна и апостолска Църква. Този еклисиологичен агностицизъм бе оспорен от отец Георги Флоровски,[8] който по последователен начин показа, че православните църкви отсъждат по подразбиране за еклисиалната природа на останалите християнски църкви, според начина, по който те допускат своите членове в Православната църква: чрез прекръщаване, миропомазване или просто рецитиране на Символа на вярата. Православните църкви – поддържа той – имат нужда да преосмислят своето разбиране за схизмата във връзка с una sancta.

Флоровски отбелязва, че в историята на Църквата има случаи, когато със самите си действия тя дава да се разбере, че тайнствата на сектантите – и дори на еретиците – са валидни, че тайнствата могат да бъдат извършвани и вън от стриктните канонически граници на Църквата. Църквата обичайно приема последователи на секти – и дори на ереси – не чрез Кръщение, очевидно смятайки или предполагайки по този начин, че те вече са били действително кръстени в своите секти или ереси. В много случаи Църквата приема дори без миропомазване, а понякога и клирици, в техните вече съществуващи санове. Отец Георги Флоровски тълкува практиките на Църквата като знак за това, че в православната традиция „мистичната територия” на Църквата се разпростира и отвъд „нейните канонични граници”. Той показва, че Църквата – като „мистичен организъм” и „сакраментално Тяло Христово”, не може да бъде подходящо описана изключително чрез употребата на каноничните термини и категории. Той също така предполага и че признаването на светотайнствената благодат извън границите на Православната църква не може да бъде основано върху представата за икономѝя, която – в неговите възгледи – е влязла в живота на православните църкви във време на богословско объркване и на упадък.

Вярата на св. Киприан Картагенски, че вън от каноничните граници на Църквата няма спасение трябва да бъде уважавана, като силен порив към поддържане и зачитане на единството на Божията Църква. Днешните нужди обаче изискват тази вяра да бъде изместена от богословието на схизмата, предложено от бл. Августин. За бл. Августин – въпреки формалното си отделяне от una sancta – схизматичните и еретически общества продължават да поддържат връзките на любовта с нея. Всички обособени една от друга християнски църкви остават свързани и в общение – макар и то да не е съвършено – с едната, света, съборна и апостолска Църква. Признаването на тази относителност се потвърждава от факта, че все още съществуват много непрекъснати връзки, чрез които схизматичните общества продължават да бъдат в някакво единство с едната Църква. По думите на отец Флоровски, тези връзки включват „правилна вяра, искрено посвещение, Словото Божие и – най-вече – Божията благодат, която всякога изцерява немощните и възпълва онова, което не достига”. По този начин, във всяко схизматично и еретическо общество има нещо от Бога, което свързва всички с живота на Божията Църква. „Това, което е валидно в сектите, е това, което е останало в тях от Църквата – това, което остава с тях като техен дял от свещената вътрешна сърцевина на Църквата и чрез което те са с Църквата”.

Какво означава това от гледната точка на участието на православните църкви в икуменическото движение? Признаването на действието на Светия Дух и в останалите християнски църкви, които не са в общение с Православната църква, предполага поне теоретичното приемане, че тези църкви – в тяхното икуменическо обвързване – имат потенциала да усилят и живота, и служенията на едната Църква, както и самите те да бъдат усилени от католичността на Православната църква. Като признават своята ограниченост в състоянието на отделяне една от друга, както и нуждата от напредване към единство във вярата, в живота и в свидетелството, църквите трябва в смирение и с признателност да приемат даровете, които Божият Дух е ниспослал върху всяка от тях.

Отказът на православните църкви да бъдат в светотайнствено общение с другите християнски църкви, въпреки уверението, че те са – макар и по несъвършен и непълен начин – членове на едната Църква на Бога, не трябва да бъде възприеман като признак на високомерие, нито пък трябва да бъде източник на православен триумфализъм или самодостатъчност. Това е болезнено напомняне към всички, че единството на Църквата Божия изисква пълнота на апостолската вяра и предание. Нещо, което не позволява на църквите да остават безучастни към сегашното си относително единство и съдействие. Това води до неотменимото и неотслабващо задължение на православните църкви към братството на християнските църкви, които заедно търсят начините да открият своето единство във вярата, в живота и в свидетелството за Божията Църква.

Превод: Борис Маринов


 

Clapsis, E. “The Orthodox Church and the other Christian churches” – In: Greek Orthodox Diocese of America. На 7 април 2016 г. същият текст е публикуван и на официалната страница на Всеправославния събор – тук (бел. прев.).

[1] Orthodox Visions of Ecumenism: Statements, Messages and Reports on the Ecumenical Movement, 1902-1992, ed. by Gennadios Limouris, Geneva: “World Council of Churches” 1994, p. 1-8.
[2] Срв. Иоан 6:51 (бел. прев.).
[3] Orthodox Visions of Ecumenism…, p. 112.
[4] Nissiotis, N. “The Importance of the Faith and Order Commission for Restoring Ecclesial Fellowship” – In: Sharing in One Hope, Geneva: “World Council of Churches” 1978, p. 13 ff.
[5] “The Church, the Churches and the WCC” – In: A Documentary History of the Faith and Order Movement 1927-1963, ed. Lukas Vischer, Saint Louis, MI: “Bethany Press” 1963, p.166-167.
[6] Metropolitan Kallistos of Diokleia “The Witness of the Orthodox Church” – In: Ecumenical Review, 52, 2000, p. 50.
[7] Metropolitan John of Pergamon “The Self-understanding of the Orthodox and their Participation in the Ecumenical Movement” – In: The Ecumenical Movement, the Churches and the World Council of Churches: An Orthodox Contribution to the Reflection Process on the “Common Understanding and Vision of the WCC”, ed. George Lemopoulos, Geneva: “World Council of Churches” 1966, p. 45.
[8] Florovsky, G. “The Doctrine of the Church and the Ecumenical Problem” – In: Ecumenical Review, 2, 1950, p. 161.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wdfpw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме