Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Смисълът на богословието и отговорността на православния богослов в наши дни

Петък, 19 Август 2016 Написана от Константинос Скутерис

K SkouterisВ началото на своето изказване бих искал да отбележа каква голяма чест за мен е решението на Научния Съвет на прочутата Московска духовна академия да ми присъди степента доктор на богословието honoris causa. Не намирам думи, за да изразя своята признателност и благодарност. Тази толкова голяма чест ми възлага отговорност пред нашата обща Майка – Православната църква и дълг пред нашето общо служение, пред нашата обща православна богословска мисия.

В такъв важен момент от моя академичен живот бих искал да си спомним за трима велики руски богослови, които имах честта да познавам и които по своя начин на мислене и преди всичко със своята привързаност към православната традиция повлияха дълбоко на формирането на моето богословско съзнание.

Първият от тях е блаженопаметният Брюкселски архиеп. Василий (Кривошеин), дълбок познавач на богословието на св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà. За мен наистина беше благословение да мога да си сътруднича с него в продължение на дълги години, както и да взема участие в появата на гръцки език на неговия труд В светлината на Христос, който бе преведен от моята съпруга.

Вторият е приснопаметният Леонид Успенски. Богослов и велик иконописец, вярно чедо на Руската православна църква, той живя като монах в света, в чужда нему среда, която не само не успя да внесе светското начало в неговия начин на мислене и живот, но напротив – укрепи го духовно. Щастлив съм, че не само го познавах, но и бях свързан с него с връзките на дългогодишна дружба. Когато Руската православна църква насрочи по повод празнуването на 1000 години от приемането на християнството в тази благословена страна да се проведе международна научна конференция в Санкт Петербург, имах щастието да представя там кратък доклад на тема „Светоотеческите основи на богословието на Леонид Успенски”. Изследването със заглавие “The Patristic Foundation of the Theology of Leonid Ouspensky” беше публикувано в сборника Icons: Windows on Eternity.

Третият е прочутият богослов отец Георги Флоровски. Пазя спомена за неговото благородство и дружелюбие, макар че успях да го срещна само веднъж в живота си. За мен бе голяма чест възможността да изнеса през 1985 г. доклад в Ню Йорк в рамките на ежегодната среща на Православното богословско общество на Америка и да прочета ежегодната „Лекция, посветена на паметта на отец Георги Флоровски” (Father George Florovsky Memorial Lecture), която бе публикувана през 1985 г. в сп. The Greek Orthodox Theological Review.

Неслучайно сметнах за свой дълг да започна словото си за смисъла и отговорността на богословието именно с тези трима велики дейци на Православната църква. Те дълбоко съзнаваха колосалния потенциал на православното богословие и неотклонно се трудеха да пренесат традицията и словото на Християнския изток в Западния свят. Техният принос остави немалки следи в западната християнска мисъл, съзнателно или не търсеща богословие, способно да даде надежда.

След Втората световна война в продължение на няколко десетилетия се отделяше особено внимание на същността на богословието. Същността на богословието, неговата цел, метод и език бяха предмет на изучаване от многобройна плеяда изследователи – както православни, така и от други християнски изповедания. Нещастията, които интеграцията донесе на човечеството, а сетне и бурният технически прогрес, причина за който стана невиждан преди възход на науката, бяха факторите, подтикнали богословите към по-дълбоко изследване на най-важните християнски понятия и на първо място на самото богословие. Жизнено важен стана въпросът какво е богословието само по себе си. Наука ли е то? Може ли човек да познае Бога и ако да, то може ли да говори за Него и по какъв начин? Какъв вид знание е знанието за Бога и какво слово е богословието?

Св. Григорий Богослов, който разглежда богословието като слово за Единия в три Ипостаси Бог, подчертава, че в този случай възможностите на човешкото слово са твърде ограничени. Ако изследванията на природата се сблъскват с непреодолими препятствия, то богословието, в своето търсене на Бога, се натъква на непристъпни висоти. През 4 в. пр. Хр. Платон пише: „Разбира се, творецът и родител на тази вселена е трудно да бъде намерен, а дори да го намерим, за него не бива да говорим”.[1] Св. Григорий Богослов развива мисълта на древногръцкия философ така: „Трудно е да се познае Бог, а да се изрече е съвсем невъзможно. Според мен обаче да се изрече е невъзможно, а да се познае е още по-невъзможно”.[2] Св. Григорий Нисийски, като предава учението на Евномий, посочва разликата между естественото и духовното познание: „Едно е тайната на богословието, а друго естественото учение за изменящите се тела”.[3] Кападокийските отци единодушно отбелязват, че съществува голяма разлика между познанието на телесния свят и познанието на Бога. Познанието на физическите дела се извършва при главното участие на логичния разум, но ако богословието вземе за основа на своето познание единствено разума, то неизбежно ще се превърне в чиста теория, във вид философия или даже в обикновено логическо упражнение, в софизъм. Човешката логика е твърде несъвършен инструмент, който е неспособен да проникне в „дълбочината на Бога” (Виж 1 Кор. 2:10).

Тезата на латинското схоластично богословие, че с логични разсъждения човек може да постигне същността на Бога, както е известно, е довела западната богословска мисъл до безизходицата на абстрактното богословие, в чийто център е бил поставен човекът. Схоластичните богослови на латинското богословие, променяйки мисълта и абсолютизирайки постулата на бл. Августин, който е казал: „Без забавяне ще търся същността на Бога, било чрез Св. Писание или чрез творението”,[4] са стигнали до богословие, много близко до това на еретика Евномий, опитал се да превърне богословието в „теория”. Св. Григорий Нисийски направо пита Евномий: „Как чрез телесните страсти можеш да разсъждаваш за безплътното?”.[5] Богословието престава да бъде себе си, ако човешкото слово започне да замества Божието. Затова и Евномий не бива да се смята за истински богослов – според св. Григорий Нисийски, той е бил само теоретик, плътски (σωματικός)[6] и новоизпечен (καινός) богослов.[7]

Светите кападокийски отци с поразителна настойчивост са се обръщали към тайната на богословието, за да подчертаят, че изходната му точка не е човешкото слово, а божественото Слово. Да се мъдрува за Бога е позволено само когато Самият Бог съ-благоволи да се открие. Богословието винаги е посвещение на човека в тайната на Бога, която се открива от Самия Бог. Според непроменената традицията на Църквата, която е съществувала от самото начало, богословието е висш дар на божествената благодат, преподаден в Откровението.

Думите на св. Диадох, епископ на Фотикия, най-добре изразяват църковното съзнание за богословието като за изключителен дар: „Всички дарове на нашия Бог са твърде добри и способни да дадат всяка благост, но нито един не възпламенява и не подтиква така нашето сърце към любовта на Неговата благост, както богословието. Защото самото то, бидейки сред първите плодове на Божията благодат, непременно дава на душата и първите дарове”.[8]

Богословието като дар от Бога предполага чистота на вярата от страна на човека. Не смътна и абстрактна вяра, състояща се единствено в признаване съществуването на някакво висше начало, но Евангелска вяра – вяра в Триипостасния Единен Бог, такава вяра, каквато са предали на Църквата апостолите, непорочна, каквато се е запазила в светоотеческото учение, каквато са я провъзгласили вселенските събори. Св. Василий Велики твърди, че „тайната на богословието изисква одобряване на вярата без изпитване”.[9] Вярата по никакъв начин не заменя словото, но го освещава. Според Григорий Богослов тя е „изпълняне (πλήρωσις) на нашето слово”. [10] Словото не изчезва, но се изпълва и извършва чрез вярата.

Фактът, че богословието се гради върху вярата, която преобразява словото и го прави да бъде прилично за Бога, предполага няколко предпоставки, необходими за самата възможност за богословска мисъл. Като наука за божественото богословието има нужда от определен метод и начин на мислене. На първо място трябва много ясно да се осъзнае, че не всеки може да богословства, нито това подобава на всяко място. Св. Григорий Богослов казва по този повод: „Не всеки може да философства за Бога (τὸ περὶ θεοῦ φιλοσοφεῖν)… Това се придобива скъпо и не е за прилепналите о земята! Още добавям: не винаги може да се философства за Бога, не пред всеки и не всекиго засяга това, а да се знае кога, пред кого и колко. Не всекиму подобава да любомъдърства за Бога. Защото способните за това са изпитали себе си, водели са живот в съзерцание, а най-вече са се очистили или поне очистват душата и тялото си”.[11] Според учението на св. отци задължително условие за приобщаване към богословието е очистването (κάθαρσις). Само чисти или поне такива, които постоянно се стремят към това, могат да пристъпват към Бога, Който е преизпълнен с целомъдрие и чистота. Св. Григорий Богослов твърди: „Постигни образа на живота, достигни чистота чрез очистване. Искаш ли с времето да станеш богослов и достоен за Божеството? Пази заповедите, постъпвай според повелите, защото деянието е изкачване към съзерцанието”.[12] Тук, разбира се, очистването не се разбира във философски смисъл, а в християнски. То има не само отрицателен характер, но и положителен и се състои в освобождаване от страстите и едновременно в придобиване на добродетели.

Очистването се съпровожда от покой (σχολή), т. е. от вътрешна тишина и спокойствие на душата. Св. Григорий Богослов казва, че да се богословства може когато „се намираме в състояние на покой от външната нечистота и вълнение”, а не когато умът ни пребивава в смут под влиянието на светските неуредици.[13] Трябва постоянно да имаме памет за Бога: „да помниш Бога е по-необходимо, отколкото да дишаш”.[14] Но когато ни предстои да богословстваме, трябва да отчитаме обстоятелствата на времето и да съзнаваме своето собствено състояние. Св. Григорий осъжда несъобразността (ἀμετρεία) и несвоевременността (ἀκαιρία) на богословието, което не произлиза от такъв покой, не познава постоянната памет за Бога и вътрешното озарение.[15]

Като цяло светоотеческото учение подчертава особено силно мисълта, че истинското състояние на богословието може да бъде само съзерцанието. Истинският богослов е този, който достига съзерцанието. Понятието съзерцание (θεωρία) присъства често в Св. Писание. Глаголът θεωρέω се среща в Евангелието според Йоан. Христос го използва многократно и уверява учениците: „Няма да ви оставя сираци: ще дойда при вас. Още малко и светът няма да Ме вижда: вие ще Ме виждате, защото Аз съм жив, и вие ще бъдете живи” (Иоан 14:18-19). Апостолите познали богословието в съзерцание на славата Божия в деня Петдесетница, а светците на Църквата и св. отци го познават, като стават причастни (μετοχή) на Бога в Светия Дух. Богословието като съзерцание и причастие на Бога без съмнение е висша степен на познание. Достигналите състояние на такова съзерцание имат опита на богопознанието, най-висшето знание на Бога, и не само стават способни да разбират думите и символичния език на светците, но могат и сами да изразяват истинското богословие, без да се отклоняват в различни заблуди.

Много св. отци и църковни писатели говорят за трите степени на възхождане към Бога и признават, че най-високата от тях е съзерцанието, което и наричат най-вече богословие. Евсевий Кесарийски, Евагрий Понтийски и още повече кападокийските отци виждат църковния характер на богословието именно в придобиването на очистване, просвещение и съзерцание, т. е. богословие. Този духовен път не бива да се разбира само като философско извисяване или нравствено усъвършенстване. Нещо повече – то е истинска реалност, пряко свързана с любовта, с вярата и с общуването с Този, от Когото произлиза всяко благо даяние и всеки съвършен дар (Иаков 1:17). Да тръгне по този път Църквата призовава всеки вярващ.

Твърде впечатляващо е и обстоятелството, че отеческото учение за богословието предполага съответен начин на живот. Богословието, а и цялото наше православие, е призвано да е славословие на Бога. Започвайки от първите векове на християнството, трите термина – богословие (θεολογία), славословие (δοξολογία) и православие (ορθοδοξία) са свързани най-тясно помежду си и се ползват като синоними. Богословието може да се нарече и правилно учение за славата. Славата, на свой ред, е Самият Бог, Когото св. Йоан Златоуст нарича „неизменна Слава”.[16] А св. Епифаний Кипърски казва, че Божеството „няма никаква нужда от прибавяне на слава, тъй като Само по Себе си е славно и самосъвършено” (ἐχοὺσης δὲ ταὸ αὐτοδεδοξασμένον καὶ τὸ αύτοτέλειον).[17] По този начин термините богословие и славословие са можели да изразяват едно и също. Древните църковни писатели като Ориген, Атанасий Велики, Дидим Слепец, Евагрий Понтийски и други нерядко са използвали богословие и славословие като тъждествени. Богословието, разбирано като правилно учение (според основното значение на думата δόξα) е в същото време и правилно славословие на Бога. Добре известно е класическото изречение на Евагрий: „Ако си богослов, моли се истинно, ако някой се моли истинно, той е богослов”.[18] Владимир Лоски отбелязва на едно място, че познанието на Светата Троица, богословието и молитвата за Евагрий са синоними.[19]

В тази връзка е нужно да добавим, че на Изток богословието никога не е било само индивидуално интелектуално занятие, и, разбира се, никога не е било вид рационалистична система на мислене и знания. Нещо повече, то е било неразделно свързано с начина на живот, чието средоточие е евхаристийното общение. На Изток е битувало устойчивото убеждение, че със своето учение всеки истински богослов изразява – разбира се, всеки по своему – учението на Църквата и на съборния разум в цялата му пълнота, принасяйки полученото от Бога като Твоето от Твоите. Именно този църковен характер на богословието е изразен във възгласа на божествената Литургия: „Да възлюбим един другиго, с единомислие да изповядаме Отца, и Сина, и Светия Дух, Троица единосъщна и неразделна”.

Неизменната основа на богословието като славословие на Твореца е съборността на Църквата. В нейното лоно, в тази непрекъсната Петдесетница нашият ум, който често се оказва дезориентиран и постъпва като превратен ум (Рим. 1:28), може отново да усети своята устременост към Бога, да придобие божествено просвещение, т. е. да се преобрази в ум Христов (1 Кор. 2:16). Църквата не просто като община от хора, но като Божия скиния с човека (Откр. 21:3), е събрание (σύναξις) в Светия Дух, в Който се запазва единството и се гарантира богословската истина (ἀκρίβεια). Само в лоното на Църквата, при действието на Светия Дух, богословието може да запази своя автентичен лик. То наистина носи благодатното знамение на Утешителя, Духа на осиновлението, в Когото викаме: „Авва, Отче!” (Рим. 8:15). По своята същност църковното богословие е тъждествено със самото православие и славословието на Бога; то е дело на Светия Дух, доколкото „не знаем, за какво да се помолим, както трябва, но Сам Духът ходатайства за нас с неизказани въздишки. А Оня, Който изпитва сърцата, знае, каква е мисълта на Духа, понеже Тоя по волята на Бога ходатайствува за светиите” (Рим. 8:26-27).

Цялата светоотеческа литература е проникната от това съзнание и убеждение. Мисля, че най-добре това е казано в песнопението за Петдесетница: „Всичко подава Светият Дух – изрече пророчества, постави свещеници, научи на некнижна мъдрост, разкри рибарите като богослови, събра църовния събор. Единосъщни и съпрестолни Отец и Син, Утешителю, слава на Тебе”.[20]

Съвременната епоха, на която са присъщи толкова бурни обществени промени, масовото разпространение на всевъзможна информация, абсолютизирането на човешкия разум и всички нови постижения на научно-техническия прогрес, поставя пред нас, богословите, нелесни задачи. Преди всичко православното богословие трябва да запази своята велика традиция. То трябва да засвидетелства пред света юродството на Евангелието, което винаги остава по-силно и действено от премъдростта на премъдрите (1 Кор. 1:18-21).

Днес, в епохата на тържество на модернизма, а според мнението на други вече постмодернизма, човек се оказа подложен на натиска на обстоятелства и проблеми, които го подлагат на крайно пренапрежение, притеснение, което по степен на насилие превъзхожда може би всичко до сега. Общият ритъм на живота, стремежът за преобразувания във всички негови сфери не оставя на човека време да се спре и да се замисли дълбоко над смисъла на човешкото съществуване. В съвременното общество той е принуден да прекарва по-голямата част от своя живот в безлична суета и самота. И на мнозина се струва, че днес възможността да преживееш истинско чудо и да се докоснеш до висшето е намаляла съвсем. Изглежда, че в нашето общество не остана място за Бога (Лука 2:7). Техническият прогрес даде на човека немалко възможности, но с тях поставя и все нови и нови проблеми.[21] Постиженията в научни области като информатика и биотехнология са огромни, но често служат не за освобождаването, а за поробването на човека, често беззащитен пред плодовете на собствената си дейност.

Какво е мястото на богословието в днешния свят, с неговите проблеми и предизвикателства? По какъв начин неговото слово може да стане живо и да е в крак с времето, как да стане достъпно и действено? Може ли днешното богословие да оцени подобаващо настоящето и има ли сили да устои пред бъдещето? Може би неговото слово се е подхлъзнало по пътя на тесния професионализъм? Може би е загубило своя устрем към небето, своята ярка пищност и е изтощило духовните си сокове? Може би днес то вече не е гъвкаво, а консервативно, формално и ефимерно, и остава чуждо на времето, а значи и няма сили да го преобрази и одухотвори? Може би то притежава самонадеяното чувство за егоистична самодостатъчност и вече не е плод на покаяние (μετανοίας, т. е. промяна на ума и на начина на живот), може би нашето богословие загуби своята православност и е изтощено в безсмислени и празни разговори? Тъй като е известно, че в източната традиция богословието никога не е абстрактно, а напротив – обърнато към човека, с неговите конкретни нужди, в едни или други културни и социални условия, мисля, че ние не можем и не бива да заобикаляме тези въпроси.

Очевидно е, че нямаме готови отговори на поставените от нас въпроси. Може би е достатъчно самото им поставяне, още повече, че те могат и да съдържат отговорите в себе си. Въпреки това сме длъжни да признаем, че всички носим огромна отговорност за нашето богословие. Приснопаметният гръцки старец, блаженият Порфирий, който притежаваше дара на прозорливостта и който почина преди няколко години, казваше: „Който иска да стане християнин, трябва преди това да стане поет. Така е наистина! Трябва да страдаш с цялото си сърце и с цялата си душа! Трябва да обичаш от все сърце. Да обичаш и да страдаш. Да страдаш за този, когото обичаш. Любовта не жали усилия за възлюбения. Цяла нощ го търси, не спи, изтощава до кръв нозете си и всичко това, за да намери възлюбения, да се срещне с него. Такъв човек принася жертви, не се съобразява с нищо, не се страхува от заплахи, от трудности, и всичко това е от любовта. Такава е и любовта към Христос”.[22] В. Лоски написа, че „изходна точка за богослова е Христос и Той е и неговият край”.[23] Ако богословието като действено слово и като словесно деяние (ἐλλόγιμος) е принесено на Христос, и ако отношенията с Христос са отношения на любов, то прав е старецът Порфирий, казвайки, че който иска да стане християнин, трябва преди това да стане поет. В това се крие възможната перспектива на богословието. Струва ми се, че през настоящия исторически период само поетичното и пророческо направление, само съчетаването на вярата, надеждата и любовта могат да придадат сила на делото на богословието. С който и негов дял да се занимаваме, за каквито и перспективи да мечтаем, ако не достига любов, то остава в крайна сметка незавършено, а напълно възможно – и безсмислено. Ако богословието се проникне от гореща вяра и жива любов, никакви трудности не могат да повлияят на перспективите му, тъй като „целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тим. 1:5).

В наши дни съществуват повече от достатъчно проблеми не само у хората, които са отстъпили от Бога, но и сред православните: в семейството, в службата, на житейско и на мисловно ниво. И често ние, които носим отговорност пред Църквата, водим себе си така и изразяваме своите богословски мнения така, че между привържениците на консерватизма и стремежа към промени възниква непоносимо напрежение. Подобни проблеми са били присъщи на богословската дейност в продължение на десетилетия и е възможно днес отчасти да са загубили своята острота, но въпреки това и до сега те продължават да внасят разделение в нашата богословска общност.

Мисля, трябва да осъзнаем, че не можем да разглеждаме традицията като нещо, което не е свързано никак с духа на времето, както и че богословското обновление не е възможно без истинско продължение на традицията, основана на историческия опит на Църквата. Традицията сама по себе си, откъсната от действителността, поражда църковен монофизитизъм, като в същото време богословието, което се опира само на съвремието, води до църковно несторианство. Освен това, от само себе си се разбира, че никой от нас няма правото да смята православието за своя собственост, също както не е упълномощен едностранно и произволно да пристъпва към субективно обновление на църковната наука и живот, като се основава на светски критерии и принципи, и особено когато няма сериозна необходимост от такива промени.

В живота на Църквата въпросът за обновата на богословското слово е бил винаги жизненоважен и първостепенен. Особено в наши дни, в епохата на научно-техническия прогрес и глобализация, съвременното православно богословие не може да си позволи да възпроизвежда формално, сухо и безсилно слово. Още повече, че традицията и историята на Църквата са раждали богословие, отговарящо на търсенията, културната ситуация и житейските нужди на всяка епоха и всеки човек. И днес, както и във всяко друго време, пред богословието стои изключително трудната, но благодатна задача да осъзнае, че „словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни” (Евр. 4:12).

Нещо повече, при сегашното състояние на нещата, когато всеки е поощряван да бъде различен от другите, православието се изправя лице в лице с една все по-светска представа за обществото, която може да разруши църковната съборност, ако не ѝ бъде даден своевременен отпор, изхождайки от непреходните и основни истини на православното съзнание. Не бива да се подминава и опасността от т. нар. „православен фундаментализъм”, зад който нерядко се крие личната користност на някои църковни дейци, спекулиращи с добрите намерения на част от Божия народ да води аскетичен живот и с всички сили да защитава православната традиция. Резултатът от това е, че стремежът на Църквата да се сближи със света, за да носи на хората спасителната вест, да води пълноправен диалог и да съ-съществува с другите в границите на съвременното общество, се подлага на необоснована критика. Сигурно е, че повечето от проблемите ни не са прости, но имат много съставни елементи, но също така очевидно е, че както никога преди православието днес е призовано отново да придобие своето единство и пълнотата на литургичния и духовен живот. Единството на православния свят, без преувеличение, за нас днес е жизнена необходимост.

С определен оптимизъм и с чувство за голяма отговорност трябва да положим усилия да се възползваме практически от резултатите на дейността на предсъборните всеправославни срещи, за да продължим подготовката за Всеправославния събор и да разясним на всички целите на неговото свикване. Нашият дълг е в това, да положим всяко усилие в тази посока, съзнавайки в същото време, че в православния свят ние сме род избран, царствено свещенство, народ свят, хора на обновлението (1 Петр. 2:9). Но трябва да помним и това, че на земята сме род на пришълци и странници (1 Петр. 2:11). Богословието не трябва да губи от взора си духа, запечатан в посланието към Диогнет: „Християните нито по земя, нито по език, нито по нрав са отделени от останалите хора. Те не обитават някъде свои градове, нито ползват някакъв отличителен говор, нито водят особено странен живот… Обитават собствената си родина, но като пришълци. Участват във всичко като граждани, но страдат като чужденци: всяка чужда родина е тяхна и всяка родина – чужда… В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани в небесата”.[24]

Превод: Златина Иванова


 

Скутерис, К. В. „О смысле богословия и ответственности православного богослова в наши дни: Речь при вручении диплома doctor honoris causa. Московская Духовная академия, 21 апреля 2005 г.” – В: Богословский вестник, 5-6, 2005-2006, с. 418-434. Слово на почетния професор на Богословския факултет на Атинския университет К. В. Скутерис при връчването на дипломата doctor honoris causa на МДА на 21 април 2005 г. (бел. прев.).

[1] Plat. Tim. 28c:3-5 – TLG 0059, 31: τὸν μὲν οὔν ποιητὴν καὶ πατέρα τοῦδε τοῦ παντὸς εὐρεῖν τε ἔργον καὶ εὐρόντα εἰς πάντας ἀδύνατον λέγειν… Цит. по: Платон, Съчинения, 3, 1, М. 1971, с. 469 (всички посочвания на изворите са на редакцията на списанието).
[2] Виж: Greg. Naz. Orat. 28, De theol. 4:1-5 – TLG 2022 – 8: θεὸν νοῆσαι μὲν χαλεπόν. Φράσαι δὲ ἀδύνατον, ὢς τις τῶν παρ’Ἒλλησι θεολόγων ἐφιλοσόησεν… ἀλλὰ φρἀσαι μὲν ἀδύνατον, ὠς ὀ ἐμὸς λὀγος, νοῆσαι δὲ ἀδυνατώτερον. Срв.: Св. Григорий Богослов, Творения, 1 – ТСЛ, 1994, с. 393.
[3] Greg. Nyss, Contra Eun, 3, 2. 24:5-6 – TLG 2017, 30 (PG 45, 625C): … ἂλλο θεολογίας ἐστὶ μυστήριον καὶ ἂλλη τῶν ῤευστῶν σωμάτων φυσιολογία. В превод на руски: „Едно е богословското тайнство, друго е естествознанието на тленните тела”. Св. Григорий Нисский, Творения, 5: Опровержение Евномия, Кн. 4. Гл. 1, М. 1863, с. 443.
[4] Aug. Hipp. De Trin. PL 42, 845: … non ero segnis ad inquirendam substantiam Dei, sive per Scripturam Ejus, sive per creaturam. Срв.: Августин Аврелий, О Троице, Краснодар 2004, с. 45.
[5] Greg. Nyss. Contra Eun. 3, 2, 24 & 10-11 – PG 45, 625C-D: πῶς διὰ τῶν παθῶν τοῦ σώματος τεχνολογεῖς τὸ ἀσώματον; Срв.: Творения, 5, 4, Гл. 1, с. 443-444.
[6] Greg. Nyss. Contra Eun. 3, 6, 43:7. Превод на руски: Творения, 6: Опровержение Евномия, Кн. 8, Гл. 4, М. 1864, с. 120.
[7] Greg. Nyss. 3, 2, 8:1-2 – PG 45, 620C. Срв.: Творения, 5, 4, Гл. 1, с. 436.
[8] Diad. Phot. Sermo, Asc. 67 – Гръцки текст и превод на руски в: Блаженный Диадох, епископ Фотики Древнэго Эпира, и его творения, 1: Творения бл. Диадоха, пер. К. Попова, Киев 1903, с. 354-359. Сравни с по-архаичния руски превод: „Всички дарове на нашия Бог са много добри и всеблагоподателни; но нито един от тях не възпламенява и не повдига така сърцето към възлюбване на Неговата благост, както богословстването. Защото то, бидейки първо породено от Божията благост, първо подава и даровете на душата…” (Блаженного Диадоха, епископа Фотики, что в древнем Эпире Иллирийском, подвижническое словоДобротолюбие в русском переводе, 3, М. 1900, с. 44-45).
[9] Bas. M. Hom. in Ps. 115 – PG 30, 105:15-17; TLG 2040, 55: Οὒτω δὴ οὒν καὶ τὸ τῆς θεολογίας μυστήριον, ταὴν ἐκ τῆς ἀβασανἰστου πίστεως ἐπιζητεῖ συγκατάθεσιν.
[10] Greg. Naz. Orat. 29 (De Filio), 21:12 – TLG 2022, 9: ἠ γὰρ πίστις τοῦ καθ’ἠμᾶς λόγου πλήρωσις. Срв.: „Защото вярата е изпълване на нашето учение” (Григорий Богослов, Творения, 1, с. 428).
[11] Greg. Naz. Orat. 27 (Adv. Eunom.), 3:1-6 – TLG 2022, 7. Руският превод цитиран по: Григорий Богослов, Творения, 1, с. 386.
[12] Greg. Naz. Orat. 20, De dogm. et costit. Epics – PG 35, 1080:15-10; TLG 2022, 33: Διὰ πολιτείας, ἄνελθε διὰ καθάρσεως, κτῆσαι τὸ καθαρόν. Βούλει θεολόγος γενέσθαι ποτὲ, καὶ τῆς θεότητος ἄξιος;ταὰς ἐντολὰς φύλασσε, διὰ ταῶν προσταγμάτων /δευσον, πρᾶξις γὰρ έπίβασις θεωρίας… Творения, 1. с. 305.
[13] Greg. Naz. Orat. 27 3:8-13: „Кога може [да се богословства]? Когато сме свободни от всяка външна тиня и смут, когато господстващият в нас (ум) не се слива с негодни и блуждаещи образи както красотата на писмената, смесени с грозни писмена, или като благовонието на мирото, примесено с мръсотия. Защото наистина е нужно да се опразним, за да проумеем Бога (Пс. 45:11) и, когато дойде време, да съдим за правотата на богословието (Пс. 74:3)” (Творения, 1, с. 386).
[14] Greg. Naz. Orat. 27 4:2-4: μνημονευτέον γὰρ θεοῦ μᾶλλον ἢ ἀναπνευστέον, και, εἰ οἶόν τε τοῦτο εἰπεῖν, μηδὲ ἄλλο τι ἢ τοῦτο πρακτέον. „Помненето на Бога е по-необходимо от дишането; и, ако може така да се изразим, освен него не е нужно да правим нищо друго” (Творения, 1, с. 387).
[15] Greg. Naz. Orat. 27 4:9-11: ὤστε οὐ ταὸ μεμνῆσθαι διηνεκῶς κωλύω, ταὸ θεολογεῖν δἐ, οὐδὲ ταὴν θεολογίαν, ὤσπερ ἀσεβές, ἀλλὰ ταὴν ἀκαιρίαν, ούδὲ ταὴν διδασκαλίαν, ἀλλὰ ταὴν ἀμετρίαν. „Така аз забранявам не помненето на Бога, а постоянното богословстване; даже забранявам не богословстването, все едно то е неблагочестиво [дело], но ненавременността му, и не самото преподаване на учението, но неспазването на мярата” (Творения, 1, с. 387).
[16] Jo. Chrys. In ep. ad. Rom. PG 60 415:41-44: „Ако и любомъдрият човек често може да не чувства никак оскърбление, то колко повече Бог, Който е Същество безсмъртно и неизменно, непреходна и неподвижна слава” (Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, 9, 2: Беседа 3 върху послание до Римляните, СПб. 1903, с. 515).
[17] Epiph. Panarion (Adv. Haer.), 3, 222 & 10-15 – TLG 2021, 2. Св. Епифаний Кипрский, Панарион, 4: Ересь 69, Против арианствующих, 74, 4, с. 221.
[18] Eyagrius. De orat. Cap. 60 – PG 79, 1180:22-23 (sub nomine Nili Ancyrani); TLG 4110, 24: Εἰ θεολόγος εἶ, προσεὐξη ἀληθώς, καὶ εἰ ἀληθῶς προεύξη, θεολόγος εἶ.
[19] Lossky, V. Vision de Dieu, Paris 1962, p. 86; Лосский, В. „Боговидение” – В: Богословие и Боговидение, М. 2000, с. 208.
[20] Стихира 3 на „Господи, воззвах” на вечернята на Петдесетница.
[21] За смисъла на техническия прогрес и критичните бележки по този въпрос виж: Κυριαζοπούλου, Σ. Λ. Η καταγωγή του τεχνικού πνεύνατος, Αθήναι 1965, σ. 11 ἐξ.
[22] Γέροντος Πορφυρίου Καυσοκαλυβίτου, Βίος και Λόγοι, Χανιά 2003, σ. 238.
[23] Лосский, В. „Вера и богословие” – В: ВРЗЕПЭ, 101-104, 1979, с. 106.
[24] Ps.-Just. Ep. Ad. Diogn. 496q D:8-497, B:8 – TLG 646, 4. Χριστιανοὶ γὰρ οὔτε γῆ οὔτε φωνῆ οὔτε ἔθεσι διακεκριμένοι τῶν λοιπὠν εἰσιν ἀνθρώπων, Οὔτε γάρ που πόλεις ἰδίας κατοικοῦσιν οὔτε διαλέκτω τινὶ παρηλλαγμένη χρῶνται οὔτε βίον παράσημον ἀσκοῦσιν… Πατρίδας οἰκοῦσιν ἰδίας, ἀλλ’ὠς πάροικοι μετέχουσι πάντων ὠς πολῖται, καὶ πάνθ’ὐπομένουσιν ὠς ξένοι, πᾶσα ξένη πατρίς ἐστιν αὐτων, καὶ πᾶσα πατρὶς ξένη… Εν σαρκὶ τυγχάνουσιν, ἀλλ’οὐ κατὰ σάρκα ζῶσιν, έπὶ γῆς διατρίβουσιν, ἀλλ’ἐν οὐρανῶ πολιτεύονται… Превод на руски: Послание к Диогнету, 5 – Св. Иустин, философ и мученик, Творения, М. 1995, с. 375-376.
Цит. по превода на С. Риболов в: Светоотеческо наследство. Изборник, С. 2001, с. 109-110 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wd4c3 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме