Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Още веднъж върху проблема за злото

Петък, 29 Април 2016 Написана от Сергей Худиев

S HudievВъпросът за злото и страданието се поставя и от вярващите – започвайки поне от псалмопевците и Йов, поставят го и атеистите. Известният атеистичен публицист Сам Харис започва именно с него своята диатриба срещу вярата в Бога. Харис дава биещия по нервите пример за малкото момиче, убито от маниак, и продължава: „Родители губят децата си; деца губят родителите си. Мъже и жени внезапно се разделят, за да не се видят никога повече. Приятели набързо се прощават, без да подозират, че вече няма да се срещнат. Нашият живот, докъдето ни виждат очите, е една грандиозна драма на загубата. Вярващите, които никога не се усъмняват в съществуването на Бога, трябва да представят доказателства за Неговото съществуване и особено за Неговото милосърдие, предвид непрестанната гибел на невинни хора, свидетели на което ставаме всеки ден”.

Какво можем да отговорим на Харис? Преди всичко, нека разделим въпроса на двете му съставни части – емоционалната и логическата. Да започнем с емоционалната.

За заслужаващите внимание експерти

Не много отдавна в страната ни управляваше атеистична диктатура и множество хора бяха лишавани от свобода, измъчвани и убивани заради вярата си в Христос. Тези хора са преживявали страдания, които за мен, пък и за Сам Харис, е трудно дори да си представим. И в кого трябва да се вслушам в качеството му на експерт по страданието – в тях или в Харис? Защо за благополучния атеист страданието е убедителен аргумент срещу Бога, а за мъчениците, които реално са преживели тези страдания – не?

Познавах свещеник (о. Георги Чистяков; той вече се упокои и е с Христос), който се докосваше до проблема с умиращите деца не умозрително, а съвсем непосредствено – работеше в Детската републиканска болница. Няколко пъти седмично той трябваше да опява умрели деца (присъствах, когато разказваше за това), но от това ни най-малко не стана атеист; напротив – беше един от най-христоподобните хора, които познавах.

И кого аз трябва да смятам за по-авторитетен експерт по страданието – него или Харис? Познавам хора, преживели тежки лични трагедии – точно каквито споменава и Харис. И те вярват в Бога, и на мен ми е трудно да разбера защо Харис да заслужава доверие по този въпрос, а те – не. От дълбочината на своето страдание мъчениците възвестяват, че мирозданието е пълно със смисъл и с надежда, а временните страдания ще се обърнат във вечно утешение. От повърхността пък на своето благополучие Харис възвестява, че мирозданието е безсмислено, че верността на мъчениците е глупост, а надеждата им – напразна. На кого трябва да вярвам – на благовестието на мъчениците или на зловестието на Харис?

За плачещите и разсъждаващите

Нека обърнем внимание обаче на подмяната, която често се свързва с аргумента „от страданието”. Много често ние трябва да замълчим пред чуждото страдание, както приятелите на Йов (вярно, не им стигнала мъдростта да мълчат и по-нататък, за което Бог ги упреква). Ако не мълчим, следва да плачем с плачещите, както казва апостолът. Едва ли е уместно да показваме на плачещите пропуските в логиката им. Посочването на пропуски в логиката е уместно, когато се издигат логични аргументи, а не когато се плаче. Ние не възразяваме на воплите на страдалците, не защото техните аргументи са неопровержими, а защото ни е казано „плачете”, а не „спорете с плачещите”.

Друг въпрос е, когато човек предлага чуждото страдание като логичен аргумент, т. е. когато вече не е в ролята на плачещия, а на разсъждаващия. В този случай спорът е съвсем уместен и аргументът „от страданието”, – колкото и да се изтъква като логичен, – може да бъде разгледан и оспорен. Когато родителите оплакват умрелите си деца, а свещеникът, – плачейки заедно с тях, твърди, че те ще срещнат своето дете в рая, тогава няма никаква причина да се намесваме с логически доводи. Когато обаче се включи и бодрият, насмешлив журналист-атеист, използващ тяхната болка, за да заяви, че няма рай, а казаното „блажени плачещите, защото те ще се утешат” е измама, тогава вече е напълно уместно и допустимо да преминем на почвата на логическата аргументация. В крайна сметка на нас не ни е заповядано „подсмихвайте се високомерно с високомерно подсмихващите се” – с тях можем и да поспорим.

Така че Харис, който ни привежда примери с човешка болка, мислейки, че пред тази болка ние ще замълчим, допуска една принципна грешка или пък подмяна; не ми е известно доколко осъзнато го прави. Да, ние трябва да замълчим пред страдащите, но Харис по никакъв начин не е страдалец, нито утешител на страдалци. Ако плаче – нека да се отнасяме към това като към плач – плачът не е аргумент и не следва да се отговаря с аргументи. Ако издига логически аргумент – нека се заемем с логическо разсъждение. Ако претендира едновременно и за едното, и за другото – то трябва да замълчим пред него като плачещ и да признаем неговия аргумент за валиден – като при разсъждаващ; длъжни сме обаче да отбележим, че подобно смесване е алогично.

Разглеждане на аргумента

Затова преминаваме към логиката. Обикновено аргумента за злото формулират така:

1. Съществува зло.

2. Ако Бог не иска да го премахне, значи не е благ.

3. Ако Бог не може да го премахне, значи не е всемогъщ.

4. Тъй като теизмът твърди, че Бог е и благ, и всемогъщ, то Бог – с тези качества, които Му приписва теизмът, – не съществува.

Къде са тук логическите грешки? Всяко логическо разсъждение изисква на първо място определяне на понятията. (Сократ е изпил отровата именно защото постоянно е изисквал от съгражданите си определения, но все пак ще рискуваме; в противен случай всяко разсъждение е невъзможно). Какво разбираме под зло, благост и всемогъщество? Аргументът постулира, че „съществува зло”. Но какво е това зло? Обективна реалност или само наши субективни оценки? Талибаните смятат за зло статуите на Буда и затова ги взривяват. Антирелигиозният публицист Ричард Докинс пък смята за ужасно зло самите талибани – защото те са взривили статуите на Буда. Повечето хора (с различни възгледи) ще сметнат убийство на малко дете за най-ярка проява на злото; известният атеистичен мислител Питер Сингер обаче (когото същият този Докинс възхвалява като „един от най-нравствените хора в света”), смята, че то може да бъде напълно оправдано морално. Кой е прав тук? Прав от чия гледна точка? По какъв стандарт за правота? В моите очи Сингер е зъл, защото агитира за убийството на деца, а в очите на Сингер аз съм зъл, защото без угризения на съвестта ям сланина (Сингер е идеен вегетарианец). При липсата на обективен критерий за добро и зло всяко разсъждение от типа „това е зло” носи неизбежно субективен характер. Но как тогава можем да се осланяме на субективните си предпочитания, за да направим твърдения за обективната картина на мирозданието? Каквото и да бъде неговото устройство, то по никакъв начин не зависи от нашите многоразлични субективни предпочитания.

Обективното зло изисква обективно добро, т. е. някакъв абсолютен Съдия, който може да каже „ето това е наистина добро, а това е наистина зло” и така аргументът (в тази форма) предполага битие на Този същия Бог, Който трябва да бъде отречен.

По принцип аргументът може донякъде да се преформулира, като се премахне обективното зло и се замени с още по-обективно нещо – нещастието.

1. Ако Бог е благ, Той иска неговите създания да бъдат щастливи.

2. Ако Той е всемогъщ, Той може да направи това.

3. Съществува (преживявано от много хора) нещастие.

4. Следователно Бог или не е благ, или пък не е всемогъщ, и такъв Бог, какъвто го описва теизмът, не съществува.

Тук се оказваме изправени пред необходимостта да определим какво е щастието и какво – благостта, желаеща ни това щастие. Какво е щастие? Просто удовлетворение? На английския мислител Джон Стюарт Мил принадлежи прочутата фраза: „По-добре да си неудовлетворен човек, отколкото удовлетворена свиня, и неудовлетворен Сократ, отколкото удовлетворен глупак – и ако глупакът или свинята имат друго мнение, то е, понеже те виждат само своята страна на въпроса”.

Да илюстрираме тази теза. Представете си, че ви хващат и ви завеждат в някакъв „център на щастието”, където ви слагат електроди, с чиято помощ непосредствено във вашия мозък транслират безкрайно удовлетворение, удоволствие, кеф и всяка наслада. При това вие може да се съпротивлявате на вашия благодетел само преди операцията – след това, след като натиснат копчето еуфорията, в която ще се потопите, ще направи всички протести невъзможни. Ще смятате ли това за щастие или, напротив – за крайно нещастие?

Възможно е да смятате, че истинското щастие трябва да включва реализация на вашите ценности, а не просто удоволствие. Ако цените личната си свобода, вие няма да поискате да ви направят щастливи насила. Ако цените общуването с другите хора, ще поискате истинска любов, дружба и приятелство. Ако обичате реалния свят, ще искате да се радвате на реални открития.

Значи, ако свеждаме щастието до удоволствието, аргументът ще изглежда горе-долу така: „Благият и всемогъщ Бог на момента би ме направил удовлетворена свиня. И ако не го направи, значи Той или не е благ, или не е всемогъщ”. В този случай просто ще посочим, че участта на удовлетворената свиня е нежелана даже и за много напълно невярващи хора” (самият Мил е бил невярващ).

Ако щастието ще предполага реализация на определени ценности – и в частност на личностната свобода, то е невъзможно то просто да ни бъде дадено – за да станем удовлетворени сократи (а не свине), трябва първо да станем сократи, а това предполага процес на личностно развитие, който включва и нашите решения спрямо определени ценности. А това означава, че ние можем да вземаме и неправилни решения, които ще донесат нещастие на нас или на други хора. И така, изключването на възможността за неправилни решения, без да изключваме възможността за истинско (сократовско, а не свинско) щастие, е невъзможно.

Но защо да е невъзможно? – може да попита опонентът. Та нали Богът на теизма е по определение всемогъщ! Тук трябва да преминем към разглеждането на още един термин, включен в аргумента – терминът всемогъщество.

И така, за всемогъществото

Една от предпоставките в аргумента е че „Бог е всемогъщ”. Какво обаче се има предвид под „всемогъщество”? Представата за всемогъществото, която се подразбира в аргумента „от злото”, съвпада ли тази с представата, която има теизмът? Не. Има една известна фраза: „В този бог, в когото не вярвате вие, аз също не вярвам”. И ние също не вярваме в това всемогъщество, което приписва на Бога този аргумент. Всемогъществото може да се разбира в два различни смисъла: или че Бог притежава неизчерпаема сила, която няма никакви мислими ограничения и с други думи е безгранична сила – с това определение теизмът се съгласява, – или че Бог може „всичко” – независимо какво ние ще поискаме да включим в това „всичко”, т. е. каквато и „задача” да Му формулираме, Бог теоретично е способен да я осъществи. Второто е определението, което подразбира аргументът „от злото”.

Всемогъществото във втория смисъл е вътрешно противоречиво. Може ли ние да формулираме задача, която да е неосъществима за безграничната сила? Разбира се, че да. Нашият език ни предоставя тази възможност. Работата е там, че можем да правим безсмислени изказвания, които не описват – и не могат да опишат – никаква реалност. Може ли Бог да създаде кръгъл квадрат? В рамките на съществуващите определения за кръг и квадрат – не. И означава ли това, че Неговото всемогъщество е ограничено? Не. Означава единствено, че нашият въпрос е лишен от смисъл. Може ли всемогъщият Бог да създаде камък, който Сам да не може да повдигне? Не, защото „камъкът, който не може да повдигне Всемогъщият” е противоречие в определенията, езикова конструкция, на която нищо в реалността не може да съответства. Може ли Бог да ни даде възможността за реален избор, но така, че той да няма реални последици? Може ли Бог да ни даде истински безизборен избор? Не – не защото на всемогъществото не му достига сила, а защото „безизборният избор” е безсмислица. Впрочем именно това и изисква от Бога аргументът „от злото” – Той да създаде свободни същества, които по принцип да не могат да станат зли и нещастни.

Закон и Промисъл

И така, творението на свободни същества – ангели и хора – предполага, че те могат да постъпват против волята на Бога; те могат да правят това, което Бог не иска. Грехът и злото са това, което се случва в света против волята Божия. Бог иска ние да не грешим, но грешим. Бог иска да се спасят всички хора, но някои ще погинат. Далеч не всичко, случващо се в света, отразява благостта на Бога и угодното Нему – Писанието много пъти говори за това, че много неща са Му противни и ненавистни. Бог ни открива какво Му е угодно и какво не в нравствения закон, който ни е известен и от съвестта, и от библейското Откровение. „Защото Аз, Господ, обичам правосъдие, мразя грабеж с насилие” (Ис. 61:8).

Тук нерядко възниква недоразумение – ние, от една страна, знаем, че всичко се случва по Божията воля. Работата е там, че можем да употребим израза „Божия воля” в различни значения – като Закон и като Промисъл. Много действия на хората – или на тварните духове – могат да нарушат Закона; нищо обаче не е в състояние да наруши Промисъла. В кн. Деяния Църквата, след като се е сблъскала с гоненията, се обръща към Бога с такава молитва: „… Владико, Ти си Бог, Който си сътворил небето и земята и морето и всичко, що е в тях; Ти си, Който чрез Духа Светаго с устата на отца ни Давида, Твоя раб, си казал: „защо се развълнуваха народите, и людете замислиха суетни неща? Въстанаха царете земни, и събраха се князете ведно против Господа и против Неговия Помазаник”. Защото наистина се събраха в тоя град против Светия Твой Син Иисуса, Когото си Ти помазал, Ирод и Понтий Пилат с езичниците и с народа израилски, за да сторят това, което Твоята ръка и Твоята воля бе предопределила да стане” (Деян 4:24-28). Злите хора и бесовете могат яростно да се противят на Бога, но в крайна сметка ще изпълнят онова, което Той е замислил. Първосвещениците, Пилат, Юда са постъпили против Божия Закон, но те са послужили на Неговия Промисъл. Римските войници, които хвърлили жребий за хитона на Разпнатия, най-малко са мислели за изпълнение на пророчеството – но и те го изпълнили. Както казва Йосиф на своите братя: „Ето, вие кроихте зло против мене; но Бог обърна това на добро” (Бит. 50:20). Предателството и жестокото убийство на Праведника е и най-въпиющият пример за зло в историята, но тъкмо чрез него Бог устройва нашето спасение.

И така, сътворените същества вършат зло и грях, като злоупотребяват със своята свободна воля. Бог не ги лишава от такава възможност, защото да направи това би означавало да унищожи свободната воля като такава. Бог прави нещо друго – включва делата на хората – и добрите, и злите – в Своя замисъл за спасението на света. Виждаме – някои от нас преди, а мнозинството след физическата ни смърт – че този замисъл се осъществява, че плачещите се утешават, че мирозданието ще бъде възстановено с голяма радост, със слава и красота – дори по-големи отколкото преди грехопадението. Ще видим и деня, когато временните страдания ще се обърнат на вечно ликуване – и там вече няма да имаме нужда от никакви отговори: „И него ден няма да Ме попитате за нищо” (Иоан 16:23).

Един практически въпрос

Но това „как да обясним злото и страданието” е само част от по-важния въпрос: как да отговорим на него. Каква е правилната реакция на страданието? Свещеникът отива в болницата, за да подкрепи умиращите деца, заедно с техните смазани от болка родители. Журналистът-атеист не отива, а предпочита да се позовава на страданието, за да обяви утешението на първия за лъжливо. Впрочем, хората и без това не викат на смъртния си одър публицисти-атеисти – те викат свещеници. Атеизмът няма какво да каже на тези, които страдат и са обречени да умрат. Страданието и смъртта ни поставя въпроса за смисъла и надеждата – и атеизмът по принцип не може да даде отговор на този въпрос. Отговорът дава Христос, Който страда и умира с всеки човек – за да може да възкръсне заедно с Него.

Превод: Златина Иванова

Худиев, С. „Ещё раз о проблеме зла” – В: Альфа и Омега, 1 (60), 2011 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/waraf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме