Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Притчите за милосърдието в 15-а глава на Евангелието според Лука

Сряда, 20 Април 2016 Написана от Игумен Арсений (Соколов)

Ig Arsenij_Sokolov„Искам милост, а не жертва”

(Ос. 6:6)

Може би най-вълнуващото и въздействащото в третото Евангелие са притчите, при това онези, които се срещат само при Лука. Тези притчи, които няма да открием в другите Евангелия, са обединени от една обща тема – темата за Божието милосърдие. С удивителна пластичност в тях е изобразено Божието състрадание към човека в неговото паднало, бедствено състояние.

Данте нарича евангелист Лука scribа mansuеtudinis Сhristi – писател на Христовата кротост. Проф. Н. Н. Глубоковски отбелязва в своя очерк за евангелист Лука, че в неговото Евангелие „откриваме безгранична, дори парадоксална любов към грешниците и най-непоклатима увереност в това, че те ще бъдат опростени и ще се променят”.[1]

Човекът е създаден по Божи образ. Но образът на Създателя в нас е затлачен и изкривен от греха. Ние не сме способни на чисто богосъзерцание, не можем, по думите на архим. Софроний (Сахаров), да видим Бога както Си е. Бидейки зли и жестоки, ние сме склонни и Бога да си представяме по този начин, склонни сме да Го „създаваме” по нашия паднал образ и подобие. Христос дойде в света и стана човек, стана един от нас, за да може, както се пее на Рождество, „прежде падши обновити образ”. Съзерцавайки Христос такъв, какъвто Той е изобразен в Евангелията, виждаме чистия и неповреден образ Божи; вслушвайки се в евангелското учение, разбираме отношението на Бога към нас – такова отношение, което е способно да ни върне към Него. И ние се завръщаме към Него чрез Христос, Който затова и дойде, за да може, както казва евангелист Йоан, „да ни разкаже” Бога – да ни го обясни (ἐξηγήσατο, Иоан 1:18). Христос, според Йоан, е „екзегеза” на Бога.

Бог е милосърден. И Неговото милосърдие е абсолютно – то не е ограничено от нищо и по никакъв начин не е обусловено. По това новозаветното учение за Бога се отличава от старозаветното. Действително, и в Стария Завет също се провъзгласява, че YHWH е „Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний” (Изх. 34:6). Само че това милосърдие или благоволение (hen) и тази милост (hesed) в Стария Завет са обусловени от поведението на човека: Бог е милостив към този, който искрено се стреми да живее по Неговите заповеди; към онези обаче, които отхвърлят Неговите заповеди, Бог използва наказание, при това до „трета и четвърта рода” (Изх. 34:7; срв. Изх. 20:5, Втор. 5:9). Това е т. нар. „богословие на въздаянието” – в което праведникът бива награждаван, а нечестивецът се наказва. Милосърдието там се уравновесява от справедливостта. В това е и логиката на Моисеевия закон. В противен случай защо са необходими заповедите? Впрочем чрез богословието на въздаянието не е възможно да се обясни всичко, което се случва в живота на човека и обществото. Ето защо, до такава безоблачна книга, каквато е Притчи Соломонови, изведнъж се появява загадъчната Книга на Иова – поставяща с цялата му острота въпроса за страданието на праведника, а след толкова ясната и категорична Книга на пророк Наум, която е изцяло посветена на напълно справедливото въздаяние на ниневитяните, веднага идва Книга на пророк Авакум, започваща с въпроса за незаслужените страдания; въпрос, отправен към Бога: „Докога, Господи, ще викам, и Ти не ще чуваш, ще викам към Тебе за насилието, и Ти не ще избавяш?” (Авак. 1:2).[2] Богословието на въздаянието не работи, с негова помощ е невъзможно да бъде обяснена съдбата на „човека под слънцето”.

Все пак евангелското учение за безусловното Божие милосърдие не възниква на празно място. За незаслужената милост, проявявана от Бога към грешника, говорят първите глави от книгата на Осия, където тази незаслужена милост е описана с помощта на съпружеската метафора. Пророкът изобразява Бога, а невярната жена на пророка е израилският народ. Според закона жена, която е изневерила на своя мъж и е била отлъчена чрез развод, не може да се върне при него при никакви обстоятелства. И Израил, като е изневерил на Бога с идоли, сякаш повече на може да бъде Негов народ. Само че при Осия „съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост: милостта бива похвалявана на съда” (Иак. 2:13): „Аз ще я отвлека, ще я доведа в пустиня и ще ѝ говоря по сърце… И ще те сгодя за Себе Си вовеки, ще те сгодя за Себе Си в правда и съд, в благост и милосърдие; ще те сгодя за Себе Си във вярност, и ти ще познаеш Господа” (Ос. 2:14, 19-20). Инициативата тук е на Бога. Невярната жена дори е нямала намерение да се покае, но мъжът, който продължава да обича изневерилата си съпруга, я „отвлича”, „говори ѝ по сърце” думи на любов и така отново спечелва нейната вярност. С тази немислима в рамките на израилското семейно право ситуация Осия изобразява отношението на Бога към Израил, при това още в 8 в. пр. Хр. Нашият съвременник, аржентинският монах Франциско Рибейро, в една от своите статии размишлява върху книгата на пророк Осия и стига до следния любопитен извод: „Невъзможно е да оставаш в манастира, ако не осъзнаваш себе си като грешник… За монаха цялата история е подобна на историята на Израил за Осия – това е история на бунт на човека срещу любящия го Бог. Но, подобно на Осия, монахът е убеден: Бог никога не обуславя Своята прошка от предварителното обръщане на човека. И това го поставя на една линия с пророка, който вече е преодолял базисното различие между Стария и Новия Завет: преди идването на Христос, за да спаси човека, Бог е изисквал от него да се обърне; в Христос Бог първо предлага опрощаването и, едва тогава, чака обръщане. Преживяването в пълнота на тази благодатна икономѝя изисква от монаха дълбок вътрешен живот, непрестанно възхождане в познаването на Бога”.[3]

Нека сега да се обърнем към притчата за блудния син. Не е необходимо да я преразказваме отново, всички тук са добре запознати със сюжета ѝ. Ще се спрем само на няколко много значими подробности в нея. Не можем да не се съгласим с отец Енцо Бианки, който настоява, че тази притча не е за блудния син, а – за милосърдния отец. Именно той – отецът – е главният герой в притчата. Той изобразява Бога, Чиято любов към човека е безгранична и безусловна. Отецът обича еднакво своите синове – както послушния по-възрастен, така и непослушния малък син. По-младият не заслужава тази любов и сам осъзнава това: „Не съм вече достоен да се нарека твой син” – казва той на баща си. Но бащата е толкова радостен от неговото завръщане, че го възстановява в синовните му права, загубени вече по силата на закона. Напълно. „Дайте – казва той – пръстен на ръката му”. Пръстенът – това не е украшение, а правото да притежаваш наследство. С печата върху него се е подпечатвало имуществото. Едно право, загубено поради дързост, глупост и непослушание, е възстановено по милосърдие. Тук имаме удивителен паралел с първите глави на Осия, където жената, изневерила на съпруга си, отново се обручава с него и е възстановена в правата си! Само че, вместо съпружеската метафора на Осия, при Лука имаме друга метафора: на бащата и синовете. Но и тази метафора срещаме при същия този Осия: „Когато Израил беше млад, Аз го обичах и от Египет извиках Сина Си” (Ос. 11:1). „Египет” при Осия много добре се съотнася към „далечната страна” при Лука. Израил по никакъв начин не е заслужил своето избраничество и освобождаването си от египетското робство: „Не затуй, че сте по-многобройни от всички народи, ви прие Господ и ви избра, – понеже вие сте по-малобройни от всички народи, а защото Господ ви обича… изведе ви Господ с твърда ръка (и висока мишца) и те освободи от дома на робството, от ръката на фараона, египетския цар” (Втор. 7:7-8). Блудният син също не е заслужил с абсолютно нищо бащиното благоволение. Но е помилван. Незаслужено.

Кога се случва неговото обръщане, неговото покаяние? Тогава ли, когато, седнал до коритото с рожковете, що свинете ядят, той взема решение да се завърне в бащиния дом, да смири гордостта си и да се подчини на оскърбения от него баща? Надали. По-скоро той е бил движен от трезва и хладна сметка – да спаси живота си от неизбежната гладна смърт: по-добре да изтърпя този срам, отколкото да умра тук от глад, по-добре да бъда наемник при баща си, отколкото да паса свинете, за чийто стопанин те са по-ценни от моя живот. Трезва и хладна сметка. Както бихме казали днес – прагматизъм. Ще се трудя като наемник, но поне няма да умра от глад. Не са ли понякога и нашите взаимоотношения с Бога такива? „Аз на Тебе три свещици, Ти на мене – три желания”.

Разбира се, там, в далечната страна, край празната свинска копанка мислите на блудния син са претърпели промяна, случила се е определена μετάνοια – промяна на ума. Действително, след това той сторил своеобразна teshuva [תשובה] – възвръщане към мястото, което някога е напуснал. Истинската промяна обаче, – а оттам и истинската μετάνοια, и истинската teshuva – се е случила с него едва след като той се е оказал в обятията на своя отец, едва след като неговият отец е възстановил с него отношенията, които са изглеждали (а и действително са били) завинаги загубени.

Ключовата дума и в трите притчи в 15-а глава е думата радост. Отецът се радва, приел своя син жив и здрав; и овчарят се радва, намерил изгубената овца; и жената се радва – намерила изгубената драхма.

Всичките тези три персонажа обаче не се радват в самота. Истинската радост е винаги такава, че ти се иска да я споделиш. И те я споделят с тези, които са край тях. Овчарят се завръща у дома с изгубената овца, свиква приятели и съседи и им казва: „Порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца” (Лука 15:6); жената събира приятелки и съседки: „Порадвайте се с мен, защото намерих изгубената драхма” (15:9); бащата кани домочадците: „Докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим!” (15:23). Така на небесата се радват за всеки опростен от Бога грешник.

Тези, които не желаят да влязат в тази радост, се уподобяват на по-големия брат на блудния син. Този брат е възмутен от несправедливата щедрост на своя отец: как е възможно да бъде опростен онзи, който не е заслужил прошка, който не е изкупил своя грях? И той сам лишава себе си от радостта – като не желае да прекрачи прага на изпълнения с радост и веселие бащин дом. И заради това ще чуе бащиния упрек: „А трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери” (Лука 15:32). Ти живееш правилно и никога не нарушаваш моите заповеди. Но и брат ти, който живя неправилно, аз обичам не по-малко от тебе. Бедата ти е, че не обичаш твоя брат, че не те зарадва, а напротив – огорчи те неговото завръщане. На какво ни учи образът на големия брат в притчата? На това, че ако в нас няма искрена любов и милост към брата, ние се лишаваме и от общението с Отца. Да загърбиш ближния, значи да загърбиш Бога. Предупреждението звучи още в първите редове на Писанието. „И Господ погледна благосклонно на Авеля и на дара му; а на Каина и на дара му не погледна благосклонно. Каин се много огорчи, и лицето му се помрачи… Где е брат ти Авел? Той отговори: не зная; нима съм пазач на брата си” (Бит. 4:4-5, 9). Краят на притчата за блудния син е прекрасен паралел с разказа за Каин и Авел. „Бъдете всички едномислени, състрадателни, братолюбиви, милосърдни…” – увещава ни апостол Петър в своето съборно послание (1 Петр. 3:8). Същото се повтаря и от автора на Послание до евреите: „благотворителността и общението [κοινωνίας[4]] не забравяйте” (13:16).

Финалът на притчата неволно ни подтиква към еклисиологични размишления. Църквата – това е нашият бащин дом, изпълнен с радост и веселие, в който е сложена трапезата по случай нашето завръщане. И тази трапеза не е унил помен, а радостен и изпълнен с веселие пир. Всеки, който е на тази трапеза – робът и свободният, слугата и господарят, работникът и началникът – има равното с другите сътрапезници право да протегне ръка към всяко едно блюдо, намиращо се на масата. Впрочем това можем да кажем за всички древни трапези, и особено за библейските – ако някой е бил поканен на тържествена вечеря и настанен на масата, това е означавало твърде много. Никой не е споделял трапезата си със случайни хора. Съвместната трапеза е обединявала хората, сближавала ги е. Не както в съветска столова или пък в американска верига за бързо хранене, където самотният посетител не се интересува от никого другиго, стоящ или седящ край него, където обядът или вечерята са само прием на храна, с която да заредиш батериите, за да имаш сили да продължиш трудовите си дела. Съвместната трапеза в библейски времена е имала духовно измерение, на нея са могли да присъстват само близки хора – роднини и приятели. Именно затова фарисеите така са се възмущавали, когато Иисус е споделял трапезата с отявлени негодници, какъвто е бил до срещата си с Него, например, Закхей (Лука 19). Но Христос дойде на този свят, за да стане близък с грешниците, за да сподели с тях (с всички нас!) трапезата и по този начин да ни обърне към Бога. Фарисеите, хора на изключителна духовност, не са успели да проумеят как така „Той приема грешници и яде с тях” (Лука 15:2). И, като са се съблазнявали, са говорели за Христос: „Ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници” (Лука 7:34). Затова и така често Божието царство е уподобявано на трапеза; затова и главното богослужение на християните сащо е трапезата – Трапезата Господня.

Св. ап. Павел оприличава Църквата на Тяло, чиято глава е Христос. Църквата, следователно, не е само Христос. Тя е и твоите братя и сестри в Христос. Не можеш да кажеш: мен ме интересува само Христос, аз се причастявам с Него, а останалите не ме интересуват. Не бива да превръщаме причастяването с Христос в частен акт на лично благочестие. Удивително, но във всички анафори звучи единствено ние се причастяваме и никога „аз се причастявам”. Причастява се винаги цялата Църква и никога – отделен неин член. Апостолските изобличения, съдържащи се в 11-а глава от Първо послание до коринтяни – текст, посветен на Господнята Трапеза, ни учат не на лично благочестие (колко молитви трябва да отправяме, колко дълго да постим и т. н.), а на благочестие църковно, на това, че ни е грижа кой е заедно с нас при Евхаристийната Чаша. Личното причастяване се превръща в осъждане, ако се причастяваш, без да си се примирил с хората, с които заедно се причастявате, или дори ако причастникът до теб ти е просто безразличен – „нито приятел, нито враг, а просто някой си”.[5] Да живеем в мир един с друг е дотолкова важно, че всяко чинопоследование на Литургията предполага жест на примирение и общение. Преди да изповядаме вярата и да извършим анафората, ние протягаме един към друг ръка, прегръщаме се и се целуваме. Преди да изповядаме Отца, Сина и Светия Дух, трябва първо да се възлюбим един-другиго. Това не е празен обред, това е жест на братско общение и примирение. Не можеш да се причастяваш от една Чаша, без да си се примирил със своите събратя. Без истинско братско общение на причастниците, без мир и солидарност в църковната община, без грижа за бедните членове на общността Евхаристията се превръща в чисто механично повторение на жестовете, които е извършил, и в повтаряне на думите, които е произнесъл Христос на Тайната вечеря, и които ни е заповядал да вършим и да произнасяме за Негов спомен. Κοινωνία, общението, вътрешноцърковното единство са задължително условие за извършване на Евхаристията. Евхаристията е сърцето на църковния живот. Истинското църковно възраждане е невъзможно без евхаристийното възраждане. А то предполага активно и пълноценно участие на всички верни в Литургията – не само в причастието, но и в самата евхаристийна молитва. Верните трябва да попиват всяка дума, умът и сърцето им да са ангажирани само с нейните думи и с нищо друго. Предстоятелят се моли не от себе си, а от лицето на всички членове на църковната общност – той е „уста на църквата”, а всички верни потвърждават молитвата му с общото „амин”. Не може обаче да се молиш с „едно сърце и едни уста”, без да пребиваваш в духовно единство. Евхаристийната молитва предполага подобно общение и единство. Ако това единство е съществувало преди извършването на Евхаристията, тя само ще го укрепи; ако пък участниците в Евхаристията са били разединени или дори враждебни един към друг, то и съвместното им причастяване няма да ги обедини автоматично.

Смисълът на притчата за блудния син, или, по-точно казано – за милосърдния баща, е неизчерпаем. Колко само книги, картини и филми са посветени на нея! Колко проповеди са произнесени и колко научни конференции са били посветени на нея! Тя е вълнувала и руските поети – на тази тема са писали Гумильов, Слуцки, Седакова, Щуров, йером. Роман (Матюшин) и др. Стихотворението на Борис Слуцки (1919-1986) не е голямо и затова ще го приведа цялото. Не всички подробности в него съответстват на притчата, но на поетите това им е простено. Съветският поет-фронтовак не е изпуснал в тази притча главното – любовта и всеопрощението на бащата.

Изтощен от беди,
изнурен и самин,
в дома бащин завръща се блудният син.
И почуква с ръка колеблива.
- Бива ли?
- Сине! Единствен мой! Бива!
Всичко бива. Целувай, щом искаш, бащата,
огризи всяка телешка кост на софрата.
Как е хубаво, че си дойде най-подир.
И да беше останал, да бе се смирил.
Синът устни избърсва със гъста брада,
и похапва месо,
и отпива вода,
струйка пот на челото избликва,
с тая работа трудно той свиква.
Хапна, колко смогна.
И в спалнята влезна,
спи на чиста постеля.
Така е чудесно.
Сетне става.
Напипва пак свойта тояга.
И изчезва, без сбогом, зад прага.[6]

Този цитат обаче не е подходящ за финал на това изказване. По-добре сякаш ще дойде друг цитат – от една проповед на Сурожкия митр. Антоний: „Тази притча… лежи в самата сърцевина на християнската духовност и на нашия живот в Христос”.

Превод: Димитър Спасов



 

Арсений (Соколов), иг. „Притчи о милосердии в 15-й главе Евангелия от Луки” – В: Богослов.ру. Текст на доклад, изнесен пред 23 международен симпозиум по православна духовност, проведен в манастира „Бозе”, Италия, 2015 г. За първи път, с малки съкращения, преводът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (108), 2016, с. 23-28 (бел. ред.).

[1] Глубоковский, Н. Н. Апостол Лука евангелист и дееписатель, С. 1932, с. 101.
[2] Неотдавна в киевското издателство „Богуславкнига” излезе забележително изследване на тази тема от прот. Генадий Фаст: Толкование на книгу пророка Аввакума. Опыт библейской теодицеи, Киев, 2014.
[3] Ribeiro, F. “Reflexiones monásticas en torno a algunos aspectos del libro del profeta Oseas” – In: Quadernos monasticos, 123, 1997, p. 441.
[4] В българския синоден превод вместо „общението” стои „щедростта” (бел. ред.).
[5] Алюзия с втория стих от първия куплет на „Песен за приятеля” на Владимир Висоцки (1966 г.): „Если друг оказался вдруг / И не друг, и не враг, а – так…” (бел. ред.).
[6] Цит. по превода на Кръстьо Станишев, достъпен на страницата Литературен святтук (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wa49r 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме