Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Учението за Църквата: лингвокултурологичен аспект

Понеделник, 29 Февруари 2016 Написана от Игумен Агатангел (Гагуа)

Igumen Agathangel_GaguaКато раздел от християнското богословие еклисиологията се занимава с догматическото учение за същността на Църквата и за нейното католично (съборно) устройство. Еклисиологичният дискурс е изключително наситен с огромно количество богословски трудове, посветени както на вътрешноцърковната догматическа проблематика, така и на външноцърковни теми, свързани преди всичко с взаимоотношенията с други конфесии и деноминации. Основният въпрос на еклисиологията обаче, както беше отбелязано, е въпросът за същността и начините на църковното устройство.

В християнската еклисиология е прието, че Църквата е съобщество от вярващите в Иисус Христос, съединени в Него, принадлежащи на всички времена и народи: „Църквата е установено от Бога общество от хора, обединени от православната вяра, закона Божи, свещеноначалието и Тайнствата” – пише за Църквата в своя известен Катихизис митрополит Филарет (Дроздов) (п. 250).[1]

Всяко концептуално определение в определен смисъл е непълно и не отразява в пълнота признаците на определяния обект или понятие. Както е известно, формулировката на митрополит Филарет има дълга и сложна история на богословски дискусии и спорове. Така например, прот. Ливерий (Воронов)[2] достатъчно подробно е описал сюжета, свързан с опитите за конструктивна догматическа критика на това определение, представени в трудовете на руския богослов Е. П. Аквилонов.[3] Аквилонов твърди, че за Църквата, мислена като „съобщество на вярващите” – най-главният и съществен признак, от който изцяло е обусловено битието ѝ, трябва да бъде нейният Основател и Глава – Иисус Христос, Чието мистично тяло тя е.

В конкретната формулировка на митрополит Филарет Църквата е определена като „от Бога установено общество от хора” и само в по-широк контекст се подразбира и учението за главенството на Христос в Църквата. Е. П. Аквилонов отбелязва, че в този смисъл определението е концептуално недостатъчно, макар че от негова гледна точка именно митрополит Филарет е „основният защитник и тълкувател на апостолското учение за Църквата като за Тяло Христово”.[4]

И наистина, още в апостолските послания Църквата се мисли като мистично Тяло Христово (σώμα του Χρίστου), „щото Бог на Господа нашего Иисуса Христа, Отец на славата, да ви даде премъдрост и откровение, за да Го познаете, и да просвети очите на сърцето ви, та да познаете, в що се състои надеждата на тия, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Негово наследство за светиите, и колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тая сила Той действува в Христа, като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:17-23).

Единствено в Църквата, като Тяло Христово, ние, вярващите християни, ставаме причастници на божествената природа на Спасителя: „Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване на Оногова, Който ни е призвал със Своята слава и съвършенство, чрез които са ни дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество” (2 Петр. 1:3-4).

В Новия Завет Вселенската църква, основана от Иисус Христос, е сравнена с Невеста и Христова съпруга: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото. Но както църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Еф. 5:22-27).

Срещат се и други наименования за обществото на вярващите в Христос, като духовен Дом или храм Божи: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте на основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Еф. 2:19-22); „А Христос, като Син, е в Своя дом; Негов дом пък сме ние, стига само дръзновението и надеждата, с която се хвалим, да спазим твърдо докрай” (Евр. 3:6).

Съгласно „Евангелие според Иоан” обществото на християните е в същото време и паство, или стадо Христово: „Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир” (10:16).

И така, според апостолското учение глава на християнското общество е Самият Христос: „И Той е Глава на тялото, сиреч на църквата; Той е начатък, първороден измежду мъртвите, за да има във всичко първенство” (Кол. 1:18).

И все пак, независимо от екзегетическата и херменевтичната богословска наситеност на образа на Църквата Христова, еклисиологическата проблематика рядко е била разглеждана в лигвокултурологическа перспектива, макар и да има достатъчно основания за това.

Лингвокултурологичният подход, разработен в съвременната филология в съчетание с другите науки от хуманитарния кръг, ни дава уникалната възможност да избегнем непродуктивните догматически спорове, често възникващи най-вече поради лингвистични причини: разминаванията между езиковите хоризонти и комуникативните проблеми, предизвикани от различните историко-културни контексти, не винаги са породени от собствено богословски конфликти.

Руската дума Церковь, както и в останалите славянски езици (Царква – белоруски; Църква – български; Црквата – македонски; Црква – сръбски; Cirkev – словашки; Cerkev – словенски; Церква – украински; Crkva – хърватски[5]), възхожда към гръцката Κυριακόν – прилагателното Господне, което може да бъде преведено също и като „принадлежащо на Господа”. Към тази гръцка дума се отнасят имената за църква и в немския език – Kirche, и в английския – Church. Ако вземем предвид гръцкото съществително, то това е – Κυριακή [οἰκία], т. е. „дом Господен”.

От друга страна, наименованието за църква в латинския (Ecclesia) и практически във всички, основани на латинския, езици от т. нар. романска група е непосредствено свързано с друга гръцка дума, Ἐκκλησία, означаваща „събрание”: L'église (френски); La chiesa (италиански); La iglesia (испански); A igreja (португалски); L'Església (каталунски).

При народи като валийците, арменците, грузинците, турците и арабите думата църква също възхожда към гръцката Ἐκκλησία: Yr Eglwys (валлийски); Եկեղեցի (арменски); ეკლესია (грузински); Kilise (турски); الكنيسة (арабски).

В новозаветната гръцка и ранновизантийска традиция именно с Ἐκκλησία се е обозначавало религиозното християнско съобщество, обединено от вярата в Иисус Христос като въплътения Бог-Спасител, основал и възглавил Църквата. От Ἐκκλησία произлиза и собствено богословският термин еклисиология, с който и започнахме.

Така, от лингвокултурологична гледна точка, руското церковь не предава съвсем точно гръцкото понятие Ἐκκλησία (събрание на вярващите), тъй като е етимологически свързано с друг гръцки корен – Κυριακόν принадлежащо на Господа), Κυριακή [οἰκία] (дом Господен). Точно затова в славянските езици думата църква може да има различни значения – не само според контекста, но и поради семантични причини.

1) Под „Църква” се разбира вселенското съобщество от християни (Вселенската църква), състоящо се от много поколения, преминали в другия свят и пребиваващи в небесните обители в очакване на Страшния съд, както и в момента живите християни. Тъкмо тази семантика има предвид митрополит Филарет, когато тълкува деветия член от Символа на вярата (свойства на Църквата): „Църквата е видима, доколкото пребивава на земята и към нея принадлежат всички православни християни, живеещи на земята, но в същото време тя е и невидима, защото е и на Небесата и към нея спадат всички починали в истинна вяра и святост” (п. 252)… Също така между небесната и земната Църква съществува единство както поради Единия им Глава, нашия Господ Иисус Христос, така и според взаимното им общение (п. 260). Начинът на общение между пребиваващата на земята и небесната Църква е „молитвата с вяра и любов” (п. 261).[6]

2) Следващото значение е местната териториална община на вярващи от дадена енория. Тази семантика е близка до първоначалното разбиране на гръцкото Ἐκκλησία, която още в Античността е обозначавала най-вече „община”, „общество”, „обществено обединение”, „събрание”. В процеса на лингвистичната метонимия това значение се е смесило със схващането за мястото и помещението, в което съответната община се събира за съвместно богослужение, и е започнало да означава самото храмово здание, култовия дом или постройка.

3) Накрая, с думата църква в нашия език може да се разбират християните в едно семейство, включително роднини, съседи (т. нар. домашна или малка църква).

Разбираемо е, че при всекидневната употреба тази лингвистична полисемия се изяснява според ситуативния контекст. По този начин думата църква е етимологически свързана с гръцката Κυριακή [οἰκία] (дом Господен), а семантично съответства на друга гръцка дума – Ἐκκλησία. При това, в лингвокултурологична перспектива този синтез изцяло описва основанието и концепцията за Църквата като мистично Тяло Христово. Домът и крепостта (καστέλλιον) на Господа се обединяват в понятието Храм, Община, общество, обществено обединение, събрание (ἐκκλησία) и раждат руското Собор.

Храмът и Съборът са двете неразделни съставляващи понятието Църква, устроена като Храм на Тялото Христово и като Събор на Светия Дух, обитаващия я Бог – Творец на небето и на земята – прославян Господ Вседържител, Единосъщен и Неразделен в Светата Троица: „Църквата – подчертаваше митр. Антоний (Сурожки) – е тайнствено тяло, защото Църквата – това е присъстващата в падналия свят пълнота на Божеството. Първият член на Църквата е този, Когото ап. Павел нарича човека Христос Иисус. Той е един от нас. Той не само, ако може така да се каже, е Един от Троицата – Той е и един от човечеството. И като Го виждаме, можем да разберем какво значи да бъдеш едновременно съвършен човек и съвършен Бог. Но след Възнесението и след Петдесетница Светият Дух е пронизал Църквата, изпълнил я е със Своето присъствие и така в Духа и в Христос вече цялата Света Троица присъства в Църквата”.[7]

Да разгледаме двете лингвистични съставки и съответствията им в Св. Писание.

Храмът като такъв е Дом Божи (Κυριακή [οἰκία]) – онова свещено пространство, в което се осъществява молитвената връзка между Бога и човека. Архитектурата на храма въплъщава образа на молитвата, т. е. е символично въплъщение на Бога Слово – Логоса, а значи и на Божието име. Така в недрата на Храма-Крепост, в Дома Господен звучи божественото Слово и се ражда божественото Име: „Синергийната връзка на божественото и човешкото в обреда на освещаването на православния храм – отбелязва съвременният културолог Ш. М. Шукуров – се осъществява в молитвеното прославяне на божественото име в обителта на Троицата… Именно в Храма трябва окончателно да бъде преодоляно формалното противоречие между Едното и Троичното, а също и между името и броят на имената”.[8]

Храмът обединява общността на вярващите чрез молитвеното възношение към Божието име и превръща всеки от тях – в тайнството на Евхаристията – в причастник на Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос. Храмът преобразява индивидуалното съзнание в съборно. Приобщава вярващия към едното мистично Тяло на Църквата. Църквата – това сме ние, християните, събрани в Господа. Такъв е пътят през асоциативните смисли на думата Κυριακή [οἰκία]. Различен е асоциативният път, водещ към Църквата като мистично Тяло Христово, при гръцката дума Ἐκκλησία.

Архимандрит Януарий (Ивлиев), в интересната си работа, посветена на темата за есхатологичното битие на Църквата в посланията на св. ап. Павел, подробно описва употребата на думата Ἐκκλησία в Новия завет.[9] Чрез нея в новозаветните текстове се е означавало непосредственото събрание на вярващите: „всички църкви” (Рим. 16:4), „галатийските църкви” (1 Кор. 16:1), „асийските църкви” (1 Кор. 16:19) – тук се използва множествено число, посочващо конкретните ранннохристиянски общини. Независимо от това обаче при св. ап. Павел Ἐκκλησία може да означава и цялата пълнота на Христовата Църква, нейното универсално значение, проектирано в семантиката на отделната община.

Като пример за подобно разбиране архим. Януарий сочи приветственото слово на св. ап. Павел към конкретна община, мистичното битие на която е универсално: „Павел, призван апостол Иисус Христов по воля Божия… на църквата Божия в Коринт, на осветените в Христа Иисуса, на призваните светии, заедно с всички онези, които призовават името на Господа нашего Иисуса Христа на всяко място у тях, и у нас” (1 Кор. 1:1-2). „В това, че думата църква ту обозначава отделната църква, ту цялата „вселенска” Църква – пише о. Януарий – се отразява своеобразният двойствен характер на есхатологичния Божи народ. От една страна, Църквата не е феномен от този греховен свят: тя принадлежи на другия, на новия век. Като такава тя е невидима. От друга страна, тази есхатологична невидима Църква се въплъщава видимо в отделните църкви-общини в този свят. Така Църквата представлява двойствена реалност: видима като факт в света, но невидима – макар и видима за очите на вярата – като есхатологична реалност, като реалността на бъдещия век”.[10]

Синтезът на двете разгледани лингвистични съставки на понятието за Църквата: 1) като Храм – Дом Господен (Κυριακή [οἰκία]), и 2) като община или събрание на вярващите – Събор на светците (Ἐκκλησία), се съотнася с концепцията за Църквата като Тяло Христово (σώμα του Χρίστου) – нещо повече, именно тук тя има и своето богословско оправдание.

Църквата, разбирана като Събор на светците в Господния храм, е приемницата на божествената благодат, дарена на земните хора. Богочовешката природа на Христос е основата на неразделността и единството на Църквата като „богочовешкия организъм на истинния живот”.[11]

В коцепцията за Църквата като Тяло Христово се съдържа и принципът на нейното единство, както и свръхестествената история на нейното основаване и значението на нейната мисия: „Защото и тялото не се състои от един член, а от много. Ако ногата каже: понеже не съм ръка, не принадлежа към тялото, нима затова тя не е от тялото? И ако ухото каже: понеже не съм око, не принадлежа към тялото, нима затова то не е от тялото? Ако цялото тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото бъде слух, де ще е обонянието? Но сега Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно. И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега – много членове, пък едно тяло. И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други. И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове” (1 Кор. 12:14-27).

В контекста на т. нар. органична теория, развита в античната философия и добре позната на адресатите на посланието – християните от римската община, ап. Павел разгръща метафора, чиято същност се състои в това, че всички без изключение членове на човешкото тяло, имайки различни предназначения, са равни в модуса им на общото цяло: телеологията на организма, и добавя към това важната мисъл за свръхсветовното есхатологично единство на християните в мистичния план на Тялото Христово, където разликите вече нямат никакво значение: „Защото както в едно тяло имаме много членове, ала всички членове вършат не една и съща работа, тъй и ние многото съставяме едно тяло в Христа, а отделно един другиму сме членове” (Рим. 12:4-5).

Мистичното тяло на Църквата не се формира от съставящите я отделни нейни членове, а от Самия Христос: „И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени” (1 Кор. 12:12-13). Така понятието Църква придобива мистичен смисъл (макар че помним, че в апостолските послания Църквата се именува като Ἐκκλησία, т. е. изхождайки от конкретната семантика – „събрание на хора”). От общината или събранието тя възраства до своята съборна (католична) същност на Κυριακή [οἰκία] (Дом на Господа) и според мярата на това разбиране се превръща във възкръсналото σώμα του Χρίστου – Тяло Христово, предвечно съществуващо в божествената реалност.

Включвайки се в малкия кръг на общината на вярващите (Ἐκκλησία), всеки християнин е въвлечен и в спасителната реалност на Църквата като съборно Тяло Христово: „Чрез Църквата (като Свое тяло) Христос продължава делото по спасението на света и завършва тази цел, поради която е възприел човешка природа. В този смисъл Църквата е сферата на продължаващата спасителна Божия работа на земята. Като използва израза Тяло Христово, апостолът подчертава тази непрекъснатост между месианската задача на Иисус Христос и мисията на Църквата в историята на спасението”.[12]

Разбира се, мистичното измерение на Църквата като Тяло Христово има своя ясен сакраментален смисъл, въплътен в евхаристийното богослужение и по-широко – в евхаристийното богословие, формирано в историческия контекст на литургийната традиция на Църквата. Църквата като Тяло Христово безусловно е евхаристийно тяло: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:16-17). „Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за Мой спомен. Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. Затова, който яде и пие недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне” (1 Кор. 11:23-29).

Събранието на вярващите (ἐκκλησία) не е обикновено събрание на служещи, пък били те и ръкоположени [в руския текст „обрядовых служащих” (бел. прев.)]. Не. Това е събрание на душите пред тайнството на Тялото и Кръвта Христови за благодарение Богу (евхаристия – благодарност) според установения от Самия Господ Иисус Христос чин на преломяването на евхаристийния хляб и на благославянето на евхаристийната чаша за свидетелство за спасението и възкресението: „Приимите, ядите: сие есть Тело Мое, еже за вы ломимое, во оставление грехов. Пийте от Нея вси: сия есть Кровь Моя Нового Завета, яже за вы и за многия изливаемая, во оставление грехов”. Това е т. нар. анамнисис (ἀνάμνησις – възпоменание, основната част на евхаристийната молитва, виж Лука 22:19; 1 Кор. 11:24).

Евхаристийното общение в литургията обединява и съединява вярващите в Христос и с Христос и им напомня, че техният дом Господен, тяхната Църква, тяхното събрание е Тяло Христово: „Иисус им отговори и рече: разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна. А иудеите рекоха: тоя храм е граден четиридесет и шест години, та Ти ли в три дни ще го въздигнеш? Той обаче говореше за храма на тялото Си. А когато възкръсна от мъртвите, учениците Му си спомниха, че Той бе говорил това, и повярваха на Писанието и на думата, що бе казал Иисус” (Иоан 2:19-22).

Превод: Марио Коев



 

Агафангел (Гагуа), иг. „Учение о Церкви: лингвокультурологический аспект” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Пространный христианский катихизис Православной Кафолической Восточной Церкви [Сост.: свт. Филарет (Дроздов); Предисл., подг. текста, примеч. и указ.: А. Г. Дунаев], М.: „Издательский Совет Русской Православной Церкви” 2006.
[2] Воронов, Л. Догматическое богословие, Клин: Фонд „Христианская жизнь” 2002.
[3] Евгений Петрович Аквилонов (1861-1911) е професор в Санктпетербургската духовна академия, протопрезвитер от военноморското духовенство. Автор на редица интересни трудове по еклисиология. Неговите книги Церковь. Научные определения Церкви и апостольское учение о ней, как о теле Христовом (1894) и Новозаветное учение о Церкви. Опыт догматико-экзегетического исследования (1896) му послужват за придобиването на магистърска степен по богословие и предизвикват оживени богословски дискусии.
[4] Аквилонов, Е. П. Магистерский коллоквиум в Санкт-Петербургской духовной академии и доклад доцента Е. Аквилонова, СПб. 1894. Цит. по: Воронов, Л. Пос. съч., с. 113.
[5] Kostel (чешки) и Kościół (полски) – „храм, костел, църква”. Чешкият и полският израз за църква са образувани под латинското влияние на римокатолическата традиция и възхождат към лат. castellum, „укрепление” (средновековните църкви са били укрепявани като замъци).
[6] Пространный христианский катихизис…
[7] Антоний, митр. Сурожский „Утешитель. Доклад на епархиальной конференции, посвящённой теме Дары Святого Духа – Церковь как продолжение Пятидесятницы” – В: Русская мысль, 4279, 1999, с. 21.
[8] Шукуров, Ш. М. „Имя и число. О божественном и личностном началах в теологии и иконографии Храма” – В: Синергия. Проблемы аскетики и мистики Православия. Научный сборник под общей редакцией С. С. Хоружего, М. „Ди-Дик” 1995, с. 275.
[9] Ианнуарий (Ивлиев), архим. „Церковь Божия как эсхатологическая реальность в мире” – В: Азбука веры. Православное общество: http://azbyka.ru/ivliev/tserkov_kak_eshatologicheskaya_realnost-all.shtml.
[10] Пак там.
[11] Аквилонов, Е. П. Пос. съч. – цит. по: Воронов, Л. Цит. съч., с. 115.
[12] Ианнуарий (Ивлиев), архим. Цит. съч.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wkf4f 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме