Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Митът за психотерапията

Петък, 04 Декември 2015 Написана от Йоанис Корнаракис

I KornarakisОще със заглавието на своя труд Митът за психотерапията[1] Томас Сас – известен американски преподавател по психиатрия в университета в Ню Йорк – поставя на дневен ред деонтологията на психотерапията като специален проблем на качеството или идентичността на психотерапията. Какво е психотерапията? Реалност или мит?

В увода на книгата си Сас заявява: „Ще се опитам да покажа, че с постъпателния упадък на религията и с развитието през 18 век на науката, грижата за терапията на грешните (sinful) души, която междувременно е била дял на християнските църкви, бе преобразувана и се прояви като грижа за терапията на болния (sick) дух, а така и се превърна в цялостно направление в медицинската наука”.

За да разберем по-добре аргументите на Сас и, като цяло, характера на неговия труд, трябва без съмнение да имаме предвид огромните мащаби на разпространението на психотерапията в американския живот и най-вече – експерименталните ѝ методи и перспективи, развиващи се в последните десетилетия. През призмата на тази реалност не само Митът на психотерапията, но и цялото творчество на Сас[2] всъщност е протест срещу „психиатричната” наука!

Позицията на Сас по проблема за психотерапията става ясна още от заглавието на неговата книга. За него психотерапията е „мит”. Тя не е терапевтична деонтология, съответстваща на природата на своя обект – психично болния човек. Основният възглед на Сас, който той подчертава още в увода на книгата, е, че психотерапията, независимо от перспективата и методологията, с която се осъществява, всъщност е заместител на друга терапевтична деонтология, която е автентична и, следователно, е единствената съответстваща на природата на човешката душа. Според него, проблемът за качеството на психотерапията е свързан със спада на интензивността на религиозния живот, от което става ясно, че този критичен психиатър признава за автентична психотерапия лечението на душите, предлагано от религията. Поради тази причина в крайна сметка той определя психотерапията като „псевдорелигия” (Ρseudoreligion). Психотерапията, следователно, като заместител на религията, според Томас Сас, е мит.

В рамките на поставените ни ограничения ще се опитаме да подкрепим неговото мнение и да споделим позицията му. Затова ще припомним някои отличителни черти на психотерапията, разкриващи нейния митологичен характер.

1. С помощта на диалог, който се опитва да постигне терапевтично съгласуване на реакциите на две лица (на терапевта и на подлежащия на терапия) и с евентуалното положително въздействие на биохимията (психотропни лекарства), психотерапията си поставя за цел излекуването на един болен психичен свят. Тъй като обаче психичната болест не може да бъде резултат само на биохимични промени в сивото вещество на мозъка или на нервната система, прилаганата психотерапия, разчитаща на помощта на поне една топла човешка връзка (психотерапевтична) и съдействието на съответните психолекарства, се оказва наистина мит!

Основният митологичен елемент на психотерапията се крие именно във факта, че с психотерапевтичния акт се отправя призив към болните психични сили на човека да станат… здрави! Същинският проблем с психотерапията обаче е, че един призив не е достатъчен, за да се излекуват или да се преобразуват положително психичните сили, ощетени от екзистенциалните човешки проблеми. Необходимостта на болния да отиде до кабинета на психотерапевта е предшествана от едно парализиращо „осъзнаване” на психичната му болест. В случая той просто се поставя на разположение на терапевта. Болестта му се корени в обстоятелството, че няма силата да призове сам психичните си сили към предишното им здраво състояние. За да се случи това е необходимо само-преодоляване на индивидуалната болестност, което психично болният не е в състояние да направи. Следователно, на болния трябва да му бъде помогнато по преодоляващ тази недостатъчност начин, което може да извърши някой друг терапевтичен фактор. Психотерапията обаче не познава подобна терапевтична методология.

2. Относно слабостта на болния човек да активира процес на терапевтично само-преодоляване, бихме могли да припомним, по-конкретно, че основната идея, на която стъпва съвременната психотерапия (дори и „терапията на поведението”), е идеята за несъзнателната мотивация. Въпреки всички диференциации и всички актуализации на психоаналитичната система за тълкуване на болния психичен свят, основата, от която тръгва съвременната психотерапия, е болно подсъзнание. И по-конкретно, потиснатата система на психичен конфликт. Тъкмо тези две психиатрични понятия – подтискане и психичен конфликт – разкриват и огромната проблематичност на психотерапевтичното лечение.

Ако определени болестни психични проявления са заплаха за съществуването на индивида, то как някой може да съдейства за осъзнаването на неосъзнати психични съдържания и как може да допринесе за решаването на психически конфликт, който действа на несъзнателното ниво на човешката психика? Само като мит може да звучи лесното психоаналитично решение: осъзнаването означава терапия! Защото, впрочем, всеизвестната в психиатрията „психична съпротива” действа винаги като протест на подтиснатото и като негова самозащита срещу терапевтичната заявка за осъзнаването (на собствения проблем).

Още по-конкретно, онова, което изглежда най-трудно за постигане, е не толкова информирането на болния за причините за болестната му симптоматика, а постигане на опитно осъзнаване от него на наложена промяна в структурния психо-динамичен източник на неговото конкретно поведение. В ред случаи психично болният може и да бъде накаран да осъзнае основните конфликти на своето състояние, но по-сигурното е, че няма да успее да стигне до самостоятелна промяна на връзката между факторите на главния си психичен конфликт. Ето защо, съществува вероятността да се изправи пред психотерапевт, който му предлага правилно тълкуване на конфликтното му състояние. Но именно поради опитния (екзистенциален) антифатичен характер на това състояние, той може би няма да може да преживее осъзнаването като терапия. Даже обратното – както е известно от психотерапевтичния опит, осъзнаването на конфликтно състояние може да означава за заинтересованото лице засилване на психопатологичните явления или дори катастрофа. Методичната му подготовка за „психотерапевтичния момент” в процеса на психотерапевтичния диалог често е много ненадежден инструмент. Когато огнището на психически конфликт е активно, опитното му преживяване и докосване до него, чрез осъзнаването му, може да има ефекта на „наливане на масло в огъня”.

3. Същността на психотерапията е в методологичното ѝ ограничаване до чисто психическия детерминизъм. Това означава психично болният да бъде възприеман като независим от аксиологичните си (т. е. екзистенциални) функции. Поради природата на своята работа психотерапевтът е задължен да се ограничи до терапията на болестните „психически” явления. А е длъжен да прави това, тъй като той се движи в рамката на общоприетата психотерапевтична деонтология, а именно:

3.1. Трябва да уважава личността на болния и да не навлиза в проблематиката на ценностната система на неговия живот и

3.2. Самият психотерапевт не е длъжен да предлага своята житейска ценностна система на болния. Следователно психотерапевтичното лечение трябва да протича на неутралното равнище на една научна деонтология, без ценностни измерения.

Тук чувството за „мит” действително кулминира, тъй като дори най-несложният ум схваща, че отделянето на който и да било психичен конфликт от личната ценностна система на болния е немислимо. И този митологичен елемент на психотерапията се разкрива на практика много лесно – най-вече при нерегламентираното навлизане на „психотерапевтичния диалог” в пространството на ценностната система в живота на болния. Защото нарушаването на този фундаментален принцип (т. е. на принципа „на ненамеса”) в ценностната система присъства, както е известно, в структурата на почти всички независими и систематични психологични теории. Макар психотерапевтичната деонтолоия да се движи в нравствено неутралната посока на просто възвръщането на психично болния към възможността за физиологичното му адаптиране в неговата си екзистенциална среда, тя не може да избегне представянето пред този болен на модел на живот. Неизбежното формулиране на нови понятия или житейски връзки означава нов образ на живота. Този нов образ обаче означава и влизане в нова житейска система. Новите понятия и новите жизнени връзки изискват нови „оценки” от страна на болния и водят, неизбежно, до една нова аксиологична житейска система.

4. Природата на психотерапевтичния процес въвлича неизбежно и гарантирано болния в психичния свят на терапевта. Известно е, че днес разполагаме с богат опит, разкриващ в голяма дълбочина основно неосъзнатите процеси, действащи по време на психотерапевтичния диалог между терапевта и лекувания. Поради тази причина днес знаем, че, за съжаление, качеството на психиката и вида на реакциите на терапевта към психичния свят на болния се преживява от последния като невротичен субективизъм. Неизбежно, болният се поддава и на невротична зависимост от личността на терапевта. А това вече означава, че освен „научна” психотерапевтична методология, действащият „психотерапевт” играе и своя лична роля в цялата лечебна процедура. Именно понеже говорим за неосъзнати процеси, винаги го има и проблемът в каква степен терапевтът е способен да контролира положително влиянието на своята личност върху невротичния субективизъм на болния. Защото теоретично психотерапевтичната връзка предполага „партньор” с положително поведение и „проява” спрямо лекувания. Ако първият като личност действа по същия начин като втория, т. е., ако проявява лични емоционални реакции, лични комплекси или психични травми, емоционален недостиг или каквато и да е било друга форма на потиснатост, дължащи се единствено на факта, че и онзи е „човек”, митологичният характер на психотерапията се проявява и в деонтологията на тази връзка, която не може да бъде „истинска” такава. „Проекцията” и „интроекцията” са винаги основни несъзнателни процеси, оформящи аналогично и връзките, в които се проявяват.

5. Пренебрегването на ценностната житейска система на страдащия от страна на терапевта затваря очите на психотерапията пред основния екзистенциален проблем, а именно: проблема за вината. Психотерапията не просто пренебрегва чувството за вина (Schuldgefühl), но и се гнуси от него и често пъти показва, че го мрази. Именно защото понятието вина звучи винаги като негативен остатък от ценностните преживявания на индивида, психотерапията, която настоява, че не желае (винаги теоретично) да бъде асоциирана с морални или с духовни категории, отрича даже психологичната ипостас на вината в екзистенциалното пространство на личния живот. За нея чувството за вина е утопично преживяване, фантазия, „незначителна” изява на психичното заболяване. Особено фройдистката психоанализа, за да помогне на невротичния да се освободи от (невротичните) последици от подтисканите „забрани”, предлага премахване на (бащиния) авторитет. Човекът, който иска да притежава психично здраве, трябва да се освободи (или освобождава) от всяко „трябва”, което носи всяка „бащина” заповед. Всяко „трябва” трябва да се отхвърли. Психоанализата още не е заподозряла, че този екзистенциален диалог на двете сблъскващи се „трябва” е проява на нейния собствен конфликт в човешкото психично пространство. И тук се решава да… митологизира „несъзнатото”. Защото, само ако човек успее някога да избяга от тясното пространство на „трябва”, би могъл да стане наистина свободен, както го желае психоанализата. Но постоянната борба срещу едно (екзистенциално) „трябва”, под натиска на едно друго (психоаналитично) „трябва”, е психологичен капан, в който пада човекът, опитващ се да се съобрази с психоаналитичните „канони”.

И така, без да иска, се оказва въвлечен в една митична борба за психично здраве. Между другото, именно това заклещване на индивида между двете „трябва” разкрива вида, измеренията и качеството на чувството (или опитното изживяване) на вината, което винаги е най-дълбоката основа на екзистенциалния проблем на този индивид. Което говори за неизбежната му връзка с ценностните измерения на неговата екзистенцилна перспектива! Дори в сферата на психологично-„екзистенциалното” мислене, чувството за вина се преживява свързано с екзистенциалната перспектива. Именно това и показва, че по природа психологията – независимо дали иска или не – също е носител на аксиологични качества на живота. Общият принцип, че психологията е аксиологично неутрална наука наистина е най-големият мит, битуващ в теорията, но и в практиката на тази наука. Заради това и невротичният характер на самата психология (Caruso) трябва да бъде отдаден на потискането на вината ѝ за митологичното разпространение на тази голяма измама!

Тези митологични черти на психотерапията разкриват ясно нейния „заместващ” (Ersatz) характер. Но също така обясняват качеството на това рисковано начинание на човека, който прибягва към нея. Защото диалогът на психично болния с терапевта му е бягство от реалността в областта на мита. И е доказан факт, че митът предлага винаги възможност за бягство. Или че самият мит е висше бягство. Винаги остава обаче открит въпросът за автентичната реалност на битието като основа за психичното здраве на човека. Тази реалност, тази истина, може да бъде разкрита само от истинското качество на религиозния живот. Защото само в качеството на този живот могат да се изживеят автентично есхатичните аксиологични измерения на битието, и само по този начин човекът може да се наслаждава на благото на психичното здраве. В крайна сметка това означава, че демитологизирането на психотерапията, заради „научно” гарантиране на психичното здраве, би поставило на първо място проблема за демитологизирането на битието. Но в този случай неизменно важи евангелската максима: „Познайте истината и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:32). Ала истината „произлезе чрез Иисус Христос” (1:17). Именно тази истина – „когато се изпълни времето” – демитологизира живота на човека и му разкри своя автентичен образ. Така че именно това осъзнаване на истината, когато се преживява правилно, представлява и истинската психотерапия. В този случай безвъзвратно изчезва и „психотерапията”, и нейният мит!

Превод: Златина Иванова



 

„Ο μύθος της ψυχοθεραπείας” – εν: Ιωάννης Κορναράκη, Θέματα ποιμαντικής, ψυχολογίας, Θεσσαλονίκη: „Αφών Κυριακίδη” 2009, σ. 53-65 (бел. прев.).

[1] Szasz, Th. The Myth of Psychotherapy: Mental Healing as Religion, Rhetoric, and Repression, “Syracuse University Press” 1978. Thomas Stephen Szasz (р. 15.4.1920 г. в Будапеща, Унгария) е психиатър, и професор емеритус в Здравния научен център в Сиракуза, Ню Йорк, State University of New York. Изтъкнат представител на антипсихиатричното движение, критик на моралните и научни основи на психиатрията и на стремежите на медицината за социален контрол в съвременното общество, както и критик на сциентизма (бел. ред.).
[2] Сред тях: The Second Sin (1973); The Myth of Mental Illness: Foundations of a Theory of Personal Conduct (1961); Law, Liberty, and Psychiatry: An Inquiry into the Social Uses of Mental Health Practices (1963); The Theology of Medicine: The Political-Philosophical Foundations of Medical Ethics (1977) и мн. др. (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qcp9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме