Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Паметта на Църквата

Понеделник, 02 Ноември 2015 Написана от Прот. Хенрик Папроцки

Fr Henryk_PaprockiНа Сионската горница Иисус Христос казва: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), а не „правете тази трапеза за мой спомен“, откъдето следва, че казаните думи се отнасят единствено до хляба и до виното. В своята история Църквата винаги е правила това, което ѝ е завещал Господ, и винаги е разглеждала Евхаристията като истинската жертва, чрез която Богочовекът Иисус Христос присъства между нас и в която – заедно с това – се актуализира цялото домостроителство на спасението. „Това правете за Мой спомен“ (εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν) – думи, които присъстват във всичките християнски литургии, определяйки за каква памет става дума. Най-старинната форма на анамнеза (ἀνάμνησις), която е съхранена до наши дни, се намира в „Апостолско предание“ на св. Иполит Римски (началото на 3 в.): „И така, спомняйки Неговата смърт и възкресение, ние Ти предлагаме хляба и чашата“. Думата „и така“ (лат. Igitur) се отнася до предната фраза: „Когато правите това, правете го за Мой спомен“. Така ние поменаваме смъртта и възкресението на Христос, а това означава че Пасха – този празник на смъртта и на Възкресението, и празник на спасението – е празник на Църквата, който се реализира в Евхаристията. Около 350 г. пък св. Серапион Тмуитски говори за „подобие на смъртта“ (ὁμοίομα τοῦ θανάτου) – цитат от Послание до римляни на св. ап. Павел (6:5), който определя кръщението като светотайнствено участие в смъртта на Христос. Св. Серапион Тмуитски смята още и Евхаристията за светотайнствено участие в смъртта на Христос,[1] а жертвата разбира като литургично напомняне на тази смърт. В историята на Църквата Анамнезата се развива динамично, и вече Литургията от „Constitutiones apostolorum“[2] ни предлага повече елементи:

И така, спомняйки Неговите страдания, смърт и възкресение, възхождането Му на небесата и бъдещото Негово второ пришествие, в което Той ще дойде, за да съди живи и мъртви, и да въздаде всекиму според неговите дела, ние принасяме на Тебе, нашия Цар и Бог, този хляб и тази чаша, съгласно с Неговото решение.[3]

В значителна част от източните литургии се споменава още и за Рождеството, за Кръщението, както и за Второто пришествие. За него се споменава и в двете основни литургии на Православната църква:

И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие… (Литургия на св. Йоан Златоуст).

Като поменаваме, Владико, и ние Неговите спасителни страдания, животворящия Му кръст, тридневното погребение, възкресението от мъртвите, възшествието Му на небесата, сядането отдясно на Тебе, Бога и Отца, и славното и страшно Негово второ пришествие… (Литургия на св. Василий Велики).

Сетне, това литургично възпоменаване (ἀνάμνησις) винаги е свързано и с думите от Тайната вечеря, както е, например, в следния текст:

Паметуваме Господа и Бога и Спасителя наш Иисус Христос, и цялото, спасително за нас, Негово домостроителство. Съгласно божественото Му решение правим това сега над тази Евхаристия, която е пред нас – спомен за Неговото, чрез архангела, Благовещение, за Неговото Рождество и за Неговото, в Йордан, кръщение; заради спасителните Му страдания, заради Неговото славно погребение и Възкресение, за възшествието Му на небесата и за сядането Му отдясно на Отца (Ordo communis из Сирийската литургия).[4]

Неголям брой литургии употребяват тук думата καταγγέλλω, „провъзгласявам“ (като Литургията на св. Марк Ефески).[5] Интересни сравнения намираме и в Литургията на св. Григорий Богослов, която е известна в гръцка и в коптска редакция:

На Тебе принасям тези символи на моето освобождение и всичко чрез Твоите слова изобразявам. Ти ни предаде мистичното участие в Твоя хляб и вино… Затова поменаваме, Господи, Твоето завръщане на земята – от мъртвите, възнасянето Ти на небесата, сядането Ти отдясно на Отца, както и Твоето второ, страшно и славно пришествие…[6]

В подобно разбиране жертвата се явява като „символ“ на освобождението – като спасение и като възпоминание за това спасение. Това възпоминание има действителен характер – тук и сега то довежда при нас домостроителството на спасението. Бог мисли чрез вещите и онова, за което Той помисли, то и става.[7] Тъй като е близък до Йоановата концепция, Православният изток полага в центъра на възпоминанието въчовечаването, докато Западът, който е свързан с концепцията на св. ап. Павел, поменава само страданията.[8] Възпоменаването на Христос означава осъществяване [актуализиране] на Неговата историческа смърт и възкресение.

Послание на апостолите (2 в.) говори за смъртта и възкресението на Господа: „И така, празнувайте паметта за Моята смърт, Моята Пасха“ (етиопска версия), което е във връзка с думите на св. ап. Павел: „Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас“ (1 Кор. 5:7). Което пък, на свой ред, е в съгласие с думите на св. Юстин Философ: „От това време ние помежду си винаги правим възпоминание за това“.[9] Мнозинството отци на Църквата подчертават момента на анамнезата: anamnesis, memoria, figura, representatio. В противовес на античната memoria mortuorum обаче Църквата поменава не някой, който е починал, а Живия, и чрез Евхаристията пребивава в общение (в κοινωνία) с Господа: с Този, Който е умрял на Кръста, но Който остава винаги жив, защото Той е Богочовек.

Еврейската пасха е спомняла излизането от Египет – от земята на плена. Пасхата на Христос пък представлява излизане от плена на греха, на тлението и на смъртта. Св. Методий, в своя трактат Пир, подчертава тъкмо този момент на избавлението чрез възпоменаването:

… Църквата възраства от ден на ден – във величие, красота и численост, вследствие от съюза и от общението си с Логоса, Който и досега снизхожда при нея и Който се доближава до нас във възпоменаването на Неговите страдания. В противен случай Църквата не би събрала вярващите и не би ги възродила в банята на пакибитието – ако Христос, изтощил Себе си за тях, за да влезе в тях, благодарение повторението на страданията (κατὰ τὴν ἀνακεφαλαίοσιν), слизайки от небесата и съединявайки се със своята невеста, Църквата, … не умираше повторно (πάλιν ἀπόθανε) и не позволяваше от реброто Му да излиза сила, така щото всички, съзиждащи се върху Него, да възрастват, възраждайки се в тази баня и приемайки от Неговите кости и плът, т. е. от Неговата святост и слава.[10]

В Евхаристията ние осъществяваме жертвата на възкресението (τῆς ἀναστασίμου θυσίας ἁπτόμενος),[11] съзерцавайки символите (τοὺς τύπους) на спасението.[12] И паметуваме за тази единствена и спасителна жертва, която обхваща всички времена и всички пространства. Гръцката дума πάσχα звучи сходно с πάσχειν („страдам“). Тази пасха за нас се превръща във възпоминание: „И тоя ден да ви бъде за спомен (евр. zikkaron, при Седемдесетте – μνημόσυνον[13]), и празнувайте го като празник за Господа…“ (Изх. 12:14). Спомнянето при еврейската пасха, впрочем, се е отнасяло до определена храна, с която мистично се е изобразявал пленът в Египет и избавянето от този плен. Християнската пасха пък се осъществява при възпоменаване на тялото и кръвта, които веднъж и завинаги са били пролети за всички. В пасхалния еврейски пир Господ Иисус Христос включва нов култ, сочейки приемствеността между традициите на Израил и на Църквата. Църквата има своите корени в Стария Завет.

На първо място, Анамнезата е припомняне на Бога за собствените Му обещания. Тъкмо това означава молитвеното призоваване „Поменѝ“, т. е. „Не забравяй“.[14] Заедно с това, по време на Евхаристията Църквата спомня и сама на себе си за самия подвиг на Месия. Така, Анамнезата представлява взаимно припомняне: Бог припомня на човека и човек на Бога, и в този смисъл е един от примерите за различните видове завети на Бога с човечеството. Анамнезата в Христос обаче не е и само припомняне, тъй като има силата да реализира дадените събития. Тя представлява едновременно и завръщане на Христос при нас – в Светия Дух, и наше завръщане на небесата. Анамнезата има трояко значение. Тя напомня:

1) за историческите събития (за миналото);

2) за литургията на небесата и за умоляващия Отца, в Светия Дух, Христос (т. е. за настоящето) и

3) за очакването на Христос, Който идва в слава (т. е. за бъдещето).

Анамнезата започва със спомнянето на Тайната вечеря („Той, като дойде и като изпълни всичко промислено за нас, в нощта, в която беше предаван…“ – из анафората от Златоустовата литургия), и завършва с епиклезата.

Жертвата на смъртта и възкресението на Господа се осъществява днес. Тази дума, която толкова често се появява в литургичните текстове, има своето особено значение. В богослужението историческите събития от миналото се случват сега – все едно че не е изминал периодът от две хиляди години, който ни отделя от тях: „Днес Юда си тръгва от Учителя“. Времето, което е затворено в седемте дни, е едновременно с това и период от историята на спасението, който има своето основание в есхатологичната пълнота. През това литургично празнично днес за вярващите се откриват небесните тайни. Днес, в края на времената се ражда Господ, и поради това никакъв времеви период не може да обхване вечността. Днес Господ на небето и на земята става раб, „за да избави онези, които са поробени“.[15] И само в тази перспектива можем да разберем и евхаристийния възглас в края на Първо послание до коринтяните (16:22): „Маран-атà“ (Дойди, Господи!). Този възглас ни говори за връщането на Христос, в Светия Дух, което се случва на всяка Евхаристия, която по този начин се явява и като действителна парусия.

Като ходатайства пред Бога за Израиля, Моисей казва на Господа: „Спомни си за Авраама, Исаака и Израиля (Иакова), Твои раби…“ (Изх. 32:13). А ходатайстващата пред Бога Църква припомня за страданията, смъртта и възкресението на Единородния Син Божи – ходатайства за Божието наследие.

За Църквата това моление (тази ходатайствена молитва – intercessio) се развива от краткото прошение в анафората от „Апостолско предание“ на св. Иполит Римски[16] до развитата литургична формула, отнасяща се до практически всички членове на Църквата. Анафората от „Апостолско предание“ не припомня за Божията майка и за светците. В тази от „Constitutiones apostolorum“ обаче има и нови елементи: „На Тебе принасяме тази жертва, за всички светци, които Ти си избрал отвека: за патриарсите, пророците, изповедниците, праведниците, епископите, йереите, дяконите и иподяконите, четците и певците, девиците и вдовстващите, за вярващите и за всички онези, чиито имена Ти знаеш“.[17]

Сходен текст откриваме и в анафората от последованието на св. Златоустова литургия:

… Още Ти принасяме тази словесна служба – за починалите във вярата праотци, отци, патриарси, пророци, апостоли, проповедници, евангелисти, мъченици, изповедници, въздържници и за всеки праведен дух, завършил във вяра. Особено за Пресветата, Пречиста, Преблагословена, славна наша Владичица Богородица и винаги дева Мария… За светия пророк, Предтеча и Кръстител Йоан, за светите славни и всехвални апостоли и за светия (името на светеца за деня), чиято и памет честваме днес, и за всички Твои светци, по чиито молитви посети ни, Боже.[18]

Почти идентични думи намираме и в Анафората на св. Василий Велики.[19] И това възпоминание трябва да разбираме не само като благодарение към светците[20] – в духа на св. Николай Кавàсила, но още и като дръзновена молитва за светците, които заедно с нас очакват Второто пришествие на Иисус Христос. Не индивидуалната есхатология е интересувала всички във времената на първоначалното християнство, а есхатологията на космичното преображение, началото на Царството Божие и всеобщото възкресение. Според св. Йоан Златоуст, блаженството на светците след смъртта е само предвкусване на предстоящото есхатологично преображение.[21]

Евхаристийната молитва обхваща в себе си цялата икономѝя (домостроителство на спасението), актуалните и бъдещите събития, включително и парусията:

И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие… (из Анамнезата на Златоустовата литургия).[22]

Затова Евхаристията е „тайнството на окончателното – на онова, отвъд което вече е невъзможно да се иде, нито нещо да бъде към него добавено“.[23] Животът на Църквата е постоянно възпоминание. В края на всяка служба ние поменаваме светците, „… ихже память совершаем“.[24] Преди всичко самата Църква е и спомняне за Христос. В центъра на християнството стои паметта за един Човек, за една нощ, в чиято тъма е било казано: „Това правете за Мой спомен“. В Христос паметта получава силата си да превъзхожда времето. Тази нова памет – с власт над времето, – която е в центъра на литургичното празнуване, е и литургичното ни сега. Като събития, спомняните неща принадлежат на миналото, но днес ние ги припомняме. Събитията от миналото Църквата претворява във вечни събития.[25]

В Евхаристията се актуализира събитие, което в категориите на времето е събитие от миналото, но което – по силата на своето есхатологично, т. е. своето решаващо, завършително значение – е и вечно-действащо събитие. Пришествието на Месия е единично събитие от миналото, само че в Неговото пришествие, живот, смърт и възкресение, в света е навлязло Неговото царство, навлязъл е новият живот в Духа – даруван от Него, като живот в Него. Това месианско Царство, този живот в новия еон се актуализира, той става реален в събранието на Църквата, в ἐκκλησία, когато вярващите се събират заедно, за да имат своето общение в Тялото Господне. Така, Евхаристията представлява и явяване на Църквата като нов еон, като причастност към Царството, като парусия, присъствие на Възкръсналия и Възнесъл се Господ.[26]

„Бог мисли чрез вещите, – пише о. Павел Флоренски, така че да съществуваш, означава за тебе да бъде мислено, да бъдеш паметуван или, накрая, да бъдеш познаван от Бога“.[27] Именно затова и Православната църква се моли за „вечната“ Божия памет за починалите. Затова и когато припомняме важните събития от мисията на Христос, ние всъщност актуализираме и повтаряме тези събития.[28]

Действително църковното богослужение има в своя център, като свое средоточие, постоянното възобновяване на същото онова, – винаги тъждествено само на себе си, неизменно по своя смисъл, по своето съдържание и по своето предназначение – Тайнство и непрекъснатото негово повтаряне във времето. Целият обаче смисъл на това повтаряне се състои именно в това, че в него се възпоменава и се актуализира нещо, което по същество е неповторимо. Евхаристията представлява актуализация на едно единствено, неповторимо събитие, при което същността на тайнството се състои, преди всичко, във възможността за преодоляване на времето – за явяване и за осъществяване в него на това събитие от миналото, в неговата над-времева, вечна реалност и действителност.[29]

Ето защо, Евхаристията представлява памет и за космоса, и за всеки човек. В този смисъл Църквата е памет дори в значението, за което е писал Василий Розанов:

Целият забързан, нахлузвах ботушите си и попитах Надя: „Не е ли късно?“. – „Не още – десет и половина е“. – „Значи съм закъснял! Боже мой. Та нали се започва в девет“. – „Не. В десет“. За две минути навлякох елегантното си палто (което ми е за църква) и написах:

„За упокой на душата на старицата Александра“.

Взех файтона за десетаче до Александър Свирски и вече бях там.

Теснота. Задух. Подавам: „Не е ли късно?“ – „Не“. Слагам десетачето на хартията. „И две свещи по пет копейки“. И отивам към панихидника.[30]

За първи път паля свещ за покойник. Винаги съм го обичал това, но отдалеч, без да го доближавам и да го правя. Чак сега забелязах дупчиците за свещи в мраморния плот и поставих и своята. Поклоних се и отивам да поставя „пред Спасителя“ – за боледуващите.

Едвам си пробивам път. Потен съм, задушно ми е. Някаква-си курсистка приглася на певците: „Господи, помилуй“. „Ще помогне“. А задната ми мисъл е вече при панихидника и това, което написах.

„За упокой на душата“…

Но как така за „упокой на душата“? Значи тя съществуваживеевижда ме, уви – такъв лош и грешен, … но кой е научил за всичко това?

- Църквата.

„Тя“, която предизвиква толкова спорове, тя – подозрителната, за която се карат по вестниците, за която се карат в обществото, че „службите ѝ са дълги“, че там „мирише на овце“ и „нищо не можеш да им разбереш на певците“…

Тя е научила онова, за което Платон само е дръзвал да гадае и което е доказвал с по философски витиеватите си мисли. Тя именно, без заобикалки, дивно, го е казала:

- Вярвай! Постави десетачето си! „Ще извадя частицата“ и на душата ще ѝ бъде по-леко. И ще те погледне оттам, и ти ще почувстваш нейния поглед.

„Десетаче“ – толкова е осезателно. Също колкото и две кифли за десетаче – нещо, което е толкова несъмнено; нещо, което е от всекидневието, от магазинчето. Значи, „безсмъртието на душите“ е също толкова несъмнено, толкова близко и осезаемо, колкото и кифлата в хлебарницата.

Слагам „на панихидника“ две свещи – за „Надежда“ и за „Вяра“. Верочка (сестра ми) почина преди четиридесет и пет години. Надежда (майка ми) – преди четиридесет.

„Дори и отдавна да си забравил“, Църквата ти го припомня чрез своя обичай – на сина и на брата напомня, че той трябва да си спомни, че не може да не си спомни; тя е прокарала пътя и е създала формата за възпоминанието.

Единствено Църквата е създала Вечната памет.

Като помни „своите светци“, така тя прокарва пътя и към нашите „възпоминания“ за покойниците.

И това е още от египтяните, от пирамидите, които също са една „Вечна памет“.

И как да спориш с Църквата? Как да я порицаеш?

Как смеят да се изказват за нея лутераните и Харнак, с цялата своя „разумност“!

Що е то „паметта за покойника“. Това е нещо, което едновременно и не е разумно, и не е не-„разумно“. Това е нещо, което е добро.

Нещо, което е възвишено, истинно, благородно.

Това е, което наричат свято.[31]

Когато пише, че „единствено Църквата е сътворила вечна памет“, Розанов е прав. Като Тяло Христово, Църквата е памет, тъй като тази памет на Бога съдържа в себе си всички подробности от съществуването на света. Паметта на Църквата отнася всичко до вечната Божия памет. И с това го прави вечно в Бога. Със своите думи „Това правете за Мой спомен“ Господ е сътворил памет, която побеждава времето. Именно в тази памет включваме и всички наши възпоминания, които се приобщават към вечността. Всички тези събития Църквата отнася към паметта на Бога, като по този начин те са записани в паметта и на Църквата, и на нейния Господ и Бог.

Превод: Борис Маринов



Папроцки, Х. „Память Церкви“ – В: Память и история: на перекрестке культур. Успенские чтения, сост. К. Б. Сигов, Киев: „ΔУХ I ΛΙΤΕΡΑ“ 2009, с. 49-58 (бел. прев.).

[1] Didascalia et Constitutiones apostolorum, t. 2, ed. F. X. Funk, Paderborn 1905, p. 174.
[2] Между 375 и 380 г. (бел. прев.).
[3] Renaudot, E. Liturgiarum orientalium collectio, t. 1, Paris 1715, p. 508.
[4] Renaudot, E. Op. cit, t. 2, Paris 1716, p. 80.
[5] Виж: Wieczerza mistyczna. Anafory eucharystyczne chrześcijańskiego Wschodu, H. Paprocki (wstęp, opracowanie i przekład), Warszawa: IW „PAX“ 1988, s. 91
[6] Renaudot, E. Op. cit, t. 1, p. 30.
[7] Klinger, J. O istocie Prawosławia. Wybór pism, Warszawa 1983, s. 252.
[8] Casel, O. Faites ceci en mémoire de moi, Paris 1962, p. 43 (= Lex Orandi, 34).
[9] Justyn Męczennik, I Apologia, 67, 1 – W: Pierwsi świadkowie, przeł. L. Misiarczyk, Kraków 2004, s. 255.
[10] Metody z Olimpu, Uczta, przeł. S. Kalinkowski, Warszawa 1980, s. 46 (= Pisma Starochrześcilańskich Pisarzy, 24).
[11] Grzegorz z Nazjansu, Epistola 171 – PG 37, 280.
[12] Grzegorz z Nazjansu, Oratio 17, 12 – PG 35, 980.
[13] Септуагинта, превода на седемдесетте тълковници (бел. прев.).
[14] Schmemann, A. Eucharystia. Misterium królestwa, przeł. A. Turczyński, Białystok 1997, s. 40.
[15] Maksym z Turynu, De nativitate Domini, 10 – PL, 57, 253.
[16] Wieczerza mistyczna. Anafory eucharystyczne chrześcijańskiego Wschodu, s. 59.
[17] Prex Eucharistica. Textus e variis liturgii antiquioribus selecti, opr. Hängi & I. Pahl, Fribourg 1968, s. 93 (= Spicilegium Fribourgense, 12).
[18] Божественная литургия иже во святых отца нашего Иоанна Златоустаго, Варшава 2001, с. 64.
[19] Prex Eucharistica. Textus e variis liturgii antiquioribus selecti, s. 135-136.
[20] Explicatio Divinae Liturgiae, 34, 39 – PG, 150, 441-444, 473-484.
[21] Wagner, G. Der Ursprung der Chrysostomuslitugrie, Münster in Westfallen 1973, S. 119.
[22] Божественная литургия иже во святых отца нашего Иоанна Златоустаго, Варшава 2001, с. 63.
[23] Nicolas Cabasilas, La vie en Christ, 1, ed. M.-H. Congourdeau, Paris 1989, p. 262-263 (= Sources Chrétiennes, 355).
[24] „Чиято памет извършваме“ (бел. прев.).
[25] Schmemann, A. Wielki post, przeł. A. Kempfi, Białystok 1990, s. 56-57.
[26] Шмеман, А. Введение в литургическое богословие, Париж 1961, с. 84.
[27] Флоренский, П. Столп и утверждение истины. Опыт православной феодицеи в двенадцати письмах, М. 1914, с. 326-327.
[28] Klinger, J. O istocie Prawosławia. Wybór pism, s. 252.
[29] Шмеман, А. Введение в литургическое богословие, с. 52.
[30] На руски „канун“ – ниският свещник в християнския храм, където се палят свещи за починалите (бел. прев.).
[31] Розанов, В. Уединенное, М. 1990, с. 540-541; Сахарна, М. 2001, с. 163.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qufp 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме