Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Чинът на Въздвижението на Кръста (историко-литургичен очерк)

Петък, 30 Октомври 2015 Написана от Николай Д. Успенски

N D_UspenskyБогослужебна особеност на празника Въздвижение на Кръста Господен, която го отличава сред останалите големи Господски празници, е изнасянето в средата на храма на Кръста – за поклонение, което се извършва след края на Великото славословие, при пеенето на „Свети Боже…”. В някои от храмовете – след изнасянето на Кръста и преди поклонението пред него – се извършва още и чинът на „Въздвижение на Кръста”. Като излиза с Кръста в средата на храма, предстоятелстващият епископ или йерей го полага на аналоя, кади кръстообразно и мълчаливо прави пред него три поклона; след това – като взема Кръста от аналоя и държейки го с две ръце – той се обръща с лице на изток. Съслужващият му дякон, като държи в лявата си ръка свещ, а в дясната – кадилницата, възглася: „Помилуй ни, Боже, по голямата Твоя милост, молим Ти се, чуй ни, Господи, и помилуй; всички да кажем”. Певците започват да пеят първата стотица на „Господи, помилуй”, предстоятелят три пъти осенява с Кръста на изток, след което, при пеенето на първата половина на стотицата, бавно се покланя, както се казва в типикона – „така, щото главата му да отстои на три длани от земята”. Приклонен така ниско, той отново, бавно и постепенно, докато певците пеят втората половина на стотицата, повдига глава и се изправя, въздигайки и Кръста „нагоре”, а след това – при пеене на заключителното „Господи, помилуй” – осенява с него три пъти на изток. След това той – предстоятелят – се обръща с лице на запад. Дяконът преминава на противоположната страна и, като стои пред Кръста, произнася: „Още се молим за нашата страна, за нейните власти и за нейното войнство; всички да кажем”. И певците запяват втората стотица на „Господи, помилуй”, а предстоятелят въздига Кръста по подобен начин, както е извършил това и на изток.

Нататък предстоятелят се обръща с лице на юг и, подир прошението на дякона „Още се молим за прощение на греховете на великия наш господин и отец Алексий – Светейшия Московски и на цяла Русия патриарх – и за цялото наше в Христа братство, за здраве и спасение; всички да кажем”, се извършва и третото въздвижение на Кръста, а певците пеят третата стотица на „Господи, помилуй”. Следва и четвърто въздигане, с лице на север, което се предшества от прошението на дякона: „Още се молим за всяка християнска душа – скърбяща и ожесточена, просеща здраве, спасение и прощение на греховете; всички да кажем”. По този начин се извършва и петото въздигане на Кръста – отново на изток, подир прошението на дякона: „Още се молим за всички, служащи и трудещи се в тази света обител (или в този храм), наши отци и братя – за здравето и за спасението, и за прощаването на греховете им; всички да кажем”. След като пък изпеят и петата стотица на „Господи, помилуй”, певците изпяват „Слава и ныне” и кондака на празника „Вознесыйся на крест волею…”.[1] Тогава предстоятелят полага светия Кръст върху аналоя и, заедно със съслужващите му, пее трикратно: „Кресту Твоему…”.[2] Това изпяват трикратно и певците, след което вече започва поклонението пред светия Кръст и неговото целуване.

Преди да получи настоящия си вид, чинът на Въздвижението на светия Кръст е имал многовековната история на своето формиране. Най-ранният, известен на науката, запис на този чин се е съхранил в така наречения „Йерусалимски канонар”, отнасящ се по времето на своя произход към годините 634-644.[3] В този паметник се казва:

В деня на Въздвижението на Кръста, в третия час[4] звънят за служба и влизат в дяконика; йереят, който ще отслужи литургията се облича, украсяват се три кръста или само един и се полагат на Престола; пред Престола се произнасят ектении и молитва и се казва: „Отче наш”, стихирата на Глас 2 „Покланяемся Христе, копию прободившему…”,[5] стихът „Дал еси знамение боящимся Тебе”. Ипакои на Кръста; дяконът казва ектенията: „Помилуй нас, Боже…”; свещеникът взема Кръста и, при пеенето петдесет пъти на „Господи, помилуй” го обръща (към народа); произнася молитвата: „О свышнем…”,[6] и пее стихирата на Глас 6 „Просвети нас на крест Твое восшествие…”,[7] стих „Возвестиша небеса славу Твою”.[8] Ипакои, Глас 6: „Приидите, вернии, познаим…”; казват ектенията „Помилуй нас, Боже…”; стихира трета, Глас 2: „Кресту Твоему покланяемся…”; стихът: „Сотвори с нами знамение”; ектенията: „Помилуй нас, Боже…”. И изпълняват целия гореописан чин. След това умиват Кръста, помазват го с благовония и казват ипакои на Кръста; народът се допира до Кръста и Кръстът се полага на Престола.[9]

Първата особеност на изложения чин – сравнен със съвременния – представлява употребата в него не на един, а на три кръста, от които се украсява и въздига, и помазва с благовония само един. Втората особеност на чина, това е не петкратното въздигане на Кръста, а, съдейки по трите ектении в него – трикратното. И третата особеност – това е в умиването на въздигнатия Кръст, помазването му с благовония и неговото целуване. Всички тези особености, които са неизвестни на съвременния чин, не са обаче нищо по-различно от просто възпроизвеждане във формата на богослужебните обреди на онези исторически обстоятелства, които – според съобщеното ни от гръцките историци – са се и случили по време на събитието на откриването на Кръста Господен.

Както казва Сократ Схоластик (5 век), майката на император Константин Велики – равноапостолната Елена, пребивавайки в Йерусалим, след щателни разкопки в града, открила Кръста Господен, лежащ в земята, заедно с кръстовете на двамата разбойници. Свидетелство свише посочило кой именно е Кръстът на Господа. Намерените кръстове били положени поотделно върху смъртно болна жена, която от съприкосновението си с третия от кръстовете получила изцеление.[10] Созомен (5 век) добавя към това събитие и още една подробност. Той пише, че Йерусалимският епископ Макарий[11] започнал да полага кръстовете върху болната жена един след друг, „като първо отправяше молитва и уверяваше наблюдаващите, че божественият Кръст трябва да бъде точно този, който, като бъде положен върху жената, ще я изцели от болестта”.[12]

Тези исторически обстоятелства не е трудно да бъдат разпознати именно в чина на Въздвижението на Кръста, както той е изложен в Йерусалимския канонар. И в двата случая в действителност, т. е. и в събитието на намирането на Кръста Господен, и в най-древния запазен чин на Въздвижението, ние си имаме работа с три кръста. Така че не е случайно в този чин трикратното въздигане на Кръста или на кръстовете – нещо, което възпроизвежда за нас две исторически обстоятелства: от едната страна, въздигането на Кръста Господен от патриарх Макарий, и, от друга – полагането на трите кръста върху болната жена. Ектенията и петкратното пеене на „Господи, помилуй” на всяко от трите въздвижения дължат своя произход на момента, когато, според преданието, патриарх Макарий е въздигнал Животворящия кръст, а народът е извикал: „Господи, помилуй”; а песнопенията, съпровождащи всяко от тези издигания, говорят за обстоятелството на поредното полагане на всеки от кръстовете над болната жена. В действителност, в чина – когато свещеникът прави първото въздигане на Кръста – се пее стихира, отнасяща се не до Кръста Господен като такъв, а към другото оръдие на умъртвяването на Господа: „На копието, проболо [животворящото ребро на Твоята благост,] се покланяме, Христе …”. По същия начин и при второто въздигане певците пеят стихира, която не се отнася непосредствено към Кръста Господен като такъв, а говори въобще за значението за нас на страданията на Христос на Голгота: „Просвети ни на Кръста на Твоето въздигане…”; и едва при третото въздигане, ние вече чуваме стихирата, която със своето съдържание е и непосредствено обърната към животворящото дърво: „На Твоя Кръст се покланяме, Владико”.

Нека да проследим събитията при намирането на Кръста Господен и по-нататък. Макар историците да не говорят за това, но с несъмненост трябва да се предположи, че Кръстът Христов – лежащ почти три столетия под земята, след изнамирането му е бил покрит с прах. И трябва, следователно, да помислим, че той е бил щателно почистен от тази прах, измит и, вероятно, помазан с благовония, след което предложен за целуване от присъстващите. Всичко това ние виждаме и в най-древния чин на Въздвижението.

Забележителното е това, че споменатите действия – умиването и помазването на Кръста с благовония и неговото целуване – се случват и в запазения чин на празника. И безусловно, обстоятелствата по намирането на Кръста Господен са протичали в същия този порядък. Трудно е да се допусне, че патриарх Макарий, след като е откопал трите кръста, отначало ги е почистил от праха, после ги е помазал с благовония и едва тогава е започнал да ги полага върху болната жена. Трябва да се предположи и че въздаването на благоговение на животворящото дърво е последвало след като е било установено, че тъкмо то е било и принадлежалото на Христос.

И така, в най-ранния чин на празника на Въздвижението на Кръста ние виждаме възпроизвеждане на историческото събитие – на намирането на Кръста Господен и на неговото първо въздигане. По този начин именно историческото събитие е положило и началото на самия чин на Въздвижението.

Колко дълго е съществувал чинът на Въздвижението на Кръста във вида, в който е описан в Йерусалимския канонар от 7 век, т. е. с употребяването на три кръста и три въздигания – това не е известно. Изглежда, че употребяването в чина на трите кръста се е запазило в някои отделни църкви и в по-късно време, когато чинът на Въздвижение е получил вид, по-близък до съвременния. В требник от 13 век – принадлежал някога на Новгородския храм „Св. Софѝя” – се казва, че след края на чина на Въздвижението на Кръста „светителят[13] влиза в олтара, като носи на плещи кръста, а с него и поповете[14] – носещи кръстове”.[15] В Москва изнасянето от олтара на Кръста на Въздвижение е било съпровождано още и от изнасяне на задпрестолния кръст и на задпрестолния образ на св. Богородица, за което в чиновника на Успенския съборен храм се казва така:

И дяконите вземат рипидите,[16] а поповете, които са от края – задпрестолния образ на Пречиститата и задпрестолния кръст, и тогава патриархът кади около престола, по устава, и след славословието – като започнат да пеят „Свети Боже” – патриархът взема над главата си и изнася Честния Кръст, и отиват към северните двери…[17]

Такава практика е съществувала тук най-малко до преди средата на 17 век, когато на полето на въпросния чиновник се появява бележката: „Носят един кръст и образа на Богородица, а изписаният кръст е поставен настрана”.[18]

Как се е видоизменил чинът на Въздвижението и защо от него са изчезнали два кръста? По всяка вероятност, това обстоятелство не е било случайно и е имало своите исторически основания. Известно е, че в 614 г. – когато персите опустошават Палестина и Йерусалим, а патриарх Захария е взет в плен, – заедно с него, в Персия е бил занесен от завоевателите и Кръстът Господен. По силата пък на мирния договор, сключен в 628 г. между персите и гърците, патриархът е бил освободен от този плен – върнат е бил в Йерусалим и Кръстът Господен.[19]

Пътят на Животворящия кръст в продължение на няколко седмици е бил и едно непрестанно тържество на славата на Кръста Господен. Навсякъде, където процесията с животворящото дърво преминавала, се правели молебени и поклонения пред Кръста. След пристигането си в Йерусалим, светият Кръст Господен бил тържествено издигнат на предишното си място, където той бил стоял преди своето пленяване. Празнуването пък на това събитие е било установено за 14 септември – втория ден подир намирането на Кръста Господен от св. Елена. [20]

Празнуването на две различни събития от историята на Кръста Господен в два дни, следващи непосредствено един подир друг, е послужило и за отъждествяването на тези събития в съзнанието на хората, така щото денят 14 септември да стане празник и на намирането на Кръста, и на неговото завръщане. А обстоятелствата, съпровождали второто от тези събития, т. е. завръщането на светия Кръст от персийски плен, бидейки в паметта на хората по-свежи от онези, които били станали три столетия преди това, се отразили и върху чина на Въздвижението на Кръста – в посока на неговото изменение.

И така два от кръстовете от този чин изчезват, за да остане само един, който бива издиган вече не на три страни, а на четири. Според Синайския канонар от 10 век, в края на утринната, след Великото славословие свещениците се изкачвали на амвона и пеели тропарите „Спаси, Господи, люди Твоя”,[21] „Животворящий крест, Твоея благости…”,[22] „Днесь пророческое…”[23] и „Точию водрузися древо креста Твоего…”,[24] при което всеки от тези тропари повтарял и присъстващият в храма народ. По време пък на пеенето на последния тропар, на амвона се изправял епископът, при „носене отпред” на Кръста.[25] Той правел поклони пред Кръста, като го издигал на изток, на юг, на запад и на север. Дяконът не възгласял никакви прошения, но заедно с народа пеел на всяко издигане по сто пъти „Господи, помилуй”. Интересна е още една подробност от чина, отнасяща се до изпълнението на „Господи, помилуй”. Канонарът посочва от всяка стотица първите три пъти това „Господи, помилуй” да се пее протяжно, след това да се преминава към умилителен разпев и да се завършва стотицата „с извикване на висок глас” („πληροῖ ὁ λαὸς κράζων”). След изпълняването пък на четирите издигания пеели: „Вознесыйся на крест волею”. И изпълнявали тропара многократно, докато продължавало целуването на Кръста.[26]

Указанието в Синайския канонар да се пее „Господи, помилуй” отначало бавно, след това под умилителен напев, а накрая направо да се вика може и да ни изглежда на пръв поглед странно. Да си спомним обаче онова мощно „Воистину воскресе”, което – буквално като вълна – се разлюлява под сводовете на храмовете, когато, в пасхалната нощ, свещеникът ни приветства с думите „Христос воскресе”. Може да се предполага, че и в това толкова своеобразното изпълнение на „Господи, помилуй” от чина на Въздвижението на Кръста някога е лежала негова собствена традиция, възникнала от онези религиозни овации, с които е било съпровождано шествието с Животворящото дърво, завръщащо се от своя персийски плен – в Йерусалим.

И така, събитията от завръщането на Кръста Господен са дали своето отражение в чина на Въздвижение. Последният възприема нов вид, различен от начина, по който е бил изложен в Йерусалимския канонар от 7 век. Употребата на един кръст, издигането му във всички посоки, значителното увеличаване на броя на тези „Господи, помилуй” – в сравнение с по-ранния чин – ето ги неговите основни черти.

В този нов порядък на чина, разбира се, ги е имало и специфичните му черти – имащи значение на местни особености. Така например, ако Синайският канонар сочи да се извършват издиганията на кръста на изток, юг, запад и север, т. е. „по слънцето”, то в други паметници указанието е за кръстообразен порядък на тези издигания, т. е. на изток, на юг, на север, на запад.[27] Други паметници сочат не четири, а пет издигания – и отново в различен порядък: едни в реда изток-юг-запад-север-изток,[28] други – изток-север-запад-юг и отново изток, т. е. „против слънцето”.[29] В някои устави всяко от тези издигания се предшества от особено прошение, произнасяно от дякона, а след всяко от издиганията – пеене на специален тропар.[30]

Чинът на Въздвижението на Кръста, така, както е изложен в Синайския канонар от 10 век, може да бъде наречен „общоприет чин”. Редом с това, през единадесетото и последващите столетия, и чак до 15 век, се наблюдават някакви опити към изменението му съобразно с поместните условия и с реалните възможности за неговото прилагане. В едни от случаите тези изменения вървят към усложняване на чина. Интересен в това отношение е чинът на Въздвижението според „Дрезденския списък” на устава на храма „Св. Софѝя” в Константинопол. До изпяването на Великото славословие Кръстът в „Св. Софѝя” стоял в „катихумената” – помещение, разположено в западната част на храма. По време на изпяването на славословието патриархът отивал дотам, прекадявал светия Кръст и го целувал. Тогава скевофилаксът – длъжностно лице, близко до съвременния ключар, вдигал Кръста и при носене на свещи пред него го внасял в храма. Патриархът вървял пред Кръста, като прекадявал. При влизането на процесията в светия олтар пък го посрещал архидяконът с напрестолното Евангелие. Свещенослужителите, които се намирали в олтара, правели поклони пред Кръста, а скевофилаксът, при пренасяне на свещите и предшествайки патриарха, изнасял Кръста на амвона, докато хорът изпявал „Спаси, Господи, люди Твоя”. Кръстът бил полаган върху амвона, в сребърна масичка. Тогава патриархът, след като извършвал пред него три поклона, вземал честния Кръст, обръщал се на изток и го издигал. По това време дяконите – които стояли на стъпалата на амвона – възгласяли към народа: „Господи, помилуй” и изпявали това сто пъти. Три пъти патриархът, обърнат на изток, благославял св. Престол, след което, обръщайки се на юг издигал Кръста и три пъти благославял с него. След това по същия начин отново издигал Кръста, вече обърнат на запад, после и в северна посока и, накрая – обръщайки се отново на изток. След това пето издигане и след изпълняването на петата стотица на „Господи, помилуй” певците пеели тропара „Днесь пророческое исполняется…”, Глас 6. Тогава патриархът сядал на кресло и отпочивал. Скевофилаксът пък отнасял Кръста в олтара и, след като всички, които се намирали там, го целували, отново го занасял на амвона. Сетне патриархът извършвал още пет издигания – с тази разлика, че на всяко от тях вече пеели „Господи, помилуй” не по сто, а по осемдесет пъти. След и тези пет издигания Кръстът се полагал за целуване от молещите се, докато хорът пеел тропара „Токмо водрузися древо…”, Глас 6, а патриархът отново отпочивал. След като народът свършвал с целуването на Кръста, патриархът за трети път извършвал пет издигания, на всяко от което пеели „Господи, помилуй” по шестдесет пъти. Тогава скевофилаксът, вървейки пред патриарха, занасял Кръста в олтара и го полагал върху светия Престол, докато хорът пеел „Вознесыйся волею…”. В олтара патриархът отпочивал кратко, след което започвал Литургията – без антифони и ектении, а направо с пеенето на „Кресту Твоему…”. Скевофилаксите измивали светия Кръст, с топла вода, и го подсушавали с кърпи. Водата и кърпите, като светиня, след това се отнасяли в императорския дворец, а Кръстът се полагал в олтара на специална маса.[31]

И така, в константинополския чин на Въздвижението на Кръста, както е изложен в Дрезденския списък на устава на Великата църква, е имало не пет, а цели петнадесет издигания на Кръста, съпровождани от пеенето на „Господи, помилуй” общо хиляда и двеста пъти. При което след първата и втората петица на издиганията си Кръстът е бил полаган за целуване.

Сложният от гледна точка на своя церемониал и наситен с толкова пеене чин на Въздвижението на Кръста – така, както е изложен в Дрезденския списък – може да бъде изпълняван само в храм като константинополската „Св. Софѝя”, с неговия многоброен щат от свещенослужители и изкусни певци, или в солунската „Св. Софѝя”, славеща се със своето прекрасно пеене. По повод броя на сериите от пеене на „Господи, помилуй” в чина на Въздвижение в един от гръцките типикони от 14 век е казано: „Трябва да се знае, че в църквите и в манастирите на този град (Солун) на петото издигане „Господи, помилуй” се пее 50 пъти, а в Солунската „Св. Софѝя” – 1271 пъти”.[32] Защо в Солунската „Св. Софѝя” са пели „Господи, помилуй” точно 1271 пъти – това е невъзможно да бъде обяснено и все пак, от тази бележка в типикона е ясно дори само това, че в този храм са били налице особено благоприятни условия за изпълнение на това указание от устава, т. е. имало е изкусни певци, способни точно да изпълнят едно толкова продължително пеене.

В други храмове пък, където, обратното – не е имало дори и тези възможности за изпълняване на чина на Въздвижението на Кръста, които се предполагали в Синайския канонар от 10 век, т. е. с изпяването на четири стотици „Господи, помилуй”, Кръстът се е издигал според опростен чин. В един сръбски устав от 14 век се казва: „Излиза попът, като носи честнòто дърво и застава насред църквата да се поклони на изток, осенявайки народа с кръста. Също така надясно и наляво и на запад, пеейки „Спаси, Господи люди Твоя…” и полагайки кръста за целуване. Певците пък пеят Кресту Твоему…”.[33] И това е целият чин. При него има само четири осенявания с Кръста – на изток, на юг, на север и на запад – и няма нито дяконски прошения, нито пеене на „Господи, помилуй”. Сам, в едно и също време осеняващият с Кръста йерей пее и „Спаси, Господи…”, а певците пеят „Кресту Твоему…”, след като Кръстът бъде положен за целуване.

В един от грузинските пък устави от 11 век се излагат два чина на Въздвижение, първият от които в общи черти е сходен с чина от Синайския канонар от 10 век. В него няма дяконски прошения, но има пет издигания и – съответно на тях – пет стотици на „Господи, помилуй”. Другият чин има в началото си няколко тропара и три паримии, след които идват пет издигания с пеене на пет стотици „Господи, помилуй” – също без дяконски прошения. Предлагайки по този начин два чина, – нещо, което, очевидно, е направено от съобразяване с действителните възможности на тяхното приложение по места, – този устав се обръща към читателите си със следните забележителни слова: „Светии Божии! На Света Гора и в останалите славни манастири Въздвижението на Кръста се извършва по гореописания чин; вие пък го въздигайте както искате”.[34]

Многообразието на чиновете на Въздвижение се обяснява с това, че обредът на въздигането на Кръста е съставял обезателна, общоцърковна особеност на празничното богослужение. Това е видно от самото съдържание на службата на празника. Неговите песнопения многократно споменават предстоящото въздигане на Кръста, подготвяйки сякаш с това вярващите за великото тържество. Така още първата стихира на „Господи, воззвах” на Малката вечерня [Глас 1] започва с думите: „Кръстът се възнася…”. Започва Великата вечерня и първата стихира на празника [Глас 6] ни казва: „Кръстът, който се въздига, повелява на цялото творение да възпява пречистото страдание на Прикования на него”. Същото това ние слушаме и в думите на втората стихира. Като нарича Кръста „похвалà за верните, твърдост за страдалците, украшение за апостолите, поборник за праведните и спасител за всички преподобни”, Църквата казва: „… Затова, виждайки те издигнат, радва се цялото творение”. На вечерната лития Църквата отново ни напомня, че „днес Кръстът се издига”. И, колкото по-близо става това желано явяване на Кръста пред вярващите, толкова по-силно зазвучава призивът на Църквата към молитвеното и радостно съзерцаване на въздигащата се светиня: „Кръстът се издига…”, „Днес се явява издиганият на високо пресвят Кръст…”, „Днес се извършва изнасянето на Кръста…”.[35] Така чинът на Въздвижението на Кръста се явява и като една своеобразна кулминация на празничното богослужение, подобно на начина, по който Великият водосвет съставя централна точка от богослужението на празника на Господнето Богоявление или както молитвите за слизането на Светия Дух, четени на вечернята на празника Петдесетница, съставят особената черта на богослужението на този празник. Един от най-изтъкнатите древноруски литургисти [от български произход (бел. ред.)], Московският митрополит Киприан, в поучение към новгородското духовенство е написал: „А на Въздвижението на честния Кръст във всяка църква, по цялата земя, където живеят християни, издигат Кръста, ако ще и попът да е сам, за слава на честния и животворящ Кръст”.[36] От това обстоятелство очевидно произхожда и назоваването на празника на Въздвижението на св. Кръст Господен „всемирен празник”.

Разглеждайки историята на чина на Въздвижението, ние не трябва да подминем с мълчание и указанието на съвременния типикон по този повод, защото това указание се явява в противоречие с по-горе казаното: „Ако пък не е в съборните храмове, то няма и издигане на Кръста, а само поклонение – както е указано в Третата неделя на светите пости”. Тук преди всичко трябва да забележим, че това указание го няма в нито един от ръкописните устави – както гръцки, така и славянски, нито пък в печатните издания на типикона от 1610, 1633 и 1641 г. Няма го и в съвременния гръцки типикон. Напротив – там, след излагането на чина на Въздвижението има забележка: „Трябва да се знае, че такъв е чинът на въздвижението на кръста в голям храм, ако се случи там да празнува архиерей. Когато пък няма патриарх или архиерей, йереят извършва въздвижението, също както и в останалите енорийски храмове”.[37]

Известно е, че в условията на османското турско владичество, при честата смяна на своите патриарси, Константинополската църква нерядко е вдовствала. Понякога се оказвало, че в Константинопол въобще няма архиерей, така че временното управление на Църквата се възлагало на епитропи, т. е. на наместници из състава на местния клир. Отчитайки възможността за едно такова бедствено положение, уставът не отменя чина на Въздвижението, а повелява той да бъде извършван в патриаршеския съборен храм в същия ред, в който той се извършва и във всички енорийски храмове, подчертавайки с това неговото повсеместно извършване.

Приведеното по-горе указание от нашия типикон относно извършването на чина на Въздвижението само в съборните храмове се появява за първи път в изданието му от 1692 г. Откъде са могли коригиралите типикона да заимстват това указание, а ако сами са го измислили, то каква е била причината за неговото внасяне в типикона? Светлина върху този въпрос хвърля ръкописен устав от бившата Синодна библиотека № 391/335, отнасящ се някъде към началото на 17 век и, заедно с общоцърковните постановления, отразяващ в съдържанието си, и местните богослужебни порядки на разни манастири: на Троице-Сергиевата лавра, на Йосифо-Волоколамския, на Кирило-Белозерския и др. По отношение чина на Въздвижението на Кръста в този устав е отбелязано: „Указание за въздигането на кръста. В съборните храмове указанието е Въздвижението на Кръста да се извършва през цялата година, а в останалите храмове, – ако празникът се случи в събота или неделя, тогава да се извършва Въздвижение на Кръста, а не във всеки ден от годината”.[38] Това указание все още не съдържа пълна забрана за извършването чина на Въздвижението на Кръста в несъборните храмове, а само ограничава изпълняването му до дните събота и неделя – „… ако празникът се случи в събота или неделя”. Условният характер на това ограничение естествено извиква и въпроса: „Защо да може чинът на Въздвижението да се извършва в несъборен храм в събота или в неделя, а в останалите дни от седмицата – не?”.

Обръщайки се към гръцките устави, там в службата за Въздвижението на Кръста ние откриваме споменаване за събота и неделя, но в съвсем друг дух. Уставите говорят, че преди самото въздигане свещеникът кръстовидно прекадява аналоя с Кръста и, като извършва три земни поклона – независимо дали това ще се пада в събота или в неделя – след това взема честния Кръст и, заставайки пред Царските двери, обърнат с лице на изток, извършва първото издигане.[39] В собствен смисъл даденото указание от гръцките типикони се отнася до поклоните. Известно е, че църковните канони забраняват земни поклони в дните събота и неделя – даже и в периода на Великия пост. Как обаче да се постъпва на празника Въздвижение на Кръста Господен, ако той се пада в събота или в неделя? Ако не се правят поклони, то това ще бъде в противоречие със самата идея на празника и с песнопението „На Твоя Кръст се покланяме, Владико…”. Ако пък, обратно – се правят поклони, то няма ли това да представлява нарушение на църковните канони?

Този въпрос, разбира се, е интересувал и гръцките типикари и е получил своето разрешение в приведеното по-горе указание, пред Кръста да се извършват поклони – независимо от деня от седмицата, когато ще се случи празникът на Въздвижението. Но самото излагане на това указание, с честото повторение на съюза „и” – „и свещеникът прекадява кръстообразно, и като прави три земни поклона, и, ако е събота или неделя, и взема честното дърво…” – от невежите в областта на древноцърковната богослужебна дисциплина преводачи е било разбирано като указание, чинът на Въздвижението да се извършва само в онези случаи, когато празникът се паднел в събота или в неделя.

Разбирайки по този начин въпросното указание от гръцкия типикон, изправени и пред факта на извършването на чина на Въздвижението във всички храмове, във всички дни от седмицата, те са стигнали до заключението, че чинът на Въздвижението следва да се извършва в безусловен порядък само в съборните храмове, а в останалите – само при съвпадане на празника със съботните и с неделните дни. Така се появило и указанието: „В съборните храмове указанието е Въздвижението на Кръста да се извършва ежегодно, а в останалите храмове – само ако празникът се случи в събота или в неделя, тогава да се извършва Въздвижение на Кръста, а не във всеки ден от годината”. Съвсем възможно е това указание да е внесло разминаване в богослужебната практика – така, щото, ако в едни от храмовете са продължавали да извършват чина на Въздвижението ежегодно, то в други да са започнали да го правят само при съвпадането на празника със съботен или с неделен ден.

В това отношение коригиралите типикона от 1682 г. са отишли още по-далече. В тяхната задача не е влизало редактирането на богослужебните чинопоследования с цел установяване на историческата истина. Поводът за изправянето на типикона – както се виджда от предисловието към това издание – са били „… множеството разминавания и несъгласия, … а от това и ходещата мълва за смущение из храмовете Господни. Затова и навсякъде се стигна до самочиние и своеволие, … и всеки в своя манастир или църква обучава в такъв чин, какъвто по съответните места залягат да извършват”.

Казано накратко – в задачата на тези, които са коригирали типикона от 1682 г., е влизало и да сложат край на разнообразието на богослужебните порядки, като въведат единство на чина. И те това и правят, като изключват или променят онова, което им се е струвало, че влиза в противоречие с единството на богослужението и, в частност – по отношение на Въздвижението на Кръста – постановявайки неговото извършване само в съборните храмове и безусловно отменяйки го в останалите църкви.

Превод: Златина Иванова



 

Успенский, Н. Д. „Чин воздвижения креста (Историко-литургический очерк)” – В: Журнал Московской Патриархии, 9, 1954, с. 49-57 (бел. прев.).

[1] „Издигнал се на Кръста доброволно (по Своя воля)…” (бел. прев.).
[2] „На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето свято Възкресение възпяваме и славим” (бел. прев.).
[3] Кекелидзе, К. Иерусалимский канонарь VII в., Тифлис 1912, с. 24.
[4] Третият час на деня (което отговаря на 9 ч. сутринта) е времето, когато Иисус Христос, заедно с двамата разбойници, е бил отведен от римските войници на Голгота, за да бъде разпънат на Кръста (бел. прев.).
[5] В миналото, в храма „Св. Софѝя” в Константинопол се е извършвало поклонение пред копието, с което е бил прободен Иисус Христос, пренесено там през 614 г. Целият текст на тропара гласи: „На копието, проболо животворящото ребро на Твоята благост, се покланяме и неизследимото Твое снизхождение славим”. Виж: Погребняк, Н. „Богослужения Великих Пятка и Субботы” – В: Московские епархиальные ведомости, 3-4, 2002 (бел. прев.).
[6] „За мира свише и за спасението на нашите души, на Господа да се помолим” (бел. прев.).
[7] „Просвети ни на Кръста на Твоето въздигане…” (бел. прев.).
[8] „Небесата възвестиха Твоята слава” – срв. Пс. 96:6 (бел. прев.).
[9] Кекелидзе, К. Цит. съч., с. 130-131.
[10] Църковна история, 1, 17. А според Созомен (Църковна история, 2, 1), освен изцелението на болната жена, е бил възкресен и един мъртвец.
[11] Макарий І Йерусалимски (312-335) – освен с участието си в намирането на Кръста Господен, известен и като голям противник на арианството и, съответно, ревностен привърженик на Първия вселенски събор (бел. ред.).
[12] Църковна история, 2, 1. След което текстът продължава: „Когато полагали първите два, с жената не се случвало нищо важно или забележително, и тя се намирала почти при самите порти на смъртта; веднага обаче, след като допрели до нея третия, тя изведнъж отворила очи и, възвръщайки силите си, скочила от постелята здрава. Казват, че по същия начин бил възкресен и мъртвецът” (бел. прев.).
[13] В случая се има предвид служещият архиерей (ἀρχιερεύς) – наименование, усвоено в руската църковна традиция, „в месецослова, за свещеноначалниците, за епископите, за първосветителите в Православната църква Христова” (виж Дьяченко, Г. Полный церковно-славянский словарь (со внесеніемъ въ него важнѣйшихъ древне-русскихъ словъ и выраженій), Москва: „Типография Вильде” 1900 (репр.: Москва: „Отчий дом” 2001, с. 584) (бел. прев.).
[14] Ще рече – съслужващите с него свещеници (бел. ред.).
[15] Ръкопис от Ленинградската държавна публична библиотека, шифър Соф. № 1056, л. 91.
[16] Или ветрила (ριπίδιον – ветрило) – в древността изработвани от паунови пера, пергамент или платно, а днес – метални кръгове с изображения на шестокрили серафими, прикрепени за дълги дървени дръжки и носени от дякони или иподякони по време на Великия вход или на литийни шествия. В древността са били предназначени да пазят св. Дарове от насекоми, а днес са запазили само символичното си значение на подсещане за ангелското присъствие по време на богослужението (бел. прев.).
[17] Виж: Чиновники Московского Успенского собора и выходы патриарха Никона, с предисл. и указ. проф. А. П. Голубцова, Москва: „Синодальная типография” 1908, с. 154.
[18] Пак там.
[19] Успенский, Ф. И. История Византийской империи, т. ІІ, Ленинград 1927, с. 679, 680, 704.
[20] Римокатолическата църква празнува намирането на Кръста Господен от св. Елена на 3 май и Асеманий потвърждава тази дата като истинската дата на това събитие (Assemani, G. S. Kalendaria ecclesiae universae…, Romae 1755, p. 232). Към тази гледна точка се е придържал и преосвещеният Сергий, авторът на Пълния месецослов на Изтока [Сергий (Спасский), архиеп. Полный месяцеслов Востока, т. І-ІІ (бел. прев.)], който е обяснявал пренасянето от Източната църква на празника Въздвижение от 3 май на 14 септември с това, че празнуването през май „се е падало в дните на Петдесетница и не се е съгласувало със светлата радост на тези дни” (т. ІІ, с. 375). Силвия Аквитанска (края на 4 век) обаче [през 388 г. блажената Силвия, сестра (невеста?) на Аквитанския префект Руфин, извършва поклонническо пътуване по Светите земи, описано от Паладий Еленополски в неговия „Лавсаик” (бел. ред.).], чието „Пътешествие по Светите места” [става дума за Peregrinatio ad Loca Sancta или Itinerarium Egeriae, Пътешествието на Егерия: съчинение, което дълго време е приписвано на Силвия, но по-късно е установено като текст на галската монахиня Егерия, чието пътуване в Светите земи се отнася към 381-384 г. (бел. ред.).] не е било известно на назования учен, пише: „Ден на обновлението се нарича това време, когато светата църква, която е на Голгота и която наричат Мартириума, е посветена на Бога; и светата църква, която е на Възкресението, т. е. на онова място, където Господ е възкръснал след страданията Си, сама е била посветена в този ден на Бога. Обновлението на тези свети църкви се празнува с най-големи почести, защото в този ден е бил намерен Кръстът Господен. Затова и така е било уредено, че денят на първото освещаване на гореназованите църкви да бъде същият този ден, когато е намерен Кръстът Господен, така щото всичко заедно да се празнува в един и същи ден, с голяма радост” (Православный Палестинский сборник, 20, 1889, с. 171). От приведените думи на Силвия Аквитанска става видно, че света Елена е нагодила освещаването на храма на Възкресението към деня на намирането на Кръста Господен. Следователно, това е бил денят на 13 септември – когато се споменава и обновлението на храма.
[21] „Спаси, Господи, Твоите люде, и благослови наследството Си…” – тропар на Въздвижение, Глас 1 (бел. прев.).
[22] „Животворящия кръст на Твоята благост, който си дарувал на нас – недостойните, Господи, принасяме на Теб в молитва; заради Богородица спаси Твоите хора и Твоя град, едничък Човеколюбче” – тропар на предпразненството на Въздвижение (бел. прев.).
[23] „Днес се изпълни пророческото слово, защото, ето – покланяме се на мястото, където са стояли Твоите нозе, Господи, и, – вкусили от дървото на спасението, – по молитвите на Богородица, получихме от греховните страсти освобождение, едничък Човеколюбче” – седален на Глас 6 след второто стихословие от утринната на Въздвижение (бел. прев.).
[24] „Щом като дървото на Твоя Кръст, Христе, беше издигнато, основите на смъртта се поклатиха, Господи – защото, като Те погълна алчно, адът Те изпусна, треперейки; Ти ни яви Твоето спасение, Светий, и ние Те славословим: Сине Божи, помилуй ни!” – седален на Глас 6 след първото стихословие… (бел. прев.).
[25] С названието „Преднесение Креста” в руската православна традиция обикновено се обозначава носенето на Разпятие пред патриарха (рядко и пред други архиереи) по време на богослужение или тържествени церемонии. Въведено е по време на реформите на патриарх Никон (от началото на 50-те години на 17 век), който обаче сам – по време на съдебния процес против него през 1666 г. – е бил лишен от това си право – като първи знак за предстоящото му лишаване от патриаршеското достойнство. Понастоящем в диоцеза на Московската патриаршия това право притежават Московският и на цяла Русия патриарх и Киевският и на цяла Украйна митрополит – към Московска патриаршия, както и специално отличавани с това право архиереи, т. е. това право е вече и част от наградната система на тази църква (бел. прев.).
[26] Дмитриевский, А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православного Востока, т. І: Τυπικα, ч. 1, Киев 1895, с. 196-197.
Съчинението е свободно достъпно на сайта Седмица.ru (бел. ред.).
[27] Цит. съч., т. ІІІ: Τυπικα, ч. 2, Петроград 1917, с. 200.
[28] Виж: Дмитриевский, А. Древнейшие патриаршие Типиконы – Святогробский иерусалимский и Великой константинопольской церкви: Критико-библиографическое исследование, Киев 1907, с. 282-289.
[29] Виж: Кекелидзе, К. Литургические грузинские памятники в отечественных книгохранилищах и их научное значение, Тифлис: „Братство” 1908, с. 233.
[30] Дмитриевский, А. Описание литургических рукописей…, т. І, с. 902-903.
[31] Дмитриевский, А. Древние патриаршие типиконы…, с. 282-289.
[32] Дмитриевский, А. Описание литургических рукописей…, т. ІІІ, с. 200.
[33] Пак там, с. 484.
[34] Кекелидзе, К. Литургические грузинские памятники…, с. 233.
[35] Из утринната на Въздвижение, Слава и ныне, Глас 6 (бел. прев.).
[36] Русская историческая библиотека, т. VI, СПб.: „Типография Императорской Академии Наук” 1880, с. 237.
[37] Τυπικὸν τῆς τοῦ Χριστοῦ Μεγάλης Ἐκκλησίας, Γ. Βιολάκη, ἐν Ἀθήναις: „Μ. Σαλιβέρου” 1913, σ. 75.
Първо издание: ἐν Κωνσταντινουπόλει 1888 (бел. ред.).
[38] Горский, А. В., К. И. Невоструев Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки, отд. III: „Книги богослужебные”, ч. 1, М. 1869, с. 334.
[39] Дмитриевский, А. Описание литургических рукописей…, т. ІІІ, с. 352.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qwfu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме