Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Религиозността на Чехов

Четвъртък, 23 Юли 2015 Написана от Михаил М. Дунаев

M M_DunaevРелигиозността на Чехов. Нима самото предположение за такава не е нелепо? Може би единственият, който говори за високата религиозност на чеховото творчество дълго време беше С. Н. Булгаков, който първи разкри световното значение на идеите и художествената мисъл на този писател. Още по-поразително е, че това убеждение прозвуча още в 1904 г. като отзвук от смъртта на Чехов в публичната лекция „Чехов като мислител”. Философът тогава твърди, че по силата на своите религиозни търсения Чехов „оставя зад себе си даже Толстой и се приближава към Достоевски, нямайки тук равни на себе си”.

Според справедливата мисъл на Булгаков своеобразието на Чехов като творец се състои в това, че той търси правдата, Бога и смисъла на живота не като изследва възвишените прояви на човешкия дух, а нравствените слабости, падения и безсилието на личността, т. е. поставял си е най-трудните художествени задачи. Не възхитено любуване от духовните висоти, а състрадателна любов към слабите и грешни, но живи души – това е основният патос на чеховата проза. 

Подобна позиция обаче, подобна постановка на проблема изисква от човека и крайно религиозно напрежение, защото крие в себе си опасност, която е трагична за духа – опасността да изпаднеш в безизходно песимистично разочарование в много от жизнените ценности: при съзерцаване на непривлекателните, твърде многобройни, страни на живота. Само вярата (ще добавим от себе си), истинската вяра, която при чеховата постановка за загадката на човека е подложена на сериозно изпитание, може да спаси човека от безизходицата и унинието – но иначе и не може да бъде открита истинската ценност на самата вяра.

Чеховият принцип за религиозно постигане на живота се превръща в своеобразно изпитание и за неговите читатели. Авторът принуждава и читателя да се приближи до опасната линия, отвъд която царства безпределният песимизъм и където свирепства пошлостта в „загниващите низини и блата” на човешкия дух. Може ли с увереност да твърдим, че всички ще успеят да избегнат тази опасност? Не се ли крие в това една от причините за твърденията за Чеховата нерелигиозност – в слабостта на вярата на онези обвинители, които не издържат изпитанието на словото на Чехов?

Освен това, в нашето съзнание нерядко се оформят стереотипи, които изглеждат безспорни. А не е така. Например, кой не е цитирал известното изказване на Чехов, че признава медицината за своя „законна жена”, а литературата – само за „любовница”. Тези думи са от писмо до Суворин от 14.2.1888 г. И всички ги повтарят, без даже да се замислят. Но по-полезно би било да си спомним по-късното признание към същия Суворин, в писмо от 11.11.1893 г. за привързаността му към литературата: „… До такава степен се привързах към нея, че започнах да презирам медицината”. Същото важи и за мирогледа и вярата на Чехов. Повтарят и повтарят едно и също, без да си правят труда нито да осмислят казаното, нито да проследят вътрешното движение на човека към ново придобиване на вярата.

Затова още преди революцията се формира определен стереотип за мирогледа на Чехов: за него се оформя трайно репутацията ако не за изцяло атеистично настроен, то поне индиферентен към въпросите на вярата човек.

Възпитан в строги религиозни правила, Чехов, както често се случва особено при свободолюбивите натури, от младини мечтае да получи свобода и независимост от това, което деспотично му се е налагало по-рано. Той има, както и много други, своите съмнения; и неговите изказвания, които дават израз на тези му съмнения, по-късно са абсолютизирани от писалите за него, още повече че по онези времена на несдържан от нищо разгул на атеизма по принцип имаше склонност да се преувеличи безбожието на всички дейци на руската култура и особено на писателите. Това бе характерно и за западните либерали. Всяко, даже и неопределеното изказване се тълкуваше в съвсем конкретен и определен смисъл (а неудобното се премълчаваше). С Чехов това бе още по-лесно, защото той изказва своите съмнения ясно, а резултатите от своите размисли, от напрегнатато духовно търсене, не бърза да представя на хорския съд.

Въпреки мъжествеността на характера, Чехов е целомъдрено-свенлив по природа и всички свои интимно-духовни преживявания крие старателно от странични хора, а нерядко прибягва и до шега, когато разговорът засяга нещо същностно важно за него. Резултатът е неговата репутация – на хладен рационалист, бездуховно-равнодушен към същностните въпроси на битието.

По свидетелството на Бунин, Чехов „държеше всички на известно разстояние от себе си”. Хората с не толкова фина душевна организация не са могли да разберат това и са предпочитали да го тълкуват въз основа на своите собствени ограничени представи за живота – при такъв поглед Чехов се превръща в сухар, в безчувствен и студен човек, в писател, който не изпитва привързаност към нищо.

Лекарят И. Н. Алтшулер, който лекува Чехов в Ялта, свидетелства, че писателят „носи кръстче на шията си”. Нека се замислим: защо му е на невярващ да носи кръст? Всеки може да бъде обвинен в неискреност, но не и Чехов. И ако е бил завършен атеист, то носенето на кръст би било груб фалш, а той не e търпял нищо фалшиво, в каквато и да било форма. А и за себе си го е носел, не за показ: никой и не подозирал това, а Алтшулер го разбира случайно, преглеждайки своя пациент.

Проблемът за битието на Бога е централен за руската литература. Съзнателно или не, всички се измъчват именно над него. Всички – някои неосъзнато като Тургенев, а други осъзнато като Достоевски.

„Рече безумец в сърцето си: няма Бог…” (Пс. 13:1).

Пътят на Чехов е път на преодоляване на безумието. Да, случвало му се и да се оглежда, разпознавайки назад изменчивите съблазни на безбожното съществуване. Но не бива да му вярваме, когато твърде категорично декларира собственото си безверие.

Важното е, че се „отдалечава” от вярата, от разговорите за нея, когато става дума за вярата в нейното битово-буржоазно разбиране. „Бъди верен на жена си, моли се с нея по молитвеника, събирай пари, обичай спорта, и работата ти е в кърпа вързана и на този, и на онзи свят. Буржоазията много обича т. нар. „положителни” типажи и романите с благополучен край, тъй като те я успокояват с мисълта, че е възможно и капитал да трупаш, и невинността си да пазиш, и да бъдеш звяр, и в същото време щастлив” – пише той на Суворин на 13.4.1895 г., отхвърляйки с ирония и презрение подобно „благочестие”. Може ли обаче да се прави извод, че Чехов отхвърля нуждата да си верен на жена си и да се молиш с нея? А някои правят именно този извод.

Неприязън предизвикват у Чехов и съвременните нему религиозни търсения на интелигенцията. Може да се съгласиш или не с отрицателната му оценка за философско-религиозното движение в началото на 20 век, но трябва да се знае коя вяра отхвърля той: Чехов изпитва пренебрежение именно към интелигентската вяра.

„Необходимо е да вярваш в Бога, – пише той на Миролюбов декември 1901 г. – а ако няма вяра, не шуми, а търси, търси сам, един срещу един със съвестта си”. Самата жажда за вяра, жаждата за Бога, духовната жажда, когато е силна в човека, вече е начало на религиозен живот.

И. Л. Щеглов (Леонтиев) пише през 1910 г. в опит да осмисли личността на Чехов (в началото на неговия неосъществен замисъл за спомени): „Мисля, че когато Чехов говореше за религията на Сергеенко и другите, той като художник можеше да говори даже срещу себе си, за да предизвика определени ноти в другия – ноти, които му бяха нужни като художник. И накрая, Чехов можеше да се отнася като художник дори към религията, бидейки обективен като самата природа, и обективно да разглежда религиозното осезание на другите. В края на краищата Чехов бе много по-религиозен от мнозина, смятащи себе си за такива”.

Това е важно свидетелство.

Както и да стоят нещата, не може да се каже нищо определено за съдържанието на чеховата вяра (особено в последния период от живота му), основавайки се само на преките му изказвания. Това не означава, че вярата му е безсъдържателна. Означава само, че той не е говорил нищо за това. Не е написал трактат „В какво вярвам” и е бил сдържан към всичко, което засяга твърде интимните му преживявания.

Също толкова трудно е да се говори за църковността на Чехов. Може да се предположи, че той е останал слабоцърковен човек, защото нито в спомените за него, нито в неговите писма не се говори по тази тема. Това обаче може да значи и друго: че самият той не е искал да говори по този въпрос и не е показвал религиозността си.

А понякога проговарял. Например, в книгата за Сахалин, разказвайки своите наблюдения, споменава като за обикновена битова подробност: „На 8 септември, на празника, след службата излязох от църквата с един млад чиновник, и тъкмо в това време…”, след което разказът продължава с това, което е привлякло вниманието му. Следователно, той е ходил на служба. И къде? На Сахалин, явно не публично. И явно не е било еднократен случай.

Митрополит Вениамин (Федченков) привежда ценно свидетелство:

„Един от познатите ми таганрогски свещеници познава протойерей Б., старец в преклонна възраст, съвременник на Чехов. Старецът му е разказвал, как сам е виждал Чехов да се моли на колене горещо на Бога”. Ето едно опровержение на твърденията за чеховото неверие. В мемоарната литература за руските писатели подобно свидетелство изглежда има само за още двама класици: Гогол и Достоевски. Мнозина се смущават от смъртта на Чехов. В спомените на Книпер-Чехов четем: „Дойде лекарят. Заповяда да донесат шапанско. Антон Павлович седна и, някак си многозначително, силно каза на доктора на немски (той знаеше много малко немски): „Ich sterbe…” (Умирам).

След това взе чашата, обърна лице към мен, усмихна се удивителната си усмивка и каза: „Отдавна не бях пил шампанско…”. Спокойно я изпи до дъно, тихо легна на лявата си страна и скоро замълча завинаги…”.

А малко преди това измисля уморителна история, отвличайки така вниманието на жена си от скръбната реалност и я кара да се смее. Празни измислици вместо изповед… Шампанско вместо причастие…

Трябва да изясним обаче: можело ли в Банедвайлер, където е умрял Чехов, да се намери православен свещеник… Или затвореността му е стигнала до такава болезнена степен, че се е превърнала в пречка за всяка външна проява на религиозното чувство? И все пак Бог му дарува лека смърт, с каквато се награждават праведниците. Струва си да се замислим и да не правим прибързани изводи. Не можем да знаем какво тогава се е случвало в душата му… Но главното, което свидетелства за вътрешното състояние на художника, е неговото творчество. За духовното съдържание на творчеството на Чехов може да се напише голямо изследване, но нека се спрем поне на няколко примера.

След прочит на разказа „През страстната седмица” (1887 г.) митр. Вениамин (Федченков) пише: „Този разказ е може би едно от най-религиозните му произведения, където той открито говори за Господ Иисус Христос, за влиянието на вярата в Него над всички хора, над целия живот… И наистина е така! Невярващият човек не би могъл да напише такова произведение”.

Не би могъл… Това е казано за всички глухи и слепи.

Митрополит Вениамин ни помага да осмислим проблема за вярата на Чехов и в следните размисли: „Ето какво привлече моето внимание у Чехов: по отношение на… православното духовенство той не пише никога лошо. Обратно, представя го почтено, искрено благочестиво, богомолно, скромно. Разбира се, това още не е свидетелство за вярата на самия Чехов, но никак и не говори за неговото безбожие. Ако той бе атеист, мисля си, то просто не би писал за духовенството – и никой нямаше да го упрекне за това”. Като цяло отношението на Чехов към духовенството е съчувствено, уважително, нерядко и състрадателно.

В. Зайцев има интересно наблюдение за чеховия портрет на духовенството – за него „Чехов… защитава удивително и даже превъзнася същото онова духовенство, на което буревестниците вече подготвяха мъченически венец. Той превъзходно познаваше живота и не бе склонен към едностранчивост, опростяване. И ето, оказва се, ако вземем изобразяването на духовното съсловие, че там почти няма отрицателни персонажи”.

За вярата писателят пише така: „Вярата е способност на духа”.

„Човек или трябва да вярва, или да търси вярата, иначе е празен човек” – пише за самия себе си Чехов като свое житейско правило. Наричащите Чехов безразличен към вярата, по този начин го обявяват за празен човек – понеже художникът трябва да бъде съден по законите, които сам той признава за себе си.

„Човекът дотогава ще се отклонява от посоката и ще търси целта, – бидейки недоволен, – докато не намери своя Бог. Не бива да се живее в името на децата или на човечеството. А ако няма Бог, няма за какво да се живее, трябва да умреш. Човек или трябва да бъде вярващ, или търсещ вярата, иначе е празен човек”, пише в записките си Чехов, когато обмисля „Три сестри”, и частично използва последната мисъл в текста на пиесата. Важното е, че тук той отхвърля разбирането за смисъла на живота като живот само за бъдещите поколения или за щастието на цялото човечество. Че животът извън Бога, извън усещането на безсмъртие няма смисъл.

Образите, създадени от художественото въображение, винаги са само знаци, отразяващи събития и състояния от вътрешния живот на твореца. Символизацията може да се извърши в конкретни форми, съвършено отдалечени от непосредствените преживявания на самия творец. Но вътрешната връзка между живота му и неговите създания е винаги несъмнена.

Всички руски писатели са минали през изпитанието на вярата, усещайки своето творчество като изпълняване на дълг, завещан от Бога, и пряко или косвено разказват за това. Чехов също свидетелства за духовните събития от своя живот – чрез системата от литературни образи, които създава. В този смисъл и всичките негови произведения са автобиографични.

Чеховото изпитание на вярата се случва, разбира се, на нивото на обобщението на жизнените реалности, в система на различни понятия от тези на персонажите му. С. Н. Булгаков пише: „Разстоянието между това, което трябва, и съществуващото, между идеала и действителността, която трови живата човешка душа, причиняват повече от всичко болка и на нашия писател”. Вярата е трябвало да преодолее тягостното усещане за невъзможността, в условията на земното съществуване, да се осъществи поривът към вечността, със стремеж към която е била препълнена душата, скована от пътищата на времето. Тогава какво е човекът?

„Загадката за човека у Чехов – твърди Булгаков, може да получи или религиозно разрешение или… никакво. В първия случай тя пряко води към централния догмат на християнската вяра, а във втория – към най-ужасяващия и безнадежден песимизъм”.

В тази парадоксална форма Булгаков като че обоснова мисълта, че Чехов е бил обречен на необходимостта от религиозно осмисляне на битието, от утвърждаване на вярата като единствено приемлива за него опора в живота. Другият път, който също е обозначен в световната литература, е на Байрон, с неговата богоборческа безизходност. Чехов е избегнал това грехопадение.

„Съединяването на мъката по Бога и мъката по човека” (Бердяев) е определило цялата система на светогледа на този православен по дух писател.

Превод: Златина Иванова

Дунаев, М. М. „Религиозность Чехова” – В: Православная беседа, 4, 2005 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9hdwa 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме