Седмият вселенски събор

За място за свикване на събора е определена Никея, недалеч от Константинопол и все пак, не самата, вечно разтърсвана от дворцови преврати, столица. Град, славата на който е свързвана с Първия вселенски събор. Тъй като епископите от предходното и неуспешно свикване на събора вече се били разотишли, а папските легати били вече в Сицилия, през май 787 г. имп. Ирина започва отново да разпраща покани из цялата империя до предишните делегати, за да участват на събора в Никея. Папата откликва с одобрение. В писмо до Карл Велики той пише в западен стил: et sic synodum istam secundum nostram ordinationem (!) fecerunt. Образец за западните илюзии относно смисъла на действията на Изтока.

Делегатите са в по-голямата си част същите: двамата презвитери от Рим, същите формално прикрити представители на трите арабски патриаршии – Йоан и Тома. На първо място се подписват римляните, след това Константинополският патриарх и след това вече представителите на останалите патриаршии – Йоан и Тома. В действителност председател и ръководител на споровете е Тарасий, о προκαθήμονος, както го наричат двамата Петровци от Рим. В Никея Ирина и Константин не присъстват лично. Тях ги представляват комит Петрон и началник-щаба Йоан. Впоследствие патриарх Никифор в писмо до папа Лъв III нарича събора „събор на 350” отци. По онова време Никифор е млад секретар на събора и запознат с положението на нещата. Броят присъстващи на събора наистина стига 350 и даже 368 делегати. Но пълноправно подписващите се са не повече от 308. Интересували се за броя на присъстващите, за да не се окаже съборът по-малоброен от иконоборческия от 754 г., където са по-малко от 338. Особеност на събора е привличането на много монаси – πλαθὺς μοναχών, дали 131 подписа за актовете под ръководството на Сава, игумен на студийците, и на Платон – на Σακκουδεώνος.

Макар и в увода към протоколите на събора да се казва, че монасите – заедно с императорските чиновници не са решаващи членове καθεσθέντες, а само συμπαρόντες и ἀκροώμενοι (присъстващи и наблюдаващи), на второто заседание е решено и те да имат право на глас. Монасите питат сами: имат ли право да подават своите гласове? И получават чрез Тарасий отговора, че „… такъв е редът, че всеки от присъстващите на събора гласува за своето убеждение”.

По този начин монасите са и в „в своя чин”, но и с право на решаващ глас. Още на „разбойническия събор” от 449 г. Диоскор вика сирийския авва Бар-Цаум (Варсум), който пълноправно подписва решенията. На Четвъртия и Петия събор монасите не са канени за членове. На Шестия са шестима, а тук вече са множество. Доказателство, че участието в делата на събора и правото в Църквата се ражда от моралната сила. На Апостолския събор под председателството на ап. Яков участват „в своя чин” всички братя, т. е. абсолютно всички, защото „всички вярващи имаха една душа”. Така и сега, у монасите-изповедници на иконите душата е една. И тъкмо благодарение на участието в събора на тяхното множество решенията получават одобрение сред всички църковни слоеве.

Съборът има 8 заседания: първото в Никея, в храма „Св. Софѝя”, на 24.9.787 г., и последното – в присъствие на императорите в Константинопол – на 23.10.787 г. Така че се оказва сравнително кратък. По обичая, между събралите се е поставено Евангелието. Едва на петото заседание, и по предложение на римските легати, е решено следващия път да се донесе икона и да ѝ се поклонят. Дотолкова били отвикнали от употребата на иконите.

Тарасий открива с кратка реч, в която приканва и всички към същата краткост.

Започват с въпроса за приемане в общение на епископите, които са последвали иконоборчеството. Въпросът е интересен: за първи път виждаме формално канонично изследване на спорен въпрос от такъв характер по древния образец, но в обстановка на вселенски събор. В миналото такива въпроси се решавали просто, в духа на църковното учение. Тук на сцената излиза историята и археологията. Решението се затруднява и от факта, че на събора са обособени две ясно изразени течения. Едното, олицетворявано от Тарасий е умерено, снизходително, търсещо гражданския и църковния мир. Това са хора на държавния интерес и опит, разбиращи и историческата, и психологическата природа на иконоборчеството като заразително обществено преживяване и увлечение. Разбиращи, че то трябва да се изживее постепенно и не без компромиси от отделните лица. Това течение се ръководи от принципите на византийската „икономѝя”, или по-грубо казано – от политиката.

Другото течение е водено от монасите. Които се интересуват само от църковната страна на въпроса и ревността по чистотата на каноните. На тях отсичането на болните членове им се струва безусловна необходимост. У тях няма склонност такива да бъдат лекувани със силите на здравите. В сблъсъка на двете така различни тенденции, самият въпрос е обсъден със съответната строгост. Изпитваните епископи са разделени на три групи. В първата влизат най-„нетрудните”. Във втората по-трудните, а в третата – още по-трудните. Изпитваните видимо недоброволно присъстват тук, защото употребеният технически термин показва, че са доведени по съдебен ред – προσηχθησαν, παρηχθησαν. Санкция е императорската власт. Те обаче не са арестувани и влизат в заседанията без съдебни пристави, освен епископът от последната опашка.

На първото заседание са въведени трима от първата група: Василий Анкирски, Теодор Мирликийски и Теодосий Аморийски. Мнението за тях явно е било дотолкова благоприятно подготвено, че щом чуват от устата им изчитането на т. нар. λίβελλοι, т. е. покайните им заявления, те веднага са приети в същия сан и сложени на местата на своите катедри в събора. Покайните им заявления се състоят в изповядване на техните грешки. Теодосий Аморийски, например, признава, че, заблуждавайки се, е наговорил много лоши неща за иконите. А сега уверено заявява: „Що се отнася до изображенията в църквите, смятам, че преди всичко иконата на Спасителя и на св. Богородица трябва да се изобразяват от всякакво вещество – злато, сребро и различни бои, за да бъде за всички достъпно домостроителството на спасението. Смятам също за полезно да се изобразява животът на светците, за да станат техните трудове и подвизи известни на народа, и особено на простия, да се обрисуват накратко, в неговото съзнание, и да го поучават. Ако народът излиза със свещи и кадилници да посреща царските портрети и фигури, изпращани в градове и села, почитайки не изображението на облятата с восък дъска, а самия император, колко повече следва да се изобразява иконата на Спасителя, на Неговата Майка и светците!”. Един от присъстващите епископи, слушайки речта му, даже възкликва: „Словото на почтения Аморейски епископ предизвика у нас и сълзи! Обвинителите на православието κατήγοροι, сега станаха негови изповедници. Велико сърдечно съкрушение показа Теодосий!”. Монасите също се съгласяват с това, но искат да се отбележи в протоколите, че в този случай ще приемат покаялите се като връщащи се от ерес.

Сетне, на същото първо заседание, са въведени седем епископи от втората група: Никейски Ипатий, Родоски Лъв, Писунитски Григорий, Иконийски Лъв, на Антиохия Писидийска Георги, Йераполски Николай и на остров Карпат Лъв. Обсъждането им се проточва и е пренесено за следващото заседание. Именно тези епископи са обвинени, че предходната година са водили в Константинопол особени агитационни събрания и са провалили събора. Сега те заявяват, че четеното на отците ги е убедило в истината на иконопочитанието, а предишната година били действали по незнание и по неразумие.

На участниците в събора признанието в невежество на тези епископи и активни бунтовници изглежда странно. Искрено ли е било тяхното обръщане? Самият Тарасий им задава твърде скептични въпроси. Например, на Лъв Родоски: „Как стана така, отче мой, че досега осем или десет години си епископ и едва сега си се убедил?”. Питаните обясняват поведението си с навика и със създаденото ново възпитание: новото учение е било отдавна прието и те са го възприели още от училище. Тарасий не без язвителност вмята: „Още по-трудно е тогава да се излекуват остарелите болести”. Както и, че „не е полезно за Църквата да приема свещенослужители от лоши учители”. На което обаче Ипатий Никейски отбелязва: „И все пак съвестта взе превес”. Така, на Тарасий му се струва, че покаянието им е достатъчно. И Сава Студийски вярвал, че Бог е върнал тези епископи в пътя на истината. Но представителят на източните Йоан заявява, че на тях монасите не им е ясно, по силата на какъв закон следва да се приемат тези хора? С право да бъдат свещеници или в същия сан?

Започват да четат правилата: 1) Апостолско 51; 2) Никейско 9; 3) Ефеско 3 (2, 4); 4) на Василий Велики 188 – до Амфилохий и негови писма 251, 263, 99, 240; 5) решение на Ефеския събор за месалианите 6) 57 и 56 писмо на Кирил Александрийски 7) писмо на Атанасий до Руфиниан 8) примери от История на Сократ, Теодор Четец, от Деяния на Халкидонския събор и от Житието на св. Сава, за приемането на ръкоположените за свещеници еретици.

Всички данни говорят за приемане. Но за връщане на правата на епископството е можело да се спори, в зависимост от вида иконоборчество, т. е. от степента на неговата еретичност. Епископите от Сицилия (а те са много на събора, от гръцката монашеска емиграция), чрез своя учен дякон Епифаний Катански, предлагат новите еретици да се отъждествят с някоя от предишните ереси и тогава да се направят изводи. Епифаний пита: „Новоизмислената ерес по-малка ли е или по-голяма от предишните?”. Тарасий отвръща: „Злото е зло”, т. е. склонен е да приравни ересите. Монах Йоан, заместник на Антиохийския патриарх, усилва квалификацията: „Тази ерес е по-лоша от всички, тъй като опровергава домостроителството на Спасителя”. В полза на умереността говорят обаче редица отечески мнения и исторически аналогии. Василий Велики, например, е смятал за справедливо енкратитите да се прекръщават, но не е желаел да ги отблъсква с това от Църквата и не е възразявал, когато някои енкратити са били приети в същия епископски сан. Третият вселенски събор пък постановява месалианите да се приемат в същия сан. Св. Кирил Александрийски съветва ревнителите да не са много взискателни към каещите се несториани, „защото тук е нужна голяма икономѝя”.

Но на монасите най-много се харесало писмото на св. Атанасий до Руфиниан. Тук се излага неговата практика, установена на Александрийския събор от 362 г. по отношение на арианските клирици: на „предстоятелите на нечестието” да се прощава, но да не им се дава място в клира, „а на увлечените по принуда и с насилие” да се прощава и да се допускат в клира. Монасите предлагат следния въпрос на изпитвания: може ли и за тях да се каже, че са били въвлечени в иконоборчеството с насилие? Ипатий Никейски категорично отрича: „Та ние се родихме, израснахме и през цялото време растяхме с тази ерес”. След това решават, че въпросните епископи не могат да бъдат смятани за учители на ереста (а за, така да се каже, еретици по инерция), така че могат да бъдат приети в сан. Ако пък не са искрени, то нека Бог им бъде съдия.

Налага се да убеждават присъстващите монаси с много примери за приемане на еретици в същия сан: Маркел Анкирски; Ювеналий Йерусалимски, Таласий Кесарио-Кападокийски, Евсевий Анкирски, Евстатий Веритски – на Халкидонския събор. Също и че са се признавали и хиротонии на еретици: Мелетий Антиохийски, ръкоположен от ариани; Кирил Йерусалимски – от Акакий Кесарийски и Патрофил Скитополски, яростни ариани; Анатолий Константинополски – от Диоскор, Йоан Йерусалимски – от северианите, повечето отци на Шестия вселенски събор – от монотелити. Но монасите се позовават на Писмо 240 на Василий Велики, където пише: „Не признавам за епископ и не бих приел за Христов свещеник издигнатия на предстоятелското място от нечисти ръце за разрушаване на вярата”. Затова и хиротонисването от тях нека не дръзват „да причисляват към свещеническата пълнота”. „Тук – казват те – светият отец отхвърля хиротонията на еретиците”. Патриарх Тарасий обяснява, че в случая Василий не казва, че такива са изобщо неприемливи, а само, че не бива да изискват безусловно влизане в православния клир, все едно по право. Практиката при него се обяснява с условията на времето, в което живеел. „И приемниците на Василий в Църквата от по-късно време, разбира се, са знаели мнението на светия отец и въпреки това приемали покаялите се с тяхната хиротония от еретиците”.

Накрая всички признават въпроса за правилно обяснен, дават на изпитваните да прочетат покайни изявления и ги приемат в сана им, оставяйки ги на техните катедри.

Третата група подсъдими е представена от само един митрополит – Григорий Неокесарийски. Той е буквално доведен под стража от царския човек, μανδατώρ, който, въвеждайки го, заявява: „Изпратен съм от благите господари да доведа препочитания епископ на Неокесария на богочестния и свят ваш събор, пред който и стоя”. Григорий не е обвиняем за миналогодишния бунт, но е стар иконоборец – участник в събора от 754 г., и видимо е един от най-упоритите. И той обаче застава пред събора с готовност да се разубеди и да разбере непонятната за него до момента гледна точка за иконите. Единомислието на участниците в събора му прави силно впечатление и той моли да му простят.

Разяснени са две съмнения относно възможността Григорий да бъде приет в своя сан. Тарасий припомня, че Григорий е бил епископ още при Константин Копроним по време на гоненията. Тогава епископите са можели да бъдат причастни към избиването на благочестивите иконопочитатели, а за побой над клирици Апостолски правила 26 и 28 предвиждат низвергване от сан. Но Тарасий прави уточнението, че никой не бива да се обвинява без фактически доказателства. Сам Григорий решително заявява: „Никой не би се осмелил да ме обвини, че съм бил или удрял когото и да било. Никой не е бил обиден от мен по този начин”. Тук Сава Студийски пита: „За представител на ереста ли са смятали Григорий? Не бива ли да го съдим, според правилото на св. Атанасий, в посланието му към Руфиниан, като водач на ереста?”. Тарасий възразява и на това с аргументите: Ювеналий Йерусалимски и Евстатий Севастийски са били водачи на ерес и въпреки това са били приети. Накрая и Григорий е върнат в сан на катедрата си.

*   *   *

От четвъртото заседание започва разглеждането на библейските, богословските, светоотеческите и историческите данни в полза на иконопочитанието. Без да влизаме в подробности, ще отбележим само няколко мисли, които съборът противопоставя на идеологията на иконоборческия събор от 754 г.

След библейските свидетелства (наличието на херувими на скинията и в храма) се доказва с цитати от отците психологическата естественост и ценността на иконите в религията. Съборът много внимателно отхвърля фалшивия аргумент на иконоборците срещу изкуството в религията изобщо. Съборът разсъждава така: „Прочее, изкуството на живописеца е свещено занятие и съвсем не е такова, че да бъде осмивано… Светите отци представят живописеца като вършещ благочестиво дело… До какви ли странни изводи ще стигнем, ако, подобно на иконоборците, отхвърлим религиозното изкуство? Значи и дърводелецът, дялащ кръста, трябва да бъде наречен жалък дърводелец? И работещият с камък, изсичащ и оформящ свещената трапеза, е също жалък зидар? И златните и сребърни дела на майстора, и тъкачът също? Не следва ли, според тяхното мнение, да захвърлим всяко знание и изкуство, дарувано ни от Бога, заради Неговата слава? Нима иконоборците не знаят, че Сам Бог в Стария Завет е осветил изкуството, когато е заповядвал на Веселиил да приготви всички необходими украшения за Скинията?”.

Вече говорихме за събора от 754 г. и неговия лицемерен поход срещу изкуството, отхвърлящ по принцип и всяко знание, и всяко богословие, и всяка мисъл и човешко слово като средства за изразяване на догматите. Това е не просто лицемерно варварство, но и обикновен дуализъм, отхвърлящ святост за всичко материално. По православен начин съборът въстава срещу скритата ерес на монофизитството и на дуализма, и защитава, заедно с изкуството, и „всяко знание и художествено дело като дарувано от Бога заради Неговата слава”. С което просветителският либерализъм на иконоборците се е оказал мракобесие, а богословието на Седмия вселенски събор – благословение на науката и културата, изключително дълбоко и безспорно.

Съборът отхвърля победоносно и най-често използваното от иконоборците възражение против „ръкотворните” икони – позоваването на образа на Евхаристията: „Ни един апостол и евангелист не нарича никъде безкръвната жертва образ на плътта Христова. Ако отци като Василий и Евстатий наричат безкръвната жертва хляб и вино „вместообразни”, те правят това до момента на претворяването им в истинска Кръв и Плът Господни. Да се учи като иконоборците, означава да се отрича преложението на Светите Дарове”.

Съборът уточнява и начина на почитането на иконите: единствено почтително и благоговейно целуване или – и поклонение? Постановява се категорично, че на иконите се дължи не само целувание, но и поклонение (προσκύνησις). Но не λατρεία, т. е. служение на иконите, което подобава само на божественото естество. За пояснение е взето място от св. Анастасий, еп. Теополски: „Ние се покланяме и на светите хора, и на ангелите, но не им служим като на богове, защото Мойсей казва: на Господа твоя Бог ще се поклониш и само на Него Единия ще служиш. Виж: при думата „служиш” е прибавено и „Единия”, а към думата „поклониш” не е прибавено. Следователно, да се покланяме може не само на Бога, защото поклонението е израз на почит, но да служиш не бива никому, освен на Бога”.

Помнейки злоупотребите на събора от 754 г. чрез изваждане цитати на отделни „картички” πιττάκια, Седмият събор педантично съблюдава формата на изчитане на всички цитати от целите книги. Когато презвитер Илия от Влахерна започва да чете правилото на Трулския събор от отделна хартия, Сава Студит го пита: защо това не се чете от цялата книга? Тогава Тарасий обяснява, че в случая тази хартия представлява автентичните актове от събора.

Не са лишени от исторически интерес и други детайли.

На третото заседание (28 септември) Константин, епископ на град Констанция в Кипър, се изразил (и с него се съгласили всички) така: „Приемам и с дълбока почит целувам светите икони, но що се отнася до поклонението в смисъл на служение, отнасям го само към Светата Троица”. Враждебният към Византия и непознаващ гръцкия език Франкфуртски събор от 794 г. на Карл Велики тълкува формулата тъкмо обратно, все едно съборът от 787 г. приписвал на иконите именно adorationem – поклонение в смисъл на служение, което подобава само на Светата Троица.

На четвъртото заседание (1 октомври) патр. Тарасий, позовавайки се на Правило 82 на Трулския събор, го нарича събор на същите отци от Шестия вселенски събор и папските легати подписват този протокол, все едно пренебрегвайки факта, че Римската църква не е приела Трулския събор.

На седмото заседание, от 13 октомври, Седмият събор поставя преди своя орос текста на Никео-Константинополския символ на вярата, разбира се, без filioque. Когато на Флорентийския събор на 16 октомври 1438 г. латините показват на гърците гръцкия ръкопис от актовете на Седмия вселенски събор с прибавената дума „и от Сина”, то Гемист Плитон правилно възразява, че ако това наистина е написано на събора от 787 г., латинските богослови като великият Тома Аквински биха цитирали в полемиката си с гърците „за техен срам” именно това решение, а не толкова много други писатели и второстепенни събори. Следователно, в случая става дума за интерполация.

*   *   *

Заключителният орос на събора, прочетен и приет на Седмото общо заседание (13 октомври) има следния вид:

„Накратко казано, ние пазим без нововъведения всички църковни предания, които са установени за нас писмено или без записване. Едно от тях е изображението на иконната живопис, като съгласно с разказа за евангелската проповед, служещо ни за удостоверяване на истинското, а не призрачно въплъщение на Бога-Слово; защото нещата, които сочат взаимно едно към друго, без съмнение се и изясняват взаимно.

Затова ние, вървейки като че по царския път и следвайки богоизреченото учение на светите отци и преданието на Католичната църква и Светия Дух, Който живее в нея, с всяко внимание и отговорност определяме:

- подобно на изображението на честния и животворящия Кръст, в светите Божии църкви, върху свещените съдове и одежди, върху стени или дъски, в домовете или по пътищата да се полагат честните и свети икони, изписани с бои или направени от мозайка, или от друго пригодно за това вещество икони на Господа и Бога и Спасителя наш Иисус Христос, непорочната наша Владичица св. Богородица, а също на честните ангели и на всички свети и преподобни мъже.

Понеже колкото по-често чрез изображението на иконите те са видими, толкова повече гледащият ги се подбужда към спомен за самите първообрази и любов към тях

- и към това да им отдават чест с целуване и с почтително поклонение – не с истинското според нашата вяра служение, което подобава само на едното божествено естество, но с почитание по същия образец, каквото се въздава на изображението на честния и животворящ Кръст, на светото евангелие и останалите светини, чрез тамян и палене на свещи, както се е вършило това по благочестив обичай от древност.

Защото честта, въздавана на образа, възхожда към първообраза и покланящият се на иконата се покланя и на ипостаста на изобразения на нея.

Такова е учението на нашите св. отци, т. е. преданието на Католичната църква, от края на земята, където е прието Евангелието.

За осмелилите се пък да мислят или да учат различно, или заедно с нечестивите еретици да отхвърлят църковните предания и да измислят някакво нововъведение, или да отхвърлят нещо от посветеното на Църквата, евангелие или изображение на Кръста, или иконната живопис, или св. останки на мъченика, или замислят нещо с хитрост и коварство за премахването на някое от приетите в Католичната църква предания, или придават профанна употреба на свещените съсъди или св. манастири, постановяваме:

- ако са епископи или клирици, да бъдат низвергнати от сан, ако са монаси или миряни – отлъчвани от общение.

Следователно, тук са посочени:

основанията за почитане на иконите – преданието на Църквата; почитането на Кръста като безспорен образец; местата, където да се изписват иконите; материалите за тях; обектите на изображение; нравственият смисъл на почитанието; догматическата му норма и църковните наказания за непослушните.

При подписване на протокола отците възкликват: „Такава е нашата вяра, такова е учението на апостолите! Анатема на неприемащите го, непочитащите иконите, които те наричат идоли и обвиняват заради това християните в идолослужение. На многая лета за императорите! Вечна памет на новите Константин и Елена! Да благослови Бог тяхното управление! Анатема на всички еретици – Теодосий, лъжеепископ на Ефес, Сисинийски Пастил и Трикокавски Василий. Анатема на Анастасий, на Константин и на Никита, които бяха последователно патриарси на Константинопол. На тези същи втори Арий и Несторий, и Диоскор! Анатема на ересиарсите Йоан Никомидийски и Константин Наколийски! Вечна памет на Герман Константинополски, Йоан Дамаскин, Георги Кипърски – герои на истината!”. Последните трима са анатемосани през 754 г. от иконоборческия събор.

Със специална заповед, дадена чрез Тарасий, императорите канят членовете на събора в Константинопол. Императрицата любезно ги приема и назначава последното осмо тържествено заседание на 23 октомври в Магнаурския дворец. В присъствието на императорите, на чиновете на империята и армията тук са прочетени определенията на събора, потвърдени с одобрителните възгласи на всички, включително и военните, и подписани от императорите, започвайки с Ирина. След това епископите, надарени от императрицата с подаръци, са пуснати да си идат по епархиите си. Предварително Ирина постановява да се подготви образът на Спасителя над вратите на Халкопратия, откъдето е снет 60 години по-рано при Лъв Исавър. Сега към него е прибавен и надпис: „ην καθείλε πάλαι Λέων ό δεσπόζων, ενταύθα άνεστήλωσεν Ειρήνη”. Тук има игра на думи – „Лъв” и „Ирина”. Съдейки по термина „въздигна” образът е бил скулптурен или просто кръст с разпятие.

Съборът издава още 22 канона, предимно против симонията и липсата на ред в живота на монасите.

Иконоборчеството след събора

Изпълнява ли йерархията решенията на събора за иконите? Летописците казват, че те са възстановени от императорите в храмовете и в дворците. Тарасий, – като човек на компромиса или на икономѝята – разбира се, не е предизвиквал крайности. Спрямо йерархията, силно засегната в иконоборческия период от симонѝята, се отнасял меко, въпреки ревностните претенции на монасите. Иконите се завръщали мирно.

Но иконоборчеството не е само църковно явление, а много повече политическо. През цялото време около трона цари атмосфера на дворцови преврати и свързаните с тях игри на враждуващите партийни крайности. Знамето на Копроним непрекъснато съблазнява дворцовите превратаджии. Правителството на Ирина и евнуха Ставракий отменя една подир друга всички политически реформи на Лъв III и на Копроним. Противниците пък на Ирина започват да вбиват клин на вражда между нея и сина ѝ. Поводът е остър. Ирина, която се нуждае от неутралитета на победоносния франкски крал Карл Велики, за да може да води по-спокойно войни със славяните и сарацините, устройва годежа на своя син Константин с дъщерята на Карл Ротруда. През 781 г. в Рим в присъствието на Карл Велики е извършено задочно обручение на невестата с малкия Константин. В двора на Карл в Аахен са изпратени учители по гръцки и други науки за Ротруда. Тя се научава да говори гръцки. Води и кореспонденция с Константин. Той е влюбен в Ротруда, без да я вижда. Тя вече се подготвя да отиде в Константинопол, но с течение на времето Ирина губи политическата нужда от Карл. Мирът със Запада е възстановен чрез помиряването с папата на събора в 787 г. Ротруда се оказва способно и властно момиче и Ирина забелязва, че тя ще командва Константин и ще му внушава мисълта да се освободи от опеката на майка си. Заедно пък с младата царица, влияние върху византийския трон ще придобие и самият Карл Велики. И така, няколко месеца след вселенския събор, през 788 г., Ирина решава да раздели 18-годишния Константин с невестата му и го жени, против волята му, за арменката Мария, внучка на св. Филарет Милостиви. Този брак обаче не довежда до нищо добро. Започват караници.

Ирина реално отстранява сина си от управлението и така го предава в ръцете на заговорниците. На първо място в императорските укази властолюбивата императрица поставя своето име. А синът ѝ иска това право за себе си. Поради тези причини той се съблазнява от предложения му план за сваляне на майка му и заточение в Сицилия. Но Ставракий навреме разкрива заговора и Ирина поставя сина си под арест, а самата тя започва да поставя на държавните актове само своето име. В армията обаче са живи иконоборческите настроения и желанието скаралият се с майка си Константин VI да се превърне в нов Копроним. Няколко месеца по-късно в много от военните окръзи на империята – теми – са организирани бунтове, при които обявявали Константин VI за самодържец. Ирина е принудена да освободи сина си и да стане безсилна зрителка на това, как Ставракий и приближените му с остригани глави са изпратени на заточение. Константин е възцарен, а Ирина отстранена от управлението и настанена в дворец, който по ирония на съдбата носи името Ἐλευθερία.[1]

След две години между сина и майката настъпва известно сближаване. От 792 г. името на Ирина, но вече след това на Константин, отново започва да се появява върху императорските решения. Дори Ставракий е амнистиран. Не минава обаче и година до нов военен бунт. За император е провъзгласен чичото на Константин – Никифор. Но Константин VI овладява положението и отмъщава жестоко на Никифор и неговия брат Христофор, другия си чичо, и техните единомишленици. Едни са ослепени, а на други са изрязани езиците. В Армения дори тези жестокости предизвикват въстание (793 г.).

В 795 г. бракът на Константин VI, сключен не по любов, се разпада. Той изгонва арменката Мария, насила я постригва за монахиня, а сам се жени за придворната дама Теодота. Теофан Хронист обяснява това със съветите на Ирина. Уж тя искала с всичко това да компрометира сина си, за да може сама отново да дойде на власт. Друг хронист, Кедрин, разказва как патриарх Тарасий се съпротивлява на този неканоничен брак. Но имп. Константин уж иска от него да възстанови идолските храмове, т. е. иконоборчеството. Очевидно сред народа така са били наричани храмовете, изписани при иконоборците със сюжети от езическата митология. Но Тарасий по икономѝя допуска развода и брака и позволява на авва Йосиф, игумен на манастира τῶν Καθαρῶν[2] да венчае новия брак. Това явно беззаконие и политиката на Тарасий не се харесва на монашеската партия, която вижда в Константин VI възможен иконоборец. Може би не без участие на Ирина зилотите-монаси започват да изобличават новия Ирод. Игуменът на Сакудионския м-р Платон и неговите племенници, двамата братя, – Йосиф и Теодор Студити – заедно с всички сакудиоти скъсват църковното общение с Тарасий заради прелюбодейния брак.

Така се е родило и монашеското зилотско движение, обвиняващо Православната църква, начело с Тарасий в прелюбодейна ерес и михианство (от μοίχος). Тарасий обаче се страхувал да бъде строг, за да не надигне глава иконоборческата партия в двореца.

Новата августа Теодота е роднина на Теодор Студит и му изпраща подаръци, но той ги връща. Имп. Константин иска да отиде в Сакудийския манастир, но монасите не излизат да го срещнат. За тази обида на величеството игуменът Платон е арестуван в Константинопол, а братята Йосиф и Теодор са бити с камшици и изпратени в Солун. Но подобна пропаганда на монасите и на думи, и на дело компрометира императора в очите на народа. Грехът на императора се представя като изключително беззаконие, заплашващо византийското царство с Божия гняв. Всичко това работи за Ирина и срещу Константин. Отдясно се формира заговор в нейна полза. И Ирина сама го направлява. Когато в 797 г. Константин се връща от игрите на хиподрома към храма „Св. Мамант” във Влахерна, той е нападнат от заговорници-военни. Той обаче успява да се отскубне и скача на царския кораб, който го отвежда на азиатския бряг. Започва вълнение. Ирина е уплашена за себе си и праща писмо до спътниците на сина си, които са посветени в заговора. Плаши ги, че ще открие тайната и Константин няма да ги пощади. Пред тази перспектива лъжеприятелите на Константин вече решават да го предадат. Отвеждат го в Константинопол, в двореца, в ранното утро на 15 август, Успение Богородично, и го затварят в Пурпурната зала – същата, където се е родил. Именно тук в 9 ч. сутринта той е варварски, жестоко ослепен, скоро след което умира. По думите на летописеца, това е станало по решение на неговата майка и нейните съветници.

Същевременно патриарх Тарасий се освобождава от политическата необходимост да оправдава грешния брак на Константин с Теодота и налага за успокоение на зилотите запрещение на извършителя – авва Йосиф. Ирина отново самодържавно се възцарява (797-802 г.) – първият, но не единствен случай на византийския престол на самодържавие на жена. В този момент възниква и проект Ирина да сключи брак с Карл Велики и да създадат отново единна Корона на обединената империя на Изтока и Запада. Папите все още се смятали за поданици на византийските императори, но реална помощ те все по-често получават от новите крале на Запада. Също и в случая, папа Лъв III (795-816), преживява в Рим големи смутове, без обаче да получи помощ от Константинопол, а само от Карл Велики. И разбираемо, той отстъпва пред молбите на Карл да го венчае с императорския титул. Това се случва в Рим на 25.12.800 г.

Замисълът тук не е създаване на западна Римска империя, а въвеждане на Карл във властта над единната Римска империя. Понеже и древните (4-5 в.) разделения на императорската власт са били мислени в единната империя. В настоящия момент, при свалянето на Константин VI в 797 г., папата и Карл смятат царския трон на единната империя за вакантен, защото единовластието на жена – Ирина, се смята за незаконно. Така, Карл Велики става претендент за властта и в Константинопол, и в целия Изток. В западните летописи след името на имп. Константин VI започват да поставят името на Карл Велики. И в Константинопол се отнасят към това еднозначно: Карл е възприеман като бунтовник от западните провинции против законните василевси. След Ирина в Константинопол при всяко положение биха избрали свой император, без да обръщат внимание на Карл. Затова той е трябвало да помисли как да реализира своята римска власт на Изток. Така възниква планът Карл да се ожени за Ирина. В Константинопол пристигат посланици от папа Лъв ΙΙΙ и Карл с предложение към Ирина да сключи брак с него и да съедини източните и западните провинции. По този начин Карл се надява да получи признание от Византия. На Ирина пък се сторило съблазнително да разшири реално границите на империята в обхвата на епохата на Константин Велики. На власт в Константинопол можела да дойде франкска династия. Самозатвореното обаче гръцко съзнание не успява да вмести тази – може би победоносна – възможност. Отхвърляйки Запада, византийците гледат хипнотизирано само своите гръцки интереси.

За мястото на бездетната Ирина свалилият Ставракий Аеций вече е набелязал своя брат Лъв. Това от своя страна събужда съревнованието между другите патриции. Отново се стигна до заговор срещу Ирина. В 802 г. тя е свалена от престола от патриция логотет (министър на финансите) Никифор (802-811). Лишена от имущество и пратена на остров Лесбос, тя скоро умира (9 август 803 г.) като печална монахиня, макар и без пострижение, отдавайки се на аскеза.

Характерът и съдбата на Ирина поразява не само нас, гледащи към тези събития от дистанцията на времето, но и нейните съвременници. Хронистът Теофан пише, че след свалянето на Ирина „едни се удивлявали, че Бог допуснал изповедница на вярата да падне под такова изкушение. Други пък, като че не вярвали на очите си, мислели, че виждат в сън. Трети, накрая, плакали, спомняйки си нейните благодеяния към тях. И заедно с това проклинали както новия василевс, така и короновалия го – т. е. патриарх Тарасий. А Тарасий, както и всички патриарси, както и цялото византийско общество, е смятал за свой дълг на гражданската лоялност да е в мир с фактическата власт и да я благославя. Казано другояче, те вървели по пътя на делничната аполитичност. В други редки случаи без някаква строга логика въставали срещу узурпаторите, не ги признавали и ги бичували от гледна точка на християнския морал и за това били прославяни като герои. Такова е например в 13 в. отношението на патриарх Арсений към имп. Михаил Палеолог за свалянето на законния наследник Йоан Ласкарис.

Привържениците на Ирина, признателни за възстановяването на православието, не са били взискателни към нея от морална гледна точка и са се стремили да гледат повърхностно на враждата ѝ с нейния син и въобще към нейната политика. Очевидно, смятали, че тези пътища не могат да не бъдат криви. Например, в 801 г. преп. Теодор Студит пише в писмо до императрицата, като я хвали за данъчния закон: „Кажи ни, господарке, откъде се всели у теб такава любов към благочестието, че ненаситно възжела да благоугодиш на Бога и безмерно разшири грижата за душевната и телесна полза на християните? Цялото твое царство се напълни с радост и веселие… Хвалете я всички народи. Величайте я с нас началници и подчинени, свещеници и монаси и целият християнски род. Ти угаждаш на Бога и ти радваш избраните Божии ангели и хората, живеещи преподобно и праведно, богоименита Ирино! Затова всяка уста и всеки език те славят. Истинска слава на Църквата, ревнителка по Бога и поборница за истината”.

Скоро подир смъртта си Ирина е канонизирана. Печалният ѝ подвижнически край налага убеждението за нейното покаяние. Но летописците не забравят трагедията на нейния живот и ги припомнят, подчертавайки контраста с общата ѝ репутация. Така например, Георги Амартол предава разпространената версия за ослепяването на сина ѝ: „Майката на царя приласкала всички, привличайки ги с подаръци на своята страна, и изчаквала удобния случай, за да се възцари сама. И ето, когато царят пристигнал в двореца (15.8.797 г.), привържениците на неговата майка, в отсъствието ѝ от стаята, където се родил, го ослепяват страшно и немилостиво. Тогава помръкнало слънцето за 17 дни, така че корабите блуждаели по морето и всички говорили, че слънцето е помръкнало заради ослепяването на царя”. Доротей Монемвасийски се удивлява на контрастите в личността на Ирина: „О, чудо! Една жена с дете възстанови благочестието! Но тя и стана детеубийца!”.

Старият историк Шлосер се изразява така: „Ирина е религиозна, но у нея, както и у всички жени и разглезени от блестящата обстановка натури, религията е повече средство, отколкото цел”. И припомня Волтер: „Набожността при жените се съединява с любов, с политика и даже с жестокост”.

Низвержението на Ирина успява, тъй като чисто политическите елементи сред аристокрацията смятат нейното управление за неудачно. Манастирите са облагодетелствани, но хазната се изпразва заради намаляването на данъците. Арабите превземат голяма част от Мала Азия, а българите – Тракия.

Превод: Златина Иванова