Ал-Бируни за Благодатния огън на Гроба Господен

Известният ориенталист И. Ю. Крачковский в една от своите работи подлага на анализ разказите на средновековните мюсюлмански автори за чудото на светия огън, слизащ на Велика събота над гроба на Иисус Христос в Йерусалимския храм.[1] Сред тези разкази се намира и пасаж от съчинението Хроника на изминалите години на най-големия средноазиатски учен – енциклопедист, хорезмиеца[2] ал-Бируни (973-1048). Ще си позволя да приведа тук този разказ от статията на Крачковский.[3] Според автора на тази изключително интересна публикация разказът на ал-Бируни, „а и цялото негово произведение имат напълно определена дата – 1000 г. сл. Р. Хр.”.[4]

За съботата преди Великата неделя (на Възкресението) се предава един разказ, от който запознатите с естествената наука са силно смутени и едва ли могат да признаят неговата [истинност]. Ако враговете не преповтаряха така единогласно това, като казваха, че сами са били свидетели, и ако почтените учени и други лица не бяха увековечили случващото се в своите книги, тогава сърцето не би могло да се отнесе към всичко това спокойно.

Сам аз се запознах с това от книгите и слушах за същото от Фараджа, сина на Салих Багдатски. По средата на църквата на Възкресението в Йерусалим [се намира] гробът на Христос, изсечен в една [твърда] скала със сводове; над гроба има купол, над който се издига друг, по-голям. Наоколо скали, върху които се разполагат мюсюлмани, християни и въобще всички, които идват в този ден на мястото на гроба, прекланят се пред Бога и Му се молят от обяд до вечерта. Идват мюезинът от съборната джамия, имамът и емирът на града.

Те сядат при гроба, донасят лампади, които оставят на гроба и гробът бива затворен. Християните вече са загасили своите светилници и лампади и ги оставят загасени, докато не видят, че чист, бял огън запалва лампадата. От нея се запалва лампадата в съборната джамия и в църквите, а след това пишат в столицата на халифата за времето, в което е слязъл огънят. По бързината на слизането му и по това, в коя част на деня става то, се съди за плодородието през годината – колкото по-бързо стане слизането на огъня и колкото по-близо до обеда е то, толкова по-плодородна ще е годината и обратно, колкото повече огънят закъснее със своето слизане и се отдалечи от обеда, толкова по-неплодородна ще е годината.

Този разказвач ми предаде още, че един от управителите на града вместо фитил сложил мед, за да не може той да се запали и по този начин да се разстрои празникът. Но ето, когато се спуснал огънят, се запалила и медта. Слизането на този огън в определен ден от годината заслужава удивление, но още по-голямо удивление заслужава това, че огънят се появява без видим източник. За това, че огънят се появява точно без никакъв източник, не бива да се съмняваме, тъй като съществува [удовлетворяващ] всички условия за истинност разказ за църквата в едно от селата в Египет: светият огън е бил видян от хора, чиито думи заслужават доверие, чието мнение има тежест и е заслужило доверие и от които не може да се очаква каквато и да било измама, и самите те не могат да бъдат измамници.

И ето [такива хора] разказват, че в тази църква има подземие, към което водят приблизително двайсет стъпала; там в подземието има трон, под който [лежат] мъж и дете, завити в килим.[5] Над трона има мраморна ваза, вътре в която има стъклен съд, а в него меден фитил, вътре в който има ленен фитил. Запалват го и маслото[6] се излива в стъкления съд, така че той скоро се напълва с масло, което след това тече в мраморната ваза. Този елей се използва за нуждите на църквата и нейните лампади.

Ал-Джейхани разказва, че веднъж дошъл един заслужаващ доверие човек; той извадил стъкления съд от вазата и излял всичкото масло, което се намирало вътре във вазата и в стъкления съд и загасил фитила, а след това върнал всичко в предишното му състояние с изключение на маслото, вместо което сложил свое масло. Той също така сменил фитила с друг и го запалил отново. Веднага маслото започнало да се появява и изпълва стъкления съд, а след това потекло в мраморната ваза, без никакъв видим, материален източник. По неговите думи, когато изпод трона махат умрелите,[7] огънят загасва и маслото спира да тече.

По думите на жителите на това село жените, които подозират, че са бременни, взимат оттам мъртвото дете и го слагат до утробата си. Ако тя е действително бременна, то детето в утробата й започва да играе при досег с това дете. Ако жената не почувства движение, значи не е бременна…[8]

Да обърнем внимание на заключителния пасаж на Крачковский. Като изследва текста на ал-Бируни, той пише: „Би било желателно, разбира се, тези ценни съобщения за Благодатния огън да не стоят така отделено, но в случая дори само големият авторитет, който има ал-Бируни, им придава значителна сила. Във всеки случай неговото съобщение за Благодатния огън е най-важно в редицата на арабските свидетелства не само поради своята древност, но и по своето вътрешно достойнство. Неговото отношение към описвания обряд прибавя ценна черта към характеристиката на автора: в негово лице виждаме пример на внимание и толерантност към чуждата религия – нещо, което едва ли можем с лекота да открием в християнското средновековие по отношение на исляма и мюсюлманите”.[9]

Заедно със справедливите бележки на Крачаковский за толерантното отношение на ал-Бируни към чуждата за него религия, струва ми се, че е възможно и друго предположение.

Когато средновековният мислител е писал страниците на своето произведение с разказа за обряда на слизането на Благодатния огън, лъчите на тази чудодейна стихия, освещаващи нейния култ в Хорезъм – родината на учения, естествено са отслабвали, отстъпвайки място на новото учение на Мохамед. Усещането, че са съществували остатъци от този култ на различни места в Хорезъм се поражда от съобщенията в същото творение на ал-Бируни за домове на огъня сред жителите на ранномюсюлманския град Согда. Авторът на Хроника на изминалите години, който е написал своето съчинение – да отбележим, на арабски език, – видимо е преживявал вътрешно, като е виждал как вятърът на времето отнася символа на доскоро устойчивата вяра на неговия народ. В този смисъл неговият разказ за Благодатния огън на християните стои като израз на съжалението на учения за загубата от страна на съобщниците му на обекта на тяхното доислямското трепетно служение. Създава се впечатлението, че историята за слизането на Благодатния огън у християните се явява сам по себе си опит да се напомни на опонентите за култа към огъня и да се обясни, защо в родната за него среда тази стихия в продължение на хилядолетия е била обект на благоговейно отношение. Разказът на великия хорезмиец за обряда на слизането на Светия огън в празнуваната от православните Велика събота е не просто демонстрация на проявата на всенародна вяра. В нея са скрити и мотивите за почтителното отношение, което огънят заслужава като стихия на миросъздаването. Умозрително това са и мисловните извори, от които се е хранил култът към огъня в света, към който ученият принадлежи.

Както ни се струва, отчасти такова разбиране обуславя другата, различна от останалите мюсюлмански автори позиция на ал-Бируни по въпроса за слизането на Благодатния огън под сводовете на храма на Възкресението в Йерусалим. Той не полемизира с онези, които наричат чудото „трик”. Средновековният учен говори откровено, че той сам не е бил очевидец на описваното от него събитие и че изложеното му е известно от разказите и книгите. За него е важно преди всичко читателят да почувства, как огънят от устойчив символ в религията и вярата на зороастрийците се превръща в олицетворение на възмездието в исляма (сравни представите за огъня като символ на адските мъки в християнството, юдаизма и индуизма). Символът на въздаянието, разбира се, е метафора на огъня. Напълно е възможно в нея да се крие концепцията за стихиите на миросъздаването, в основата на която лежи представата за очистващата сила на този природен елемент - не само от скверността, но също така и от греховете и грешниците. В митологията, например, при иранските народи огънят е не само символ на социалното очистване, той се явява и като функция на природната пурификация.[10]

Лаконичният разказ на ал-Бируни се оказва много богат по отношение на вътрешния смисъл. Съдейки по него, ученият напълно разбира, че в исляма, заедно с посочената съществува и друга представа за огъня: тя е благословена стихия. В Корана, а също така в ислямския мистицизъм (това се усеща и във философските концепции на исляма) светлината се признава не само за атрибут, но и за същност на Бога-Творец. В този смисъл концепцията за огъня в учението на Мохамед се съотнася към възгледите на доислямските иранци за този елемент на природата. Така например в един от стиховете на Корана се казва: „Аллах – светлина на небето и земята. Неговата светлина е като ниша; в нея е поставен светилник; светилник в стъклен съсъд; стъкленият съсъд е като блестяща звезда. Запалва се той от дърво благословено – маслина, нито източно, нито западно. Маслото на маслината е готово да се възпламени, въпреки че до него не се е докоснал огън. Светлина на света!” (Коран 24:35).

Интересно е да отбележим, как текстът на кораничната сура напомня някои детайли от чудото със слизането на Благословения огън над Гроба Господен на Велика събота според описанието на ал-Бируни. Сравни, например, „стъклен съд (съсъд)” – масло, което е „готово да се възпламени, въпреки че до него не се е докоснал огън”.

Превод: Венцислав Каравълчев