Императорът и апостолите: храмът и мавзолеят

Управлението на имп. Константин І Велики без съмнение е най-важният обрат в историята на Църквата. От незаконна религия – illicita – християнството се превръща в търпяно и даже поощрявано от властта вероизповедание. Християните можели вече да заемат без страх всички официални длъжности. Кръщението на самия Константин е кулминацията на влизането на Църквата в pax Romana.

Раннохристиянските апологети не просто призовават принцепсите да узаконят тяхната вяра, но и сами, на свой ред, признават законността на императорската власт и нейния висш произход. Сега, когато властта най-накрая е влязла в диалог с Църквата, последната трябва да изработи своето ново отношение към държавата и нейната глава, които от врагове внезапно се превръщат в партньори и даже членове на нейното тяло. Промяната на външния статут е трябвало да доведе със себе си и вътрешни корективи. Засилването на сакрализацията на императорската власт е характерно за цялата епоха на домината. По-важно от опитите на отделните монарси да се уподобят на богове или герои (например, Хелиогабал на слънцето, а Комод на Херкулес) е развитието на култа към гения на императора, довел до обожествяване вече не само на покойния, както преди, но и на живия принцепс. От върховен жрец, pontifex maximus, императорът се превръща в жив бог, деклариращ това по един или друг начин – според собственото си разбиране за скромност.

Признаването на християнството принуждава властта да се обърне не само към поданиците езичници, както преди, но и към немалобройните християни. Константин, който остава почти до края на живота си некръстен, активно участва в делата на Църквата, намесвайки се в най-различни въпроси – от дисциплинарни (проблемът за отпадналите при гоненията) до догматически (арианският спор). И тук той е длъжен да запази обективност – обкръжен от ариани, той санкционира антиарианския Никейски събор. Императорът решава църковните проблеми като светски управител, грижещ се за благото на своите поданици, но и Църквата, от своя страна, е принудена да намери място за него в своето устройство. Именно на търсенето на официално лице на властта по отношение на християнството, както и на статут на императора в Църквата, са били посветени трудовете на Константиновото обкръжение.

За обожествяване на императора в Църквата не е можело да стане и дума: идеята за единствения Бог е изстрадана в борба с античния политеизъм и синкретизъм. Що се отнася до светците, то в началото на 4 в. все още е жива идеята на ап. Павел за светостта на всички членове на Църквата – на това се дължат и горещите спорове по въпроса за приемането на отпадналите при гоненията, които са загубили своята святост. От друга страна, още от първите векове започва да се формира понятието за светеца, близко до съвременното – като за починал член на Църквата, чиято святост е очевидна за света и към когото може да се прибягва с различен вид молби – като към ходатай пред Бога. Практически единственият начин да се яви нечия святост е тя да бъде засвидетелствана. Мъчениците: μάρτυρες (свидетели) и ὁμολογηταί (изповедници) потвърждават своята святост чрез своя живот и смърт и са мнозинството от светците в първите три века от съществуването на Църквата. Но е било твърде проблематично императорите да бъдат причислени към тяхната категория.

Оставала и още една категория светци: апостолите – ученици на Христос, които са проповядвали Евангелието по цялата вселена. Много лесно се забелязвал паралелът между тях и Константин – открил за империята светлината на християнството, което по-късно се проявява в култа към равноапостолните царе. Но апостолите са на върха на йерархията на светците и причисляването на императора към тях е трябвало да се направи много изкусно, за да не предизвика протести срещу претенциите за такъв висок ранг.

Изглежда именно това е била идеята, залегнала в основата на константиновата концепция за столичния храм на апостолите. Замислен като мавзолей на Константин, подобен на този на Август в Рим и др. под. съоръжения. Забраната за погребения в чертите на града е нарушен фактически не от Август, чийто мавзолей се е намирал зад стената на Сервий, а от Траян, чиято урна е поставена на неговия форум пред храма на Марс Отмъстителя – от тогава императорите започват да се приравняват с античните герои, които и според римското право (Ромул и Нум), и според гръцкото могат да се погребват в границите на града. Така оригиналността на замисъла на Константин се състои в съвместяването на храма и мавзолея, което досега не е съществувало – християнските мавзолеи в Рим са редом до храма.[1] Възможно е тази така необичайна идея все още да се е вписвала в рамките на представите на епохата, когато публичното строителство на църкви, още повече държавното, преживява период на младенчество. Още не е развита концепцията за наземни гробници на светците: познат е само един доконстантинов мартириум.[2] Двусмислието на императорския замисъл е предадено най-добре от главния идеолог на неговото управление – Евсевий Кесарийски.

Всичко това императорът посвещавал на паметта на апостолите на нашия Спасител, за да я увековечи пред всички. Но освен това той строил и още нещо, имайки наум онова, което в началото е било скрито, но към края става понятно за всички. И така, той приготвил сам за себе си това място за неизбежното време на своята кончина, грижейки се, щото собственото му тяло след смъртта да стане съпричастно на почитта към апостолите благодарение на неговата изключителна ревност за вярата, за да може и след кончината да се удостои с техните молитви, които ще се извършват тук в чест на апостолите. Затова той заповяда тук да се провежда и църковна служба, а по средата постави престол. И ето, той издигна веднага дванадесет гробници, истински свещени паметници в чест и памет на апостолския лик, а по средата постави своя саркофаг, от двете страни на който се намираха по шест апостолски. И всичко това, както казах, той благоразумно замисляше [за мястото], където трябва благолепно да лежи неговото тяло, когато той завърши живота. Но отдалеч и отрано представяйки си това, той посветил на апостолите този храм, вярвайки, че паметта за тях ще донесе и на него самия душевна помощ и полза и Бог не би го лишил от това, което той молитвено очаква от тях.[3]

Както отбелязва Евсевий, идеята на Константин е зреела отдавна и е станала ясна не веднага, а постепенно, вече към края на строителството, т. е. зданието е замислено от самото начало като паметник на василевса и така и се строяло, но пълното въплъщение на замисъла е достигнато едва при завършителните работи – неговата същност, както изглежда, се е състояла в иконографската програма – Константин сред апостолите. Тя едва ли е намерила словесен израз – яснотата на идейния подтекст е кореспондирала с двусмислената екзегеза на Евсевий. Като използва многозначността на гръцкия език (obiectivus и subiectivus), придворният историограф на императора пише така, че всяка негова фраза може да се разбира двояко. Как трябва да се разбира, например, „τῆς τῶν ἀποστόλων προσρήσεως κοινωνὸν τὸ ἑαυτοῦ σκῆνος μετὰ θάνατον προνοῶν”? Че тялото му ще почита апостолите, заедно с вярващите, или че тялото му ще бъде почитано заедно с апостолите? Или „Ὡς ἂν καὶ μετὰ τελευτὴν ἀξιῶτο τῶν ἐνταυθοῖ μελλουσῶν ἐπὶ τιμῇ τῶν ἀποστόλων συντελεῖσθαι εὐχῶν”? Той ли ще бъде по някакъв начин причастен на молитвите към апостолите или всички ще се молят и на него, и на апостолите? Константин между апостолите е можело да бъде възприеман различно: и като тринадесети апостол и даже като Христос (например в сцената traditio legis, която изобразява придворна царемония). Не бива да забравяме, че напрежението на подобна позиция отслабва от факта, че за разлика от саркофага с реалното тяло на императора, гробниците на апостолите са кенотафи: Евсевий не споменава нито дума за желанието на Константин да пренесе в храма „Свети апостоли” истинските останки на апостолите (единственото свидетелство за това от Павлин Нолански е недостоверно и противоречи на цялата останала традиция). Монархът се е нуждаел само от паметник, възвеличаващ властта на принцепса и това му желание се въплъщава с неговата смърт и погребение.

Нееднозначността на константиновия проект е изкусно подчертана и в сцената с погребението, която отново има двойствен – държавно-църковен, характер.[4]

Когато те пристигнали в храма на апостолите на Спасителя, положили тук гроб. И новият император Констанций, като че почитайки баща си и със собственото си присъствие и на събралите се при него, извършил необходимите почести. А когато си тръгнал заедно с военните отряди, по средата застанали Божиите служители с множество благочестив народ и изпълнили молитвено богослужение. И ето тук блаженият, лежащ на висок подиум, бе прославен, а множеството народ заедно с Божиите свещенослужители съвсем не без сълзи, но, напротив – с най-голям плач, възнасяли към Бога молитви за императорската душа, изпълнявайки това, което бе желано от боголюбивия [император], понеже и в това Бог прояви благоволение към Своя служител. Защото наистина и неговият край даде царството в наследство на неговите любими и родни синове, и в устроеното от самия него място бе почетен с помен заедно с апостолите. Така че още от сега може да се види, как обиталището на неговата трижди блажена душа се прославя чрез почитанието на апостолите и се съединява с Божия народ, сподобява се с божествените постановления и тайнственото служение и се наслаждава на причастността към блажените молитви, получавайки Царство и след самата смърт.[5]

Константин е уж поменаван с апостолите и се наслаждава на причастността към молитвите, но заедно с това народът се моли и за неговата душа и той е постоянно съединен с Божия народ, т. е. с верните. Явно е намерена някаква форма на поменаване на Константин, при която са се извършвали молитви за упокоение на душата му, но едновременно с това името на императора се е споменавало в литиите веднага след апостолите, които, както е известно, са първи между светците: в това е смисълът на императорския указ за богослужението в храма на апостолите. И досега в поменната молитва на Евхаристията се изброяват по ред целия видим и невидим свят: от светците до обикновените християни. Тук трябва да припомним, че Константин се е кръстил само три дни преди смъртта си и затова неговата душа, очистена в „банята на пакибитието”, е могла да се смята почти за безгрешна, а значи и достойна да е заедно с апостолите. И така, не е изключено да имаме работа с отдавна замислен и добре подготвен от самия император негов последен изход, и едновременно – първа стъпка за среща с вечността. Не по-малко важно е, обаче и това, че синът на Константин е бил съгласен с това и е взел участие във всичко, придавайки на храма на апостолите нов статут – на императорски храм-мавзолей.

Но ролята на Констанций ΙΙ в историята на този храм не се ограничава само до участието му в погребението на неговия баща. Различни източници му приписват и самото построяване на храма. Всички – Йоан Зонара, Прокопий Кесарийски, Николай Месарит, Константин Родоски и др. – се позовават вероятно на Църковна история на Филосторгий. Интересуващият ни пасаж е достигнал до нас в две парафрази: Първата е у Патриарх Фотий:

От Ахея той [Констанций] пренесъл също така апостол Андрей в храма, който сам построил и който обичайно носи името на апостолите. Близо до него той издигнал и гробницата на баща си. Също така пренесъл от Ахея евангелист Лука в същия храм, както и ап. Тимотей от Ефес Йонийски – в същия този славен и честен храм.[6]

Другата парафраза се е запазила в „Мъченичеството на св. Артемий”, където, като арианин, Филосторгий не е споменат.

И почитайки бащиния гроб, той [Констанций] въздигна величествен храм за поклонение и, пренасяйки апостол Андрей от Ахея, както казах по-горе, го положи там, а също и евангелист Лука пренесе от същата Ахея и Тимотей от Ефес Йонийски.[7]

И тъй като свидетелството на Евсевий за издигането на храма на апостолите от Константин едва ли може да бъде подложено на съмнение, то обикновено се предлага хармонизиращата хипотеза за преустройство на бащината църква, извършено от Констанций. Впрочем не е изключено и това, проариански настроеният Филосторгий да припише съзнателно на арианина Констанций изграждането на толкова велик храм. Освен това Евсевий никъде не казва пряко, че Константин е успял напълно да завърши постройката, така че Констанций съвсем реално може и да се окаже завършител на бащиното начинание и затова да се смята за строител на храма.

Вероятното участие на Констанций в построяването на храма „Св. Апостоли” се потвърждава косвено и от друга група източници, която обаче отнася това събитие към края на неговото управление. Става дума за описанието на трагичните събития от края на констанциевото управление, които описват много от историците: Сократ Схоластик, Созомен, Теофан Изповедник, Кедрин. Като най-пълна ще приведем само версията на Сократ.

Зданието, където бил саркофагът, в който лежало тялото на василевса Константин, било заплашено от срутване, поради което и посетители, и служители, и молещите се [в храма] пребивавали в силен страх. И ето [патриарх] Македоний решил да пренесе костите на императора, за да не бъде затрупан гробът му от останките. Разбирайки за това, народът се опитал да му попречи, казвайки: „Не бива да пренасяме костите на императора, защото то е същото като гробокопачество”. Веднага народът се разделил на две партии: едните казвали, че пренасянето никак няма да повреди тялото, а другите смятали това за нечестиво. Събрали се и привържениците на „омоусийското” направление и се противопоставили на случващото се. Но Македоний, не обръщайки никакво внимание на тези, които му възразявали, пренесъл тялото на императора в църквата, където лежало тялото на мъченика Акакий. Когато това се случило, множество народ, който мислеше различно, се стече в тази църква, и като се скарали между себе си, без да се колебаят, влезли в ръкопашен бой. И имало много умрели, тъй че дворът на тази църква се оказал пълен с кръв, а тамошният кладенец започнал да прелива от кръв; тя потекла и по съседния портик до самия площад. Разбирайки за това нещастие, императорът се разгневил на Македоний и за убитите, и за това, че дръзнал да премести от мястото му тялото на неговия баща без неговата [на Констанций] воля.[8]

Теофан[9] поставя това събитие преди 360 г., когато е свален патр. Македоний, но Созомен[10] прави важното пояснение, че тогава императорът се е намирал на Запад. И така, описваното събитие се отнася във времето до края на 359 г., когато Констанций се връща в столицата, а санкциите против патр. Македоний са в тесния промеждутък от края на 359 г. до средата на 360 г., когато василевсът се отправя на персийския поход, откъдето така и не се завръща. Датировката се потвърждава и от наличието на причина за възможното срутване, а именно земетресението от 358 г., разрушило Никомидия.

Остава неясно, кое е подбудило Македоний да пренесе тялото на Константин от храма „Св. Апостоли”. Най-вероятно тук не става дума за реална почит към великия император, а за удобен повод да го направи знаме на своята партия. И изобщо, според римското право чуждите останки са неприкосновени; за да бъдат пренесени, се е изисквала санкцията на великия понтифик и е възможно, като столичен епископ, Македоний да е поел тази функция върху си при отсъствието на императора. След като низвергва Македоний заради дръзкото деяние, Констанций най-вероятно връща и тялото на баща си на старото място.[11]

Но храмът е бил в плачевно състояние, а скоро след свалянето на Македоний, в 360 г., Констанций е принуден отново да напусне столицата – този път на Изток. Там той разбира за провъзгласяването на Юлиан за август и се връща на Запад, но така и не успява да влезе в сблъсък с узурпатора и умира в Тарс, на 3 ноември 361 г. Приемникът му Юлиан Отстъпник, водещ проезическа политика, естествено не би понечил да пипа тялото на Константин Велики, но и не е имал никакъв интерес да възстановява храма в неговите богослужебни функции. Християнинът Йовиан, по време на осеммесечното си управление, пребивавайки основно на Изток, също не успява да обнови храма. През първите години на своето управление Валент се занимава с борба с Прокопий (365-366) и с война с вестготите (367-369), и възобновеният храм „Св. Апостоли” е осветен едва в 370 г., за което четем в Пасхална хроника и други източници.[12] Забавянето на жителите на Константинопол при възстановяването на храма се обяснява с характера на сградата като императорска гробница и по този начин влизаща в правомощията на василевса, който единствен може да предприема тук строителни дейности: случаят с Македоний, навлязъл в тази опасна област, е трябвало да научи останалите да бъдат предпазливи.

До нас почти не достигат сведения за облика на храма в периода между неговото обновяване в 370 г. и юстиниановото преустройство. Св. Григорий Богослов[13] споменава за „кръстообразни страни” на църквата. Най-важно за нас е свидетелството на св. Йоан Златоуст, което се повтаря два пъти в неговите проповеди: в омилиите срещу юдеите и в тълкуванието на Второ послание до коринтяни:

И така, ще дръзнеш ли ти, кажи ми, да наричаш мъртвите [светци] Владико, Чиито служители, дори починали, стоят по-високо от царете на вселената? И това може да види всеки не само в Рим, но и в Константинопол. Защото и тук детето на Константин Велики сметна, че го е почело с велика чест, полагайки го в преддверието на рибарите. И каквото са вратарите в двореца на царя, така са в гробницата на рибарите царете. И те, като истински владика, лежат вътре, а онези, като чуждоземци и съседи, са щастливи, че им е отредена вратата в двора, показвайки по този начин и на невярващите, че и при възкресението значението на рибарите ще бъде голямо.[14]

Думите на Златоуст не оставят съмнение, че към началото на 5 в. тялото на имп. Константин се е покоило вече не в центъра или даже не във вътрешността на храма, – както е замислял самият негов създател, – а в някакво предверие. Това решение св. Йоан приписва на самия Констанций, но е малко вероятно той да наруши желанието на баща си при погребението; едва ли би се решил да отстъпи от бащиното завещание в критичния момент на разделянето на империята. Следователно тази десекрализация на бащините останки, ако въобще е била предприета от Констанций, то най-вероятно е била във връзка със земетресението от 358 г. и поради действията на Македоний.

Остава да отговорим на още един въпрос: свързано ли е преместването на тялото на Константин с пренасянето на останките на апостолите Андрей, Лука и Тимотей в храма „Са. Апостоли” пак от Констанций през 357-358 г.?[15]

На този въпрос Р. Краутхаймер отговаря еднозначно: „Те [програмните идеи на Константин] шокирали православните християни дотолкова, че в 359 г. неговият син Констанций преместил саркофага при първия удобен случай в храма на св. Акакий. След това той бил пренесен в мавзолея-ротонда”.[16] Помним обаче, че императорът в онзи момент се е намирал вече две години на Запад и че идеята за преместването е принадлежала на Македоний, така че партиите на привържениците и противниците на пренасянето на останките са възникнали едва по време на спора и в крайна сметка самият василевс низвергнал патриарха за покушението срещу покоя на умрелия.

Разбира се, можем да мислим, че Констанций просто се е възползвал от удобния момент, за да отдели императора от апостолите. Към това би могло да го подтикне и мнимото изпълнение на замисъла на баща му – да напълни кенотафите с мощите на апостолите, след което тънкият идеен баланс, описан от нас по-горе, е можело да бъде нарушен. Ще рискуваме обаче да предположим, че поставянето на Константин извън стените на храма е предизвикано изключително от практически нужди: вътрешността на зданието е била силно повредена и е изисквала ремонт. Последният завършва едва в 370 г., когато управлява вече третият император след Констанций, а останките на Константин остават там, където ги е върнал неговият син.

Дали през 358 г. мощите на апостолите са били погребани в самия храм или не,[17] било ли е помещението с тялото на Константин извън стените на храма случайно или преднамерено? При всяко положение Златоуст вече разбира получилата се ситуация – апостолите в храма, а императорите – в преддверието, – като абсолютно закономерна. Макар в неговите беседи да има силен елемент на нападки против императорската власт, но самото състояние на нещата ни кара да мислим, че василевсите са били принудени да се съгласят със своето ново място в системата на църковната йерархия. Още повече, излиза, че привилегировано в сравнение с императорите място получават и столичните епископи, които са погребвани вътре в „Св. Апостоли”, близо до мощите на апостолите.

Друг резултат от преместването на тялото на Константин е можело да бъде и оформилата се впоследствие планировка на императорския некропол в храма „Св. Апостоли”.[18] Ето как я описва Константин Багрянородни в 10 в.:

За гробниците на императорите, намиращи се в храма на светите Апостоли

Хероон на светия и велик Константин

Първи на изток е порфирният, или римски, саркофаг на свети Константин, където той лежи заедно със своята блажена майка Елена. Другият порфирен римски саркофаг е, където лежи Констанций, син на великия Константин. Другият порфирен римски саркофаг е, където лежи Теодосий Велики. Другият зелен херакски саркофаг е, където лежи Лъв Велики. Другият порфирен римски саркофаг е, където лежи Маркиан със своята жена Пулхерия. Другият зелен тесалийски саркофаг е, където лежи император Зенон. Другият аквитански саркофаг е където лежи Анастасий Дикор със своята жена Ариадна. Хероонът на Юстиниан Велики… Южният портик на същия храм. Тук лежат саркофазите на Аркадий, неговия син Теодосий и майка му Евдоксия. И гробницата на Аркадий се намира на юг, на Теодосий от север, а на Евдоксия е източнна – всички порфирни или римски.

Северният портик на същия храм

В този портик, намиращ се на север, стои цилиндричен саркофаг, където лежи нещастното и мерзко тяло на Юлиан Отстъпник, по цвят порфирен, или римски. Друг профирен или римски саркофаг е, където лежи тялото на Йовиан, управлявал след Юлиан.[19]

И така, според порфирородния енциклопедист са съществували четири места на погребение на императорите: херооните на Константин и Юстиниан (и двата на изток), а също южният и северен портици на храма, при това в юстиниановия мавзолей не са лежали василевсите, живели преди самия строител на новия храм „Св. Апостоли”. Ако всички тези императори до Юстиниан са лежали заедно (в храма или в мавзолей), то защо при преустройството на храма те са били разпределени по такъв странен начин? Разбираемо е, защо е отделено тялото на Юлиан, но защо с него лежи благочестивият Йовиан? А защо е обособено семейството на Аркадий – при това Пулхерия е положена в основния мавзолей? Според нас, такъв ред не може да съответства на нищо друго, освен на разположението на погребенията в различни части на храма, преди втория, осветен в 370 г.

Важно е да отбележим, че Юлиан и Йовиан, от една страна, и Аркадий, Теодосий ΙΙ и Евдоксия, от друга, лежат по някаква причина не в отделни мавзолеи, а в портиците. Не възпроизвеждат ли всички тези съоръжения, мавзолей и два портика, по някакъв начин реалиите от стария храм? Наистина, портиците са можели да се приспособят към ръкавите на кръстообразния храм, поне от двете страни, макар че е трудно да си представим, че централният вход не е имал портик. Да предположим, че Констанций е поставил саркофага на своя баща в източната страна на храма, за се да избегне повредата от обломки от сградата. Първоначалната ориентация на храма не ни е известна, но отчитайки преобладаващата в 4 в. практика за западна ориентация на храмовете, е логично да предположим, че тук е налице не избор на по-почетната страна на света, а типичната за императорските погребения в Рим от този период – например Санта-Констанца и др.[20] – практика мавзолеят да се изгражда при централния, източен вход на храма. След Константин в същия този източен портик е естествено да се появи и погребението на самия Констанций, вероятно симетрично – от другата страна на вратата. Юлиан и Йовиан са по подобен начин другата двойка императори от южната страна (от тази страна са разположени и повечето гореописани римски мавзолеи), вероятно също симетрично на входната ос. Теодосий I, починал в Милано, е положен по някаква причина (например, да се подчертае връзката му с управителите на неразделната империя) редом с Константин и Констанций, но Аркадий с Теодосий ΙΙ отново образуват двойка – този път на север. На запад, от страната на олтара, най-вероятно не е имало портик и затова всички останали василевси се оказали в основния некропол на изток: Маркиан, Лъв Ι, Зинон и Анастасий I.

Това разположение на императорските саркофази съответства на думите на св. Йоан Златоуст за техните функции при вратите на храма. По този начин пренасянето на тялото на Константин от центъра на „Св. Апостоли” в преддверието на храма е продължавало да влияе върху образуването на необичайната (и непрестижна за василевсите) схема на разположение на императорските саркофази.[21]

Но и самото ново освещаване в 370 г. е можело да повлияе, според нас, на една от най-важните византийски царемонии. Става дума за чина на освещаване на храма. Първите писмени сведения за него се отнасят към началото на 6 в. – епохата на имп. Юстиниан. Йоан Малала[22] и Теофан Изповедник[23] го описват така: с мощите на колене патриархът отива на императорската колесница към храма, където на входа го среща императорът. За нас е важно, че именно такъв чин е извършен след преустройството на „Св. Апостоли”. Но колко древен е той?

Церемонията е изобразена на знаменитата слонова кост от съкровищницата на Трирския храм: множество изследователи[24] я обозначават като пренасяне на мощи, но нейното изображение, включително до най-малките детайли, напълно съвпада именно с гореописания чин на освещаване на храма. В полза на това говори и още един детайл: строителите на покрива на храма, един от които слиза по стената, трябва да символизират това, че сградата е току-що завършена. Присъствието в този чин на императора и на неговите колесници с голяма вероятност го характеризират като столичен, а изображението му като базилика е характерно именно за доюстиниановия Константинопол. По този начин Трирската пластинка, а следователно и самият чин на освещаване на храма са възникнали преди 6 в.

Известно е, че в основата на много византийски церемонии лежи историческо събитие. Какво е могло да послужи обаче за начало на гореописания чин? Първите пренасяния на мощи в империята започват при Констанций, а императорът не участва лично в нито едно от тях (пренасянето на реликви в „Св. Апостоли” не е било свързано с освещаването на храма). Първото събитие, което отговаря на поставените критерии, е тъкмо освещаването на „Св. Апостоли” в 370 г. От една страна, позицията на василевса в тази царемония, при вратите, е естествена, понеже в античността императорската постройка се е откривала чрез докосване от ръката на принцепса на вратата. От друга страна, Камерън[25] справедливо отбелязва, че императорът отстъпва тук една от своите важни регалии – колесницата, на мощите и патриарха, а сам той посреща процесията, стоейки на земята. При желание в този факт може да се чуе отзвук от историята на „Св. Апостоли”: мястото на василевса е при вратата („преддверието” на св. Йоан Златоуст), а в центъра на вниманието са мощите на апостолите.

Нека обобщим. В първата половина на 4 в., която е белязана от голяма криза на императорската власт в Римската империя, Църквата се отказва от двусмислените и като цяло полуезически константинови схеми и лишава, всъщност, принцепса от място в небесната йерархия. Висшето щастие за императора, според Златоуст, е да лежи в нозете на обикновените рибари, които са най-близкото обкръжение на престола на Всевишния. Такова положение на нещата се забелязва и в следващите столетия както при погребенията на василевсите, така и в тяхната роля в някои церемонии. Даже канонизацията на св. Константин и св. Елена като равноапостолни, гарантираща на монарсите достъп до сонма на светците, не променя ситуацията: всички следващи опити от този род остават или на ниво официална идеология (канонизацията на имп. Юстиниан или Пулхерия), или в периферията на народното благочестие (например, Маврикий или Никифор Фока). Императорът, независимо дали жив или мъртъв, не е бил сакрализиран от Църквата като неин член, а само като светски управител – тази антитеза намира своето окончателно оформяне в юстиниановата идея за симфонията.

Оказала се пред лицето на сложен избор по пътя на своите взаимоотношения с официалната власт, обусловено от дълбокия прелом от началото на 4 в., Църквата в продължение на столетие успява – не без намесата на случайни фактори и странични обстоятелства – да изработи учението за своето място в света: отделяйки земното от небесното, императора – от апостолите, мавзолея – от храма.

Превод: Златина Иванова