Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Парадоксите на паметта

Сряда, 04 Март 2015 Написана от Полтавски и Кременчугски архиеп. Филип (Осадченко)

Archbishop Phillip_OsadchenkoВаши Високопреосвещенства и Преосвещенства! Всечестни отци! Скъпи братя и сестри! Дами и господа!

Днес ние сме се събрали на Успенските четения, за да обсъдим едно удивително важно явление от битието на света – паметта. От всички други именно то е, може би, изпълнено с най-много явни и тайни противоречия и е съпроводено от различни най-удивителни и тайнствени феномени. Нека ми бъде позволено да кажа няколко думи за някои от тях днес.

Да приемем, че феноменът е явление, което може да бъде постигнато на основа на опита. Но именно опитът от църковния живот, от преживяването и от вдъхновеното осмисляне на Библията ни дава удивителен по обем материал, за постигане на явление като паметта. Главният от феномените на паметта, струва ми се, е, че в църковна и в светска употреба тя представлява в действителност две различни понятия – също както, когато е отнесена към Бога и към човека, тя разкрива две различни нива на отношения.

Паметта – както в психологическото, така и във философското си разбиране, ако говорим за нейното „човешко измерение” – е само „запечатване и възпроизвеждане на минал опит, едно от свойствата на нервната система, изразяващо се в способността да се натрупва и запазва информация за събития от външния свят и в способността тази информация да бъде многократно въвеждана в сферата на съзнанието и поведението”. Такова е школското определение за памет.

Съответно на това, за естественонаучното, антропологичното разбиране паметта предполага и съществуването на своя антипод – забравата, безпаметството. Достатъчно често по отношение на човека думата се употребява в това значение в Св. Писание.

В библейско-богословска словоупотреба обаче паметта не е просто „фиксиране на събитието с възможност за неговото възпроизвеждане” под една или друга форма. В библейски смисъл паметта има дълбоко битийно измерение и означава някаква извън-времева причастност на една личност към битието на друга и въобще причастност на личността към другото, причастност на битие към битие. И нещо повече – този особен вид съпричастност има за своя причина Бога.

Нека приведем няколко от типичните библейски изрази: „И спомни си Бог за Ноя и за всички, … които бяха с него в ковчега; и напрати Бог вятър на земята, и водите престанаха” (Бит. 8:1); „Спомни си Бог за Авраама и изпрати Лота изсред съсипните” (Бит. 19:29) и „И спомни си Бог за Рахил, и послуша я Бог, и отвори утробата ѝ” (Бит. 30:22).

Разбира се, подобни изказвания, отнасящи се към конструкцията Спомни си Бог, нямат абсолютно никакво отношение към светското разбиране за паметта и неговото човешко измерение. Не можем и да дръзнем да си помислим, че до този момент Бог е бил „забравил” за Ной, че „не е помнил” Авраам или пък е бил „позабравил” за Рахил – не можем, тъй като Църквата е убедена в Божието всезнание и в това, че Той винаги помни човека като венец на Неговото творение. В този случай ние говорим за особена Божия грижа, за движение на любящия Бог, изливащ Своите щедрости върху Своето творение. „Бог си спомня” за нещо означава, че Той проявява Своята особена грижа и действието на Своя промисъл по отношение на някое от Своите творения.

Св. Йоан Златоуст отбелязва: „Нека разбираме благоприлично, възлюбени, тези слова, а не в грубия смисъл, в който е свойствено да ги разбира немощната ни природа. Този израз – „спомни си” – е недостоен, отнесен към Божието същество, но от гледната точка на нашата немощ е подходящ. Какво означава „спомни си”? Означава, че Бог се е умилостивил към праведника, който живее в ковчега, че го е съжалил, когато той е бил в толкова притеснено и трудно положение, и не е знаел, ще се свършат ли неговите бедствия… Не без причина божественото Писание е казало: „И си спомни”. Тъй като обаче по-горе то вече ни е показало свидетелството за праведника на Самия Бог, Който е казал: „Влез… в ковчега, защото тебе видях праведен пред Мене в тоя род” (Бит 7:1), затова сега говори: „И спомни си Бог за Ноя”, т. е. спомни си за свидетелството, което е дал Сам за него, и няма да остави задълго праведника без внимание, но, забавяйки до тогава, докато онзи може да понесе, накрая му дарува Своята благодат”.

В древноеврейската дума „помня” (zakhar) се подразбира, наистина, не просто спомняне в човешкото му измерение, но също така и действие, основано на предишно задължаване (Бит. 9:15; 19:29; 30:22; Изх. 2:24; 7:6; Лука 1:72-73) – не обикновено спомняне в човешкото му разбиране. Дълбоката библейска дума има множество оттенъци – това е и „спомняне”, и „именуване”, и „оценка”, и „внимание”, и „възвестяване”. Тук, по същество, става дума за дълбинна, вътрешна съпричастност на Този, Който си спомня, за този, който е споменат.

„Що е човек, та го зачиташ, и син човечески, та обръщаш върху него внимание?” – възторжено запитва Господа Псалмопевецът (Пс. 143:3). И в този въпрос се дочува не удивление от доброто равнище на паметта на божествения му Събеседник – пророкът е поразен от това, че Бог „обръща внимание” на сина човешки. Псалтирът е изпълнен с думата „памет” – както в нейните различни форми, така и в производните си видове.

Ето, пророкът моли: „Спомнѝ си (zakhar), Господи, Давида и всичката му тъга” (Пс. 131:1). Като извиква паметта за Господните обещания, Боговдъхновеният писател се надява на милост от Господа към синовете на Давид. Тук е и упованието, че Бог не просто ще си спомни, но и ще изпълни Своите обещания.

А ето че, на друго място, псалмопевецът гневно настоява: „Припомнѝ (zеkhоr), Господи, на Едомовите синове…” (Пс. 136:7). А в славянския превод: „Помени, Господи, синовете Едомови…”. „С това – казва бл. Теодорит Кирски – пророкът предоставя съда и юдеите на Бога”. Не моли „отмъсти”, а именно „припомнѝ”, което за псалмопевеца означава и осъществяване на Божията воля.

В Евангелието има удивителен случай на най-дълбоко богословие, показано от благоразумния разбойник: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” (Лука 23:42). Така моли престъпникът, оказал се редом до страдащия Богочовек. Макар и без богословско образование, пък и едва ли въобще ориентиращ се в тънкостите на вярата, доскорошният злодей обаче прекрасно осъзнава: той няма правото да изисква – нито дори да моли за помилване. Разбойникът разбира, че в нито един закон за него не се предвижда правото на дързостта да моли Бога да го спаси – него, най-големият от грешниците. И грешникът намира удивителните слова за своята молба: помени ме. Ти, Господи – сякаш казва този човек – само намери в божественото Си и изстрадало сърце едно ъгълче за мен, спомни си за мен. Не Го моли да го вземе със Себе си в Царството, а само да си го спомни.

Тук има малко думи, но много смисъл. Спасителят разбира за какво Го молят – и дарува на разбойника въплъщението на неговите мечти, споменава го и му подарява Своето Царство, обещавайки му още в същия ден пребиваване в рая. И така, дори само паметта на Бога твори чудо и разбойникът наследява рая. Тук епископ Михаил (Лузин) отбелязва: „Можем да си представим, какво е означавало за страдащия Господ подобно слово, като словото на благоразумния разбойник. На всичко, което Той бил говорил до този момент, Му отговаряли с мълчание. Това слово на разбойника обаче предизвиква и съответстващо по висотата си слово от Господа: Днес ще бъдеш с Мен в рая. Господ обещава на покаялия се Свой изповедник нещо по-висше и по-голямо от това, за което той Го е молил – толкова висше, колкото изповедникът нито е можел да очаква, нито да моли за него”.

И тук ние наблюдаваме спомняне, което превъзхожда старозаветното. Там Бог си спомня за благите, т. е. – по думите на Златоуст – Той милосърдства над праведниците (Ной, Авраам, Рахил). Тук пък паметта на Бога, т. е. Неговото милосърдие, се простира над грешниците: разбойника, блудницата, прокажения.

За разлика от Бога човекът както помни, така и не помни – като пример за това ни служат не само посочените вече думи, но и други горчиви примери от Писанието, като например: „… и Израилевите синове си не спомниха за Господа, своя Бог, Който ги бе избавял от ръцете на всичките им околни врагове” (Съд. 8:34).

И наистина, в протежение на цялата история – и не само на Свещената история на Стария Завет, но и днес – синовете човешки, включително и принадлежащите към Новия Израил[1] – упорито не помнят Господа, своя Бог, Който ги избавя от ръцете на враговете им и Който действително помни Своето творение и паметува обещанията Си към падналия Адам.

В разказа за Божия промисъл, осъществяващ се чрез прекрасния Йосиф, четем: „На третия ден, рождения ден на фараона, фараонът даде гощавка… и си спомни за главния виночерпец, и за главния хлебар между слугите си” (Бит. 40:20) – и обратното: „Но главният виночерпец си не спомни за Иосифа, а го забрави” (Бит. 40:23). В първия случай „си спомни” (nasa’) в съвсем механично значение (фактически „изкара” – извади от паметта си), а в другия – „не си спомни” (zakhar), именно в смисъл на грижа (същото онова, за което се говори и в по-рано приведените цитати за Божието паметуване).

Колко удивително, в един и същи разказ, се преплитат две от разбиранията за паметта – нисшето-механично и възвишено-провиденциалното. И – нека отбележим – всеки път, когато човекът се доближава до богоподобното състрадание към ближния, той е способен на особената памет, която е свойствена на Бога – любящия, търпящия, милващия Бог. И обратно – при отсъствието на състрадание и любов, цялата памет за ближния се състои само в механично „изваждане от паметта”.

За човека възпоменаването на някого или на нещо е само обръщане към паметта за „въвеждане в сферата на съзнанието и поведението”. По същество възпоменаването на дадено явление свидетелства за важността на случващото се и напротив – забвението свидетелства за липса на пожелаване, за непризнаване на нещо за важно. И, разбира се, работата тук съвсем не е във физиологическите механизми, нито в някакво изтощаване на паметта, амнезия или хипомнезия,[2] казано на езика на медицината и психологията.

Дори и когато си спомня обаче, човекът, така или иначе, не изпитва дълбинно сродство със субекта или обекта, към който е насочено неговото спомняне. Колкото и да е дълбока паметта, колкото и спомняният да е бил скъп на спомнящия си за него, те така си и остават – макар и свързани, но не единни в битийното измерение.

Единственото изключение тук – това са човешките емоции, които могат да бъдат отново преживени и които, по този начин, можем да си спомним. „Спомням си онези чувства” означава – отново се докоснах, отново преживях миговете на любовта или на ненавистта, на възторга или на отвращението. Когато забравя за нещо, човекът може да направи това сякаш не нарочно – наистина вследствие на грешки във физиологически план. Забравата пък за Бога има по-духовна природа. И следва да обърнем вниманието си на това, че спомнянето на човека за Бога извиква у него най-важния феномен, който условно може да бъде характеризиран като уподобяване на Бога. Но в какво се състои неговият смисъл?

Преподобният Исаак Сириец казва: „Въздигането в нас на паметуването за Бога е вселяване на Бога в нас”. Така, вследствие от този вид памет, в човека възниква явление, превъзхождащо човешката природа: когато си „спомня” за някого, Бог отива при него и го дарява със Своите блага; по същия начин и човекът, когато си спомня за Бога, Го привлича към себе си. Нищо повече не е необходимо за възникването на отношенията на духовното сродство на Бога с този, за когото Той си спомня. Но и човекът, създаден по Божи образ, – когато си спомня за Бога – установява особено сродство между своята богоòбразна душа и нейния Първообраз. Това именно преп. Исаак нарича „вселяване” на Бога в човека.

Когато се моли за починалия, Църквата му възглася вечна памет. По този начин се изразява общоцърковното мнение, че пребиваването в паметта е битийно сродство. И тъкмо затова църковната вечна памет е и пожелание за непрекъснато пребиваване на починалия в Църквата, и, едновременно с това, пожелание, щото и Самият Бог винаги – вечно – да си спомня за починалия. Така именно Бог е помнил, когато е поменал и благоразумния разбойник.

И, ето че в чина на Венчанието Църквата, тържествувайки, моли Господа, щото младоженците да бъдат сподобени със спасителните Божии благословения, подобно на ветхозаветните праведници: „Спомени ги, Господи Боже наш, както си споменал Енох, Сим, Илия. Спомени ги, Господи Боже наш, както си споменал светите Си четиридесет мъченици, като си им изпратил от небето венци. Спомени, Господи Боже наш, и отхранилите ги родители, защото родителските молитви закрепват основите на домовете. Спомени, Господи Боже наш, рабите Си младоженци, които са се събрали за тая радост. Спомени, Господи Боже наш, раба Си (името) и рабинята Си (името) и ги благослови”.[3] За починалия пък се молим Господ да го помене – вече без да го осъжда за греховете му и отново проявявайки Своята милост: „Вечна памет”.[4] Това изпросва любящата майка Църквата за починалото свое чадо, което е живо пред лицето Божие.

Въобще паметта на Църквата по удивителен начин свързва миналото с бъдещето и настоящето и временно – с вечното. На Божествената литургия Църквата поменава не само „всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно на Отца” (на св. Василиева литургия „Неговите спасителни страдания, животворящият Негов Кръст, тридневното Му погребение и възкресението Му от мъртвите, възшествието Му на небесата и сядането Му отдясно на Бога и Отца”), т. е. случилото се и случващото се заради нашето спасение, но и бъдещето: „и славното Второ пришествие” (на св. пък Василиева литургия „славното и страшно Негово Второ пришествие”). И така, паметта е особено явление, излизащо извън рамките просто на „запазването и извличането на информация”. Тя е свидетелство за общението вътре в Църквата, за единството в Бога и вечността на Неговата любов.

Ето защо и истинската памет е възможна единствено в Бога и в Църквата. Затова и са винаги така дълбоки думите от Писанието и молитвите, които говорят за паметта. Затова и толкова далеч от истината понякога ни се струват баналните фрази от типа на „обичаме, помним, скърбим” или пък „паметта за еди-кого-си ще се съхрани завинаги в нашите сърца”. Човекът – уви! – е причастен на времето и затова бързо си заминава от лицето на земята. И тези, които ги помнят по човешките мерки, след двадесет или двеста години си тръгват от човешката памет. За Бога обаче, пред Чието лице не остава забравена и най-дребната птица небесна, този проблем просто не съществува. И Той, Който помни всички и обича всички, не просто пази информация за Своето творение, но и се грижи и промисля за всички. Както във времето, така и извън времето, паметта в Бога обединява „разделящото се в света”, привеждайки го от времето във вечността.

Завършвайки своето изказване, бих искал да пожелая на всички нас добра памет един за другиго – във всички нейни проявления. Както и Господ да ни помене в Своето Царство!

Благодаря за вниманието.

Превод: Борис Маринов



 

Архиепископ Полтавский и Кременчугский Филипп. „Парадоксы памяти” – В: Память и история: на перекрестке культур. Успенские чтения, сост. К. Б. Сигов, Киев: „ΔУХ I ΛΙΤΕΡΑ” 2009, с. 28-34. Първоначално този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (98), 2015, с. 33-38 (бел. прев.).

[1] „Нов Израил” е едно от най-старите наименования на Христовата Църква. Срв. Мат. 21:43, Рим. 9:6-8 и др. (бел. прев.).
[2] Разстройство на паметта, срещащо се както при психично болни, така и при психично здрави хора, и изразяващо се в нейното отслабване или, иначе казано, в затруднено запаметяване (бел. прев.).
[3] Цит. по: Требник, София: „Синодално издателство” 1994, с. 116-117 (бел. прев.).
[4] Пак там, с. 269, 272 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/94khk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме