Наука и религия в светогледа на Жорж Льометр

Жорж Льометр е един от основоположниците на съвременната научна космология, а в същото време и римокатолически свещеник. Възгледите му за отношенията между науката и религията имат голямо значение както за разбирането на историята на тези отношения, така и в контекста на съвременните дебати в областта.

Съвременната космология започва своето развитие едва в 20 в. В предшестващия период космологичните възгледи на отделни учени имат предимно хипотетичен характер, на практика без сериозна научна основа. Важната промяна в космологията настъпва в първата четвърт на 20 в., когато Айнщайн формулира уравненията на Общата теория на относителността, описващи поведението на вселената. Самият той, както и повечето от учените от онова време, е смятал, че вселената съществува вечно и е неизменна. Обаче стационарното решение на уравненията на Айнщайн, предложено от Де Ситер, описало вселена без материя, което противоречало на интуицията на Айнщайн, довела го до формулирането на Общата теория на относителността [нататък: ОТО].[1]

Първият, дал нестационарно решение на уравненията на ОТО, e руският учен А. Фридман. Но в статиите, които Фридман публикува в сп. Zeitschriftfur Physik през 1922 и 1924 г., основният акцент е върху математическите аспекти на ОТО – той не разглежда възможността за каквото и да било експериментално потвърждение на своите догадки. Независимо от това той е първият, въвел в релативистката космология двете ключови понятия – възраст и възникване на света. Фридман пише така: „Времето от момента на възникването на вселената е това, което е изминало от момента, когато пространството е представлявало точка (R_0), до сегашното ѝ състояние (R_R0); това време вероятно е и безкрайно”.[2] В статиите си Фридман използва термина творение (Erschaffung), но едва ли може да се твърди, че е влагал в тази дума метафизичен или религиозен смисъл. В труда си Светът като пространство и време Фридман се e опитал да изчисли времето, изминало от момента на творението. Без да обяснява критериите, по които е оценявал възрастта на вселената, той заключава, че тя е на „10 милиарда обикновени години”.[3] Сега не може да се каже с увереност доколко е бил вярващ Фридман, но като епиграф на книгата си той слага думите от кн. Премъдрост Соломонова: „Ти си наредил всичко с мяра, брой и тегло” (11:21),[4] а я завършва с фрагмент от одата на Г. Державин „Бог”:

И дори да може високият ум

Океана дълбок да измери,

Да изброи пясъците и лъчите на планетите,

Число и мяра за Тебе няма![5]

Работата на Фридман в областта на космологията остава реално незабелязана на Запад и главната роля за рецепция в научното общество на модела на разширяващата се вселена принадлежи на друг учен: римокатолическия свещеник Жорж Льометр. Той получава физико-математическо образование в университета в Лувен, Белгия, защитил е докторска дисертация по математика и в същата година е постъпил в семинарията на Малинската архиепископия. В септември 1923 г. е ръкоположен за свещеник, веднага след което отива в Кеймбридж, за постдокторска специализация под ръководството на А. Едингтън.

След като Льометр получава и докторска степен по философия в Масачузетския технологичен институт през 1927 г., той е назначен за професор в Римокатолическия университет в Лувен. Същата година публикува статията „Постоянната маса на еднородната вселена и увеличаването на радиуса ѝ в зависимост от радиалната скорост на далечните галактики”, която е негов ключов принос в космологията.[6] Докато пише статията си през 1927 г., той не е знаел, че Фридман вече го е изпреварил с пет години. От формално математическа гледна точка Льометр няма по-особен принос в сравнение с Фридман, но от гледна точка на физиката неговата статия е съвсем различна. Неговата работа не е инструментално описание или обикновено математическо упражнение над ОТО, а, напротив, има за цел да даде картина на реалната вселена. Фридман разглежда модела на разширението изключително от позицията на математическия формализъм и твърди, че е невъзможно то да бъде потвърдено с астрономически резултати.[7] Точно обратно: Льометр разглежда възможностите за получаване на експериментални данни в полза на разширяваща се вселена, като галактическото червено изместване, където въвежда отношението между разстояние и линейна скорост, което, както е показано в статията на Д. Блок, незаслужено се приписва на Хабъл, а не на него.[8]

Статията на Ж. Льометр от 1927 г. е строго научна, разработена изключително в рамките на релативистката космология, и не се занимава с философски и религиозни въпроси. Моделът на вселената, предложен от него, включва космологична константа и започва от бавното разширяване от състоянието на стационарна вселена, завършвайки в състояние, близо до модела на вселената на Де Ситер. Льометр подчертава, че трябва да се намери причината за разширяването на Вселената, като тази причина за него се намира изцяло в рамките на физическото описание. За съжаление, статията от 1927 г. остава слабо позната, тъй като Льометр я е публикувал на френски език, в не особено известно списание, изпращайки копия от нея на Едингтън и Де Ситер, които обаче не ѝ обръщат внимание. Айнщайн също е знаел за тази теория, но отказвал да я приеме сериозно като описание на реалната вселена.

Чак през 1930 г., на среща на Кралското астрономическо общество, Едингтън и Де Ситер признават, че нито един от статичните модели не е удовлетворителен и че единственото решение на проблема трябва да бъде нестационарната вселена. Към 1931 г. повечето учени вече са съгласни с Едингтън и Де Ситер, че вселената се разширява и че по-нататъшното развитие на космологичните теории ще трябва да се опира на уравненията на Фридман-Льометр. За голямо съжаление статията на Льометр от 1927 г. е сериозно цензурирана при издаването ѝ на английски от Кралското астрономическо общество в 1931 г.[9] Все пак, именно от онова време моделът на разширяващата се вселена получава публично признание и излизат първите публикации, посветени на неговото популяризиране. Първа е книгата на Дж. Джинс Тайнствената вселена, която е последвана от Обзор на вселената на Дж. Краутър в 1931 г., след което, в 1932 г., излиза Космосът на Де Ситер, а в 1933 г. – Разширяващата се вселена” на Едингтън.[10]

След като работите на Фридман и Льометр вече са били известни и моделът на разширяващата се вселена получил общо признание, станало очевидно и че някои от решенията на уравненията на Фридман-Льометр предполагат, че разширяването почва от състояние на сингуларност. По това време обаче подобни решения или модели на света се игнорирали или се разглеждали като несъответни на физическата реалност. Например, през юни 1930 г., малко след приемането на теорията на Льометр, Де Ситер е изследвал възможните модели на света, включително и онези, които предполагат сингуларност. За него те не били нищо повече от математически решения, на които не може да се припише каквото и да било физическо значение.

В статията си „Разширяващата се вселена”, публикувана в март 1931 г., Льометр разработва различни аспекти на модела на разширяващата се вселена, предложен от него четири години по-рано.[11] Предполага, че вселената се развива от стационарния модел на вселена от Айнщайнов тип, но Льометр сериозно разгледал и въпроса за това какво е предизвикало първоначалната ѝ нестабилност. В бележка за сп. Nature от 9 май 1931 г. Льометр пише: „Днешните положения в квантовата теория предполагат начало на света, съществено различно от сегашното му състояние”.[12]

Около 1930 г. между физиците вървят множество дискусии, в които се оспорвала класическата представа за пространство-времевия континуум. Особено актуални били дебатите за квантовата физика. Нилс Бор, например, няколко месеца преди Льометр, твърди, че концепцията за пространство-време е единствено статистически достоверна. Текстът на бележката за началото на Вселената предполага, че белгийският космолог е бил запознат с възгледите на Бор и на другите квантови физици: „Днес от гледна точка на атомните процеси понятията за пространство и време не са повече от статистически понятия: те се губят, когато се приложат към отделни феномени, включващи известно количество кванти. Ако светът е започнал от един квант, понятията за пространство и време са лишени от какъвто и да било смисъл в началото; те трябва да са се появили едва когато първоначалният квант се е разделил на достатъчен брой кванти. Ако това предположение е коректно, то началото на света предхожда появата на пространството и времето. Смятам, че такова начало е твърде различно от сегашния природен ред”.[13]

Льометр разбира, че квантовата и ядрената физика са все още твърде неразвити, и признава, че би било преждевременно да се говори за състоянието на първоначалния квант, но все пак предполага, че той може да е свързан с тежките атомни ядра. Той пише, че в този случай „можем да представим началото на вселената под формата на уникален атом (атомно ядро), атомно тегло, от което произлиза цялата маса на вселената. Този във висша степен нестабилен атом се е разделил на все по-малки атоми чрез някакъв вид свръхрадиоактивен процес”.[14] Това е писано преди откриването на неутрона и обрата в ядрената физика през 1932 г., поради което Льометр се изразява неясно и метафорично. Предположението за свръхтрансурановия атом може и да ни изглежда странно, но това е само опит да се представи непредставимото първоначално състояние на вселената. В последния параграф на бележката си Льометр се спира и на друг резултат от квантовата физика – фундаменталния индетерминизъм, изразен в принципа на неопределеността на Хайзенберг. Льометр предполага, че началото на еволюцията на вселената може би е обусловено от квантовата неопределеност: „Очевидно е, че първоначалният квант не може да бъде единствената причина за еволюцията; но според принципа на неопределеността това не е необходимо. Нашият свят сега се разбира като свят, където нещо се случва наистина; целият разказ за света не се нуждае от запис на първичния квант, подобно на запис на плоча. Цялата материя на света трябва да е налична още в началото, обаче разказът следва да се води стъпка по стъпка”.[15]

Картината на ранната вселена, която той предлага, е: „В началото цялата маса на вселената трябва да съществува под формата на уникален атом; радиусът на вселената, макар и да не е чиста нула, все пак е относително малък. Цялата Вселена би трябвало да е възникнала посредством разпадането на първоначалния атом. Може да се покаже, че радиусът на пространството трябва да се увеличава. Някои фрагменти запазват продуктите от разпада и формират клъстъри от звезди или пък отделни звезди с произволни маси”.[16] В първата си хипотеза за космологичното начало Льометр не свързва космическото излъчване с взрива на първоатома, а с последователния разпад на свръхрадиоактивните звезди малко след това. Еволюцията на вселената според него преминава три етапа: „Първият период е на бързо разширяване, когато вселената-атом се е разпадала на атомни звезди; след това е периодът на забавяне; и, накрая, третият период на ускорено разширение. Несъмнено в момента ние сме в този трети период и ускоряването, което следва етапа на бавното разширяване на пространството, може би е отговорно за отделянето на звездите в извънгалактическите ядра на галактиките”.[17]

Моделът на Льометр от 1927 г. както и неговата вселена от 1931 г. предполагат, че пространството е затворено, макар и този извод да е направен върху епистемологични аргументи. Неговата привързаност към идеята за крайността на пространството е очевидна още в първата му статия върху релативистката космология от 1925 г. и тя произтича от богословските му възгледи. Той смята, че вселената, както и всички съставящи я елементи, е постижима от човешкия разум – вяра, която не може да се примири с безкрайно пространство, включващо безкраен брой обекти. Отношението на Льометр към наличието на космологични сингуларности също е формирано под влияние на епистемологичните му предпоставки. Макар и моделът на първоатома да е модел на Големия взрив, неговото начало не се крие в сингуларността.

Подобна сингуларност е извън физическото разбиране, докато хипотетичният суператом на Льометр трябва да е субект на физическите закони. В същото време, той е настоявал, че е физически безсмислено да се говори за време (и, следователно, за съществуване) в първичния атом „до” началния взрив. За него е невъзможно да се определи физическото състояние на система, когато не съществува мислим метод за измерване на времето. Също така той е напълно убеден, че космологичната константа е ненулева и играе специфична роля в космологията. В противоположност на Айнщайн, който след 1931 г. вече не се е интересувал от модели, включващи константата, Льометр признава нейната теоретична необходимост. На няколко пъти се е опитвал да убеди А. Айнщайн в нуждата от ненулева космологична константа, но напразно. Онзи смятал, че въвеждането на константата в уравненията е недобър, но необходим избор, направен от него през 1917 г., който от гледна точка на напредъка на космологията през 1931 г. вече трябва да е отхвърлен. Схващането на Льометр за научната естетика значително се е различавало от Айнщайновото.

Предвид дълбокото разбиране на Льометр на физическите теории, както и неговата богословска образованост, естествено е, че той се е интересувал и от въпроса за отношението между науката и религията. Още като млад учен, през 1921 г., Льометр публикува първите си опити по тази тема под заглавието „Първите три Божии слова”, където се е опитал да осмисли текстове от кн. Битие чрез използването на концепции от съвременната физика. Тук той разглежда създаването на светлината от Бога и последващото сътворяване на материалния свят. Използва, например, идеята за излъчването на черно тяло в интерпретацията на думите от Писанието „Да бъде светлина” като начин на творението от нищо: „Никое тяло не може да съществува, без да излъчва светлина, доколкото всички тела при определена температура излъчват във всички дължини на вълната (теорията на черното тяло). Във физически смисъл абсолютната тъмнина е нищо… Преди „Да бъде светлина” изобщо не е имало светлина и, следователно, не е съществувало абсолютно нищо”.[18] Все още млад учен, Льометр е смятал за разумно да се използва физиката при изучаването на Библията, доколкото е предполагал, че съществува съгласие между Писанието и съвременната наука. По-късно обаче той стига до извода, че конкордизмът не е коректен подход и Библията не бива да бъде четена като научен труд.

По време на пътуването му в САЩ 1932-1933 г. журналистите се заинтересували от мнението му за отношенията между науката и религията. „Ню Йорк Таймс” пише: „Ето човек, който твърдо вярва в Библията като откровение свише, но и работи върху теориите за вселената без каквото и да било отношение към учението на библейското откровение. И няма конфликти!”.[19] В интервю, дадено на Айкман, Льометр изяснява възгледите си под формата на притча, в която подчертава, че конкордизмът не е коректният метод за диалог между науката и богословието: „Той само ще стимулира немислещите хора да си въобразяват, че Библията ни дава непогрешима наука, докато в същото време ние можем да кажем само, че някой от пророците случайно е изказал правилна догадка”.[20]

Льометр има класическо римокатолическо образование в рамките на томистката философия, особено подчертаваща автономността на философията и науката в техните области. Научният и религиозният път се изразяват на различни езици, отнасят се към различни области – движат се успоредно към една и съща истина – трансцендентната Божия реалност. Льометр казва на Айкман, че тъй като има два пътя за постигане на едната и съща истина, той е избрал да следва и двата: „Нищо в работата ми, нищо, което някога съм научил за науката и за религията, не ме кара да променя мнението си. Нямам нужда да примирявам конфликта. Науката не измени вярата ми, а религията никога не постави пред мен въпроса за изводите, получавани чрез научния метод”.[21] Както отбелязва биографът на Льометр Д. Ламберт, възгледите му за отношенията между науката и религията в голяма степен са повлияни от неговия учител Едингтън. Льометр е подчертавал, че между вярата и науката не може да съществува никакъв истински конфликт. Библията дава знания за начините на спасението, но почти нищо не казва за природния свят. Понякога учените схващат Писанието прекалено буквално.

Той пише: „Стотици професионалисти и известни учени действително смятат, че Библията претендира да поучава науката. Това е същото като твърдението, че трябва да има автентичен религиозен догмат в теоремата за бинома… Нужно ли е свещеникът да отхвърля теорията на относителността, щом тя не съдържа никакво авторитетно изложение на учението за Троицата?”. По същия начин, макар и астрономът да разкрива, че светът съществува от 2 милиарда години, а кн. Битие ясно да ни казва, че творението е извършено за шест дена, няма никаква причина да бъде отхвърляна и Библията. „Книга Битие просто се опитва да ни покаже, че един от седемте дни трябва да бъде посветен на покоя, богослужението и богопочитанието – онова, което е нужно за спасението”.[22] Нещо повече, ако научното знание беше необходимо за спасението, то щеше да бъде разкрито от авторите на Писанието. Учението за Троицата – „много по-дълбоко, отколкото каквото и да било в теорията на относителността или в квантовата механика” – е дадено в Библията, защото е необходимо за спасението, а това не се отнася до теорията на относителността, за която нито ап. Павел, нито Мойсей имат някаква представа. Льометр разгръща позицията си така: „Библейските автори са били ръководени в една или друга степен, едни повече от други, от въпросите за спасението. По останалите теми те са били на нивото на хората от своето време. Затова няма никакво значение греши ли Библията спрямо исторически или научни факти, особено ако грешките се отнасят до събития, които не са били непосредствено наблюдавани от писалите за тях. Идеята, че щом са прави в учението за безсмъртието и за спасението, по същия начин трябва да са прави и по отношение на останалите предмети, е грешка на хора, които просто не разбират защо въобще ни е дадена Библията”.[23]

Трябва да отбележим, че идеята, че Писанието не е учебник, в който могат да се открият отговорите на космологичните въпроси, има дълга история в християнската мисъл. Несъмнено, Льометр е знаел, че към този възглед се е придържал и Августин – повече от столетие и половина преди него: „Какво ме засяга, в крайна сметка, дали небето окръжава земята като топка, а тя се намира в центъра на света, или пък я покрива само от едната страна като кръг?…” – пита църковният отец. „Нашите автори са имали правилна представа за небесните фигури, но на Божия Дух, който е говорил чрез тях, не е било угодно те да учат хората на такива, безполезни за тяхното спасение, неща”.[24] Подобна идея за отношението между науката и Библията отстоява в писмо от 1615 г. до великата херцогиня Христина и Г. Галилей, който казва, че „разположението на слънцето, земята и звездите” по никакъв начин не се отнася към главната цел на Св. Писание, която е служението на Бога и спасението на душата. И допълва: „Желанието на Светия Дух е да ни научи как да отидем на небето, а не по какъв начин се движи то”.[25]

През 1936 г. Льометр става член на Понтификалната академия на науките, а от 1960 г. до смъртта си в 1966 г. е неин президент. Първият международен симпозиум, спонсориран от обновената академия и посветен на проблема за възрастта на вселената, е трябвало да се проведе в края на 1939 г., но е отложен заради започналата война. Работата на Льометр в академията е прекъсната в тези години и е възстановена чак през 1948 г., когато той изнася лекция върху хипотезата си за първоатома пред академичното събрание. Именно по препоръка на Льометр през 1961 г. Пол Дирак е поканен да стане член на академията. Дирак също има определени религиозни интереси и обсъжда тези въпроси с Льометр. Той пише, че е възхитен от „величието на картината, която [Льометр] е представил”, а в една дискусия с Льометр подчертава, че космологията е най-близката до религията научна област. За огромно негово учудване Льометр не се съгласява и казва, че най-близка до религията е психологията.[26] Льометр непрекъснато настоява върху значителната концептуална дистанция между двата пътя на познанието за истината. Често изразява разликата между вяра и наука, или между Бога и физическия свят, използвайки схващанията за Deus absconditus. Св. прор. Исайя казва, че Богът на Израиля е Бог, Който крие Себе си (45:15). През 1936 г. в изказването си на римокатолическия конгрес в Малин Льометр подчертава, че „божественото всеприсъствие е същностно скрито. Не може да става дума за свеждане на върховното Същество до ранга на научна хипотеза.[27] И отстоява този възглед до края на живота си.

В 1958 г., в доклада си по космология пред Солвеевския конгрес, Льометр изказва и своето схващане за отношенията между космологията и религията: „Доколкото съм в състояние да видя, тази теория [за първоатома] е изцяло вън от които и да било метафизични или религиозни въпроси. Тя оставя на материалиста свободата да отрича трансценденталното Битие. Относно началата на пространство-времето той може да се придържа към същото схващане, което има и към събитията в несингуларните области на пространство-времето. За вярващия пък това премахва всеки опит за запознанство с Бога – бил той прищракването на Лаплас или палецът на Джинс. Тази представа е съзвучна с думите на св. прор. Исайя, говорещ за „Скрития Бог”, скрит дори и в началото на сътворението… Науката не се предава пред лицето на вселената и когато Паскал се опитва да изведе съществуването на Бога от предполагаема безкрайност на природата, можем да кажем, че той гледа в погрешна посока. Не съществува естествена граница за силата на разума. Вселената не е изключение, тя не е извън пределите на неговите възможности”.[28] Тези думи на Льометр използва В. Гинзбърг като своеобразна защита на материализма в книгата си За физиката и астрофизиката.[29] Но Гинзбърг е премахнал от цитата всички споменавания на Бога, скрит в началото на творението, което изцяло изкривява и възгледите на Льометр.

В неотдавна излязлата книга на С. Байс В прослава на науката се цитира спомен на известния физик В. Вайскопф за случай по време на лекция в Гьотинген. След края на лекцията по релативистка космология и представената в нея оценка на Льометр, че възрастта на Земята е около 4.5 млрд. години, студенти го попитали по какъв начин съгласува това с библейската картина. Смята ли при това положение, че Библията е истинна? Льометр отговорил: „Да, всяка дума е истинна”. На питането как тогава да се съгласуват двете противоречащи си гледни точки той казал: ”Няма противоречия. Бог е създал земята преди 5800 години с всички радиоактивни същности, изкопаеми останки и други указатели за огромна възраст. Той е направил така, за да изпита хората и да провери тяхната вяра в Библията”. Тогава студентите го попитали защо при това положение се интересува от научния отговор за възрастта на Земята, щом това не е истинската ѝ възраст, на което той отвръща: „Просто за да съм сигурен, че Бог не е направил грешка”.[30] Не може да се каже дали тази история е истинска, доколкото Вайскопф не е оставил писмени потвърждения за случая, още повече че в книгата си Радостта от проникването в същностното той цитира друго изказване на Льометр за науката и религията: „Вероятно вярващият има предимство в познанието, че загадките имат решение, че се намират в окончателния анализ на действията на разумното същество; така проблемите, поставени от природата, трябва да могат да бъдат решени и степента на трудността им без съмнение съответства на сегашните и на бъдещите интелектуални възможности на човека. Сигурно това не дава на вярващия повече ресурси в изследванията, но му помага да удържи здравословния оптимизъм, без който последователното упорито търсене е невъзможно”.[31]

Макар и Льометр често да акцентира върху разделянето на науката от религията, той все пак смята, че християнската вяра е в състояние в определена степен да повлияе на начина, по който учените мислят за природата и си представят физическия свят. Вярата може да е предимство за учения. Тя е, която му дава убеденост в способността му да изучи всички въпроси за Вселената. Льометр пише: „Колкото повече науката надхвърля простото описание, толкова повече тя става истинска. По този начин тя става и по-религиозна. Математиците, астрономите и физиците, например, с малки изключения, са доста религиозни хора. Колкото по-задълбочено проникват в тайните на вселената, толкова по-дълбоко става и убеждението им, че силата, стояща зад звездите, електроните и атомите, е закон и благост”.[32] В популярна лекция, четена в Брюксел в 1929 г., Льометр прави преглед на състоянието на космологията и завършва с израз на благодарност „към Този, Който каза: „Аз Съм истината”, и ни даде разум да познаем това, да разчетем и да открием славата Му в нашата Вселена, която Той по удивителен начин е приспособил към конгитивните способности, дадени ни от Него”.[33]

Настояването на Льометр върху двете различни равнища на разбиране, научното и религиозното, не означава, че космологията или останалите науки нямат никакво отношение към религията. Той е смятал, че религиозните и метафизичните ценности са важни, дори съществени за учения в по-широк етически смисъл, но че не бива да се смесват с методите и изводите.

Мнозина изследователи са склонни да разглеждат вселената на Льометр, която произхожда от първоатома, като проекция на религиозните му възгледи в контекста на науката, но подобни твърдения нямат основание. Льометр категорично отхвърля схващането, че учението за сътворението може да бъде научно обоснована концепция, или че Бог може да бъде използван като аргумент в научната теория. Той прокарва рязка граница между начало и сътворение на света. Онова, което нарича „естествено начало”, принадлежи към научната област и няма нищо общо със свръхестественото творение в богословието: „Можем да говорим за това събитие като за начало. Нямам предвид творението. Физически то се явява начало, в смисъл че ако нещо се е случило по-рано, то не оказва наблюдаемо въздействие върху поведението на нашата Вселена… Физически всичко е станало така, както ако теоретичната нула беше реално начало. Въпросът дали това се явява истинското начало или, по-точно, творението – нещото, възникващо от нищо, – е философски въпрос, който не подлежи на физическо или на астрономическо разглеждане”.[34]

Днес, в началото на 21 век, 70 години след признаването на приноса на Льометр за развитието на научната космология, можем с увереност да кажем, че са оправдани не само неговите научни интуиции, свързани с модела на разширяващата се Вселена – като необходимостта от квантовомеханично описание на началните стадии от съществуването на Вселената, нуждата от запазването на космологичната константа в уравненията във връзка с възможната ѝ роля в космологията (тензорът на енергията на вакуума) – но също и богословските му възгледи, предполагащи разглеждането на взаимодействията между науката и богословието в рамките на модела на допълването. Действията на Бога в света могат да бъдат разкрити не в нарушаването на законите на природата, а в онтологичната зависимост от Бога за съществуването на света въобще.

Превод: Марио Коев