Евхаристия и Църква във визията на отец Николай Афанасиев

„В известна степен отец Николай беше човек на идеята или, по-точно казано – на визията. Именно тази визия той описва, именно с нея запознава и другите по време на дискусии, които често се оказвали сухи и технически. Но внимателният читател винаги е успявал да разпознае скрития зад тази очевидност огън на наистина всепоглъщащата любов към Църквата. Защото в центъра на неговото знание е стояла Църквата и когато неговото послание бъде разбрано, о. Николай Афанасиев ще остане в очите на идните поколения като истински обновител на еклисиологията”.[1]

Спомените и статиите, посветени на нечия памет, могат да открият нещо ново или да заменят нещо известно. Неотдавна публикуваните избрани дневници на о. Ал. Шмеман потвърждават тази истина.[2] Горният цитат обаче е взет от типичния кратък некролог, каквито о. Шмеман бил свикнал да пише и характеризира не само личността на отец Н. Афанасиев, но и неговия научен принос.[3] Показателно е, че другият портрет на Афанасиев, описан в понякога острите, но по правило точни мемоари на о. Василий Зенковски, потвърждават мнението на отец Шмеман и заедно с това прибавят към него нещо, което се отнася до Афанасиев като човек (може би затруднявайки по този начин разбирането на образа). Отец Зенковски няколко пъти отбелязва скритите особености на личността на Афанасиев, присъщата му стеснителност и същевременно се спира на силата, с която той е изказвал своите убеждения. Ако тук има нещо загадъчно, то то се състои не толкова в о. Николай като личност, колкото в историята на неговата работа в областта на еклисиологията. Почти от самото начало на академичната си кариера той се е интересувал от отношението на каноните към съвременната структура и живот на Църквата. В Белград учи при историка А. П. Доброклонски и пренася в трудовете си строгия метод на историографските изисквания на своя ръководител. Пак там е първо ученик, а сетне и колега на философа и психолога отец Василий Зенковски и заедно с това участва в дейността на братството на св. Серафим, заедно с архим. Киприан (Керн) и еп. Касиан (Безобразов), които по-късно също стават негови колеги.

Деканът на Богословския институт „Св. Сергий” в Париж отец Сергий Булгагов, който е оказал силно влияние върху отец Николай, го кани при себе си в института да преподава канонично право. От него Афанасиев възприема съзнанието за централното място на Евхаристията в живота на Църквата, а също и решителното завръщане към източниците на разбирането на това – какво е Църквата и какво е нейното отношение към света. По-късно същото влияние на отец Сергий Булгаков върху себе си признава и големият богослов и литургист отец Ал. Шмеман, също ученик на отец Сергий, а и по-млад колега на о. Николай, комуто дължи много.

През 1930-1940 г. о. Афанасиев преподава в Свето-Сергиевия институт. Заедно с повечето от неговите сътрудници той защитава отец Сергий Булгаков от обвиненията в ерес от страна на членовете на Карловацкия синод (сетне Руска православна задгранична църква), от Московския патр. Сергий и от Вл. Лоски, впоследствие също виден богослов. На 8 януари 1940 г. митрополит Евлогий, в присъствието на о. Булгаков и о. Киприан, ръкополага Афанасиев в презвитерски сан. От 1941 г. до 1947 г., по времето на Втората световна война и след това той служи като настоятел в православната енория в Тунис, подчинен на архиепископа на Ница Владимир. Съпругата на отец Николай отбелязва в своите спомени неговата преданост към православието, любовта му към служенето на литургия, усилията, насочени към придвижване на работата върху книгата Църквата на Светия Дух и даже не споменава за свободно време. Той се грижи за всички членове на руската община, сред които православни и римокатолици, мюсюлмани и невярващи. Завърнал се в „Св. Сергий” той завършва първия вариант на Църквата на Светия Дух и в 1948 г. го защитава като докторска дисертация.

Както пише Мариамна Афанасиева, последните две десетилетия от живота му са посветени на преподавателската работа, на изпълняване на задълженията му, свързани с неговите официални длъжности – касиер на „Св. Сергий” и епархийски съветник по канонично право, на еклисиологични трудове и икуменическа дейност. Забележително е, че през всички тези години той, при цялата си ангажираност, намира възможност да публикува и множество статии, немалко от които са влезли в Църквата на Светия Дух, Трапеза Господня и останалия незавършен допълнителен том на Църквата на Светия Дух – Границите на Църквата.[4] В съкратен вид непубликуваните записки и бележки върху лекции се съдържат в следващите негови книги. По препоръка на патриарх Атинагор, о. Афанасиев е назначен за официален икуменичен наблюдател на Втория Ватикански събор, а следи от неговата еклисиологична работа остават в документа Lumen gentium – догматическата конституция на Църквата.[5] Привърженик на икуменизма, но заедно с това и критикувайки някои последици от икуменическата дейност, отец Николай става свидетел на формалното снемане на анатемите от 11 в., което е подписано от патриарх Атинагор и папа Павел VI. След няколкоседмично боледуване, о. Николай Афанасиев умира на 4 декември 1966 г.

Не бива да твърдим, че трудовете на отец Афанасиев са били просто забравени след неговата смърт. Вторият – преработен – вариант на Църквата на Светия Дух е бил публикуван посмъртно през 1971 г. Очевидно, неговото наследство е продължавало да живее в трудовете на о. Шмеман и о. Майендорф. О. Шмеман извършва обръщане към prima theologia, към литургическото богословие, което – без да се върти единствено върху подробностите от историята на богослужението и на богослужебния чин – си поставя за цел да обхване църковния живот като цяло, виждайки в Литургията източникът и на вярата, и на практическата дейност в Църквата. Опитът на о. Шмеман да реставрира и така да реформира литургичния живот на Православната църква е постигнал огромно влияние. Не само с това, че народният език е сменил славянския или древногръцкия, а молитвите, особено анафората, са започнали да се произнасят на глас. Сега всички събрани са можели да произнасят молитвата или, както многократно подчертава и о. Афанасиев, са можели – заедно с предстоятеля – да служат Литургията – като кръстен, свещенически, пророчески и царствен Божи народ. По-нататък, отец Шмеман и отец Майендорф са се борили за местна църква и, което е било от решаващо значение и за о. Афанасиев, са се стремили към автокефалия за собствено църковно тяло в Америка, с крайната цел да създадат тук истинска поместна църква. И колкото и да ги критикуват за неразбиране на смисъла на мисията, за преувеличаване и невнимателен прочит на о. Афанасиев, най-добрият опит да се обхванат различните форми на сътрудничеството с обкръжаващата култура и общество е бил извършен именно от Поместната църква на о. Николай, Парижкия екзархат, както и от Православната църква в Америка, създадена от о. Шмеман и о. Майендорф.

Обобщение на цялата изследователска работа на отец Н. Афанасиев в областта на еклисиологията би могла да стане известната на всички днес фраза: „Църквата твори Евхаристията, Евхаристията твори Църквата”. Сега, много години след приемането на догматическата конституция на Църквата Lumen gentium от Втория Ватикански събор, в която намира отражение и неговият подход (доверието към него е засвидетелствано в актовете на събора), смятаме евхаристийната природа на Църквата за доказана, а също и църковната природа на Евхаристията. Преди това обаче и Западната, и Източната църква са гледали на нещата различно.[6] Под „Църква” най-често разбирали каноните, йерархичната структура, нейната формална организация, историческата и обществена институция. Много по-често се задавали въпроси за задълженията, за това, кой може да извършва едно или друго действие. Всичко било въпрос на правила, на протокол, на параграфи, които от своя страна зависели от уставите, формирали се във вътрешната обществена структура. За много съвременници на отец Афанасиев „завръщането към източниците” било обръщане и към разума, и към Църквата на отците. По този начин реформата е била възстановяване на Преданието и, доколкото то е живо – историческо обновяване. Да отидеш напред, е означавало да се върнеш назад – към Писанието, към литургията и нейните текстове, към живия опит на Църквата – като община, която се моли и която служи на Бога и на ближния.

Църквата на Светия Дух и Трапеза Господня ни разкриха царящия в литургичното богословие индивидуализъм – разбиран като благочестие, превърнало причастяването в рядко събитие, предхождано от трудната аскетична практика на „подготовката”, на говеенето – както я наричат на руски език. Ако се върнем в някоя неделна утрин на 1950 г., ще видим, че и в православните, и в гръко-католическите храмове към причастие са можели да пристъпят само няколко души или нито един, а англиканите, лутераните и реформаторите вероятно съвсем не са и имали някакво евхаристийно богослужение. Евхаристийната природа на Църквата, църковната природа на Евхаристията не е била най-главното в църковното съзнание и така е продължавало дълги години.

Афанасиев не бил сам в стремежа си да се върне към източниците на църковния живот. Негови спътници се оказали учените от икуменическата група „ressourcement” (връщане към източниците), чиито работи по-късно залягат в основата на мисленето на Втория Ватикански събор. Сред тях са били: Жан Даниелу, Ив Конгар, Оскар Кулман, Грегъри Дикс, Бернар Бот, И. М. Далмо, М. Д. Шеньо, Анри де Любак. Снимките на участниците в първите литургични седмици в института „Св. Сергий”, учредени от о. Афанасиев и отец Киприан (Керн), свидетелстват за икуменичния характер, както на „възвръщането към източниците”, така и на усилията в областта на литургичното възраждане.

По-късно много випускници на института „Св. Сергий” ще се позовават на отец Афанасиев, като о. Ал. Шмеман и о. Й. Майендорф. Изтъкнати богослови като Айдън Каванах, Ж. М. Ф. Тийяр, епископ Иларион (Алфеев), отец Борис Бобрински признават сериозния му принос в науката.[7] В своя труд Пол Брадшоу също признава факта, че в еклисиологията е настъпила евхаристийна промяна.[8] Даже критиците на о. Афанасиев отбелязват, че в много отношения са задължени на пионерската му дейност.[9] Тези пък, които напълно отхвърлят неговото наследство, са относително малко.[10]

Без критики и недостатъци обаче не може. Трудовете на о. Афанасиев са вече на повече от половин век. Първите му статии се появяват още по-рано, през 30-те години, но еклисиологичният фокус на трудовете му се появява едва в 40-те. Лишен от достъп до научни библиотеки и до своите колеги поради настоялските си задължения в Тунис по време на Втората световна война, Афанасиев е завършил през 1948 г. само първия вариант на Църквата на Светия Дух, защитена като докторска дисертация. Много глави от тази книга той вече е публикувал като статии в отделни списания. По същия начин продължава да публикува части от втория, допълнителен том Границите на Църквата. Като отделна книга обаче Църквата на Светия Дух е издадена едва през 1971 г. на руски език, а през 1975 г. – и в превод на френски.

Ето защо Църквата на Светия Дух трябва да се разглежда в научния контекст на своето време, помнейки, че науката оттогава се е развила и това позволява донякъде дори да се сменят перспективи. Може би Афанасиев превратно тълкува универсалната еклисиология на св. Киприан, смятал своето описание на местната Картагенска църква за приложимо към Вселенската църква. Можем да го критикуваме и за неяснотата на някои негови изводи, виждайки, например, антиклерикализъм в неодобрителното му отношение към възникването на духовенството като каста. Така или иначе, изненадва агресивността на някои западни, римокатолически критици, която се дължи, разбира се, на децентрализираната, местна еклисиология в афанасиевите очерци. Нея я има все още в източните църкви, но е особено трудна и дори проблем за западни наблюдатели. Ще се присъединим към критичната забележка на о. Йоан Майендорф за отношението на Афанасиев към Московския събор от 1917-1918 г.[11] Афанасиев се отнася отрицателно към присъствието и голямата роля на този събор на представителите на нисшия клир и на миряните и с това сякаш създава впечатлението, че очертава особените служения на епископите, клириците и миряните с непристъпни разграничителни линии, които невидимо минават през цялата история на Църквата.

Въпреки тези или други забележки, непреходното значение на трудовете на отец Николай, както тук описаните, така и другите, се признава дори от неговите критици. Появата на Църквата на Светия Дух в превод ще предизвика едновременно и критичен анализ, и съгласие с изводите. И днес, например, сред православните, включително и сред епископите, има хора, които не признават съборната природа на Литургията и на самата Църква. Но ако се обърнем към емпиричната история на Църквата, е трудно да си представим, как може от научна гледна точка да се отрича тази съборна природа – било на Изток или на Запад. Трудно е да се отрича стремежа на Московския събор към Литургията, към Писанието, към творенията на Отците, както и деянията на редица по-ранни събори – поместни и вселенски.

Все така е трудно да се отхвърли и евхаристийното устройство на Църквата, за което говори отец Николай Афанасиев, позовавайки се при това на много източници: Посланията на ап. Павел, Евангелията, трудовете на св. Игнатий Богонодец и Киприан Картагенски, когото той смята за привърженик на универсалната еклисиология, а също и на св. Йоан Златоуст, бл. Агвустин, Дидахията, св. Юстин Мъченик и, накрая, на самите литургийни текстове – както древните, така и тези, които се използват днес.

Най-често се позовават на работата на отец Николай Църквата, първенствуваща в любовта, посветена на темата за първенството на престола на Петър сред църквите. Там накратко се представя темата, която авторът разглежда по-задълбочено в Църквата на Светия Дух,[12] а именно – задълбоченото изследване на евхаристийната еклисиология на ранните църкви. Трудът, който така често бива критикуван за своето съсредоточаване изключително върху Евхаристията, фактически започва от събитията, случващи се при кръщението и миропомазанието на всеки член на Църквата, а именно с посвещаването му за свещеник, пророк и цар. Въпреки късното богословие, разделящо Църквата на духовенство и миряни, по признака на тяхната посветеност, отец Афанасиев разглежда текстовете на кръщелния чин като ръкоположение, а Евхаристията като доказателство, че всеки християнин е призван към свещенослужение. Не само епископи, презвитери и дякони, но целият Божи народ служи Евхаристията. В полза на обстоятелството, че тя се служи от всички, говори множественото число в молитвите. Също и молитвите за ръкоположение, както и свидетелствата на отци като Игнатий Антиохийски и Ириней Лионски, показват как епископското служение се е отделило от служението на първия презвитер. Ако Евхаристията не може да бъде отслужвана без предстоятел и останало събрание, следователно и енориашите са призвани към служение. При кръщението и миропомазването всички са били посветени за служение на Бога в Евхаристията. Освен това, всички са призвани към служение в Църквата и в света, а характерът на това им служение зависи от съответното място (τόπος) в събранието.

Според о. Н. Афанасиев, най-важното нещо в живота на ранната Църква е било постоянното присъствие и действие на Светия Дух: Където е Духът, там е и Църквата, и цялата благодат. Бидейки историк, Афанасиев настоятелно изобличава богословите за тяхното невнимание към божествената природа на Църквата и към нейната дейност. И по-специално – изобличава в отклонение към несторианството онези, които виждат в структурата и дейността на Църквата само духовното начало. О. Афанасиев подчертава общинното устройство на Църквата, която не е само сума от всички членове. Заедно с Дюркхайм признава, че като колектив Църквата е и своеобразна обществена реалност.

В Църквата никой и нищо не действа поотделно, но винаги и във всичко заедно с другите, ἐπί το ἀυτό, както четем в кн. Деяния. Главното в разбирането на о. Николай е царственото свещенство на всички кръстени. О. Михаил Евдокимов разказва, как след неделните беседи о. Николай не веднъж беседвал по работа с богослова мирянин Пол Евдокимов – баща на разказващия, който, също като Афанасиев, е преподавал в Свето-Сергиевия институт. Възможно е именно от тези беседи Пол Евдокимов да възприема идеята за всеобщото свещенство на кръстените. Възгледът на о. Николай Афанасиев за еклисиологията може да се характеризира като пневматологичен, защото, докато има Църква и преди всичко евхаристийно събрание, то тя ще се отличава от всички други организации по присъствието и даровете на Светия Дух. Висшият дар на Светия Дух, според о. Афанасиев, е властта на любовта, както четем в последната глава на Църквата на Светия Дух. В ранната Църква е упрявлявала любовта на Духа, а не законите, не клерикалният елит или политиката. Но това благодатно съзнание за свещено членство и евхаристийна общинност се задържа за кратко. Афанасиев задълбочено проследява как в Църквата се утвърждава господството на закона и властта на клирическата каста.

Друг пункт, на който той обръща особено внимание, е че Църквата представлява преди всичко местна община, която служи Евхаристия и тъкмо с това започва нейното по-нататъшно служение в света. „Местната църква” не е нещо изолирано, затворено единство, а напротив – тя е Църквата Божия в Христос. Единствената, която са познавали в първите векове на християнството, е била „местната църква” на дадено семейство или град. И няма съмнение, че тази местна църква притежава цялата пълнота на Църквата. Въпреки своите критици, Афанасиев настоява, че Църквата може да бъде Църква само в общение с всички останали църкви. И това може да се изрази с формулата: „1 + 1 + 1 = 1”. Обединението на много местни църкви не образува по-голяма църква от тази, която е всяка една от тях по отделно. Изглежда, че не бива да се обвинява Афанасиев, че свежда Църквата до малко въплъщение. Разбира се, и нашата съвременна енория би могла да бъде местна църква в раннохристиянския смисъл. Но днес е невъзможно просто така да я приравняваме с местната църква, за която говори той и с това да я противопоставяме на духовния окръг, епархията, поместната църква или съборната и вселенска Църква.

Изследването на Афанасиев за ранната Църква и използването от него на същите методи и при изследването на съвременната Църква остава актуално и днес – половин век по-късно. И Източната, и Западната църква са заплашени отвън от равнодушие, а отвътре – от екстремизъм и отчаяние. Въпреки че неговият глас не беше чут докрай от протестантската, римокатолическата и православната богословска наука, аналитичната мисъл на о. Афанасиев и в частност неговата критика на легализма и клерикализма са забележителни. Неговото разбиране е вкоренено в Хляба и Чашата на Светата трапеза – в събраната около нея духоносна община.[13] Той завършва предисловието към своята работа почти по същия начин, както завършва много свои книги и неговият учител о. Сергий Булгаков: в името на Този, Който е бил, Който е и Който идва, Господ Иисус Христос. Гласът на отец Николай Афанасиев заслужава да бъде чут.

Превод: Златина Иванова