Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Научени от апостолите

Четвъртък, 12 Юни 2014 Написана от Прот. Джон Бер

Fr John_BehrКаква е истината за Иисус?

Попитай онези, които познаваха

Неговите най-ранни последователи,

казва Ириней

„Църквата – пише св. Ириней Лионски – като е приела това учение и тази вяра, макар и да е разсеяна по целия свят, внимателно ги пази, като да обитава един дом. И еднакво вярва в тях, като че ли има една душа и едно сърце, и в съвършено съгласие ги проповядва, преподава и предава – като да има една уста”.[1]

От самото начало християните са били увещавани да се придържат към вярата, която е „веднъж (завинаги) предадена на светиите” (Иуда 3). Ала въпреки това, също от самото начало, някои от тях започват погрешно да разбират или да тълкуват тази вяра. След като очевидците и апостолите отминават от този свят, вярващите вече не могат да задават въпросите си на онези, които са положили основите на Църквата. Във всеки по-голям град различни учители и водачи претендират да са представители на истинското християнство и всеки от тях настоява, че се придържа към истинната вяра, позовавайки се на написаното от апостолите.

В подкрепа на своите учения някои от гностиците претендират за приемство на своите учители, идващо от някой от апостолите. Как обаче – изправени пред подобни авторитетно звучащи претенции – християните са можели да знаят, дали онова, което гностиците учат, е било погрешно и дали онова, на което техните собствени пастири са ги учили, е било вярно? На кого са могли те да се доверяват?

Независимо от тези съперничещи си претенции обаче дори езичник като лекаря Гален (129-216?) е признавал, че има такова нещо като „Великата Църква”, която е ясно различима от множеството на сектите. Ириней Лионски е първият християнски водач, който написва сигурно изложение върху вярата на „Великата Църква” и обяснява защо на нея може да ѝ се вярва. Той отчита три неща, които за него са неразделно свързани: 1) Писанието (едновременно Стария Завет и апостолските писания), 2) Преданието на апостолското учение (Правилото на вярата) и 3) ръководенето на Църквата.

Разпространявайки истинната вяра

Днес сме склонни да разсъждаваме за апостолското приемство от гледната точка на хиротонията: Църквата удостоява служението на ръкоположения епископ, който по този начин може да проследи своите пълномощия назад във времето – чак до самите апостоли. За собствена непрекъсната линия в ръкоположенията на своите водачи имат претенции Римокатолическата църква, Източноправославната църква и Англиканската църква. Повечето пък от протестантите изцяло отричат важността на непрекъснатото приемство на епископите.

През второто столетие обаче апостолското приемство е означавало нещо, далеч по-просто. Под въпрос са били поставени две важни неща. Първо, коя е истинната вяра и второ – как тя бива предавана от апостолите към нас?

Тази вяра – съгласно Ириней – може да бъде намерена в Писанията и обобщена в Правилото на вярата. Доказателството, че това е истинната вяра, е в това, че „Великата Църквата” е в състояние да посочи видимото приемство на своите учители, презвитери и епископи, които по целия свят поучават в едни и същи неща: Това е учението, общо за всички апостоли и за основаните от тях църкви. Водачите на много от тези църкви са били научени от самите апостоли или от ученици на апостолите, и те „нито са учили, нито са знаели нещо подобно на онова, което тези [еретици] бълнуват”.[2]

Ето това е главната защита на православното християнство против гностическите учители: Ако апостолите са поверили истината за Иисус на някого – аргументира се св. Ириней – те би трябвало да са я поверили на същите онези хора, на които са поверили и самите църкви. Те не биха заповядали на някого грижата за своето паство, след което скрито да разкажат тайните мистерии на някого другиго. Така че – обратно на тайното приемство на гностиците – Великата Църква има приемство на учението, което е било универсално и публично – и, следователно, по-достоверно от това на гностиците.

Като пример за това св. Ириней посочва християнските общности в Рим (по това време са съществували множество домашни църкви, всяка от които със свои водачи, а не една църква с единствен епископ) и по-специално общността, водена от Елевтерий.[3] Той изброява дванадесет последователни водачи до него, започвайки от апостолите, за да покаже, че апостолското учение е било предавано без прекъсване. Специално той се спира на Климент – един от първите водачи, който е познавал апостолите и е записал учението им в послание, което е по-старо от който и да било от гностическите текстове. „Посредством това приемство – пише Ириней – до нас са дошли църковното предание от апостолите и учението на вярата. И това е най-обилното доказателство, че има една и съща животворяща вяра, която е била запазена в Църквата от апостолите и до сега, и която се предава вярно [в тази Църква]”.[4]

В последващите векове някои църкви започват да се опитват да съставят подобни списъци на приемство, за да защитят собствената си автентичност или авторитет, но не това е главната грижа на Ириней. Той не защитава авторитета на отделни хора – той се опитва да защити истинната вяра срещу ереста, посочвайки, че апостолското послание за Иисус е било вярно запазено в църквите и, следователно, е достоверно. Приемството за него не означава на първо място предаване на служението – приемството е публичен израз на приемството на истинната вяра.

Неделимата Църква

В античния свят Римската църква развива уникална степен на важност: основана е едновременно от Петър и Павел, запазила е и щедро е дала на християните по други места истинната вяра. Ириней обаче посочва, че апостолското приемство може да бъде видяно и в други градове, като Ефес, чиято църква също е основана от апостолите. Той пише и за своя собствен учител св. Поликарп в Смирна, който е познавал апостолите и който е умрял „… като винаги учеше нещата, които беше научил от апостолите, които и Църквата предава и които единствени са истинни”.[5]

Но църквите или църковните водачи, които могат да докажат своето апостолско приемство, не са предпазени с това от критика. Св. Ириней няма никакви притеснения да се обърне писмено към Виктор, – приемника на Елевтерий в Рим – за да му каже, че не е прав като не зачита практиките на празнуването на Пасхата на християните в Мала Азия. Приемството в църковното водачество не е гаранция за истината, а само мощно свидетелство за истината, която е общо наследство на всички, които принадлежат към Великата Църква и които носят и преподават ученията на апостолите – независимо от това къде се намират.

Успехът на Великата Църква – както и слабостта на гностиците и на останалите секти – не зависят, каквато претенция може да бъде срещната днес в някои популярни книги, от патриархалната власт на авторитарни епископи. В този отрязък от времето, в който живеем ние днес, епископите и останалите християнски учители не притежават нито световната власт, нито силата на имуществото, нито възможността да разчитат на помощта на политическите власти. Тяхната сила лежи само в това, да са в състояние да предлагат на християните съгласувана и убедителна картина на християнската истина – такава, каквато тя е им била предавана още от самото начало.

Превод: Борис Маринов



 

Behr, J. “Taught by the Apostles” – In: ChristianHistory.net (бел. прев.).

[1] Против ересите, 1, 10, 2 (бел. прев.).
[2] Против ересите, 3, 3, 1 (бел. прев.).
[3] Против ересите, 3, 3, 3 (бел. прев.).
[4] Пак там (бел. прев.).
[5] Против ересите, 3, 3, 4. По-нататък в същия откъс св. Ириней обяснява, че за това могат да свидетелстват всички църкви в Мала Азия и всички приемници на св. Поликарп към онзи момент (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9war4 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме