Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Оскъдяването на любовта

Понеделник, 26 Май 2014 Написана от Брадли Насиф

Bradley Nassif„Твърде малко ли е Евангелието ни?”

Нима отговорът не би трябвало да бъде самоочевиден? Като източноправославен богослов, първият ми импулс е да посоча, че малкото евангелие никога не е било наш проблем. Името на великия светец на седмото столетие – преп. Максим Изповедник – символизира максималното евангелие, проповядвано от него и от всички православни – онова с космичните импликации, което обгръща цялото творение. В проповядването на този тип евангелие винаги е се е състоял православният път. След това обаче слязох обратно на земята. Макар православието да има всеобхватен поглед по принцип, това не го прави много различно в практиката.

Вярвам, че нашият богословски компас е насочен в правилното направление, но, когато достигне до нашето не толкова голямо евангелие, ние не сме по-добри от когото и да било. Ала какво толкова не достига на всички наши църкви, въпреки Преданието, което прави този въпрос толкова неизбежен? Мислите ми се насочват към началото на 4 век – към пустините на Египет, Палестина и Сирия, към бреговете на река Нил, към отдалечените пещери, изоставените крепости и гробници, към планинските върхове и стълповете.[1] Където мъже и жени вземат своите кръстове, за да трансформират старото творение в ново – да потърсят спасението и обновлението на нашата паднала човешка природа чрез силата на възкръсналия Господ. Тези обитатели на пустинята ни дават и мъдростта, която търсим. Пустинните отци и майки, които са чули призива на Христос да се отрекат от себе си, всеки ден да носят кръста си и да го последват (Лука 9:23) – във време, което е било подобно на нашето собствено. При имп. Константин към Църквата се присъединява огромно множество хора заради социалните привилегии, които това дава. Мнозина търсят повече статуса и просперитета, отколкото кръста. Този наплив на номинални християни превръща Църквата в духовно болна институция, а радикалната болест изисква радикално лекарство. И така съвсем обикновени мъже и жени, повечето от които неграмотни, чуват смъртния призив на Евангелието и отговарят, побягвайки в пустинята, за да осъществят този призив – сами или в общност. Сред първите отзовали се са селяни, пастири, търговци на камили, бивши роби и проститутки.

Пустинята не е била толкова място, където да избягаш, колкото за ангажиране с културно противопоставяне. Пустинята е фронтовата линия на духовната борба; също, както в Библията – място за изпитание и смърт. Място, където сърцето се очиства, води се борба със страстите, унищожава се грехът и човешката природа претърпява своето обновление. Подобно на пророците от миналото, обитателите на пустинята напомнят на Църквата, че Божието царство не е от този свят. Тези хора настояват, че ако смесим евангелските ценности с ценностите на нашата култура, резултатите ще са фатални. Те разкриват обратната страна на една форма на религия, която подхранва нашия глад за центрирано-в-себе-си живеене. Дори и днес техните жития се възправят срещу лесната сигурност на твърде инкултурираното евангелие. Те предлагат алтернативен социален ред – такъв, който е основан върху тринитарната божествена любов и върху човешката свобода. Те предлагат алтернативен портрет на онова, какво в действителност означава да си човек. И по може би най-радикален начин ни призовават да обвържем външните си предизвикателства с победа на първо място над собствените ни страсти – с помощта на господството на Христос.

Божиите атлети

Монашеското движение е отговор на духовната оскъдица на Църквата: оскъдица на любовта. Монасите заявяват, че проблемът не е в познанието, а в любовта. И тяхната перспектива е още повече изненадваща, когато сравним ниското ниво на образованост тогава (вероятно около 4 процента) с високата образованост сега (75 процента). Защото днес достъпното познание за Библията е повече от всякога в човешката история. И, все пак, ние продължаваме да питаме: „Не е ли твърде малко нашето евангелие?”.

Ако тези обитатели на пустинята бяха живи днес, – вярвам в това – те щяха да ни кажат, че нашето евангелие е твърде малко, защото желанията ни са твърде големи. И да ни докажат, че центърът на театъра на военните действия е в човешкото сърце. Щяха да ни посъветват да обявим война на вътрешните противници, които се крият тайно в нашите сърца, и да бъдем бдителни за техните тихомълком провеждани атаки. Биха ни казали, че сме най-мъдри тогава, когато съсредоточим енергиите си върху източника на всички наши проблеми, върху вътрешната личност – с нейната себична ориентация, с тъмните ѝ импулси, поглъщането ѝ от сексуалността, лакомията, похотта, гнева, отказа да прощаваш, омразата и други дела „на плътта” (Гал. 5:19-21). Всеки вярващ все още продължава да бъде силно притеглян от греха. Така, в упованието си на Бога, монасите предприемат решителни действия, въвличайки се в тежкото дело на светостта – онова, което те наричат аскеза или духовна борба. Някои от монасите са толкова добри в това, че получават названието Божии атлети или воини Христови.

В сърцето на тяхното обучение е покаянието. Те са убедени, че тяхната вътрешна природа е толкова далече от синхрона с Божията воля, че не могат да бъдат поправени от нищо друго, освен от силна доза Божия благодат. Че само покаянието е в състояние да очисти натрупванията от каменни отломки в почвата на техните сърца – така щото Божията благодат да пусне корени и да израсне в тях. Евангелието е толкова живо сред монасите, тъй като за тях покаянието не е просто единично събитие, а въпрос на начин на живот. И дори след като са прекарали целия си живот в покаяние, ние ги чуваме да насърчават от своите смъртни ложета по-младите сред тях да не се предават: „Та аз съм само в началото” – биха казали те. „Тъкмо започвам да се покайвам!”.

Цялото това говорене за покаяние би могло да звучи невротично, но тези отци и майки съвсем определено са избягвали „смъртните мисли” на депресията и мрачните настроения. Нито пък са имали навика да постоянно да мислят за миналите си грехове, както ще насърчава късно-средновековно благочестие. Просто са знаели дълбините на собственото си непослушание и са предприемали стъпки в посока работа със сърцата си. Житията на великите пустинни отци и майки от третото и до шестото столетие ни показват в колко голямо може да се превърне нашето евангелие във всеки от нас, когато се подчиняваме на Писанието. Колкото повече се придържаме към компанията на тези възхитителни хора, толкова повече те ни водят далеч от това, да разчитаме на външни лекове. Те ни казват, че нашето евангелие ни е твърде малко не защото имаме нуждата да чуваме повече поучения или повече да изучаваме Библията, или да присъстваме на повече църковни служби, или да създаваме нови програми. Нито пък е твърде малко, защото не сме последвали модерните библеисти в тяхното почти идолопоклонническо осланяне на разума. Монасите тълкуват Писанията не просто като ги изследват, но още и като ги осъществяват на дело.

Някога Серапион се оплаквал: „Пророците написаха книгите. След това дойдоха нашите предци, които живяха по тях. Онези, които дойдоха по-късно, ги разбираха със сърцето си. След това дойде днешното поколение, което ги изкопира, но ги постави на лавиците неупотребявани”. Струва ми се, че тези, които четат тази статия, имат повече познания за Библията, отколкото когато и да било са осъществили на дело в живота си. Все още онова, от което се нуждаем, не е повече знание, а повече любов и послушание.

Тринитарната любов

Някои читатели биха се запитали, дали цялото това говорене за тежка работа не би довело до „праведността на делата”, до фокусиране върху самия себе си и вкарване на спасението и освещаването в зависимост от собствените усилия. Големите водачи на монашеството обаче отричат подобно объркване. На първо място, те са разбирали, че сами по себе си духовните дисциплини не водят до любящо послушание. Св. Антоний Велики (4 в.) веднъж бил попитан от друг монах, който го превъзхождал в аскетичната строгост (което превъзходство, впрочем, не било никак малко): „Антоние, аз постя и се моля повече от теб, но тебе те познават повече от мен. Защо това е така?”. На което св. Антоний отговорил: „Защото обичам Бога повече от теб”. И от страна на Антоний това не било самохвалство. Той говорел точно това, което било и в действителност. Когато бива упражнявано в смирение, аскетичното усилие води до по-голяма любов.

Монасите постят, защото гладуват за още по-голяма любов към Бога; и се молят, защото търсят по-близко общение с Бога и със своя ближен; и съзерцават така, щото да могат по-добре да съсредоточат погледа си върху своя божествен партньор.[2] Монасите практикуват безмълвие, тъй като желаят да чуят Бога, така че да могат да говорят и да действат по-мъдро сред хората около себе си. Крайната цел на всяка духовна практика, с която монасите се захващат, е любовта.

На второ място, в свой трактат, озаглавен „За мислещите, че са станали праведни поради делата си”, св. Марк Подвижник казва, че благодатта бива противопоставяна на заслугата, но не се противопоставя на усилието: „Царството Божие не е награда за дела, а дар на благодатта, подготвен от Учителя за Неговите верни раби”. Защо обаче тогава монасите така обилно се потят в усилие да придадат нова форма на падналата човешка природа в ново творение? Различни отци отговарят на този въпрос различно, но в една и съща основна тоналност. Св. Ириней Лионски, например, казва така: „Славата Божия – това е живеещият човек”.[3] А св. Атанасий Велики пише: „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог”.[4] Заедно двете ни казват, че не можем да бъдем истински богове, ако преди това не сме станали истински човеци. А, от друга страна, не можем да бъдем истински човеци, ако не сме в общение с Христос – в Неговите тринитарни отношения. Съвременният писател, евангелистът Даръл Джонсън, казва това добре в Преживявайки Троицата:[5] „В центъра на вселената съществува отношение… Ние сме сътворени и сме спасени поради това отношение, – и сме сътворени и спасени заради това отношение”. На това място нашите ученици на пустинята биха възкликнали в радостно съгласие. Но трябва да се стремим не към абстрактна любов, а към любовта – в нейната конкретност. Всеки индивид трябва да се попита: „Кое е онова, което ме държи далеч от любовта?”. Независимо дали това ще бъде гняв, равнодушие, мързел, униние, импулсивност или злото ни въображение, св. Антоний ни съветва, че всяка кореспондираща добродетел изисква свой собствен специален инструмент: „Който удря с чук по буца желязо, първо решава какво ще прави от него – коса, меч или брадва. Така и ние сме длъжни първо да помислим каква добродетел искаме да изковем в себе си – в противен случай усилията ни ще са напразни”.

Нашата решимост да променим старото творение в ново е слабо днес, тъй като повечето от нас се лъжат, мислейки, че нашата непостоянна човешка природа е такава, каквато е, и не може да бъде изменяна. Отнасяме се към „плътта” спокойно и се учим да живеем в мирно съжителство с нейното опетняващо присъствие. Думите на Иисус обаче не позволяват на пустинния народ да се подаде на тази заблуда. Нещо повече – те се превръщат в призив към въоръжаване, не само за да можем да обуздаем плътта, но още и за да променим сърцето: „Защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Мат. 15:19).

Духовният съвет на св. Антоний

Най-великият от тези монаси е упражнявал чудовищно голяма сила в античния свят. Поради неговата репутация на смирен и свят човек, за да го видят, към него са се стичали цели тълпи. Императори, генерали, политици, както и бедни, пътували дълги разстояния пеша или пък на магарета – само и само да поседят в нозете му. В Сирия св. Симеон проповядвал от върха на колона,[6] висока 40 фута, и така обръщал към Христос племената на арабите-бедуини. В Египет пък св. Йоан Колов имал целия Скит[7] „висящ на малкия му пръст поради неговото смирение”.[8] Характерите на някои от монасите се променяли до такава степен от Светия Дух, че само присъствието им било достатъчно, за да доведе до промяна и сред останалите.

И все пак, както начинаещия, така и опитния монах – всеки от време на време се нуждае от съвета от духовен отец. Обичаят в пустинята е да се пита стареца: „Авва, дай ми думи за живот!” – искане на лично предназначена за мен мъдра дума, която да би отворила сърцето ми; както ключ – заключена врата. И така, какво би станало, ако бих задал на св. Антоний Велики същия въпрос, който „Christian Vision Project”[9] ми задава? Ако можех да яхна магаре, да пропътувам до далечната египетска пустиня и да попитам: „Авва, дай ми думи за вечен живот! Защо е толкова малко нашето евангелие днес?”, представям си как би ми отговорил той – с характерната си простота: „Поради оскъдяването на твоята любов”.

Превод: Борис Маринов



 

Nassif, B. “The Poverty of Love” – In: Antiochian Orthodox Christian Archdiocese of North America (бел. прев.).

[1] Имат се предвид местата за монашеско уединение на известните от онова време „стълпници” (στυλίτες) (бел. прев.).
[2] В оригиналния текст авторът използва „spouse” – брачен партньор (бел. прев.).
[3] “Gloria Dei est vivens homo” (Adversus haereses, 4, 20, 7) (бел. прев.).
[4] „Αὐτὸς γὰρ ἐνηνθρώπησεν, ἵνα ἡμεῖς θεοποιηθῶμεν” (Λόγος περὶ τῆς ἐνανθρωπήσεως τοῦ Λόγου, 54, 3 – PG, 25, 192B) (бел. прев.).
[5] Johnson, D. W. Experiencing the Trinity, Vancouver, BC: “Regent College Publishing” 2002 (бел. прев.).
[6] Или „стълп” – става дума за св. Симеон Стълпник (бел. прев.).
[7] В оригиналния текст “an entire town” (цял град) (бел. прев.).
[8] Regnault, L., M. van Esbroeck “John Colobos, Saint” – In: The Coptic Encyclopaedia, ed. A. S. Atiya, Vol. 5 (“John-Mufa”), “Macmillan” 1991, col. 1360A: “Who is John that by his humility he had all Scetis hanging on his little finger?” (бел. прев.).
[9] Виж: Christian Vision Project (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/99caq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме