Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Въпросът за човека в съвременната секуларна култура

Четвъртък, 22 Май 2014 Написана от Олга Седакова

Olga Sedakova„Що е човек, та го помниш (Боже)”

(Пс. 8:5)

Има стара китайска легенда: когато императорът пожелаел да разбере как стоят нещата в Поднебесната, той извиквал музиканти и поръчвал да се изпълнят пред него песните, които по това време най-често звучали в неговата страна. По тона, мелодията и хармонията на тази музика той си съставял ясна представа за онова, което се случва в държавата и за онова, следователно, което можело да се очаква в близко бъдеще. В тази процедура няма никакво гадание или друг вид магия. Повече от всичко тя прилича на медицинска експертиза. Музиката (и изобщо изкуството), освен всичко друго, с което са заети, представляват доста точен диагностичен прибор – своеобразен датчик, който изписва кардиограмата на епохата. Въпросът е в това, как да се чете този запис.

Ако днес опитаме да приложим този древен метод за диагностика, веднага ще се натъкнем на препятствия, които ще се окажат непознати в до-постмодерното общество. Преди всичко, нашата съвременност, за разлика от традиционните култури, като че ли не притежава устойчив и общ за всички символен език на формите – където една или друга тоналност, една или друга цветова гама или характер на линията, означават нещо определено, изразяват нещо (отец Павел Флоренски е замислял да събере и да опише минимума от общочовешки символи от този род в свой Symbolarium). Във всеки случай, съвременното („актуално”) изкуство настоява върху пълното отсъствие на универсален символен език – всички символни системи са условни, те са ни наложени („репресивни са”) и поради това подлежат на „деконструкция”. А всеки опит да се чете изкуството в „медицинска” светлина (т. е. етически, оценъчно) изглежда като напълно недопустим в нашата просветена съвременност. И това не е случайно! Опитът на 20 век – с неговите съдилища над „патологичното изкуство” в Германия или „сумбура[1] вместо музика” – в Съветския съюз – ни е научил да бъдем по-внимателни. За да избегна недоразуменията, ще отбележа, че далеч нямам предвид да бъде съдено изкуството – било то масовото или експерименталното, а да се чуе неговото послание, да се прочете кардиограмата на нашето съвремие. Да се види какво се пее в нашата Поднебесна.

Да си представим за миг някакъв общ образ на всичко това, което сега се пее и се играе, и се показва – което повече от всичко друго бие на очи и проглушава. Не можем да не признаем, – поне на себе си, ако не другиму – че нещата са зле. Защо обаче хората искат това? Какво търсят те в това? Защо са така нещастни, щом искат това? – Един от последните класически философи на Европа и наследник на Витгенщайн, след като чул поредния актуален опус (в случая действително садистична минималистка оратория), отбелязал: „Интересно е обаче обществото, което под формата на изкуство произвежда изключително сатира върху самото себе си!”. Сатира, пародия, гротеска, обезобразена и пределно оглупена до копие-римейк… Образи на всеобщ разпад и на катастрофа, на тотално слабоумие – някакви кошмарни мътни сънища, които при това отдавна вече са престанали да плашат и са се превърнали в предмет на търговията. Защо е пожелано именно това? Травмата – това е един от акцентите на това изкуство – преживяването на травмата като негова главна тема, причиняването на травма като негова форма: травма на слуха, на зрението, на ума, на всичките „обичайни” за читателя-слушателя-зрителя понятия. Авторът и неговият зрител като че нищо друго не виждат в този свят, освен травмата, която – според мнението на психолозите – стои в самото начало на жизнения опит на човека – неговите „ранни травми” определящи целия му последващ живот. А психолозите и социолозите, както е известно, са нашите авгури[2] – главни тълкуватели на съвременността. Всички други хуманитарни занимания са приземени на плоскостта на психологията и социологията, защото там било последното, „обективно” обяснение на всичко. „В началото са били руините” – така е изразил това настроение един от най-авторитетните гласове на съвремието – Жак Дерида. Ако се замислим за малко върху това изказване, ще видим, че то (както и преобладаващата част популярни афоризми-мото), съвсем не е реалистично. Поради простата причина, че с руини нищо не започва. „В начало” трябва да е имало нещо, което след това да е дошло до упадък, до състояние на руини. По същия начин, както и нетравмираният все още субект по необходимост трябва да предшества ранните си травми. Не може да се травмира нещо, което го няма. По подобен начин стои въпросът и с „падналостта”,[3] за която на драго сърце говорят. Преди да се падне трябва да бъдеш някъде, откъдето след това да се случи падане. Но именно по този начин днес човекът помни: като започва с травма, като начева с руини. Така той помни и себе си, и този свят. Началото не помни. И най-вероятно, никога до сега не са забравяли за началото така дълбоко! Точно за тези неща – мисля – известяват и песните, които сега се пеят в нашата Поднебесна. А, както ще видим, те не помнят и края. Където не е известно началото на настоящето, там не е ясен и краят. Крайността на човека, неговата смъртност, са популярни теми в съвременните разсъждения – ала странна е тази крайност, която по никакъв начин не е съотнесена към безкрайността, както и тази смъртност, която не е съпоставена със смъртта-безсмъртието!

Заедно с Началото, от областта на човешкия опит изчезва и всичко онова, което непосредствено произлиза от Началото: вниманието, дълбочината, съсредоточеността, благодарността, изумлението, милостта, хвалението, почитанието, вдъхновението, дара, надеждата за онова, което изглежда невъзможно, доверието, високата скръб…[4] Всичко онова, за което изкуството винаги е говорило и което търсят в песните от нашето време (тук продължавам да говоря за „типично съвременните” такива), е просто безсмислено. В това пространство, вън от началото и вън от края („ние живеем след края”, казват те – обаче такъв в областта на живота просто не съществува: целият живот е пред край!), за всичко наименувано досега, както и за много други неща, просто няма място. Такова пространство, извън началото и края, извън загиването и спасението, извън смисъла и безсмислието, пространство анти-есхатологично и анти-аскетично, се нарича баналност. Съвременният човек е потопен в баналността, както никога досега. И тя е херметично затворено измерение: всичко освен нея изглежда невъзможно. А за невъзможното няма какво да се говори и надеждата за него е глупост.

Като говоря за антропологията на съвременното секуларизирано (а вече казват – постсекуларно) общество, имам предвид преди всичко Европейския свят, но не за да го противопоставям на руския – във всеки случай, в онова, което пеят, тези два свята не се различават особено. Ние днес принадлежим на един планетарен исторически момент! С тази единствена разлика, че това, което в западния контекст отдавна е станало рутина за обществения артистичен живот, в руския контекст все още често се възприема като скандален вик. Това обаче не е детинска имитация на Запада, а въздухът на епохата, който е достигнал до нашите пространства с известно закъснение. Друг поток на този полъх – хуманистичната социалност – нас все още не ни е връхлетял. И когато говоря за съвременното общество и неговата „кардиограма” – изкуството – не може да не учуди техния – както изглежда – поразителен контраст. Социалният живот на съвременното общество, което наричат терапевтично и пермисивно, е хуманен, както никога досега. Достойнството на човека, на отделния човек, независимо от съсловните му, етнически, гендерни[5] и прочие характеристики, никога досега не е било така уважавано. Сама по себе си обаче идеята за достойнството на човека, за dignitas homini – главният лозунг на хуманизма, дал тласък на Новото време – притежава безспорно християнски произход. Заащото нито една друга традиция не е поставила на върха на всички ценности самата човешка душа – нейното загиване и спасение! Тук християнството е продължило и е усилило старозаветната интуиция за онова в някакъв смисъл „нечовешко” достойнство на човека, за което с изумление питат стиховете от Псалтира, сред които и този, който сме подбрали като епиграф. Без това утвърждаване на човека класическият хуманизъм просто е нямало да има на какво да се опре, с какво да начене.

В наши дни предпочитат даже да говорят не толкова за „достойнство”, колкото за „права” на човека. Ала смисълът на тези „права” в същността си се състои в защита на достойнството на отделния човек пред лицето на безличните инстанции. И за окончателното утвърждаване на тези „права”, като необсъждаема, всеобща, формална норма, е заплатено с катастрофалния опит на тоталитарните системи от 20 век, който институционално отхвърли ценността на отделната личност и нейния живот. Въпросът за човека в тоталитарния свят и в мисленето на неговите устроители би звучал напълно противоположно на псаломното: какво е човекът, та да се мисли за него – в сравнение с нашите „планове”, цели, идеи, с „историческата необходимост”, със „светлото бъдеще” на пролетариата или тържеството на „арийската раса”? Какво може да бъде отделният човек в сравнение с всичко това – или дори хиляди и хиляди отделни хора? Има далеч по-важни неща – почти всичко е по-важно от човека и не само отдалечените неща, като светлото бъдеще или единствено вярното учение. Какво е отделният човек,[6] сравнен с „необходимостта” да се построи това железопътно трасе в най-кратък срок?

По отношение пък на това, какви поуки са взети от този опит, то руският свят и западноевропейският все още доста се различават. Ние (в Русия) живеем, необходимо е да признаем това, в общество, което не е преразгледало и не е изживяло тази цинична жестокост, която бе внушавана на хората поколение след поколение – достатъчно е да припомним, че думата „безпощаден” се употребяваше, а у нас все още се употребява, като нещо положително: „Ще водим безпощадна борба”. В безпощадността, в „святата жестокост” към недобития враг, виждат нещо високо, героично и дори трагично. Това се наричаше „социалистически хуманизъм”.

Западният свят отговори на своя катастрофален опит с разкаяние, под образа на „нов хуманизъм” – негови изрази са поставените на върха на общите ценности „права на човека”, както и общият „терапевтичен”, „пермисивен”[7] характер на съвременното общество, за който вече споменах: „Никога и за никого повече не можем да отсъдим, че човекът не е това”. Така може да се изрази онзи урок, който европейската култура си е извлякла от концентрационните лагери и от авантюрата със „свръхчовека”. Но и никой не може да каже, че това противоречи на евангелското послание: сякаш, след всичките тези столетия на християнско цивилизоване в това отношение, са го взели за първи път наистина сериозно – посланието за великата ценност на окаяния. Обаче нататък какво? А съществува нататък… За да не бъде съден никой по-натам, за да се запази човешкото достойнство на болни, уродливи, малоумни, зависими, безталантни и невежи същества, ще трябва да се откажем от остарелите си представи за здраве, красота, разсъдителност, добродетел, талант, образование – всички те се явяват „репресивни норми”. Ще трябва да се откажем от по-високите си идеи и замисли, тъй като от тях произлизат големи кланета, и особено – от религиите, понеже пораждат фанатизъм, който разделя хората на „свои” и „чужди” и т. н.; от всичко онова, което има в себе си сила, тъй като „сила” и „насилие” вече не се разграничават. Така малка е и разликата между вяра и фанатизъм, вярност на разсъжденията и доктрина. Надолу, надолу, надолу – там, дето почти нищо не е останало – това е антропологията на „новия хуманизъм”. „Какво е това човекът? – Едно травмирано, ранимо, бедно, болно, опустошено от своята дълга история същество. Нищо хубаво няма в него – той и сам може да се превърне в палач. И това същество е необходимо да бъде пазено. И да не се изисква от него нищо извънредно”. Образът на човека – прекрасен, като космос, почти всемогъщ, свободен и деятелен, притежател на неограничени способности за познание – този образ, вдъхновявал първия, класическия хуманизъм, е бил подменен в новия хуманизъм с обратното. С достойнството на човека просто в това, че той – какъвто-такъв – е. С достойнството на живия просто в това, че е жив! И такъв човек помни Господа – ще добавим ние. Ала новият хуманизъм не добавя това. Неговата идея е изразил влиятелният френски философ Андре Глюксман в своята „Единадесета заповед”: „Помни, че злото ти е присъщо!”. Прекрасно! Та на това векове наред е учила и монашеската педагогика. Но има и още нещо, което са забравили още по-дълбоко, и което си струва да се изтъкне: „Помни, че ти е присъщо нещо благо!”.

Този своеобразен кенотизъм[8] представлява най-поетичната и най-сериозна част в новия хуманизъм. От нея може да се породи, и вече се показва, новото мислене, новото изкуство – изкуство бедно, тихо, почти беззвучно, почти безцветно. То още не се чува от грохота и рева на времето. В тази бедност се ражда нова интензивност.

А това, което се чува навред и за което говорим, това е изкуството на баналността, която нарекох анти-есхатологична и анти-аскетична реалност. Анти-есхатологична, тъй като смята да съществува „просто ей така”, започвайки не от начало и свършвайки без край, без да пита за смисъла и за безсмисленото, в един свят на „необходимости” и на „развлечения”; и анти-аскетична – имайки предвид аскезата не като някаква система за самоограничаване и подтискане, т. е. обикновена абстиненция, с която често я бъркат, а като открита, динамична реалност, като човешки волеви процес към другото, към това, което, – ако се изходи от даденостите – е нещо напълно невъзможно и абсурдно,[9] към това (в последна сметка), което поетът нарича „усилието на възкресението”.

Смъртта може да бъде победена

С усилието на възкресението.[10]

Такава воля пробужда от мътния сън на баналността, както за това ни се разказва в древната сирийска „Песен за бисера”, преведена [на руски] от С. Аверинцев: царският син, забравил в чужбина (в Египет, т. е. в робство) и своя род, и задачата си (да отнеме от Змея и да донесе на своя отец тайнствения бисер), получава спасително известие от дома си:

Както в сърцето ми написано било,

написано било така и на писмото:

спомних си, че царски син съм,

че свободата ми си иска сродното,

спомних си за тайнствения бисер,

поради който слязох във Египет,

и започнах да извършвам тайнодействия

над Змея, огнедишащ и свиреп[11]

Съвременният човек си е спомнил за това, че е „нищ” и е никакъв; че е безсилен раб. За това пък забравял класическият хуманизъм, забравяло Просвещението. Но тази памет няма да бъде окончателно правдива, ако не стигне до края, а това означава – до началото: „Спомних си, че царски син съм”. И ако човекът не си припомни, че именно той е този, когото помнят – на което не престава да се изумява псалмопевецът!

Превод: Ивайло Маринов



 

Седакова, О. А. „Вопрос о человеке в современной секулярной культуре” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Сумбур – отсъствие на яснота, объркване, неразбория, нелепица. „Сумбур вместо музыки!” е името на редакционна статия във в-к „Правда” от 28 януари 1936 г. относно операта на Д. Д. Шостакович „Леди Макбет Мценского уезда” – операта се подлага на остра критика, квалифицирана е като „антинародна” и като носеща „формалистичен” характер (бел. прев.).
[2] Гадатели, предсказващи главно по полета и виковете на птиците (лат.: auspicium), и по някои небесни явления. В древния Рим са били трима (бел. прев.).
[3] В оригиналния текст „падшесть” – термин, използван често от Н. Бердяев (бел. прев.).
[4] Срв. 2 Петр. 1:3-11 (бел. прев.).
[5] От gender – пол, т. е. отнасящи се до категориите на пола – до социалния пол, до фактора на половите различия в социален контекст (бел. прев.).
[6] Срв. предсмъртните стихове на Н. Вапцаров: „Какво тук значи някаква си личност” (бел. прев.).
[7] Позволяващ (бел. прев.).
[8] Самопонизяване (бел. прев.).
[9] Срв. Тертулиановото „credibile prorsus est, quia ineptum est” (бел. прев.).
[10] Пастернак, Б. „На Страстной” – превод на български К. Кадийски: https://dveri.bg/3kruq (бел. прев.).
[11] Превод по: „Деяний апостола Фомы (сирийские)” в: Аверинцев, С. Переводы: многоценная жемчужина. Киев, 2006, с. 291 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/99rpa 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме