Св. Григорий Паламà като светогорец

Значимост на учението на св. Григорий Паламà

В наши дни се отпечатаха много от трудовете на св. Григорий Паламà, както и множество изследвания, посветени на неговия живот и учение. Това е особено Божие благословение за нашето време. Въпреки че св. Григорий Паламà живее през 14 в., той има какво да каже на съвременния човек. По негово време са съществували същите философски, богословски и дори социални течения, каквито и в наши дни. Въобще 14 в. има много общо с 20 в., затова и споровете, които води светецът с философите на своето време, представляват за нас голям интерес. Ще се опитаме да покажем, какво огромно значение имат трудовете на св. Григорий Паламà за православието като цяло и за монашеството и Света Гора, в частност.

Значение на трудовете на св. Григорий Паламà за православието

Голямото значение на учението св. Григорий за православието по важните въпроси на гносеологията е повече от очевидно. Под гносеология в случая разбираме познанието за Бога и по-конкретно – пътя, по който вървим към това познание. По времето на св. Григорий православието преживява труден период; съществува реална опасност от неговата секуларизация под влиянието на пантеизма и на агностицизма. Пантеизмът учи, че Бог по същност пребивава в окръжаващата ни природа и поради това, чрез съзерцание (βλέποντας) на природата можем да Го познаем. Агностицизмът смята, че, тъй като е ограничен, човекът не може да има истинно знание за абсолютния Бог.

Пред лицето на тази голяма опасност св. Григорий пределно ясно изразява фундаменталното учение на Църквата за великата тайна на неделимото разделение (τής ἀδιαιρέτου διακρίσεως) на Божиите същност и енергия. Трябва да подчертаем, че това учение не е разработено само от него, но е учение на Православната църква като цяло, поради което не е редно да се нарича паламизъм. Много от св. Отци говорят за различието между божествената същност и енергия. За това намираме основание в Св. Писание, а след това и у апостолските мъже – подробна разработка на темата правят богословите-кападокийци. Особено ярко тази идея е изразена от св. Василий Велики, а по-късно от преп. Йоан Дамаскин, виден догматист на Православната църква. Надарен с изключителен богословски дар, св. Григорий най-пълно изразява това съществуващо вече учение и показва неговото практическо значение.

Показателно е, че въпросът за различието (ἡ διάκριση) между същност и енергия у Бога възниква по време на споровете за Светия Дух, когато калабрийският философ Варлаам твърди, че не можем да знаем, какво е Дух Свети, а особено недостъпна за нас е тайната на Неговото изхождане (ἡ ἐκπόρευση) от Отца и изпращането (ἡ ἀποστολή) Му от Сина. Като защитава православното учение от агностицизма, св. Григорий обяснява, че изхождането на Светия Дух от Отца се различава от изпращането Му от Сина и затова, без да постигаме същността на Светия Дух, ние знаем Неговата енергия.

Целият ни духовен живот е плод от енергията на Светия Дух. Във връзка с това, както учи св. Григорий Паламà, не можем да бъдем причастни на Божията същност (ὁ Θεός εἴναι ἀμέθεκτος κατά τήν οῦσία), но можем да познаем Неговата енергия и да сме ѝ причастни. Според преп. Йоан Дамаскин различаваме три единства (ἐνώσεις):

1) по същност (κατ’ οὐσίαν), съществуващо между Лицата на Пресветата Троица;

2) по ипостас (καθ’ ὐπόσταση), съществуващо в Лицето (Πρόσωπο) на Христос – между Божествената и човешката природа;

3) по енергия (κατ’ ἐνέργειαν), съществуващо между Бога и човека.

Ако в периода, когато живее св. Атанасий Велики, се е подлагала на съмнение божествеността на Христос, то в периода на св. Григорий Паламà под съмнение е била поставена самата божественост на Божиите енергии. Св. Григорий защитава учението на Църквата за нетварността на тези енергии. Ето защо в тропара на светеца пеем: Светилниче на православието, утвърждение и учителю на Църквата, украшение на монасите, непобедим поборник на богословите, чудотворче Григорие, солунска похвало, проповедниче на благодатта, моли се непрестанно за спасението на нашите души.

Значение на трудовете на св. Григорий Паламà за монашеството

Учението на св. Григорий има голяма значение и за монашеството. В тропара на светеца се пее: … украшение на монасите. Приживе на светеца, философите, начело с Варлаам, подлагат на съмнение значението на традиционното монашество като цяло и на монашеското дело, в частност. Особено атакувани са тези, които наричали исихасти. Варлаам изхожда от следните богословски предпоставки. Той твърди, че най-ценното в човека е неговият разум (ἡ λογική), че само с негова помощ може да се познае Бога. Варлаам заключава, че на основата на вътрешните си умозаключения древногръцките философи са могли да познават Бога по-добре от пророците, вглеждали се (ἔβλεπαν) във външните неща – откровения и видения (ἀποκαλύψεις καί ὁράσεις). Той поставя философите по-горе от пророците, а човешката мисъл (σκέψεως) – над съзерцанието (τῆς θεωρίας) на нетварната светлина, видяна от апостолите на Тавор. Това учение засяга както православните догмати, така и традиционното монашество. Ако Варлаам бе удържал победа, първенствуващо място в Църквата щеше да е отредено на разума (λογική) и на философията, като традиционното монашество щеше да бъде доведено до упадък, а агностицизмът да тържествува.

Това обаче не се случва и до голяма степен заслугата е на св. Григорий Паламà. Светецът доказва, че пророците и апостолите са много повече от философите; че средството (τό ὅργανο) за богопознанието не е разсъдъкът, а сърцето, в цялостното му, библейско значение; че с помощта на човешките умозаключения не може да се познае Бога; че единствено Бог може да открие Сам Себе си в човешкото сърце и че истинният път към богопознанието е исихазмът, безмълвническият живот, за който намираме указания в Св. Писание и който е опитно познат от светците. Св. Григорий ясно сочи, че монашеският живот, т. е. пътят на молитвата, води към истинното познание.

Показателно е, че сред първите творения на св. Григорий и заедно с това главен негов труд е За свещенобезмълвстващите. В този труд светецът разглежда три основни въпроса, особено актуални за неговата епоха. Първият е свързан с това, кои стоят по-високо – философите или пророците – и води ли философията към истинско богопознание. Втората тема на книгата е умната молитва (τής νοεράς προσευχής) и всичко, свързано с нея. Третата тема е въпросът за нетварната светлина. Св. Григорий доказва, че светлината, която съзерцават (τό ὁποίο βλέπουν) светците, е нетварна, че тя е нетварна Божествена енергия. Този труд съставя на базата на опита на православното монашество и поради това и е наречен За свещенобезмълвстващите. От казаното става ясно огромното значение на учението на св. Григорий за православното монашество.

Значението на трудовете на св. Григорий Паламà за Света Гора

Огромно е значението на учението на св. Григорий и за самата Света Гора. Сам св. Григорий е светогорец. Той е живял на Атон, опитно е познал монашеския живот и след това е изложил опита си в своите творения. Той показва, че Света Гора е преди всичко начин на живот. Атон сам по себе си е Православно предание, израз на живота на Православната църква. Както ще видим по-късно, св. Григорий идва на Атон като ученик и послушник, а не като учител; идва, за да проникне в Православното предание. Ден и нощ се моли, викайки към Бога: Просвети моя мрак. Светецът отдава себе си на послушание на опитни, достигнали обòжението старци. Там той придобива опита на духовния живот и се издига на висотата на светостта. На Атон той безмълвства дълги години, но когато назрява необходимостта да говори, той заговаря и излага своя опит. Учението на св. Григорий е израз на живота на Света Гора, а в по-широк смисъл – и на живота на цялата Църква, защото Атон е неотменна част от Православната църква.

В началото отбелязахме, че може да се направи паралел между епохата на св. Григорий и нашето време. Това е много важна характеристика и затова бихме искали да я подчертаем. Виждаме, че стремежът на хората към Бога от ден на ден нараства. Мнозина желаят да достигнат истинно богопознание. Същевременно част от тези хора следват лъжливи пътища, стигат до разочарование и съответно до отрицание на Бога. Други, вместо истинния Бог, намират различни, така наречени идоли на Бога, на които се покланят. Следователно, и в наши дни съществува, дори, бихме казали, господства, идолопоклонството.

Забелязваме, че дори православните християни могат да бъдат разделени на две големи групи. В първата група влизат такива, които справедливо можем да наречем последователи на Варлаам. Това са хора, които поставят на първо място разума и които възлагат надежда преимуществено на човека. Те вярват, че така могат да бъдат решени много проблеми, в това число и главният въпрос на живота – познанието за Бога. Към втората група принадлежат тези, у които, както и за св. Григорий, сърцето (в цялостен смисъл и разбиране – ὄλα τῆν ἑρμηνεία – според библейското и светоотеческото Предание) се намира в центъра на техния духовен живот. Те следват пътя (τῆν μέθοδο) на всички светци на нашата Църква, удостояват се с истинското богопознание и стават причастни на Бога. Така днес съществуват две направления, два начина на живот. Тъй като обаче Църквата неслучайно е определила св. Григорий за светец и велик богослов, а учението му е учение на Църквата, то и ние трябва да следваме именно неговия път.

На Света Гора

Свидетелството на светците е основано не на умозрителни заключения, а върху техния личен опит. Умът (ὁ νοῦς), освободен от робството на разсъдъка (τῆς λογικής), страстите и окръжаващия свят се просвещава от Божествената благодат и се въвежда в съзерцанието на Бога. Хората, придобили такъв ум, Църквата прославя като истинни богослови, защото те говорят за Бога от опита на Божественото съзерцание.

Към тях принадлежи и св. Григорий. В неговото учение е изразена същността на Православното предание, т. е. исихазма (ὁ ἡσυχαστικός τρόπος ζωής). В действителност това, което наричаме исихазъм (ὁ ἡσυχασμός) е основата на всички вселенски събори, а също и отличителна черта на великите Отци на Църквата. Ще бъде неправилно да се разглеждат светците извън контекста на православната исихѝя.

Съвременното богословие е в противоречиво състояние. От една страна, много се говори за св. Отци и съвременните богослови се опитват да използват отделни черти на светоотеческото учение, за да подкрепят собствените си мисли. От друга страна обаче те отхвърлят пътя (τόν τρόπο), по който са вървели светците и са достигнали до такова състояние, че да могат да свидетелстват за Бога вярно и боговдъхновено. Затова трябва да обърнем особено внимание на това, как светците говорят за Бога.

Именно в това се заключава и целта на тази част от труда. Ще разгледаме живота на св. Григорий на Света Гора. Ще се убедим, че светецът е бил не рационалистичен и умозрителен (στοχαστικός καὶ ἐγκεφαλικός) философ, а велик отец на Църквата, придобил опита на духовния живот и достигнал святост – равнозначно, по собственото му свидетелство, на съзерцанието, наблюдаването (τῆν θεωρία) на нетварната светлина.

Нашето повествование ще бъде подкрепено с цитати от житието му, съставено от неговия сподвижник и бъдещ Константинополски патриарх, св. Филотей Кокин.

Животът на св. Григорий до отиването му на Атон

По голямо Божие благоволение св. Григорий живее по атонски и до отиването си на Света Гора и приемането на монашеството. Още от ранна детска възраст той е подготвян за светогорски живот, а на Атон само развива навиците, придобити още в света. За това са послужили три обстоятелства:

- обстановката в Константинопол;

- начинът на живот на родителите му;

- полученото възпитание.

Нека ги разгледаме по-подробно. Обстановката в Константинопол по времето на св. Григорий благоприятства разцвета на православния живот. За това способстват и влиянието на Атон и другите манастири, разположени в чертите на града и неговите околности, и разпространението на учението на преп. Симеон Нови Богослов, който е извършил истински обрат в умовете на съвременниците си, показвайки, че основният път към богопознанието е именно исихазмът.

Св. Филотей Кокин пише, че столицата на Византия по това време е възприела античната мъдрост, очиствайки я от безбожието, митовете и измислиците и е украсила тази мъдрост с истината и вярата в единния Бог в Три Лица, както и с Кръста и с простотата на Евангелието, като я направила така „признателна рабиня и служителка на истинската и първа Премъдрост”.[1] Така Константинопол става град на божествената мъдрост. Св. Филотей прави разлика между първа и втора мъдрост, а знаем, че първата, това е причастността на човека с Бога. Трудовете на св. Григорий помагат да разберем, какво има предвид той, наричайки Евангелието първа и истинна мъдрост.

Влиянието на исихазма, господстващ тогава в Константинопол, се проявява и в семейството на св. Григорий. Родителите на бъдещия светец живеят сами и възпитават своя син под влиянието на Света Гора. Баща му Константин е сенатор. На него възлагат възпитанието на императорския внук, в смисъл на духовно наставничество. Константин е учител не само нему, но и на самия император. Той учил на добродетелност, бил добър съветник и духовен наставник.[2] Имал способността да успокоява императора, когато онзи е раздразнен. Благодарение чистотата на душата му и постоянния му стремеж (ἅντικρυς βλέπειν) към доброто и Бога императорът го обиква повече от всички свои сановници и дори от собствените си роднини. Константин Паламà живее исихастки, в цялостната пълнота на този живот. Въпреки че живее в двореца и всеки ден общува с много хора, трезвението на ума му е толкова голямо, че се възвръща към самия себе си и към Бога чрез внимание и молитва. По свидетелството на очевидците, бащата на св. Григорий живее постоянно в трезвение и молитва. От Светоотеческото предание знаем, че човек, чийто ум е свободен, отделен от робството на разума и е просветен от Бога, може и да живее в света с безбройните му грижи и в същото време да пребивава в непрестанна молитва.

Животът на Константин Паламà свидетелства, че и семейните могат да устроят живота си в този ритъм, по такъв начин. Той се стреми още и децата му от най-ранна възраст да общуват със светци, аскети, монаси и ясно съзнава, че образованието носи добри плодове тогава, когато родителите възпитават децата си в църковна среда. За това особено способства общението му с изразители на църковния живот. Константин води цялото си семейство при отшелниците, при това не само по-големите си деца, но и малките, които едва започвали да проговарят и трудно разбирали това, което другите им говорят. Води новородените си деца при светците, с твърдата вяра, че така ще израснат в любов към Бога. Съхранило се е описание на едно такова поклонническо пътуване до техния духовник, който живеел в уединен планински манастир, недалеч от Галата.

Малко преди смъртта си Константин Паламà приема монашество, въпреки че и до тогава със своя благочестив живот и дела не бил далече от подвижническото съвършенство. Този напълно естествен за него ход показва, как, независимо че е бил женен и че е имал много деца, Константин не се отличавал съществено от монасите; по същество неговият живот бил действително монашески, живот по Евангелието.

Склонността към монашество на Константин Паламà се проявява и в последните минути от живота му. Когато съпругата му, майката на св. Григорий, иска от мъжа си да се обърне с молба към императора да вземе децата им под своя опека, той повдига очи към иконата на Св. Богородица с думите: Аз не искам да оставям децата си на земно попечителство и случайни царе, но ги връчвам на тази, която е Владичица на всичко и Майка на Небесния Цар. На нея оставям моите деца. Само този единичен случай свидетелства достатъчно ярко за вътрешното богатство, вяра и монашеско настроение на бащата. Св. Григорий Паламà, най-големият син в семейството, тогава навършва седем години.

Майката на св. Григорий – духовно много близка със своя съпруг – също иска да стане монахиня, но по съвета на своя духовник отлага това намерение. Виждаме как св. Григорий израства в семейство, което е пронизано от монашески дух. Свързан от ранно детство с монасите и имайки пред себе си примера на своите свети родители, живеещи монашески, той получава необходимата духовна закваска, която впоследствие развива. По свидетелството на св. Филотей, при появата в двореца на св. Григорий и братята му, придворните казвали: Това са деца на светец.

Божественият промисъл за св. Григорий се проявява и във възпитанието, което той получава от дете. Преди всичко, както вече споменахме, неговият баща го поверява на застъпничеството на Пресвета Богородица. И Тя го приема и покровителства през целия му живот. Богородица се оказва за него дивна Възприемница. Преди началото на учебни занятия св. Григорий прави по три земни поклона и се моли пред иконата на Божията Майка. Това му помага да запомня уроците. Без да се помоли предварително не можел да повтори прочетеното. Това е явен знак за покровителството на Пресвета Богородица. Отново Божията Майка убеждава императора да вземе малкия Григорий в двореца и да му осигури достойно образование. Св. Григорий възраства в духовна мъдрост и още отрано у него се появява стремеж към монашество. Без да се основава на чувствата си, той търси съвета на опитните духовници и особено идващите от Атон. По примера на своите свети родители св. Григорий още от ранно детство търси общение с атонските монаси, имащи опит от личното богообщение (βίωναν προσωπικά τόν Θεό). Авторът на житието му пише: Той постоянно се стараеше да се сближи с подвижниците и наставниците в добродетелта, особено много обичаше да беседва с монасите, идващи в столицата от Светия Атон и по някакъв начин доказали своята принадлежност към строгите правила на подвижничеството. Атонските отци съветват св. Григорий да остави света с неговите съблазни и да вземе върху си кръста Христов, като приеме монашество на Света Гора. Като подготовка за такава стъпка духовниците го съветват да започне подвижнически живот още в света: Първо ти трябва да си избереш за дял нищетата и суровия, изпълнен с всякакви лишения живот.

Виждаме, че св. Григорий получава от тези подвижници аскетична подготовка в духа на Православното предание. Преди всичко той споделя своите желания с тези, които имат дара на духовното разсъждение да различават тварното от нетварното. Ако го бяха посъветвали да остане в света, поради това, че има задължения към майка си и по-малките свои братя, ако го бяха посъветвали да живее дребнавия живот на лъжата (τρόπο), както за съжаление често се случва в наши дни, то възможно е днес да нямахме такъв светец. Атонските отци обаче отправят младия св. Григорий по суровия път на евангелския и аскетичен живот, който представлява преди всичко възпитание в духа на Преданието на Църквата. Един от отците, съветвали Григорий, е св. Теолипт, епископ Филаделфийски, който много години се подвизава на Атон като обикновен монах. Той се оказва и най-добрия духовник за св. Григорий, предавайки му подвижническия опит на Света Гора. По този начин още преди отиването на Атон, божественият Григорий се подготвя за равноангелния начин на живот (τήν ἰσάγγελη πολιτεία). Св. Теолипт става отец и наставник на Григорий, предавал му тайната на свещеното трезвение и на умната молитва когато Григорий е още мирянин. Виждаме, че св. Григорий придобива аскетично трезвение и умната молитва още в юношество, преди да е навършил дори 20 години. Така св. Отци са отхранвали духовни чеда. Не се задоволявали с нравствени поучения, но наставлявали чедата си в умната молитва и в свято трезвение.

Св. Григорий се отличава с особено послушание. Той не само задава въпроси на духовниците, но и изпълнява съветите им. Подвизава се във въздържание и лишения, защото добре знае, че с неочистено сърце не може да се стигне до просвещение на ума. Бъдещият светител е аскетичен във всичко. Той не само се отказва от вкусна храна, но и значително ограничава съня си, особено утринния. Малко хляб и вода за поддръжка на тялото – такава е неговата трапеза. Аскезата на св. Григорий е толкова голяма, че за мнозина той е като изгубил ума си. Още в Константинопол св. Григорий доказва, че е над природата; в разцвета на силите си, живеейки в света, преодолява плътските желания на младостта и другите изкушения до степен да го смятат за нещо по-висше от човек.

По благодатта на Светия Дух св. Григорий придобива опита на аскезата още до отиването на Атон. На път за Света Гора се установява на планината Папикион, между Тракия и Македония,[3] където се подвизавали много монаси. Св. Филотей пише, че това е дело на Божия промисъл, който искал да покаже на монасите там мъдрия Григорий и онази Божествена благодат, която го осенявала. Действително, божественият Григорий се показал на тези монаси велик и дивен и по слово, и по нрав, и по вид, и по постъпки, а внимателността и събраността на ума му довеждали до изумление, виждайки в толкова несъвършено и младо тяло, толкова старчески опит на отшелник, умъдрен в слово, в дело и начин на мислене.

Още не достигнал 20 години, преизпълнен с Дух Свети, поборник и приятел на св. молитва, св. Григорий става живо Божие обиталище. На Папикион той изобличава месалианите, или – както те се наричали – евхити, показвайки им цялата им погрешна представа за молитвата. Обяснява още, че кръстът Христов е действал и в пророците от Стария Завет, оборва еретическите им идеи и излиза победител. Много месалиани, уверили се че говори от Бога, отиват в Константинопол и, изповядвайки заблудите си, се завръщат в лоното на Църквата. Веднъж еретиците се опитват да отровят светеца, но той разкрива намеренията им – случай, ясно показал неговата прозорливост.

Атонските отци, пребиваващи в Константинопол, подготвят добре юношата за живота на Света Гора. Така, още в детството си св. Григорий се запознава с исихазма, с умната молитва и придобива дара на разсъдливостта. Обстановката във византийската столица, възпитанието в православно семейство и влиянието на Отците правят от св. Григорий светогорец още преди отиването му на Атон.

Животът на св. Григорий Паламà на Света Гора

По съвета на своя духовник, който вижда вътрешния му стремеж, св. Григорий се отправя за Атон. Той иска да познае опита на Света Гора, да се потопи във вътрешния ѝ духовен живот. Св. Григорий пристига в лаврата и се обръща към известния атонски монах Никодим, който преуспявал в делото (ενεργεία) и съзерцанието (θεωρία). Ставайки негов послушник, той скоро е постриган от Никодим в монашество.

В първите години от своя монашески живот, св. Григорий се отличава с голяма аскетичност. Пости много, спи малко, пребивава в трезвение и непрестанна молитва. Непрекъснато призовава св. Богородица за застъпничество с молитвата: „Просвети моя мрак”. След две години на суров аскетичен подвиг му е дарувано велико откровение (εμπειρία). Веднъж, в момент когато безмълвства, т. е. пребивава в съвършено единение, внимавайки единствено върху себе си и Бога, му се явява св. Йоан Богослов, казвайки му, че е пратен от Божията Майка, за да узнае защо ден и нощ Григорий отправя към Бога молитвата: Просвети моя мрак. На това светецът отговаря, че моли Бога да го просвети да узнае Неговата спасителна воля. Тогава св. ев. Йоан му предава думите на Пресвета Богородица: Аз сама ще бъда твоя помощница.

Много важно е да се подчертае, че откровението не е дадено на сън, а във видение (ὄραμα), а както е известно между двете състояния има огромна разлика. Характерно е и това, че видението се случва в момент, когато молитвеното внимание на св. Григорий е изцяло обърнато към него самия и към Бога. Това състояние св. Отци наричат кръгово движение на ума, когато той отначало се спуска в сърцето, а оттам се издига към Бога.

В продължение на три години св. Григорий е послушник на стареца Никодим. Когато този велик старец се преставя в Господа, св. Григорий отива в Лаврата, където живее три години, в които поразява монасите с живота и с божествената си мъдрост, придобити благодарение на подвижничеството и безмълвието.

Душата на Григорий е вместилище и средоточие на всяко благо, подчинявайки не само желанията и неразумните страсти, но и естествените човешки потребности. Така, той прекарва три месеца на практика в постоянно бодърстване, като си позволява да спи малко само следобед, за да не повреди ума си поради прекомерната липса на сън. От този пример виждаме, че дори и тялото трябва да участва в аскезата, защото и то е призвано да възприеме Божествената благодат. Богословието не е резултат от разсъдъчни занимания, но плод на личния опит, основан на сурова борба и лишения.

След тригодишен аскетичен подвиг в Лаврата, светецът отива в Глосия – особено отшелническо място, където процъфтява скъпото за сърцето му свещено безмълвие, място, много благоприятно за суров аскетичен живот. Там сред светите безмълвници, св. Григорий познава най-прекрасното и най-възвишено действие на Духа (κατά νοῦν) и се удостоява с първото и най-величествено съзерцание на Бога. Неговият ум (νοῦς) се отрича от разсъжденията (τῆν λογική), страстите и външния свят и влиза в сърцето, а от там се издига до съзерцаване на Бога. Там светецът възнася непрестанна умна молитва в Духа и извършва непрекъснато служение на Бога.

Крайното смирение, искрената любов към Бога и ближния, покаянието и дара на сълзите са плодовете на молитвените подвизи на св. Григорий Паламà. От очите му непрекъснато текат сълзи и това само по себе си говори за толкова дълбока любов към Бога, която малцина са познали, и в която могат да повярват само такива, които са я изпитали в собствения си опит.

Две години св. Григорий прекарва в уединение в Глосия. Ала нападенията на разбойници го принуждават да напусне това място и с учениците си да се премести в Солун. Оттук, той иска да отиде на поклонение в Йерусалим, но във видение получава откровение да остане в Солун. Там е ръкоположен в свещенство, възприемайки това божествено тайнство с голямо внимание.

След ръкоположението св. Григорий, заедно с учениците си, отива във Верия, където основал училище по благочестие. През цялата седмица не излиза от килията си и не приема никого, пребивавайки в молитва. Само в събота и неделя излиза, за да вземе участие в св. Литургия и да преподаде своите наставления на братята. По времето на престоя си във Верия св. Григорий навършва тридесет. Физически здрав и достатъчно млад, той води крайно аскетичен живот, постоянно изтощавайки своето тяло с пост и бодърстване, в стремеж напълно да го подчини на душата си. С аскетичните подвизи и непрестанната молитва светецът очиства своя ум, който се възнася към Господа и се съединява с Него. Разбира се, не всичко се заключава само в аскезата. Тя е необходима, за да се прояви волята на човека. Съединяването на ума със сърцето и достигането на боговѝдението се дарува само от Божествената благодат.

Понеже живее в постоянен подвиг, то и плодовете на Духа изобилстват в него. Животът му е истинско чудо, а сам той е по-горе от обикновения човек. Благодатта, която пребивава в неговата душа, се излива и в тялото му. Суровият аскетичен живот води не до изтощение, а до преображение на тялото. Когато св. Григорий излиза от килията си или от храма след Божествена св. Литургия, лицето му, умито от потоци сълзи, свети.

След пет години, поради нападенията на албанците, се принуждава да се върне във Великата Лавра на Атон. Ала този път се заселва не в манастира, а в килия недалеч от него. Св. Григорий общува с братята след бденията и литургията, а през останалото време се отдава на уединена молитва. Остава насаме с Бога в пълно безмълвие, без да напуска килията си, без да общува с никого. Можело да бъде видян само в съботите и неделите.

Св. Григорий надминава мнозина в аскетичните подвизи, но разбира, че само деятелният живот не е достатъчен. Стреми се към съзерцателно (στήν θεωρία) виждане (στήν εποψία) на Бога, към непосредствено единение с Него, към просвещение на ума и обòжение, към придобиване на любов и богоподобие, към висше и истинно познание на Бога чрез непрестанна молитва, умно безмълвие, смирение и плач за своите грехове. Ако някой човек не се стреми да види Бога, той се подхвърля на сериозната опасност да изпадне във фарисейство.

Св. Филотей Кокин, автор на житието на св. Григорий Паламà, привежда голям откъс от творенията на светеца, в който е показан пътят, водещ към святост и единение с Бога и особено ценен с това, че там св. Григорий говори за собствения си опит, за своя личен път на богопознание.

Ще изложа накратко този текст, който според мен е изключително важен. В него се описва пътят, водещ до изцеление и обòжение. Този утъпкан от светците път е най-надеждният и безопасен. За съжаление днес мнозина, като изхождат от собствените си философски и психологически разсъждения, търсят други пътища.

Св. Григорий ни учи, че умът е длъжен да се отрече от всички външни вещи, от разтварянето в света и да се обърне към сърцето. В сърцето той първоначално ще види грозната маска на вчерашното суетно земно заблуждение и с плач ще започне очистването. Снел тази уродлива маска на външния човек, умът ще се въдвори в сърцето и там в тайна непрестанно ще се моли на Бога. И Бог изпраща на този човек дара на душевния мир, привеждащ го към смирение: началото на всички добродетели. От душевния мир и смирението произтичат всички останали добродетели, в центъра на които е любовта. Това е преддверието на бъдещия век, Царството на неизказаната и безкрайна радост.

Нестяжанието е майката на забравата на грижите, а тя, от своя страна, е майка на вниманието и молитвата; двете пък заедно дават начало на плача и сълзите. Сълзите очистват цялото съдържание на грозната маска. Само тогава пътят към добродетелите става по-лек, а съвестта – безукорна. От тук възниква и съвършена радост: плачът се превръща в радост, а молитвата – в благодарение.

Умът, освободен чрез аскетичните подвизи от робството на разума и от всички умопостижими и въображаеми неща, предстои пред Бога, по израза на псалмопевеца, „като глух и ням” и възприема Божественото просвещение. Човекът, чийто ум достига това просвещение, става естествен, встъпва на истинния път на живота и се издига към висотите на духа. И какви чудеса среща по пътя си! Без да се отделя от материята, той се издига над нея чрез неизяснимата сила на Светия Дух, слуша неописуема реч, вижда невидимото. След това, дори връщайки се на земята, пребивава в постоянно изумление и непрестанно възнася хвалебствия, става действително ангел Божи тук, на земята.

Тогава умът достига до съзерцаването на нетварната светлина. По думите на св. Григорий, тя се разлива навсякъде, но не възсиява еднакво над всички. Виждането ѝ зависи, от една страна, от чистотата на сърцето, а от друга – от волята на Бога, Който е нейният Източник. Бидейки обаче просветен от Бога, умът принася и на съединеното с него тяло много доказателства за Божествената красота.

От съзерцанието на нетварната светлина произлиза навикът на добродетелта, а и липсата на стремеж, влечение или склонност към злото. От това произлизат даровете на богословстването, чудотворството, пророчеството и прозорливостта. Резултатът от това Божествено действие е обръщането на ума към себе си, на всички душевни сили – към ума и непосредственото действие на Бога в ума, чрез което човек се връща обратно към своята изначална и неизразима красота.

Трябва да кажем, че тук св. Григорий Паламà описва не толкова личния си начин на достигане до обòжение и непогрешимо богословие, а пътя, който всеки православен християнин е длъжен да следва за изцеление и спасение – единственият истински път към спасението. Внимателният прочит на трудовете на св. Григорий по темата показва, че никаква съвременна философия и психология, предлагани от други, неосновани на Православното предание способи за изцеление, не намират основание в реалностите на светостта. Светоотеческият път и пътят на хуманистичната психология са коренно противоположни.

Според св. Филотей Кокин, св. Григорий описва пътя към обòжението с думи, които произлизат не от човешката, а от Божествената премъдрост, от богоподобния и небесен ум, от божествени и истинно мъдри уста.

Веднъж придобил просвещение на ума и обòжение, на св. Григорий са дарувани видения при явяването на нетварната светлина. Веднъж, по време на всенощно бдение в Лаврата, той отсякъл ума си дори от песнопенията и по своя способ го съсредоточил в себе си, след което го възнесъл към Бога. Веднага го обкръжила Божествената светлина, като пронизала с лъчите си неговите душевни и телесни очи и той прозрял събития, които трябвало да се случат много години по-късно. Така, св. Григорий видял авва Макарий, настоятеля на лаврата, в епископско облачение. И действително авва Макарий впоследствие станал архиепископ на Солун. В друго видение му се явила самата Пресвета Богородица, Която го взела под Своето покровителство. Тя осигурила на св. Григорий и неговите сподвижници всичко необходимо, за да могат напълно да се посветят на умната молитва. Веднъж, по време на дрямка, на св. Григорий му се явил Господ и казал, че той е призван да сподели с другите дадения му богословски дар. Това видение подбудило св. Григорий да състави своите омилии. Първата посветил на св. Петър Атонски, основателя на първия манастир на Атон, втората – на Въведението на Пресвета Богородица в храма, а в третата описал своя опит в безмълвието.

Не след дълго св. Григорий Паламà е избран за игумен на манастира Есфигмен. Тук той проявява всички свои велики дарования. Изброените от св. Филотей добродетели отразяват атонския начин на живот. Григорий е „естествен по нрав, приятен в беседите, достъпен и смирен за благочестивите и (привържениците) на строгия живот, възвишен и недостъпен за безгрижните и небрежни, състрадателен към каещите се от цялата си душа”. Характерното за него е, че увлича мнозина към ежедневно покаяние и с личен пример, с думи и дела направлява всички към добродетелите. Братята така го обикват, че когато се отказва от настоятелството, не желаят да остават повече в манастира: едни се оттеглят в безмълвие в пустинята, други в строго затворничество – „именно защото не било възможно занапред да живеят заедно, под ръководството и наставничеството на такъв учител”. В Есфигмен св. Григорий извършва и чудеса, които свидетелстват за изобилието на Божията благодат в сърцето му. Ала тъй като постоянно се стреми към безмълвие той се отказва от игуменството и се връща в Лаврата, където се потапя във възлюбената от него исихия.

По това време в Солун се появява философът Варлаам, започвайки да разпространява своите еретични теории. Св. Григорий започва с него открита борба, за да даде отпор на новите хуманистични идеи, чужди на Православното предание. За Варлаам Бог може да бъде познат чрез философията и умозрителни заключения, докато св. Григорий, опитно познаващ истинския път на богопознанието, отстоява православния възглед, че само чрез очистване може да се съединиш с Бога. […]

Единението на човека с Бога

През 14 в., когато, както и в наши дни, господства хуманизмът, има хора, които твърдят, че единението с Христос става по пътя на морала, чрез външно подражаване на живота на Христос и външно съответствие на нашия живот с евангелските заповеди, без да се вземат под внимание благодатта и онова вътрешно преобразяване, в което се изразява и смисълът на заповедта на Спасителя. За тях единението с Бога се извършва чрез развитие на интелектуалната природа (τῆς λογικής φύσεως) и възвишени мисли, без помощта на боготворящите Божии енергии. В Светогорски томос – изповедание на вярата, получило съборно признание – се казва, че приобщаването на човека с Бога се осъществява по силата не на естествените способности на човека, а като плод от причастността към обòжващата Божия благодат. Обòжението и единението на човека с Бога превишава човешкия ум и знание и е дори над самите добродетели. В Светогорски томос св. Григорий Паламà учи, че се заблуждава този, който твърди, че единението с Бога се извършва само с едното подражание и отношение, както при хората, обичащи се един друг, „без боготворящата благодат на Духа”. Заблуждава се и който смята, че „боготворящата благодат на Бога е състояние на разумната природа”, възникваща при обикновено подражание, а не „свръхестествено неизречимо озарение и Божия енергия, незримо зрима от достойните и немислимо мислима (νοομένην ἀπερινοήτως)”. Който твърди нещо подобно е попаднал в лъжата на месалианите. Защото ако обòжението се осъществяваше по силата на естествените способности и движения на природата, а не бе дар на нетварната Божия благодат, тогава обòженият човек и по природа би могъл да стане Бог.

За съжаление и днес има хуманисти, превъзнасящи човешката природа, както и антропоцентрични възгледи, неприемливи за православието. Човекът е венец на творението, защото е създаден от Бога и е призван за единение с Него. Центърът, към който той трябва да се стреми, е само Бог. А когато се отклони от този център, тогава и човекът, и хуманизмът се изпразват от съдържание. Съвременното човечество говори за личности, но ако гледаме на това без отношение към Бога, ще издигнем човека до абсолют и ще изпаднем в антропоцентризъм. Това е свързано с първородния грях на човека, поискал да стане бог, без да измине пътя, посочен му от Бога, т. е. без Божията благодат.

Св. Григорий Паламà, като привежда свидетелството на св. Максим Изповедник, ясно учи, че благодатта на обòжението не е обусловена от нищо, защото няма свойство, което да е способно да се вмести в природата, защото това вече не би било благодат, а проявление на действието на естествената сила. Бог проявява Себе си в зависимост от естествените способности на всеки. Обòжението не е действие на природата, а дар на Бога, подаван на достойните да го приемат. Виждаме, че благодатта е над природата, над добродетелите и знанието и всичко подобно е по-нисше от нея. Всяка добродетел и възможно подражание на Бога правят придобилите ги способни за божественото единение, а самото неизречимо единение се извършва от благодатта. Следователно, ние придобиваме единението с Бога не чрез добродетелите си, а благодарение на нетварните боготворящи енергии. Благодарение на тях целият Бог пронизва изцяло светците, а те пронизват целия Бог, по образа на душата, която обхваща тялото.

Това е истинната православна антропология, която не е изолирана от Бога и е богочовеко-центрична.

Обòжение на тялото

Варлаам, основавайки се върху платоническата и стоическата философия, не дооценява човешкото тяло и нарича безстрастие умъртвената страстна част на душата. Известно е, че душата има три начала: 1) разумно (νοητική), 2) желателно (θρεπτική) и 3) стремително (ὁρμητική). Желателното и стремителното начала определят страстната част от душата. Съгласно платонизма, и желателното, и стремителното начала влизат в човека при неговото отпадане от архетипа. Според стоическата философия пък, както впрочем и в платоническата, спасението на човека се състои в умъртвяване страстната част на душата. Този еретичен аскетизъм се нарича и неоплатонизъм. Хората с такива възгледи са склонни да се гнусят от тялото и да се отказват от всички прояви на телесен аскетизъм, отхвърляйки сълзите по Бога по време на молитва. Това всъщност е наивна духовност, практически подкопаваща основата на човека, душата и тялото.

В Светогорски томос е представено православното учение за преображението на страстната част от душата и обòжението на човешкото тяло. Следователно всички сили на душата участват в обòжението, в това число и човешкото тяло.

Варлаам нарича „безстрастие” състоянието на умъртвената страстна част на душата, а св. Григорий Паламà го определя като състояние на деятелността на душата, насочена към по-добро, когато страстната част цялостно се е отвратила от злите дела и се е обърнала към добрите. Затова можем да говорим не за умъртвяване на страстната част на душата, а за нейното преобразяване, т. е. следва да се действа не противоестествено, а естествено и над-естествено.

Който не приема православното учение за безстрастието и споделя еретическото мнение за него като умъртвена страстна част на душата, отхвърля и пребиваването на телата в нетленния век на битието. Защото, ако тогава тялото ще съ-участва с душата в неизречимите блага, то и сега то, „доколкото е способно да вмести, ще съ-участва в благодатта, която Бог тайнствено и неизречимо дава на очистения ум”. С други думи, чистият ум предава обòжващата благодат и на тялото. То изпитва божествените неща и става причастно на боготворящите енергии. Това се случва чрез преображението на страстната част на душата, а не чрез нейното умъртвяване, защото страстната част е обща за душата и тялото. Следователно аскетизмът, покаянието, съкрушението на сърцето, плачът и скръбта по Бога са необходими за обòжението на човека.

В православния аскетизъм тялото също е причастно на Божията благодат, която бива изпращана на очистения ум. Св. Григорий Паламà цитира св. Диадох, за когото умът допуска и тялото до участие в своето добро, а радостта, която се ражда тогава в душата и тялото, е несъмнено напомняне за нетленното пребиваване.

Въпреки че православният исихазъм може да изглежда абстрактен, безполезен и утопичен, в действителност е много полезен, истински и реалистичен, именно защото е насочен към преобразяването на човешкото тяло, на целия човек. За истинността на исихазма свидетелстват телата на светците, удостоени с обòжващите енергии на Бога, а също така и светите мощи, в които се проявява нетварната енергия на Бога. Освен това мощите говорят за обòжението на телата, а това е доказателство за присъствието на обòжващите енергии и в душата на човека. Това означава, че може да твърдим, че цел на Църквата е именно създаването на обòжени тела.

Превод: Златина Иванова