Православното Предание – вчера и днес

Както беглият поглед към речника подсказва, думата tradition може да означава много неща. Може да означава, например, наследен или установен начин на мислене, на отношение или на действие. Да го кажем по-просто, може да означава да правим онова, което винаги сме правили – или пък да правим онова, което мислим, че винаги правим, или което сме свикнали да правим. На практика всяко семейство има своите собствени особени традиции, най-вече около празниците. Така правят и енориите, така правят и много по-големи или по-малки градове, и всевъзможните обществени групи. И това е толкова естествено, особено в нашия бързо променящ се свят. В съвременното общество сме свикнали да очакваме промените – независимо дали това ни харесва или не – по същия начин, по който хората, живели в статичните традиционни общества от миналото, не са очаквали никакви промени. И пред лицето на промените оценяваме високо всичко онова, което би ни дало усещане за неизменност, за стабилност, за това, че принадлежим към нещо. Ние обичаме да правим онова, което винаги сме правили. Ние обичаме традицията.

Разбирана по този начин, традицията без съмнение запълва една важна човешка необходимост. Тя е в състояние да направи живота ни по-уютен. В този смисъл обаче тя остава далеч от онова предание на истината,[1] за което толкова изразително говорят Отците на Църквата. И действително, правилно разбирано, Преданието гледа и назад – към миналото, но то не е просто сбор от унаследени обичаи и народен бит, успокояващ спомнящите си за него за дни, когато животът е бил по-простичък. Ние, православните християни, можем да ценим много традиции, които сме наследили от предците си, но нашата крайна точка на отнасяне следва да бъде Апостолското предание: вярата, която идва към нас (в буквалния смисъл „по традиция”) от апостолите. На първо място, това означава вярата в Иисус Христос. Ние вярваме, че Иисус Христос е последната „Божия дума” към човечеството, че в Него Бог открива[2] тайната на Своя план за спасение, като в смъртта и възкресението на Христос ни показва решителния авторитет и пълнотата на властта на Онзи, Когото Христос нарича „Отче”. И още вярваме, че имаме достъп до този един Бог и Отец посредством Иисус Христос и силата на Светия Дух – Същият Онзи Божи Свети Дух, Който ни формира като избраници, като осветени, макар Иисус да остава единственият Избран, единственият Свят на Бога.

Това е начинът, по който Преданието гледа към миналото – към свидетелството на апостолите. В същото време обаче – оживявано от Светия Дух, Преданието гледа и в посока към бъдещето. Преданието има своето есхатологично измерение. Преданието гледа напред в посока към окончателното осъществяване на Божия план за спасение – тогава, когато Христос ще „… предаде царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила” (1 Кор. 15:24). Следователно Преданието не представлява просто начин на повтаряне на думите, които са осветени от столетията, нито се състои само в това да правим нещата, които винаги сме правили. Според наблюдението на о. Георги Флоровски, „Традицията не е само предпазващ, консервативен принцип – тя е и принцип на растеж и обновление… Преданието е постоянното пребиваване на Духа, а не само памет за думи”. Така, верността към Преданието изисква не само опазване на вярата, но също така и, с помощта на силата на Светия Дух – нейното пълно усвояване. Самите ние трябва да бъдем преобразени чрез вярата, тъй като само по този начин ще бъдем способни да я „предаваме” на останалите убедено и действено. Ние трябва да се подвизаваме „за вярата, веднъж завинаги предадена (в буквалния смисъл) на светиите” (Иуда, 3) – не само на думи, но още и по примера на тези светци.

Като принцип на растеж и обновление Преданието се разкрива на първо място в св. Кръщение. Днес ние постепенно вървим към това, да загубим разбирането за пълното му значение, но Кръщението бележи решаващ момент в живота на всеки християнин. Кръщението не е изолирано събитие, а по-скоро цялостен процес на обръщане, който започва с включването ни в катехизацията и се разгръща в продължителен процес на обучение в истините на християнската вяра и в практикуването на християнския начин на живот. Кръщението включва екзорцизма и отричането от лъжливите божества и така се превръща в цялостно преориентиране на живота и ценностите. То включва още традицията на „връчването” на Символа на вярата на онзи, който иска да се кръщава, последвано – в самия кръщелен купел – от redditio или „връщане обратно” на Символа тогава, когато кръщаващият се вече е готов да каже „Вярвам…”, превръщайки по този начин в своя вярата на апостолите.

За нас днес присвояването на апостолската вяра започва в Кръщението, но, както и при ранните християни, то трябва да бъде закрепвано и поддържано в контекста на общението, в непрекъснатото светотайнствено братство. И ние следва винаги да имаме това предвид в нашите енорийски образователни програми. Ако Преданието наистина ще бъде принцип на растеж и обновление в нашия църковен живот, нашите програми ще трябва да бъдат насочени към духовното обновление на цялостната човешка личност. Те трябва да включват в себе си обучение не само в истините на християнската вяра, но още и в живеенето на християнския живот. Трябва да демонстрираме, че Преданието на истината, за което говорят Отците, е също така и Предание на живота.

Интегрирането на истина и живот, на обучение и практикуване е нещо, което се стремим да правим и в образователните ни програми в семинарията „Св. Владимир”. Така, нашите академични курсове по Св. Писание, по догматическо богословие и други дисциплини биват допълвани от възможности за практическо обучение в болничното служение и в други форми на себепожертвователно служение за другите. Ние знаем, че, ако бъдат упражнявани в изолация, академичните курсове биха останали стерилни, лишени от силата на убедителността. Но знаем също и това, че себепожертвователното служение, ако бъде упражнявано изолирано, самò по себе си, може да се превърне на свой ред в себеобичащо служение[3] – в егоцентрично рекламиране на самите себе си, в излагане на показ на собствената ни праведност. Обучение и служение трябва да бъдат интегрирани, да се превърнат в едно органично цяло. Това обаче може да се постигне, само в случай че и обучението, и служението имат основите си в молитвения живот на Църквата и биват упражнявани в контекста на общението. В „Св. Владимир” редовното общо богослужение в семинарския параклис е поставено в самия център на живота на нашата семинария. Молейки се заедно, участвайки заедно в богослужението, ние всеки ден си спомняме, че както всички наши учебни курсове, така и всички наши дейности в служението имат една и съща цел и тя е изграждането на Тялото Христово. Ето в това е и истинското измерение на нашата вярност към Преданието.

Превод: Борис Маринов