Славянската Библия

Сред изданията на Библията на деветстотин езика Славянската Библия не заема особено място нито по древността на своя произход, нито по обхвата на влиянието си. Това обаче е нашата, Славянската Библия и затова тя заслужава всякогашната ни памет и специално споменаване – особено по достопаметни поводи какъвто е сегашният.

Славянската Библия е паметник на общославянското християнско възкресение, основа, начало и спътник на културата на всички славянски народи. По-правилно е да се каже, че тук едното е неразривно от другото и второто се подсилва от първото, тъй като християнството въплъщава светлината на истината, призовава всички към чиста просветеност и задължава към свободен прогрес. Това означава, че Славянската Библия е неизменен и внушителен призив към религиозно-християнска цивилизация – в най-широкия, общохуманитарен смисъл. От друга страна, тя – по произход, в своето начало, по думите на знаменития Московски митрополит Филарет (Дроздов; † 19.11.1877 г.), по известните му записки За догматическото достойнство и консервативната употреба на гръцкия на седемдесетте тълковници и славянския преводи на Св. Писание (Москва 1858) – не е произведение на обикновена ученост, а плод на апостолската ревност на св. братя Кирил и Методий, по самото си възникване е озарена от сиянието на свещеността, по първоначално християнско-мисионерско приложение и постоянна църковно-богослужебна употреба, като най-свещената книга на цялото християнско славянство.

Казаното решително се установява от спецификата на самото съдържание на Библията и само посредством достойнството на последното се определя точно степента на полезност и на благотворност на християнското просвещение в миналото, неговата спасителност в трагичното настояще и животворност за смътното бъдеще, което трябва непременно да бъде възраждащо-светоносно, защото без такава ободряваща увереност всичко отминало ще се окаже напразно, а настоящето – безсмислено. Всички тези съществени въпроси се разрешават от простия факт, че нашата Славянска Библия дава органично обединяване на Стария и Новия Завет, при което първият свидетелства за историческата подготовка на втория, който вече всецяло описва божествения завършек на всемирния процес. Ето защо цялата Славянска Библия – по своя идеен характер – се оказва християнска книга, макар и различна по силата на изразяване на тази стихия в съответствие с хода на вселенската история.

Това несъмнено свойство принудително изисква научно да се изясни, доколко е истинна и законна тази цялостна християнизация на Славянската Библия, няма ли тук пристрастно пренасяне на по-късното върху по-ранното, което, естествено, се обрисува като подготвящ и оправдаващ момент? Разбираемо е, че – при подобно положение – християнското увенчаване не би било отведнъж обезпечено от онова, което фактически го предшества и, следователно, нещо безспорно нормално в историческото развитие на човечеството.

І

Оттук и цялото дело придобива най-дълбоко значение за нашата вяра и култура и следва да бъде разгледано не по-малко принципно. Тук, що се отнася до Славянската Библия, целият отговор се заключава в това, че нейната старозаветна част представлява възпроизвеждане на гръцкото предаване на еврейския оригинал в „превода на 70-те тълковници” и по съдържание изцяло зависи от гръцкия прототип. Така неизбежно се повдига старият и на практика едва ли разрешим (до Рим. 11:25 и сл.) спор относно сравнителното достойнство на 70-те и сегашния еврейски текст, наричан масоретски. Те твърде много се различават помежду си, а що се отнася до месианско-християнската стихия са противоположни повече от всичко, вследствие на което – при една и съща библейска основа – са се получили и продължават съществуването си толкова взаимно изключващи се и на практика така непримирими резултати, каквито са юдейството и християнството. Не са ли виновни за това 70-те тълковници, дали произволна и дори антибиблейска интерпретация на традиционните библейски текстове? Та нали отдавна вече се твърди, че този превод е равен по своята гибелност на изливането на златния телец от израилтяните при Синай и че след завършването на тази работа, тридневен мрак покрива цялата земя – тъмнина се нарича и установеният по този случай пост.[1] В сравнение с тази злочестива фалшификация, като божествено неприкосновена и човешки неповредена се препоръчва еврейската масоретска редакция, за която е вярна абсолютната догма на раби Акиба бен-Йосеф († ок. 132 г. сл. Хр.), че в нея всяка дума, частица и буква имат значение и служат на специални цели.[2] В такъв случай ценността на гръцката версия също ще се установява според това, доколко последното твърдение, което се представя като някаква аксиома, е фактически правилно и научно неотразимо. А за това трябва да ни разкаже обективната история на формирането на масоретския текст.

Неговото зараждане се отнася към времето след плена и се свързва с името на Ездра (ок. средата на 5 в. пр. Хр.), почитан даже като втори Моисей, възстановител на свещените еврейски писмена. Говори се дори, че, тъй като оригиналите били изгубени, той вдъхновено ги бил „записал” по памет. Участието на Ездра във възстановяването на библейската писменост е видимо огромно, почти творческо. Не знаем подробности за неговата работа, но по цялата му реставраторска дейност можем с достатъчна степен на вероятност да съдим за нейния характер. Стремежът му е да създаде чисто юдейство – чуждо на каквито и да било външни влияния и дори на най-незначителни странични съприкосновения.

Идеалът му е Божият народ според Закона Господен – свободен от несродни нему примеси по плът и законнически коректен по дух. В тази насока Ездра е непреклонен до крайност и неумолим до безпощадност, което непримиримата му националистична задача често е изисквала. В преследване на тези интереси новият Моисей е разтрогнал стотици (ако не и хиляди) узаконени бракове между евреи и другородци, заставяйки мъжете да напускат такива жени – дори с цялото си потомство (1 Ездр. 10:3). Жестокото насилие се е извършвало с цел Израилевото семейство да се отдели от другородците (Неем. 9:2) и „светото семе” да не се смесва с отвратителни народи (1 Ездр. 9:2,14), като занапред и до вечни времена на израилтяните се забранявали всякакви брачни връзки с другородци (1 Ездр. 9:12; Неем. 13:1).[3]

Как е възможно – при толкова дълбока загриженост за плътското очистване на Израиля до края на времената – да не се вложи допълнително усърдие и за най-чистия и традиционен легализъм? От друга страна пък и най-безжалостната плътска чистка не е могла да мине гладко без задължаващия писмен авторитет в от века богооткровения закон, който поради това е трябвало да бъде представен в цялата си точност и строгост. Системна ревизия на свещените еврейски книги е била необходима и основополагаща по отношение на всички аспекти от многообемащата реформаторска работа на Ездра. Ние ще се съгласим, че за съвършеното изпълнение на това важно и трудно книжовно дело той едва ли е имал достатъчно свободно време и съсредоточено спокойствие, така че това е изисквало опитни помощници, каквито Ездра е имал и в останалите аспекти от осъществяващата се реорганизация. И юдейското предание твърди, че тогава е била образувана и е функционирала т. нар. „Велика синагога”, състояща се от 120 члена – по примера на старейшините при Моисей (Изх. 18:21-26; 25:1). По съвкупността на всички тези данни смятам това известие за напълно достоверно и фактически съответстващо на всички исторически условия. Нататък, разбираемо е и това, че очистването на книга е било в съзвучие и с очистването на дело, а – тъй като последното е било нещо крайно националистическо (Неем. 13:3: „те отлъчиха от Израиля всичко другоплеменно”) – то същото е трябвало да бъде и първото, божествено узаконяващото националистичната изключителност. Всичко съмнително – в този партизански смисъл – е било изключено и унищожено, или пък ограничено по своето значение и влияние, като например дори книгата на пророк Даниил. Останалото пък – внесено в канон, неприкосновен нито по достойнство, нито по обем, тъй като към тези книги „вече нищо не може да се прибави или отнеме от тях, нито да се претълкува” (Josephus Flavius, Contra Apionem, 1, 8). Всяко непочтително докосване до тях „осквернява ръцете”, т. е. правило ги е светотатствено-скверни. На свой ред и увеличаването на каноничния сборник е станало фактически невъзможно поради обявеното в Израил прекратяване на пророчеството, заменено от тъмния сурогат на „баткол”-а,[4] означаващ неясни отгласи от неведом глас свише.

Така Ездра си създал още и славата на печат на завета, затваряйки пътя за всяка по-нататъшна канонична литература, и санкционирал окончателния писмен авторитет в своя единствен кодекс. Продължителите са били длъжни само строго да го опазват и да прилагат думата му буквалистично пунктуално. Върху тях (в лицето на мъжете от Великата синагога) е падала специална мисия – да въздигат и укрепват оградата около закона в редакцията на Ездра, така че там да не може да проникне никой и всички са били лишени и от най-малката възможност за свободно разпореждане зад тази ограда. Упълномощените пък стражи на законничеството – облечени в догматическо величие и безусловно самовластие. Безпрекословно се е провъзгласявало и приемало, че думите на книжниците имат по-голямо значение от словата в Моисеевия закон.[5] Практическото осъществяване на последното, осланящо се върху полупатриархалните устои на бита, ни най-малко не сходни с по-късните, се оказало явно невъзможно дори по отношение на прекия смисъл на законническите заповеди, но добре се облекчавало от факта, че за новите законници било лесно да намерят някаква „асмахта”,[6] опорна точка, и те били в правото си да извеждат всякакви изводи и всички необходими им приспособявания от теоретично и практическо естество.

Господари и владици на вярата и на делата – безконтролни и безспорни в тясно-националистичното опазване на закона в неговото специфично разбиране и стеснено тълкуване. А за резултатите от този равинистичен абсолютизъм красноречиво говорят някои ясни и ярки факти. В своя оригинал Еврейската Библия е била недостъпна на по-голямата част от хората и при четене в синагога е изисквала помощта на парафразите и таргумите[7]. Последните уж са служели на най-благи и разумни цели и е трябвало да имат широко разпространение, но строго се е забранявало да бъдат записвани – затова, разбира се, защото там е могло да се появят волности и отклонения от равинистичния трафарет, поради което дори (уж) либералният Гамалиил І наредил да бъдат иззети от употреба таргумите над книга Йов.[8] На дело всичко това е скривало от еврейските маси истинското библейско съдържание, но се е и полагало на невежия в закона и проклет народ (Иоан 7:49) от страна на присвоилите си ключовете за разбиране, които сами не влизали и останалите не пускали (Лука 9:52; Мат. 23:23). Те ревниво преграждали всяко независимо веяние и с фанатична суровост унищожавали „свободната” религиозно-мистична литература, като да е лишаваща от Царството Небесно дори обикновения си носител, макар да е израснала и да се е разпространявала именно под въздействието на равинския терор, безследно ликвидирал всяко оригинално апокрифно-апокалиптично произведение.[9] Нещо повече, на подобна немилостива участ е била подложена и съвсем коректната религиозно-назидателна литература, когато не е способствала на целите на законническия шовинизъм и е проповядвала религиозно-хуманитарен морал. Пример за това е благочестивата Книга Сирахова – скоро след появата на гръцкия си превод тя съвсем изчезва в своя еврейски текст, който случайно и фрагментарно започна да се открива едва от края на миналото столетие. Тясно националистичната работа на Ездра следователно се е продължавала и е укрепвала неизменно от своите библейски оправдания. Законът на Господа на небето и земята, на Твореца и Виновника за всичко, на абсолютния светилник за целия свят и за човечеството, е бил обявен и превърнат в изключителна привилегия на избрания Израил. И изведнъж, сред цялата тази сгъстена атмосфера възсияло християнството със своето универсално разбиране и богочовешко осъществяване на библейските предначертания. Как е трябвало да реагират срещу тази жива и не можеща да бъде отречена действителност, събаряща цялото тяхно дело и самата им религиозна доктрина, фанатичните законници? Преди всичко те отговорили с убийство на ненавистния им „метежник”, постаравайки се да изтрият самото Му име (Деян. 4:17-18; 5:28), а въплътената от Него истина на личния божествен Избавител от Библията да подменят с националистичната идея за месианизма на целия Израил като народ Божи и страдащ изкупител на целия грешен, отхвърлен свят на гоите. На този деспотичен активизъм библейският текст не е можел да противоречи, напротив – той е бил задължен да го санкционира в качеството си на някаква богоустановена норма и, следователно, напълно да му съответства с цялото си съдържание. При масоретите това съответствие съществува в действителност до такова близко съгласие, че не може да не изглежда тенденциозно. И ако гръцката интерпретация на 70-те е внесла в него някаква дисхармония, то тя е била изкуствено дискредитирана с измислени опозорявания и отслабена от създаването и поощряването на нови гръцки – неудовлетворителни и груби, но по-пригодни към юдейско-националистическото строителство, буквалистично тъпо придържащи се към библейската му основа – преводи.[10] Дори и най-традиционният ред на библейските синагогални четения е претърпял някои антихристиянски модификации (виж: Venetianer, Ludwig Ursprung und Bedeutung der Propheten-Lektionen, Leipzig 1909), тъй като дотогава е допускал персонално-месианистични приложения и ограждения, както се вижда от примерите на Христос Спасителя в Назаретската синагога (Лука 4:16 и сл.) и на св. апостол Павел в Антиохия Писидийска (Деян. 13:14 и сл.).

Всичко трябва да подражава, да се подчинява на стереотипния шаблон под най-строгата цензура на юдейските законници. И на нас ни е известно от преданието, че след римския разгром духовният възродител на юдейството, раби Акиба, унищожава всички библейски ръкописи, узаконявайки само един текстуален тип, размножаван и разпространяван само в удостоверени копия след преглеждане и разрешение от страна на избрани извършители-законници, както и сега всички автентични Библии, издавани от евреи, точно съвпадат не просто по текст, но и в самото разпределяне на този текст по страници, редове, слогове и дори букви. Казаното намира потвърждение и в това, че съхранилите се днес еврейски ръкописи произхождат не по-рано от 10 век. Как обаче това е възможно, когато разполагаме с новозаветни ръкописи от 4 век, а папирусните фрагменти са и още по-стари? Еврейските варианти там са много малко, а старинните отметки keri и ketib[11] – още по-малко и несъществени, докато необятното количество на новозаветните разночетения създава чисто „вулканични” опасности за пресъздаването на първоначалния вид на новозаветните писания. И как да си обясним поразителната странност, че еврейските изписвания дават неизмеримо повече поводи за всевъзможни недоразумения в сравнение с гръцките итацизми (при диктовка)? Как да осъзнаем, че тази особеност е явно насочена против персоналистичния месианизъм, догматически отхвърлян както от еврейската ученост, така и от еврейската вяра? През последните си години известният берлински професор и академик Адолф фон Харнак се беше заел с изследване на догматическите коректури в гръцкия новозаветен текст и по-конкретно в Послание до евреите (Zwei alte dogmatische Korrekturen im Hebraerbrief: Studien zur Geschichte des Neuen Testaments und der alten Kirche, I, Berlin 1931, S. 235-252). В конкретни случаи този опит ми изглежда необоснован и неудачен, но ако самата идея е възможна, отнесена към Новия Завет, то защо се смята за научно еретична, когато е отнесена към Стария? По силата на какви съображения и с какви мотиви тя е провъзгласена за принципно немислима от еврейските и юдейските библеисти? Когато ние много добре знаем, че нито един умен престъпник не оставя документални изобличения за деянията си… И ако с религиозна убеденост той намира последното за правилно и необходимо, то той е задължен да представи и оправдаваща норма, каквато тук е съответният библейски кодекс. Тук за желаното редактиране ги е имало всички морални подбуди и основания и в действителност работата е могла да бъде извършена леко и почти незабележимо предвид еврейското изписване, предвид scriptio continua и отсъствието на пунктуация и вокализация, където и най-малкият щрих е в състояние да промени смисъла. След което би се открил неограничен простор за всевъзможни нападки и апологии, според моментната необходимост. Твърдо засвидетелствано е, че корифеите сред равините са можели и от най-нищожната дреболия да създават цели планини от закони…

Против току-що казаното винаги се позовават на онова необикновено внимание, с което юдейството се обръща към буквалистичната скрупульозност и благоговейното опазване на библейския текст от повреждане. Легендите за това са толкова много, че не можем да имаме никакво съмнение в тяхната обективна вярност и във фактическото им безпристрастие. А историческите сведения разказват, че понякога за дълго е пропадала дори самата „книга на закона Господен, дадена в ръка на Моисей”, че с нея е трябвало да бъде запознат самият благочестив юдейски цар Иосия, за когото цялото съдържание се оказало ново и поразително (4 Царств. 22:8-20; 2 Пар. 34:14-28). Не говори ли това за крайна небрежност или, по-скоро, за умишлена преднамереност? Колкото до частните случаи, достатъчно е да се напомни колко много евреите и до ден днешен ценят своите генеалогии и почитат „отците” и предците си, докато в действителност в самата тази област господства поразително объркване в имената на множество исторически лица, включително на първосвещеници, чиито истински nomen proprium понякога са съвсем невъзможни за установяване. При посочените условия никак не следва да се забравя и това, че авторитети в патристиката, като допускат текстуалната hebraicam veritatem (бл. Иероним), съвсем не я смятат за абсолютна и разпростират относителността ѝ до това, знаменитият александриец Ориген, велик познавач на Писанието и текстуален критик, да предполага, че юдейските учени специално са махали от оригиналите цели раздели от Библията (например, за Сусана[12]), които са неблагоприятни за юдейската репутация, а св. Йоан Златоуст, който също е притежавал някакъв достъп до еврейската Библия, често да говори за открити в нея изопачавания, особено в месианските места, от страна на юдейските коректори.[13] Съвкупността от всички приведени данни ни задължава да допуснем систематично коригиране на оригиналния библейски текст от еврейските редактори при решително отстраняване на всички останали разновидности, които или пряко са били унищожавани, или са загивали в генизите[14]. И колкото по-малко на нас ни е известно за подробностите от тази „критична” работа, толкова повече тя се оказва неясна и специфично-юдейска, макар все пак някои етапи от процеса – в съществените си черти – да са достатъчно безспорни. Първият от тях е в края на 7 век пр. Хр., при юдейския цар Иосия, когато първосвещеник Хелкия „намерил” в храма книгата със закона Господен, където твърде много били изобличени отстъпления на израилтяните от Йехова като кадене на други богове и където в законнически дух се възстановявала наказващата строгост на Моисеевите заповеди. Безспорно е, че тази „книга” не е била нова, а старото Второзаконие или дори цялото Петокнижие, в което сега бил „открит” по-определен смисъл от споменатия вече характер. Значи тук е имало ревизия в полза на ритуално-законническия ригоризъм, така щото строго и точно да бъде съблюдаван узаконеният култ на богопочитанието за обособяване на юдейството от езичеството.

Вторият стадий представлява реформата на Ездра, насочила цялостния живот на еврейството в тясното русло на националистическата изключителност и в този именно смисъл „написала” (при участието на членовете на Великата синагога) цялата Библия. Тази рецензия е по-обширна, обхваща всички ветхозаветни книги и отделя в „канон” единствено подходящите за равинизма писания при безусловната забрана съставът на този канон да бъде увеличаван и да се претълкува легализираният библейски текст. Тя продължава и разпространява предходната ревизионна политика в посока вътрешната религиозна затвореност на Израиля, който сега, естествено, се превръща в отрицателно настроен, а след това и дори враждебен към всички останали течения, ако последните посягат на неговото „неотнимаемо достояние” и превръщат „юдейската собственост” в общодостъпна вън от законническите огради на Израиля, и това едва ли не с библейско позволение.

Този неизбежен извод трябва да е бил отчетливо формулиран след успеха на гръцката версия на 70-те, популяризирала в целия тогавашен свят персоналистичния универсален месианизъм, и решително направен около времето на Христос Спасителя, а окончателно закрепен – в масоретската редакция (7-10 в. сл. Хр.), в която еврейската Библия става националистично-месианска, а поради това и антихристиянска.

За извършването на всичките тези три ревизии е имало жизнена нужда, чието удовлетворение е било религиозна необходимост, която морално е облекчавала и дори е поощрявала редакционната работа. Към какво пък друго е можела да бъде насочена тази работа, освен към това, щото Библията да „замлъкне”, да престане да говори по месианско-християнски начин? Ние обаче знаем и виждаме как юдейството от времето след плена превръща изразяващата самата същност на божеството свещена тетраграма (срв. Изх. 3:13-14) в „шем ха-мефораш” – неизречения по име, никому непознатия, щом като и сам първосвещеникът си го припомнял и можел да го произнесе само веднъж в годината, във великия ден на очистването (10 тишри), при това само в пълно уединение в мрака на Святая светих.

След всичко това, удивително и чудно ли би било, ако и тук еврейската Библия е „замълчала” по юдейски?

II

Да се обърнем сега към гръцкия превод на 70-те тълковници. Той се отличава главно с персоналистично-месианистичния характер на пророчествата, които по-късно логично и нормално ще получат християнско приложение по отношение личността на Господа-Изкупител. Защо се е случило това нещо и няма ли тук някаква хронологично обусловена тенденциозност?

Разбира се обаче, в периода на завършването на този превод (в Александрия, за времето от Птолемей ІІ Филаделф до Птолемей ІІІ Евергет, т. е. между 285 и 221 г. пр. Хр.) не е имало дори най-малко предзнание за християнство, нито пък са съществували особени месиански напрежения в предполагаемо създалите го кръгове, а преданието ни уверява, че, макар запитването да е дошло от Александрия, то ебило мотивирано от изключително библиофилски подбуди. Самият превод пък е бил благословен с успех от най-компетентните авторитети, извършен според одобрени екземпляри, изпратени от юдейските водачи от Палестина, заедно с упълномощени преводачи. И ако наистина в александрийска среда са преобладавали пристрастни месиански увлечения, то как да бъде обяснено увеличаването на времето от сътворението на света до Христос при 70-те (5508 години) спрямо еврейското изчисление (4004 години) – почти с третина повече в сравнение с последното? Не е ли много по-правдоподобно тук да е възпроизведена някаква особена еврейска редакция? Същото следва да се мисли и по отношение на останалите отклонения от текстуално-фактически характер, например, на различното разпределение на главите в книгата на пророк Йеремия. В полза на това заключение говорят и други наблюдения. Така например, в Парижкия полиглот (от 1645 г.) и в Лондонския на Брайън Уолтън[15] (от 1657 г.) Самарянското Петокнижие има около 6000 варианта в сравнение с масоретската рецензия, която често се доближава до превода на 70-те. Нима това не е документално свидетелство в полза на текстуалната обоснованост на гръцката версия?[16] За отслабване на достойнствата ѝ привеждат древни опозоряващи легенди, но те повече приличат на злонамерени опити за дискредитиране в резултат от партийно-религиозни предубеждения. Та нали в същите тези древни сказания не по-малко решително се съобщава за безупречността и спасителността на преводаческата работа, поради което и нейното завършване е било светъл празник за целия свят, който се празнувал тържествено всяка година на о-в Фарос (близо до Александрия).[17] А конкретни факти удостоверяват, че в Египет гръцкият превод на 70-те е бил не просто една забележителна книга, но е имал и богослужебна употреба сред тамошните юдеи.[18] По същия начин някога е бил достатъчно високо ценен и в самата Палестина,[19] където в широка употреба се е разпространявал сходен с него текст. Упрекват още, че в него са приети различни съмнителни апокрифи, неизвестни на юдейството и нямащи аналог в еврейския архетип, поради което и целият гръцки библейски канон не е получил нито разпространение, нито авторитетност. И всичко това е крайно преувеличено, тъй като, например, Сирах е бил познат на Филон,[20] към когото равинистичното юдейство се е отнасяло толкова пренебрежително, а най-гръцката по езика и концепцията си книга Премъдрост Соломонова допуска догадки (дори от страна на юдейските учени), че зад нея стоят древни еврейски първоизточници.[21]

Научно погледнато, съпоставянето на еврейската масоретска Библия и на гръцкия превод на 70-те в обективно историческо осветление и в безпристрастно тълкуване ме заставя да формулирам извода, че гръцката интерпретация възпроизвежда независим от масоретския еврейски текстуален тип. За него не знаем нищо с точност, но е очевидно, че той е един от онези, които не са били подложени на ревизиращия оглед на юдейските цензори и не е претърпял коректурите на равинистичното правоверие, а в текстуалната новозаветна критика господства аксиомата, че „неутралните” текстове, недокоснати от ревизии на нарочни коректори, съдържат прочити, които са по-древни и по-близки до авторските оригинали. От тази гледна точка и еврейската първооснова на 70-те следва да бъде ценена като най-малко повредената в текстуално отношение и много по-древна в сравнение с масоретската редакция, формирана под въздействието на антихристиянски настроения и завършена едва в къснохристиянски времена (10 век).

От всичко изложено дотук, текстуалното достойнство на 70-те се извисява като независим обективен свидетел на автентичната hebraicae veritatis, който превъзхожда ретуширания масоретски текст по своята древност и по безспорната достоверност на съдържанието – например, относно месианските пророчества. Това заключение изцяло е приложимо и към нашата Славянска Библия, която придобива особена религиозно-научна важност като паметник на най-древната библейска традиция и като внушаващ уважение свидетел на византийско-гръцкия оригинал за свещения Кирилометодиевски труд. Твърдо придържайки се към това положение, славянската наука и изповедание никога не са достигали до крайности в оценката си за своята Библия, както това се е опитвала да прави Константинополската църква, провъзгласила превода на 70-те за автентичен текстуален изразител на оригинала. На мен ми е известен само един такъв случай – когато латинстващият Обер-прокурор на руския Св. Синод, властният граф Н. А. Пратасов († 16.1.1855 г.), „предложил (на господаря император Николай І) мисълта да се обяви славянският превод на Библията за самодостатъчен, подобно на латинската Вулгата”, но (по думите на Московския митрополит Филарет) „Светейшият Синод… не провъзгласил славянския текст за изключително самостоятелен и така прозорливо предотвратил онези затруднения и обърквания, които в този случай биха били същите или дори още по-големи от случилите се в Римската църква с провъзгласяването за самостоятелен на текста на Вулгата”.[22] Приемало се единствено, че Славянската Библия представлява високоуважавано тълкуване на Божието слово в степента на съгласието ѝ с гръцката версия на 70-те, а последната, бидейки изцяло уважавана, съвсем не е била възвеличавана до изключителност. Напротив, сред руснаците е имало колебания що се отнася до най-точното дозиране на нейната коректност по отношение на масоретската реконструкция. В историята на руското богословие са съществували увлечения и в това, и в другото направление, намерили най-ярък израз в ново време (Корсунский, И. Н. „Труды Московской Духовной Академии по переводу Св. Писания и творений св. Отцев на Русский язык за семьдесят пять лет (1814-1889) ее существования” – В: Прибавления к Творениям св. Отцев, 45, 2, 1890, с. 341-405). Едни силно са превъзнасяли еврейския текст, свеждайки всички различия при 70-те предимно до недоразумения и грешни тълкувания на гръцките преводачи (Горский-Платонов, П. И. „Несколько слов о статье Преосвященного Епископа Феофана По поводу издания священных книг Ветхого Завета” – В: Православное Обозрение, 11, 1875, с. 504-540; „О недоумениях, вызываемых Русским переводом священных книг Ветхого Завета” – В: Православное Обозрение, 1, 1877, с. 69-104; 2, 1877, с. 260-284; 4, 1877, с. 681-702; „Народная Библия во времена Христа Спасителя” – В: Прибавления к Творениям св. Отцев, 26, 1880, с. 1070-1085; Годичный акт в Московской Духовной Академии 1-го октября 1880 г., Москва 1880, с. 7-22 и Православное Обозрение, 10, 1880, с. 363-375). Други пък не по-малко енергично и не по-малко убедено са защитавали гръцката интерпретация, смятайки масоретската рецензия за тенденциозно поправена (Феофан Говоров „По поводу издания книг Ветхого Завета в Русском переводе” – В: Душеполезное Чтение, 11, 1875, с. 342-352, и също под заглавие „Право – слово об издании книг Ветхого Завета в Русском переводе” – В: Домашная Беседа, 47, 1875, с. 1212-1219; „О нашем долге держаться перевода 70 толковников” – В: Душеполезное Чтение, 5, 1876, с. 3-21; „Об употреблении нового перевода ветхозаветных писаний” – Душеполезное Чтение, 9, 1876, с. 100-106; „Библия в переводе 70 толковников есть законная наша Библия” – В: Домашная Беседа, 20, 1876, с. 499-503; 22, 1876, с. 527-529 и 23, 1876, с 579-590; „Решение вопроса о мере употребления еврейского нынешнего текста по указанию церковной практики” – В: Домашная Беседа, 28, 1876, с. 699-709; „Какого текста ветхозаветных писаний должно держаться?” – В: Церковный Вестник, 19, 1876, с. 1-2; „О мере православного употребления еврейского нынешнего текста по указанию церковной практики” – В: Церковный Вестник, 23, 1876, с. 1-5. Тук спада и статията на проф. И. С. Якимов († 1885 г.) в Церковный Вестник, 13, 1876, с. 1-3; 19, 1876, с. 2-4 и 35, 1876, с. 1-4: По повод мнението на един епископ за значението на руския превод на ветхозаветните свещени книги, издадени с благословението на Свещения Синод, виж: „Ответ преосвященному Феофану; О мере православного употребления еврейского нынешнего текста, по указанию церковной практики”. Виж още: Корольков, И. Н. „Преосвященный Феофан, бывший епископ Владимирский, и полковник С. А. Первухин в их взаимной переписке…” с приложение статията „Суждения епископа Феофана и епископа Порфирия о переводе Св. Писания на Русский язык”, Киев 1915, с. 65-69, 96-139.

В руската наука обаче тези научни течения никога не са достигали до взаимно изключващи се крайности и доколкото е било възможно са били примирявани – при предупреждението обаче на Московския митр. Филарет (в неговите Записки): „така че при употребата на еврейския текст в качеството на пособие за изясняването на Св. Писание да не се дава място на произвол, да се постави преграда против отклоняването от точността на православните догмати и да се опази свещената важност на текста на 70-те в неговата древна чистота – за това в учението за Св. Писание или в свещената херменевтика трябва да се предлагат опазващи правила, извлечени от съществото на делото и от църковни и отечески примери”. Под тези вдъхновения е бил започнат и, въпреки авторитетните и обосновани протести, например на Киевския митр. Филарет (Амфитеатров; † 21.12.1857 г.), е бил завършен (между 1858 и 1875 г.) – при участието на всички духовни академии и поканени учени – по волята и под надзора на руския Св. Синод превод на Библията, който е служил като първооснова и за най-новия български превод (София, 1925).[23] От принципа на ръководно върховенство на 70-те не се отказва и руската наука. Така, проф. В. Н. Мышцын пише, че „не трябва безусловно и във всичко да се отдавна предпочитание на масоретския текст, че в някои случаи гръцкият превод е запазил прочита по-добре в сравнение с оригинала – прочит верен и първоначален, вследствие от което преводът на 70-те не само има изначален авторитет на употребяван в Църквата превод, но и авторитет на най-добро критично средство при изправянето на масоретския текст; неговата употреба не е само църковна, но и научна” „Нужен ли нам греческий перевод Библии при существовании еврейского подлинника?” – В: Богословский Вестник, 2 и 3, 1895, с. 214-288, 345-377).

На свой ред проф. И. Н. Корсунски, в специална обширна дисертация по темата (Перевод LXX: его значение в истории греческого языка и словесности, Свято-Троицкая Сергиева Лавра 1897), формулира две тези – че: а) преводът на 70-те на много места има голямо значение за възстановяването на първоначалния вид на оригиналния еврейски текст на Библията” и б) „от друга страна, този превод, поради различни причини, до голяма степен се отклонява от еврейския оригинал”. Затова и в Русия не можеше да се срещне научно библейско-екзегетическо съчинение, където този гръцки текст да не бе систематично използван. Веднъж обаче сметнат за най-малко равноправен с еврейския, редом с него той трябваше да стане и общодостъпен за безпрепятствено ползване от изследователи и любители на Писанието. Водени от такива подбуди се предприемаха и опити за превод на руски направо от 70-те – като например от Чигиринския епископ Порфирий (Успенски; † 19.4.1885 г.), от чиято работа е отпечатан само Псалтир (второ издание – Санкт Петербург, 1906 г.), а в ново време този велик научно-църковен подвиг бе подет и енергично осъществяван от професора в Казанската духовна академия П. А. Юнгеров († 27.3.1922 г.), който успя да отпечата почти целия библейски текст в руска обработка по 70-те (Моисеевото Петокнижие в преводи на гръцко-славянски и руски, Книга Битие – Казан, 1917 г., книгата Йов в превод на руски от гръцкия текст на 70-те, с въведение и бележки – Казан, 1914 г., Псалтир в превод на руски от гръцкия текст на 70-те с въведение и бележки – Казан, 1908 г., книгата Притчи Соломонови в превод на руски от гръцкия текст на 70-те с превод на славянски, въведение и бележки – Казан, 1908 г., книгите Еклисиаст и Песен на песните в превод на руски от гръцкия текст на 70-те с въведение и бележки – Казан, 1916 г., книгите на големите пророци (Исаия – Казан, 1909 г., Йеремия и Плач Йеремиев – Казан, 1910 г., Йезекиил – Казан, 1911 г. и Даниил – Казан, 1912 г.) и на малките пророци – Казан, 1913 г. и неканоничните книги – Казан, 1907 г.).

III

Съответствайки на превода на 70-те, славянският превод също се радва на голям и широк интерес. Той е скъпоценен паметник на славянската литература и като такъв е бил, разбира се, справедливо и щателно изучаван както в историко-литературно, така и във филологическо отношение от специалистите в Русия. На същата цел в собствен смисъл са служили и многобройните текстуални издания. Като при това в достатъчна степен са били съобразявани и библиологичните търсения (виж, например: Якимов, И. С. „Критические исследования текста славянского перевода Ветхого Завета в его зависимости от текста перевода семидесяти толковников” – В: Христианское Чтение, 1, 1878, с. 706-742; 2, 1878, с. 235-250, 314-340, 536-562; Лебедев, В. К. Славянский перевод книги Иисуса Навина по сохранившимся рукописям и Острожной Библии, СПб. 1890; Елеонский, Ф. Г. По поводу 150-летия Елизаветинской Библии, СПб. 1902; Следы влияния еврейского текста и древних, кроме 70-ти, переводов на древнейший славянский перевод Библии, СПб. 1905; Михайлов, А. В. Опыт изучения текста книги Бытия пророка Моисея в древне-славянском переводе, Варшава 1905), тъй като славянският превод е възпроизвеждане на внушаващия уважение гръцки прототип и традиционно-авторизирано изтълкуване на библейското съдържание, поради което и тук трябва да подлежи на научно изучаване, вече от текстуално-екзегетическа страна. Съчиненията от този род в повече известната на мен руска наука са бивали насочвани главно към възстановяването на най-древния славянски текст, съществувал преди 15 век, за да се стигне чак до Кирилометодиевския оригинал (виж: Воскресенский, Г. А. „Кирилло-Мефодиевский перевод Библии” – В: Прибавления к Творениям Св. Отцов, 36, 1885, с. 229-252) и в него да бъде открит верен свидетел за гръцкия му прототип, който винаги да би служил като обективна мярка за точността на труда на славянските първоучители, както и за характера на библейско-християнската просвета, донесена от тях на славянството и проникваща цялата наша култура, дори до ден днешен.

Повече от всекиго за това е допринесъл приснопаметният ректор на Московската духовна академия, прот. А. В. Горский († 11 октомври 1875 г.), който особено се е потрудил за това дело с (извършеното от него, заедно с К. И. Невоструев) „Описание на славянските ръкописи в Московската Синодална библиотека” (1855-1869 г.), отпечатано в Москва, в пет книги, за които виж: Витошинский, Е. М. Указатель именной и предметныйк труду А. В. Горского и К. И. Невоструева „Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки", Варшава 1915, а шестата – подготвена още през 1863 г., е отпечатана чак през 1921 г., под редакцията на Н. П. Попов, където той открива, събира и преглежда огромен материал, набелязвайки нови перспективи за плодотворна работа по произхода и възстановяването на Славянската Библия. Според справедливото и компетентно отсъждане на проф. Г. А. Воскресенский († 10/23 март 1918 г.), това „е, може да се каже, неизчерпаема съкровищница от критически очистени факти за историята на свещения библейски текст” (славянския). Работата тръгва много по-интензивно и систематично, съсредоточавайки се върху последните достижения. За Новия Завет са особено важни научните трудове и текстово-критични издания на вече споменатия проф. Г. А. Воскресенский (Древний славянский перевод Апостола и его судьбы до XV в., Москва 1879; Характеристические черты четырех редакций славянского перевода Евангелия от Марка по ста двадцати рукописям XI-XVI вв., Москва 1898 [към това виж „поправките, допълненията и забележките” от проф. М. Д. Муретов, отпечатани в отделна брошура, Сергиев Посад 1897]; Евангелия Марка по основным спискам четырех редакций рукописного славянского евангельского текста с разночтениями из ста восьми рукописей Евангелия XI-XVI вв., Сергиев Посад 1894; Древне-славянский Апостол: Послания святого Апостола Павла по основным спискам четырех редакций рукописного славянского апостольского текста с разночтениями из пятидесяти одной [- семи - ] рукописи [ - сей] XII - XVI вв.; вып. 1 – „Послание к Римлянам”, Сергиев Посад 1892; вып. 2 – „Послание к Коринфеянам 1-е”, Свято-Троицкая Сергиева Лавра 1906; вып. 3-5 – „Послание к Коринфеянам II-е, к Галатам и Ефесянам”, Сергиев Посад 1908, с различни насочващи и информиращи трактати по този предмет (например, „К вопросу о научном издании славянского перевода Библии” – В: В память столетия Московской Духовной Академии, ч. I, Сергиев Посад 1915). Всички ръкописни текстове при него са разпределени в четири последователни стадия съгласно типичните им отличия и цялото развитие на славянския превод, представено в историко-литературния процес без непосредствено съотнасяне към гръцките рецензенти, макар и при случайни илюстрации от гръцките разночетения. Тук славянският превод бива обрисуван само като научно проверен и литературно издържан особен паметник на славянската писменост.

По-нататък и по-прозорливо по отношение на Ветхия Завет отива проф. И. Е. Евсеев († 22 юли 1921 г.), който в две щателни дисертации (Книга пророка Исайи в древне-славянском переводе в двух частях: I – славянский перевод по рукописям XII-XVI вв.; II – греческий оригинал славянского перевода книги пр. Исайи, СПб. 1897. Книга пророка Даниила в древне-славянском переводе: введение и тексты -славянский и греческий, М. 1905) дава не само реконструкция на славянския превод на книгите на пророците Исаия и Даниил, но и възсъздаване на самите им гръцки първооснови в предполагаемата за тях типична „редакция”. На тази идея той посвещава всички свои трудове и за нейното осъществяване хвърля енергични усилия (Рукописное предание Славянской Библии, СПб. 1911; Записка о научном издании славянского перевода Библии и проект означенного издания: к 200-летию со времени первого царского указа об усовершении славянского перевода Библии, СПб. 1912; Столетняя годовщина русского перевода Библии, Петроград 1916; Очерки по истории славянского перевода Библии, Петроград 1917), за да обезпечи в края на краищата изданието на славянското Holmes-Parsons[24] със същото научно съвършенство и същото документално преизобилие.

Така, в течение на няколко столетия и при участието на цели поколения учени, в Русия бе натрупан огромен материал за това велико общославянско дело – повече от 4 хиляди списъци със славянски ръкописи от различни типове за ветхозаветните книги и още повече за новозаветните. Имаше ги и полезните справочни пособия (например: Гильтебрандт, П. А. Справочный и объяснительный словарь к Новому Завету, т. І-ІІ, СПб. 1883-1885; Справочный и объяснительный словарь к Псалтири, СПб. 1898), и предварителните научни трудове, и материалните средства. И дойде време да се обединим и със съвместни усилия да въплътим всички най-важни резултати в най-добрия славянски библейски текст. За най-доброто възможно осъществяване на този грандиозен план при Петроградската духовна академия беше сформирана и (от 1915 г.) функционираше Библейска комисия от авторитетни учени по научно-критично издание на Славянската Библия, което беше предварително разчетено за девет големи тома: шест за Ветхия Завет и три – за Новия. И осъществяването на тази колосална задача щеше да бъде изключително плодотворна придобивка за цялата научна библиология, да не говорим за изключителната ѝ ценност за нашето богословие, за общославянската филология и литература, ако всичко това не беше прекратено от побеснелия и див болшевизъм…

Нима обаче и самата тази славна задача е погинала? Не мисля това, тъй като при това положение ще трябва да се съгласим, че е пропаднала и цялата вековна славянска цивилизация, а нима сред истинските учени из целия свят ще се намери такъв Херострат? … И ето че аз, едва носещият се по развълнувания бежански океан старец, твърдо вярвам, че това свято дело ще бъде доведено до блестящо увенчаване, със съвместните усилия на всички онези славянски жреци на науката, като чествания днес юбиляр. Всички ние сме длъжни неизменно да помним, че Славянската Библия, която обхваща цялото славянство по неговото културно-християнско раждане и възрастване, е живителният източник и органическият център на общославянското единение, което трябва да възпитава и да трепери над библейската люлка и с библейските славянски благословения. Ето защо не трябва да съчувстваме, а да се противим на изтикването от нашето православно богослужение на този родоначалник и Ангел-хранител на нашите различни националистически сурогати, все по-често вулгарно-груби, принизяващи божествената възвишеност до простонародна посредственост, взаимно разединяващи славянските народи дори и в обществената им молитва, а с това и отслабващи всички братя-славяни и водещи към външна, духовна зависимост. Със своите златни писмена обаче нашата Славянска Библия чертае пред нас своя светъл идеал и провъзгласява на всички славяни свещения завет:

Да бъдем единни и ще станем свободни!

Превод: Борис Маринов