Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Преодолелият разделението: Към жизнеописанието на архиеп. Серафим (Соболев)

Четвъртък, 13 Декември 2012 Написана от Андрей Кострюков

21824 pРазделението на руското православие като резултат от печалните събития през 20 в. не можеше да не се отрази на съдбата на верните чеда на Руската църква. Мнозина приемаха сложните взаимоотношения между Московска патриаршия и Карловацкия синод като лична трагедия. Смятаха Руската църква за вътрешно единна, но не срещаха разбиране от страна на тези, които гледаха на взаимоотношенията между Църквата в Русия и Църквата зад граница изключително в черно-бели тонове.

Един от най-ярките примери за това е житейският път на Богучарския архиеп. Серафим (в света Николай Борисович Соболев; 1881-1950), управлявал руските енории в България в периода 1921-1950 г. – първоначално подчинен на Архиерейския Синод в Сремски Карловци (Югославия), а по-късно минал към юрисдикцията на Московската патриаршия.

За архиепископ Серафим са написани не малко книги. Бъдещият архипастир се ражда на 1.12.1881 г. в Рязанска губерния. След завършване на семинария през 1904 г. постъпва в Санктпетербургската духовна академия, която завършва през 1908 г. със степен кандидат на богословието. Към онова време е ръкоположен за йеромонах. След кратко преподаване в пастирското училище в Житомир, през 1909 г. о. Серафим става помощник надзирател в Калужкото духовно училище, през 1911 г. е инспектор в духовната семинария в Кострома, а през 1912 г. става ректор на духовната семинария във Воронеж. Тук го заварва и революцията. През есента на 1919 г. архим. Серафим отива в Екатеринодар, а от там – в Крим. Тук, на 14.10.1920 г. е ръкоположен за епископ Любенски, викарий на Полтавска епархия. Скоро след своята хиротония еп. Серафим напуска Русия и от тогава животът на архипастира се свързва с емиграцията. Известно време преподава догматическо богословие в духовната школа на Константинополската патриаршия на о-в Халки. В 1921 г. се състои назначаването на владиката за настоятел на храма на подворието „Св. Николай Чудотворец” в София. В същата година, с указ на патриарх Тихон, е назначен за управляващ руските енории в България с епископски титул Богучарски.[1] До 1944 г. еп. Серафим, който от 1934 г. е архиепископ, се намира в юрисдикцията на Руската православна задгранична църква.[2] В 1945 г. преминава към Московската патриаршия.[3] През 1948 г. архиеп. Серафим участва във Всеправославното съвещание в Москва. Земният си път архипастирът завършва в деня на Тържеството на Православието (Неделя на Православието) на 26.2.1950 г., като сам предсказва отрано своята кончина.

Обстоятелствата от живота на архиепископ Серафим ни карат да се замислим за неговите взаимоотношения със Задграничния синод и с Московската патриаршия. В продължение на десетилетия въпросът за отношението му към Карловацкия синод и към МП носеха идеологически отпечатък и се осветляваха различно – в зависимост от политическите обстоятелства и личните възгледи на различните автори. Официалните издания на МП упоменаваха това пребиваване на владика Серафим в юрисдикцията на РПЗЦ бегло, представяйки го като досадно недоразумение. А. Ведерников, например, твърди, че връзката на архиепископ Серафим с РПЗЦ е било по принуда и при първа възможност (идването на комунистите на власт в България) той прекратява тези свои отношения.[4]

Подобно обяснение обаче е твърде опростено. Архиепископ Серафим до края на своя живот си остава вътрешно свободен човек и не може да не е виждал натиска, на който е подложена Руската православна църква от безбожниците. До края на живота си остава убеден монархист и не може да не е знаел, че неговите възгледи, които никога не е криел, ще предизвикат неодобрение не само в светските среди в СССР, но и сред църковните власти.

Преминаването на владика Серафим към МП понякога се обяснява с желанието на светителя да спаси от репресии руските емигранти, останали в България.[5] Само че подобно предположение може да обясни постъпката на владиката само частично, тъй като той е можел да напусне България, като призове към същото и своето паство: така, както е направил св. Йоан (Максимович) в Китай, или пък йерархията в Югославия. Задграничните източници не дават отговор на въпроса за преминаването на архиеп. Серафим към МП. В РПЗЦ въобще са се стараели да не говорят в каква юрисдикция се намира владика Серафим в последните години от живота си. „Служил в София до своята кончина, настъпила след края на Втората световна война”, пише за владиката историкът на РПЗЦ еп. Никон (Рклицкий).[6] „Завършил своя земен живот под властта на болшевиките”, глухо съобщава за обстоятелствата около смъртта на архиепископа друг известен историк и писател на Задграничната църква В. Маевски.[7]

Разбираемо е, че авторите на тези думи не желаят да говорят за съзнателното преминаване на владиката към МП, а епископ Никон дори изкривява фактите: защото владика Серафим умира не в края на войната, а цели пет години след това, и не само „под властта на болшевиките”, но и в лоното на МП.

Изкривяването и премълчаването на фактите има своите основания. В РПЗЦ отдавна почитат владика Серафим като подвижник на благочестието и защитник на православието. Освен това в изданията на Задграничната църква той е представен като ревностен привърженик на Карловацкия синод.

Въпреки че РПЗЦ не е вписала архиепископ Серафим сред своите светци, той е присъединен към този списък посредством канонизацията, извършена от българските старостилци през 2002 г.[8] „Сред прославените от Църквата неотдавна възсия нов светилник, прославеният в тази година от Българската старостилна църква руски архипастир свет(ител) Серафим Софийски Чудотворец”, така пише в съобщението на сп. Православная Русь – официално издание на РПЗЦ.[9] Друго списание, Православная жизнь, приложение на Православная Русь, отива още по-далеч, като помества икона на владиката на своята корица. В същия брой са поместени тропар, кондак и молитва към владика Серафим.[10] Фактът, че почитаният в РПЗЦ светител се е намирал в последните години от живота си в лоното на МП, не е устройвало никого. Ето защо противниците на обединението на Задграничната църква с МП се стараят да не афишират този факт.

Вследствие гореказаното е необходимо да се изясни позицията на архиепископ Серафим по отношение на Карловацкия синод, от една страна, и към МП – от друга. За голямо съжаление, сведенията за позицията на владика Серафим към Задграничната църква и към МП са крайно оскъдни и не винаги обективни.

Едно подобно свидетелство принадлежи на някогашния глава на руското военно духовенство о. Георги Иванович Шавелски, живеещ в София по същото време, когато живее и архиепископ Серафим. По-късно прот. Георги Шавелски ще пише не само за „огромното влияние, с което се е ползвал епископ Серафим в Карловацкия синод”,[11] но и, че владиката „направлявал” неговата дейност. Нещо повече, архиепископ Серафим, по думите на о. Георги, „в своите изказвания от църковната катедра твърдял, че властта на Съветите е бесовска, че митр. Сергий се е лишил от правото да бъде първосветител, че извършваните от него свещенодействия не са свещенодействия… и други безумни изказвания”.[12]

От една страна, подобно свидетелство не може да бъде отхвърлено. Пред нас са документи, принадлежащи на свидетел на събитията от тази епоха. От друга страна, имаме всички основания да не се съгласим с тези сведения и дори да заявим, че отец Георги частично въвежда читателя в заблуждение. Всеки, познаващ творчеството на о. Шавелски, навярно ще потвърди, че хората, които по някакъв начин не са му угодили, в своите мемоари той никак не щади и често им отправя необосновани обвинения.

Взаимоотношенията между владика Серафим и прот. Георги Щевелски винаги са били обтегнати. Протойереят не крие, че е искал да стане настоятел на църквата „Св. Николай Чудотворец” в София и назначаването на тази длъжност на владика Серафим възприема като проява на недоброжелателност от страна на управлявалия енориите в Западна Европа митрополит Евлогий.[13] Неприязънта към владика Серафим от страна на отец Георги се проявява още преди идването на епископа в София. Протойереят отказва да участва в посрещането на архипастира на софийската гара. Отношението на о. Георги към владиката не се променя и след като еп. Серафим първи отива при него, за да се запознаят. Бившият глава на военно-духовното ведомство изпитва неприязън към Карловацкия синод в цялост. Истината е, че такова отношение към Карловацкия синод о. Георги не винаги е имал. Първоначално протойереят е искал да вземе участие в работата на Висшето църковно управление зад граница и владика Серафим дори ходатайства да му бъдат предоставени виза и право на безплатно пътуване до Сремски Карловци.[14] В случая обаче това ходатайство нямало успех. На Карловацкия събор през есента на 1921 г. прозвучали редица обвинения срещу прот. Георги Шавелски,[15] след което той изоставил всички опити да влияе върху дейността на РПЗЦ. Впоследствие о. Георги не пести черните тонове, описвайки членовете на Архиерейския синод. Владика Серафим също е потърпевш в тези описания. Като не намира нищо, което да опорочи личния живот на владика Серафим и дори подчертава праведността му, о. Георги не се колебае да позлослови за пропуските на светителя в държавните и административните дела, както и по повод богословските му съчинения.[16] Казаното дотук ни дава всички основания да се отнесем към думите на прот. Георги с известно внимание. Не трябва да се изключва вероятността сведенията за резки изказвания на архиеп. Серафим по адрес на МП, както и за влиянието му над Карловацкия синод да са силно преувеличени.

Какви са били нещата в действителност?

Пребиваването на епископ Серафим в юрисдикцията на Задграничното висше църковно управление (ВЦУ) в началото на 20-те години на миналия век е било напълно естествено. Руските архиереи, които се оказали зад граница, чувствали необходимостта да се подчинят на един център, а понеже връзката с Русия е прекъсната, такъв център в техните очи можел да бъде само Задграничното ВЦУ. Още повече, че патриарх Тихон знаел за съществуването на ВЦУ. Увереността на йерарсите изгнаници в правилния им избор е укрепена с указ на патриарха, Свещения синод и Висшия църковен съвет № 362 от 20.11.1920 г. По силата на това постановление епархиите, оказали се извън общение с главата на Руската църква, получавали право на временно обединение в самостоятелни митрополитски окръзи. Дори закриването на Задграничното ВЦУ от патриарх Тихон с указ 348/349 от 5.5.1922 г. не изменя настроенията на основната част от емигрантското духовенство. Първо, задграничните архиереи прекрасно разбирали, че патриархът е предприел тази стъпка под натиска на болшевиките.[17] Второ, което е и главно, голяма част от задграничните архиереи, да не говорим за свещеници и миряни, продължавали да смятат, че съхраняването на някакъв орган за управление на задграничните енории е повече от необходимо. Правата на Архиерейския синод продължавало да се признават не само от бежанците йерарси, но и от онези архипастири, чиито епархии се оказали отрязани от Русия вследствие политиката на болшевиките – такива, като архиепископа на Литва Елевтерий, архиепископа на Финландия Серафим, на Рига Йоан и други.[18] Документите сочат, че влиянието на архиепископ Серафим (Соболев) върху делата на Задграничната църква е минимално. Дори за датата на свикването на Карловацкия събор през 1921 г. той научил от вестниците. „Аз и досега не зная, – пише владиката на 21.9.1921 г. – кога ще бъде Всезадграничното църковно събрание. Във в-к Ново време се дават различни сведения – ту на 8 ноември, ту през октомври”.[19] Предложенията на еп. Серафим за развитието на Задграничната църква след указа 348/349 за закриването на ВЦУ са приети само в тази част, в която съвпадат с мнението на останалите архиереи. Онези предложения на владиката, които се отличават от мнението на другите йерарси, не са приети (еп. Серафим предложил, например, митрополитите Антоний и Евлогий да се откажат от претенциите си за власт, но това било отхвърлено).[20] Участието на еп.Серафим на Архиерейския събор през 1927 г. също не променя общата картина. Този събор отхвърля като неканонично предложението на митр. Сергий (Страгородски) да бъде подписано предложението за лоялност към съветските власти и постановява да се прекрати общението с митрополит Сергий. Заявено е, че РПЗЦ признава за свой глава намиращия се в затвора патриаршески местоблюстител – митр. Петър (Полянски).[21] Само че подписът на владика Серафим под това постановление, както и на следващите събори, говори само за неговото съгласие с решеното, а не за някакво негово влияние върху архиереите. Косвено свидетелство, че владика Серафим не се явява активен деец в Карловацкия синод е фактът, че той не влиза сред архиереите, които митр. Сергий поставя под възбрана. Според указа на митр. Сергий (Страгородски) № 50 от 22.6.1934 г., на осмина архиереи на РПЗЦ, начело с митр. Антоний (Храповицки), е забранено да свещенодействат.[22] Няма съмнение, че компетентните органи са предоставили на митр. Сергий информация за това, кой каква роля играе в руската диаспора и ако архиеп. Серафим е бил от активните дейци на Архиерейския синод, то е нямало как да избегне забраната. Не можем да приемем за достоверни и думите на прот. Георги Шавелски за влиянието на владика Серафим върху главата на Карловацкия синод митр. Антоний. Действително митр. Антоний се е намирал под влияние на мнозина от обкръжението си и това се потвърждава от много източници.[23] В. Маевски, например пише, че делата на Задграничната църква се управлявали от секретаря на синода Ю. Граббе, че митрополит Антоний равнодушно подписвал всичко, което му слагали на масата.[24] Епископ Василий (Родзянко) говори за влиянието, което са имали над митрополит Антоний П. Лопухин и Н. Рклицки (бъдещият архиепископ Никон).[25] Писмата на митрополит Антоний позволяват да се уверим във влиянието, което са имали върху него управляващите синодалната канцелария – отначало Е. Махароблидзе, а по-късно Ю. Граббе.[26] При всичко казано до тук досега не е намерен дори един документ, който да потвърждава думите на о. Шавелски, че владика Серафим е оказвал влияние върху решенията на Карловацкия синод.

Още повече, че отношенията между владика Серафим и митр. Антоний съвсем не са били от най-безпроблемните. До голяма степен за това допринася позицията, която архиеп. Серафим заема към лъжеучението на митр. Антоний за изкупителната жертва на Христос. Както е известно, благодарение усилията на архиепископ Теофан (Бистров) и епископ Серафим (Соболев) катехизисът на митр. Антоний (Храповицки) не е приет в качеството си на официален катехизис в РПЗЦ.[27] Съвсем наскоро след този случай, през 1926 г. митр. Антоний се изказва доста пренебрежително по адрес на еп. Серафим, като го нарича „адютант” на „изпадналия в прелест” архиепископ Теофан.[28]

Внимателно трябва да се отнесем и към въпроса за отношението на владика Серафим към съветската власт и към МП. Отец Шавелски изглежда предава достоверен факт, когато говори за антисъветските изказвания на архиепископа. Привърженик на монархическите идеи, владика Серафим още на Карловацкия събор в 1921 г. предлага да се осъди социалистическия строй. „Социализмът – казал тогава епископ Серафим – в своите корени и във всички свои прояви трябва да бъде осъден като противен на християнството”. Владиката дори предложил да се обърнат към инославните църкви с призив за създаването на единен фронт за борба със социализма.[29] Има сведения, че и след завръщането си в МП, владика Серафим продължава да нарича съветската власт сатанинска.[30] Но тук трябва да отбележим, че понятията болшевишка власт и Московска патриаршия за архипастира никога не са били тъждествени. Когато в началото на 1926 г. в Задграничната църква се обсъждал въпроса за даването автокефалия на Полската православна църква, архиеп. Теофан (Бистров) и еп. Серафим изпращат много остро писмо до Карловацкия синод, в което твърдо заявяват: „Ние почитаме единствената компетентна власт да признава и благославя автокефалия… Висшата църковна власт на Руската поместна църква, в лицето на Московския патриарх и Всерусийския поместен събор. За решаването на такива ключови въпроси, които засягат цялата Руска църква, Висшата задгранична църковна власт дори в лицето на Задграничния събор на епископите е некомпетентна, понеже е власт временна, извикана за живот поради извънредните обстоятелства, за да реши неотложните текущи църковни нужди. Всяко постановление на Висшата църковна руска задгранична власт, което превишава нейната естествена компетенция, а още повече отива в разрез с ясно изказаната воля на Московския патриарх, ще свидетелства за непризнаването от нейна страна на висшата власт на Московската патриаршия – положение, което ние не можем да приемем, нито да признаем за юридически действително”.[31] Известно е, че още през 30-те години на миналия век архиеп. Серафим е поддържал връзка с архиеп. Вениамин (Федченко) и с митр. Елевтерий (Богоявленски), които, както е известно, били в юрисдикцията на МП и не са се съмнявали в пълномощията на митр. Сергий (Страгородски). Чрез тези архиереи, а също и чрез патриарха на Сърбия Варнава, през 1935-1936 г. архиепископ Серафим изпраща в Русия три екземпляра от своята Новое учение о Софии Премудрости Божией, при това книгата е изпратена именно на митрополит Сергий.[32] Архиепископът иска да предупреди Църквата в своята родина за появата на новото лъжеучение, което е изложено в трудовете на прот. Сергий Булгаков. Осъждането на тези съчинения – първоначално от РПЗЦ, а впоследствие и от МП – става за владика Серафим признак за вътрешното единство между Църквата зад граница и Църквата в родината.

В този контекст е важно да отбележим важен момент. Без да засягаме въпроса, дали архиеп. Серафим е приемал пълномощията на митр. Сергий за законни или не, е ясно, че той го признава за фактически глава на Руската църква. И е съвсем възможно, още в средата на 30-те години владика Серафим да е бил вътрешно готов да се обедини с Църквата в родината. В годините на Втората световна война архиеп. Серафим отказва да благослови руските емигранти за борба с Русия,[33] въпреки че в първите години на войната много свещенослужители-бежанци се подали на това изкушение, като искрено се надявали на освобождаване на Русия от болшевиките. Може с увереност да се каже, че архиеп. Серафим веднага признава избора на митр. Сергий за патриарх, който се е състоял през 1943 г. За това свидетелства факта, че категорично отказва да участва във Виенския събор през 1943 г., на който йерархията на Задграничната църква отказва да признае патриаршеството на владика Сергий. Още едно свидетелство намираме в писмата на архиеп. Серафим до патриарх Алексий І, където владика Серафим пряко нарича Сергий (Страгородски) патриарх, въпреки че контекстът на писмото позволява съвсем безпроблемно да мине и без употребата на това признание. През февруари 1945 г. архиеп. Серафим, с помощта на главата на Българската православна църква митр. Стефан, се отправя да вземе участие в Поместния събор в Москва. Към събора той отправя приветствие, а на митр. Алексий (Симански) – бъдещия патриарх Алексий –дава своите книги Новое учение о Софии Премудрости Божией и Протоиерей С. Булгаков как толкователь Свещенного писания.[34] На 2.3.1945 г. архиеп. Серафим праща писмо до патриарх Алексий І, в което го поздравява с избирането му. Точно след два месеца, на 2.4.1945 г., владика Серафим пише на патр. Алексий І още едно писмо, в което моли да бъде приет в юрисдикцията на МП, като при това бъде оставен като представител в България. „Трябва да добавя, – продължава владиката – че в 1937 г.[35] аз не бях поставен под запрещение от покойния патриарх, тогава митрополит Сергий, когато от него под запрещение бяха поставени почти всички задгранични руски архиереи”.[36] В тези думи има и стремеж за разграничаване от Задграничния синод, и признание на митрополит Сергий като патриарх, и, накрая, оценка за указ № 50 от 22.6.1943 г., като възможно препятствие за обединението с Църквата и родината.

Важен момент в делото по преминаването на архиеп. Серафим в юрисдикцията на МП става посещението в България на делегация на Руската православна църква. Делегация в състав от четирима души, възглавявана от архиеп. Григорий (Чуков), е била в България от 6 до 23.4.1945 г. Неизвестно е по какъв точно начин посещението е повлияло на владика Серафим, но трябва да отбележим, че тези делегации са имали не само църковна, но и политическа функция.[37] В 1947 г. след подобна визита на църковна делегация, в състава на която са влизали митрополит Григорий (Чуков) и сътрудникът към патриаршията Л. Парийски, е освободен от длъжност екзархът на Руската църква в САЩ, митрополит Вениамин (Федченков). Главен обвинител на митрополита става Л. Парийски, който съставя доклад, пълен със слухове, доноси и чисти клевети (авторът на доклада се е постарал да обвини митрополит Вениамин в колкото е възможно повече неща, дори и в това, че не е знаел имената на улиците в Ню Йорк, по които преминала делегацията). Разбира се, това се обяснява с факта, че в условията на вече започналата студена война митрополит Вениамин повече не устройвал съветското правителство. В случая обаче на владика Серафим му провървяло. Архиеп. Григорий (Чуков) оставя за владиката следния отзив: „Архиеп. Серафим (Соболев) е човек аполитичен, безусловно духовен, но много тесногръд и политически доволно невежа,[38] който обаче се ползва с огромно доверие от енориаршите”.[39] Проява на политическото невежество на архиеп. Серафим архиепископ Григорий навярно вижда в онези възгледи на владиката, които напълно съответстват на църковната традиция, но предвид господстващата в онези години държавна идеология, неговите възгледи са изглеждали тесногръди. А може би това е вътрешно съчувствие към възгледите на владика Серафим от страна на архиеп. Григорий, който иска да го спаси, като се старае да го представи като безобиден чудак? Във всеки случай архиеп. Серафим е бил сметнат за безопасен и напълно подходящ за обгрижване на руските енории в социалистическа България. На основание доклада на архиеп. Григорий на 30.10.1945 г. архиеп. Серафим, заедно със седем руски енории на територията на България се приети в юрисдикцията на МП.[40] В същата година архиеп. Серафим приема съветско гражданство.[41]

През 1946 г. по време на посещението в България на делегация на РПЦ, начело с патр. Алексий І, архиеп. Серафим изказва своето отношение към МП и към единството с нея: „В продължение на 25 години ние бяхме откъснати от общение с нашата майка, Руската църква. Това откъсване от общение обаче бе чисто външно явление, защото в нашите сърца имаше пълно единение с вас, с всички братя в нашата родина, с тези, които признават патриаршеската Църква в Русия. С нас се случи това, което се наблюдава на повърхността и в дълбините на океана. На повърхността, поради външни и случайни причини, се появяват различни течения, но в дълбините винаги неизменно тече едно течение. Така и в дълбините на нашето същество, в дълбините на нашите сърца беше и остава неизменен стремеж към майката на нашата Църква. Църква, най-велика и славна сред целия останал свят, Църква – кристално чиста в православната си вяра. В това отношение ние винаги бяхме с вас. Както тежко страдахте от модернисти, живоцърковници и обновленци, така и ние споделяхме вашите душевни мъки, не одобрявахме и не допускахме никакво новаторство в Църквата. Както вие бяхте против всякакви ереси, така и ние бяхме против всякакво догматическо отстъпление. Както за вас, така и за нас православната вяра е висше и най-драгоценно благо”.[42]

В тези думи се съдържа главната причина, поради която архиепископ Серафим се обединява с МП. В тях се съдържа отношението на архипастира към разделението между Москва и Карловци. Като не вижда различие в догматите, като вижда Руската църква свободна от ереси, архиепископ Серафим не намира причини да продължава да стои извън единство с Патриаршията. Затова и преминаването му в МП за него е нещо напълно естествено и логично. Като изоставя Задграничната църква обаче той не започва да хвърля по нея камъни, както правят други задгранични йерарси, минали към МП. Владика Серафим, комуто бе дълбоко присъща свободата, не можеше да се почувства свой в СССР. Не можеше да може, както не можаха и много други завърнали се от Задграничната църква архиереи, дори тези, които са били много по-лоялни към съветската власт като Вениамин (Федченков), митр. Нестор (Анисимов), митр. Серафим (Лукянов). На митр. Серафим (Лукянов) не помага дори и статията в ЖМП, написана срещу РПЗЦ.[43] Скоро след завръщането си в МП той е отправен на покой. Митрополит Серафим така и не получава ново назначение, въпреки многобройните си молби.

Невярващият сигурно ще каже, че на владика Серафим (Соболев) отново му е провървяло. Вярващият човек ще каже, че владиката е бил пазен от Божия промисъл. Като остава извън пределите на родината си, владика Серафим е бил избавен от много изпитания и скърби, които в изобилие са претърпели други пастири в Русия. Той е можел да се моли, да работи и да обгрижва своето паство.

В течение на много години архиеп. Серафим е почитан като светец. Криптата на руската църква „Св. Николай” в София, където е положено тялото му е център на голямо поклонничество. Не е изключена възможността за канонизацията на владика Серафим. И в този контекст въпросът за взаимоотношенията му със свещеноначалието в Москва и със Задграничния синод ще придобие ново звучене. Защото в паметта на църковния народ архиепископ Серафим остава архиерей на единната Руска църква – архиерей, който показва временността на разделението между МП и РПЗЦ.

Непубликувани източници:

1. ГАРФ, ф. 6343, Архиерейски Синод на РПЗЦ:

Опис 1.

Дело 1. Извадки от журналите и протоколите на белоемигрантското висше църковно управление – Синод, преписка с църковнослужителите и други материали по въпроса за създаването на белоемигрантска църква.

Дело 2. Протоколи от заседанията на архиерейския събор на белоемигрантската РПЗЦ.

Дело 3. За свикването и работата на Архиерейския събор на РПЗЦ в Сремски Карловци през 1923 г.

Дело 5. За образуването на висша власт за белоемигрантската църква.

Дело 77. Журнал № 51 на Архиерейския синод на РПЗЦ.

Дело 371. Деянията на руския всезадграничен църковен събор, състоял се между 8 и 20 ноември 1921 г. (21 ноември – 3 декември) в Сремски Карловци в кралството на Сърби, Хървати и Словаци.

2. ГАРФ, ф. 1486, Шавельский, Г. И., протопрезвитер на военното и морско духовенство.

Опис 1.

Дело 8. Шавельский, Г. И., протопрезвитер. В училище и на работа. Възпоменания. Копие.

Дело 31. Писмо на бившия управляващ канцеларията на Временното висше църковно управление на Юго-Изток в Русия Е. Махароблидзе до протопрезвитер Г. Шавелски.

3. Архив ОВЦС.

Дело 17. България.

Превод: Венцислав Каравълчев



 
Кострюков, А. А. „Преодолевший разделение. К жизнеописанию архиепископа Серафима (Соболева)” – В: Церковь и время, 3 (36), 2006, с. 98-115.
[1] Трухачев, С. „Православия наставниче” – В: Благодатный огонь, 8, 2002, с. 44.
[2] Нататък РПЗЦ (бел. ред.).
[3] Нататък МП (бел. ред.).
[4] Ведерников, А. „Архиепископ Серафим (Соболев)” – В: ЖМП, 4, 1950, с. 22.
[5] Трухачев, С. Цит. съч., с. 46.
[6] Жизнеописание блаженнейшего Антония, Митрополита Киевского и Галицкого, т. V, Нью-Йорк 1959, с. 33.
[7] Маевский, В. Русские в Югославии, т. ІІ, Нью-Йорк 1966, с. 141.
[8] Преди възсъединяването на Руската православна църква със Задграничната, когато двете църкви са още в разкол, за кратък период схизматичната църква на еп. Фотий в София влиза в евхаристийно общение с Руската задгранична църква – от този период е и канонизацията на владика Серафим (бел. прев.).
[9] „Один из сонма святых архипастырей русского зарубежья” – В: Православная Русь, 4, 2002, с. 1.
[10] „Биография архиепископа Серафима” – В: Православная жизнь, 6 (629), 2002, с. 6.
[11] Държавен архив на Руската федерация (нататък ГАРФ), ф. 1486, оп. 1, д. 8, л. 651.
[12] ГАРФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8, л. 649.
[13] Пак там, л. 628.
[14] ГАРФ, ф. 6343, оп. 1, д. 1, л. 43.
[15] ГАРФ, ф. 1486, оп. 1, д. 31, л. 4-4v.
[16] ГАРФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8, л. 645.
[17] Натискът върху патриарх Тихон може да се смята за доказан. В настояще време са открити документи потвърждаващи, че болшевиките са искали от патриарха не само да закрие Задграничното ВЦУ, но и да анатемоса всички архиереи в емиграция. Виж: Следственное дело Патриарха Тихона. Сборник документов по материалам Центрального архива ФСБ РФ, М. 2000, с. 154. В протокола от секретното съвещание на президиума на ГПУ от 3.5.1922 г. (два дни преди арестуването на патриарха), се казва: „Тихон да бъде извикан и от него да се изиска в течение на 24 часа документ за отлъчването от църквата, лишаването от сан и освобождаването от длъжност на гореуказаното духовенство, а също така да се изиска от него издаването на специално послание до задграничното православно духовенство и предоставяне на представителите на Съветската власт ценностите, които се намират в задграничните църкви. В случай, че Тихон откаже да изпълни горните разпоредби, да бъде веднага арестуван, да му бъдат предявени всички обвинения извършени от църковниците към Съветската власт” – да бъдат приложени към поповете най-строгите мерки на наказанията (Источник, 3, 1995, с. 116).
[18] ГАРФ, ф. 6343, оп. 1, д. 3, л. 24, 55, 214.
[19] ГАРФ, ф. 6343, оп. 1, д. 1, л. 43.
[20] ГАРФ, ф. 6343, оп. 1, д. 5, л. 54v.
[21] ГАРФ, ф. 6343, оп. 1, д. 2, л. 97v–98.
[22] ЖМП в 1931-1935 годы, М. 2001, с. 228.
[23] Виж, например: Вениамин (Федченков), митр. На рубеже двух эпох, М. 1994, с. 334; Троицкий, С. О неправде Карловацкого раскола, М., 1992, с. 107; Маевский, В. Цит. съч., с. 132.
[24] Цит. съч., с. 151-152.
[25] Косик, В. Русская Церковь в Югославии, М. 2000, с. 208.
[26] Письма блаженнейшего митрополита Антония (Храповицкого), Нью-Йорк 1988, с. 217, 229, 231, 232, 238.
[27] Серафим (Роуз), иером. „Об опасности возникновения среди православных крестоборческой ереси” – В: Приношение православного американца. Сб. трудов отца Серафима Платинского, М. 2001, с. 685-686.
[28] Письма Блаженнейшего Митрополита Антония (Храповицкого), с. 169, 171.
[29] ГАРФ, ф. 6343, оп. 1, д. 371, л. 24.
[30] Мосс, В. Православная Церковь на перепутье (1917- 1999), СПб. 2001, с. 222.
[31] ГАРФ, ф. 6343, оп. 1, д. 77, л. 4-4v.
[32] Архив на Отдела за международни връзки на МП (нататък АОВЦС МП), д. 17, ч. 2, л. 46v.
[33] За това свидетелства, например, прот. Г. Шавелски (ГАРФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8, л. 664), който в мемоарите си търси довод за да очерни архиеп. Серафим. Без всякакво съмнение, ако владика Серафим беше дал и най-малък повод да бъде заподозрян в съчувствие към хитлеристка Германия, това нямаше да остане неотбелязано от о. Шавелски.
[34] АОВЦС МП, д. 17, ч. 2, л. 46.
[35] В действителност в 1934 г.
[36] АОВЦС МП, д. 17, ч. 2, л. 59v.
[37] Като описва визитата в България на делегацията на РПЦ, начело с патр. Алексий І през 1946 г., прот. Г. Шавелски казва: „Гостите не се доверяваха един друг и дори се страхуваха един от друг. Един от тях дори ме предупреди: Вие не бъдете откровен с този отец. Бъдете внимателен” (ГАРФ, ф. 1486, оп. 1, д. 8. с. 684).
[38] В оригинала е използвана думата глупав (бел. прев.).
[39] АОВЦС МП, д. 17, ч. 2, л. 52.
[40] Пак там, л. 172.
[41] Трухачев, С. Цит. съч., с. 46.
[42] Григорий, митр. „Поездка Патриарха Алексия в Болгарию” – В: ЖМП, 6, 1946, с. 10.
[43] Серафим, митр. „Без канонов” – В: ЖМП, 6, 1949, с. 36-37.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/axy3c 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме