Осъдените от Първия вселенски събор ариани и догматическите аксиоми от спора с тях

Различието между отците и еретиците е, че първите приемат непосредствено от обòжваните (т. е. светците) свръхразумен опит от нетварната светлина на божеството на Светата Троица, а вторите поставят между обòжваните и Бога само тварните средства на откровението.

Между тези еретици, като самосатианци и ариани, има все пак последователи на някакво апофатическо богословие, докато еретиците-евномиани изоставят изцяло това богословие, а впоследствие, следвайки Августин, това правят и франколатините. При всички положения обаче във въпросните случаи тварните средства на откровението на нетварното имат за цел пренасянето от нетварното на послание за спасение и самото творение като факт. Докато в Православното предание на обòжваните – пророците, апостолите и светците – апофатическото богословие идва от личния опит на обòжвания в свръхразумна нетварна божествена светлина, при гореспоменатите еретици характерът на свръхразумното или противоразумно откровение е следствие от възприемането от хората единствено на тварни послания от Бога, или единствено чрез тварната природа на Христос, или чрез тази на някакъв тварен Логос, но във всеки случай – както са описани в Св. Писание. Изобщо, както свръхразумното апофатическо богословие на самосатците и арианите, така и рационалното катафатично богословие на евномианите и франколатините се основават изключително върху Св. Писание, тъй като личният опит на духовните мъже от тези ереси познава Бога винаги посредством тварно средство или дори бесовски екстаз, който не е несвързан с обòжението.

Нужно е да се обърне голямо внимание на факта, че самосатците и арианите са в съгласие с Православното предание относно различието в Бога на същност и нетварна енергия. Тук обаче е коренната разлика между тези еретици и православните, защото едните основават въпросното различие както на Преданието, така и на философията, докато православните, както видяхме, го основават на опита от обòжението и на онова тълкувание на Писанието, което бива извършвано именно от обòжваните. Отново по философски причини, евномианите и франколатините, като следват Августин, отъждествяват божествената същност с нетварната божествена енергия.

За да разберем окончателното оформяне на учението на Църквата за Светата Троица, трябва да имаме предвид създадените от тези ереси богословски и философски проблеми. Вероятно най-парадоксалното е, че според тези философски предпоставки е налично базово съгласие между самосатци, ариани и несториани.

Общоприета е теорията, според която богословското построение на арианите се основава на предразсъдъка, че Бог не може – поради Своята абсолютна отвъдност – да има непосредствено отношение с тварите и поради това се нуждае от опосредяващи същества (неща), като например тварен Логос, в отношенията между Бога и света.

Установяването на такива теории идва от неспособността на хетеродоксалните и на съвременни богослови да забележат, че Арий казва това за същността на Бога, а не за Неговата енергия. С други думи Арий учи, че Бог има отношения с другосъщните не по същност, а единствено по енергия. Той още подчертава, че творенията не познават същността на Бога, а само Неговата енергия. В това става ясно, че Арий все пак следва схемата на Светоотеческото предание.

Въпросните съвременни богослови обаче не виждат този факт като ключ към разбирането на отците-франколатини, които следват Августин, и техните наследници – римокатолическите и протестантските богослови, както не е имал пред вид това и калабриецът Варлаам. Това е така, тъй като, следвайки Августин в отъждествяването на същност с енергия в Бога и смятайки се за верни на отците и на вселенските събори, а и разглеждайки Августин като най-великия отец на християнството, те не могат да си представят, че, заедно с него, са се отклонили от Свещеното предание и са предали предпоставките на изработените на вселенските събори догмати, поради унищожаване разбирането за явяванията на Логоса в нетварната Му слава у пророците и апостолите. Поради именно това отъждествяване на божествена същност и божествена енергия те изпадат в ереста на filioque, което е прибавено към Символа на вярата в една епоха на невежество.

Против Варлаам, който отъждествява същност и енергия при Бога, св. Григорий Паламà се оплаква, че дори Арий не е посмял да направи това, доколкото се е опитвал да докаже, че Логосът се ражда не от същността на Отца, а по Неговата воля от нищо. По думите на светеца: „Не посмяха да нарекат същността на Бога волеизявление дори онези, които казваха, че Божието Слово е Син на волята”.

Тъкмо поради непознаване богословието на Първия и на Втория вселенски събор Августин постановява богословието на filioque. След като франколатините започват да вярват, че Августин познава по-добре от своите съвременници – латини и ромеи – учението на Църквата за Бога, те се отказват от богословието на първите два вселенски събора, смятайки, че с помощта на filioque са достигнали до някакво по-задълбочено разбиране за догматите на споменатите събори.

Опровержение на това отстъпление на франколатините развива св. Григорий Паламà, казвайки: „Уж подготвяйки това, арианите казваха, че Син получава битие по волеизявлението на Отца. Ние обаче ще кажем на тези [варлаамитите] онова, което великият Атанасий изрече към арианите – че туй, което е по природа, е по-висше от волеизявлението, а природата не лежи под волеизявлението. Както прочее рождението не е благоволение и волеизявление, а свръхблаговоление и волеизявление. Защото по природа [думата рождение] показва, че Син, бидейки от Отца, като Негов истински и единосъщен Син, а не е по воля [възникнал] – според принципа на възникване на тварите. Също и изхождането на Духа не е изпращане и благоволение, и волеизявление. Защото по природа Духът Свети проявява изхождане по природа от Отца като истински и единосъщен Нему [Дух], а не по воля – както при творенията. Латините обаче, отъждествявайки изпращането на божествения Дух с изхождането Му, правят неизбежно Духа да е тварен”.

Както ще видим, Августин приписва този ариански довод на евномианите, като твърди, че същият е безсмислен, доколкото волята е любов и оттук се отъждествява с божествената същност. Следователно раждането по природа и по воля е едно и също.

Както сме развили подробно в други наши съчинения, самосатците, арианите и несторианите приемат, че Бог има действителни отношения с творенията по воля и никога по същност или по природа, или по ипостас, защото за тях това означава Бог да има отношения по необходимост.

Очевидно се намираме пред едно превръщане във философия на различието между същност и енергия в Бога, което ни е познато от откровението. Явно е, че тази форма на въпросното различие е развита между християните от източните римски провинции като противопоставяне на елинските философски доводи против догмата на Църквата за сътворението от нищо. Съдейки по фанатизма, с който въпросните еретици бранят този философски принцип, може човек да си представи успеха, с който е развита тази философия. Фанатизмът на нейните последователи може да се обясни само с факта, че мнозина са приели християнството именно поради тази философски предпоставки. Както изглежда, вместо да се обърнат към автентичното свидетелство на обòжваните свидетели на божеството на Христа, те се облегнаха на тази философия и отхвърлиха учението на обòжваните в него светци, като така разрушиха православното учение за Светата Троица и за Въплъщението на Логоса, както също и за боговдъхновението…

Поради тези принципи и още повече във връзка с погрешното си разбиране за откровение Павел Самосатски отхвърля не само учението на пророците и апостолите за Светата Троица, но и единението по природа на двете естества в Христа, твърдейки, че това значи единение по необходимост. Според него единната същност или ипостас на Бога се единява с човешката природа в Христа не по природа, а по действие (по енергия) и по благоволение. И както видяхме, при въплъщението Бог става Отец, а така се оказва, че ражда Единородния Си Син, т. е. човека Христос. Πа Павел Самосатски Дух Свети е благодат в Христос и енергия на Бога, която съ-обитава заедно с енергията на Логоса у човека Христос, подобно на начина, по който това става у пророците, но с тази разлика, че Христос е станал храм на пълнотата на божеството на Бога.

Трите събора в Антиохия между 264 и 269 г. се занимават с тази ерес и там в крайна сметка е осъден и самият Павел Самосатски задето не приема, че: 1) Логосът е преди вековете роден от Отца единороден Син на Бога; 2) Логосът е в Себе си същност (т. е. ипостас) и 3) този Логос се е единил по същност (т. е. по ипостас) със Своята човешка природа.

Трябва да се отбележи, че Павел Самосатски учи, че в Христос съществува едно действие на волята на Бога и на Христос и от това единение на двете енергии се осъществява въплъщението, а не от природното единение на двете естества. Това по същността си е и учението на Диодор Тарски, на Теодор Мопсуестийски, на Несторий и вероятно на Теодорит Кирски. Както изглежда, това е и изворът на моноенергизма и монотелизма. Както на друго място сме развили, цялата философска предпоставка на тяхното учение е, че Бог може да има по същност отношения единствено със Своя единосъщен Син и с единосъщния Си Дух и не може да има такива с тварите, тъй като по същност означава по необходимост. Следователно Логосът се единява с Христос по енергия (действие) и по благоволение. Така, при раждането на Христос от Дева двете лица стават едно лице с една енергия (действие) и една воля.

Ясно е, че свързващото звено между Павел Самосатски и арианите е Лукиан Самосатски – учителят на арианите, които сами се наричат съ-лукианисти. Днес ние не познаваме точното учение на Лукиан. Със сигурност знаем обаче, че след официалното осъждане на своя учител той се е преориентирал към учението на Църквата в трите споменати положения. Така виждаме арианите с техния водач Арий да са в съгласие, че: 1) Светата Троица са три ипостаси; 2) Логосът по същност се е съединил с човешката Си природа и 3) раждането на Логоса от Бога е станало преди вековете.

Въпреки това повърхностно съгласие с официалното учение на Църквата и решението на въпросните събори, учението на сълукианистите е всъщност отклонение и същностно настояване върху философията на Самосатеца; само повърхностно то се престорва на православното богословие.

За Арий, както и за Самосатеца, Бог е имал в Себе Си – като нетварни енергии – Своето Слово и Своя Дух и е една същност и ипостас. Докато, както видяхме, някои от древните православни учат, че Бог преди вековете ражда вътрешноналичния Логос (λόγος ἐνδιάθετος), Който сам става произносим (λόγος προφορικός) и единороден Син на Бога, като по този начин Бог става Отец, поради сътворяването на света и поради въплъщението на Логоса, Арий, напротив, защитава позицията, че Бог преди вековете е родил втори Логос от нищо. За тези православни раждането на вътрешноналичния Логос в произносим е станало по волята на Отца, защото те не са разглеждали начина на съществуване на Логоса, доколкото Той вече е съществувал, а начина на енергия (действие) на Бога посредством Логоса спрямо творението на света и при Неговото въплъщение. Арий обаче разглежда раждането като начин на съществуване на Логоса от нищо. Голямото мнозинство епископи и техни представители – богослови и отци на Църквата – са в съгласие с арианите, че определението раждане разкрива начина на съществуване на Словото преди вековете. Но не са в съгласие с Арий и настояват върху преданието на древните, че един е Логосът Божи, Който е роден от същността на Отца или от ипостастта Му, и Който не е дело на Неговата воля, дошло от нищо.

Трябва да се отбележи, че мнението, че арианите са учели за раждане на Логоса във времето от нищо, не е всъщност тяхно, а е обвинение против тях. Сълукианистите с ревност настояват на раждане на Логоса не само преди времето, но и преди вечността (вековете). Арий настоява, че раждането не е от същността, а от волята или енергията на Бога и следователно означава творене. С други думи, това, че Бог ражда втори Логос от нищо, означава, че твори, че прави, че създава този Логос от нищо.

Бидейки последователен в учението на Св. Писание и Св. Предание, че тварното не може да познае познаваемата единствено у Бога божествена същност, Арий приема, че Логосът, създаден от нищо, не познава нито същността на родилия Го Отец, нито Своята собствена същност. Така той по природа няма нито познание, нито действията (енергиите), нито славата, царството и др. на Отца, но ги обладава по благодат в онази мяра, в която Отец е възжелал и е допуснал. Така Отец открива в Логоса всичко, което трябва да бъде открито, но не и Своята същност. За Арий е налице отъждествяване на енергиите на Отца и на Словото, но това не е природна и абсолютна тъждественост на енергиите. Логосът по благодат и по причастност обладава всичко нетварно от Отца. По природа Той има единствено тварната природа и нейните тварни енергии.

Последователен и във философския принцип на Павел Самосатски, Арий с фанатизъм брани учението, че Бог има отношение с други същности и ипостаси единствено по воля и никога по същност. Той твърди, че раждането по същност на Логоса от Отца въвежда раждане по необходимост, което е по-сходно, според Арий, със затрудненията на долните същества, предизвикани от Висшия Бог в гностическата идейност. Логосът като творение може да се съедини по същност със Своята плът, тъй като е сътворен от Бога с тази цел. И по този начин този Логос има изменчива природа. По този начин Арий замества човешката природа на Христос с тварен Логос и успява да припише абсолютно всички тварни Христови действия на предсъществуващата природа на Логоса, за да докаже Неговата тварност и изменчивост.

В богословието на Арий има важна антитеза, която отците отбелязват и която, както ще видим по-долу, откриват и адаптират евномианите. Докато арианите толкова много наблягат на пълната непознаваемост на Божията същност, довило ги дори до положение, в което не я познава дори роденият преди вековете Логос, въпреки това те, твърдейки, че по същност означава по необходимост, достигат до положение да познават божествената същност вместо Логоса…

Това че по природа, а не по волеизявление Бог ражда Логоса е единогласното потвърждение на отците от Първия и от Втория вселенски събори. Някои от тях подчертават, че раждането от Бога по природа не означава по необходимост…

Така става съвсем ясно, че в начина на съществуване на лицата на Светата Троица отците не привнасят никаква енергия. Става дума за начина на съществуване на Логоса и на Светия Дух. Това да се ражда, както и да изхожда, най-просто казано не са енергии. Имайки това пред вид, както и отъждествяването от Августин и от франколатините на същност и енергия при Бога, и последващото им твърдение, че Син се ражда от познанието на Отца и че Духът изхожда от волеизявлението на Отца и на Сина, нека се обърнем към гореизложеното настояване на отците, че раждането е присъщо на същността на Бога, докато на Неговото действие е присъщо да познава, да волеизявява, да твори, да предузнава, да промисля, да изпраща, да бъде изпращан и т. н. Раждането на Сина и изхождането на Духа не се предхожда и не се превишава от някаква енергия, а раждането и изхождането от Отца са единствено по природа.

От горните редове става ясно, че: 1) у Бога съществуват действащият, енергията (действието) и действаните (енергинарите/енергираното), като действащите са Отец, Син и Свети Дух; 2) енергията им е една и във всичко тъждествена и нетварна от Отца, чрез Сина в Светия Дух и 3) действаното е тварното. При Бога Отец обича Сина със същата любов, с която Син обича Отца. Не съществува една любов на Отца и друга на Сина, „и защото Син с щението, с което бива искан от Отца, със същото и Той обича, и иска, и почита Отца”, както казва св. Атанасий Велики. По тази причина в Светата Троица съществува желаещ и желано, обичащ и обично, познаващ и познаваното, действащият и действаното, т. е. не съществува субект и обект на енергиите на Бога у Бога. Великият Василий пише, че енергията нито е действащият, нито действаното.

Следователно отделните ипостаси на Светата Троица не действат една към друга с оразличени енергии, а с една и съща енергия. Точно както Отец познава, обича и желае Сина, със същото познание, любов и щение Синът познава, люби и желае Отца и с напълно същите енергии Утешителят – Отца и Сина, а Отец и Сина – Утешителя. Всяко от тези лица е по природа извор на божествената същност и на нетварните енергии, които Син и Дух имат от Отца. Всичко, което Отец има, дал го е на Сина и на Светия Дух, за да го имат не по благодат, както твърдят арианите и духоборците, а по природа. Единствените, които не са общи у трите ипостаси – Отец, Син и Свети Дух, – са техните ипостасни свойства: нероденост, раждане и изхождане[1] (непричиненото, причиненото чрез раждане, и причиненото чрез изхождане).[2] Тези ипостасни свойства (αἱ ὑποστατικαὶ ἰδιότητες, τὰ ὑποστατικὰ ἰδώματα) наричат и начини на съществуване (τρόποι ὑπάρξεως) и те не само че не са енергии на Бога, но са свръх (стоят по-високо от) енергиите, както видяхме това ясно подчертано у отците. По този начин учението, че Отец ражда Сина посредством начина на познаване е безсмислено сквернословие, защото в светоотеческия език това би означавало, че Син ражда Отца, доколкото познанието на Отца и на Сина е едно и също. Не само това, но в такъв случай и Духът ражда Отца, доколкото Той има точно същото познание като Него. Същото важи и за изхождането на Светия Дух. Ако това става чрез начина на волеизявлението с причина познанието на Отца за Себе Си, което ражда или е Син, тогава в светоотеческия език това означава, че не само Отец, но и Син извеждат Духа, но и че Духът извежда Отца и Сина. Това е така със сигурност, ако познанието и волята са начини на съществуване. Ако обаче са енергии, тогава или познатото или пожеланото са твари или Син и Дух са просто имена и действия на Отца, както между другото се е получило в Августиновата и франко-латинската теология – нещо, което ще видим по-долу. Единственото друго изяснение би било, че Син и Дух са получили от Отца умалено знание, любов и воля, така че техните енергии да не действат (ἐνεργοῦν – извършват) раждане и изхождане на Отца от Сина и от Светия Дух.

Ясно е, че докато православни и ариани богословстват въз основа на определена реалност на откровението на Логоса към пророците и апостолите чрез богоявленията в Стария и в Новия Завет, Августин унищожава тези явявания на Логоса и богословства философски и спекулативно за отвлечения ум по начин, чужд на Светоотеческото предание. Той и франколатините възприеха с образи ученията на отците, без обаче да мислят за техните предпоставки и така съставиха чужди на вселенските събори богословски рамки, в които обясняваха напълно погрешно техните решения.

Отците на Църквата настояваха против еретиците, че Отец и Син и Дух Свети имат всичко нетварно общо, освен свойствеността на всяка ипостас. Оразличаването на трите лица се състои в техните действия, които без никакво умаление или изменение, или промяна, са вечно и безкрайно от Отца чрез Сина в Светия Дух. Тоест Отец се явява причина за съществуването на ипостасите на Сина и на Светия Дух, но не и на същността и на Техните енергии, които съобщава с Тях без някакво междинно между им пораждане и рождение, и извеждане и изхождане.

В богословската система обаче на Августин и на франколатините оразличаването на лицата на Светата Троица не се състои само в свойствеността на всяка ипостас, но най-вече е в енергиите на Бога към Самия Него, които са самите тези лица на Светата Троица. Вместо Логосът да е неизменен образ на Отца, разкриващ в Себе Си Отца, разумната природа на човека става достатъчен образ за изобразяване и познание на Светата Троица. Тоест, докато отците, заедно с пророците, защитават, че няма никакво подобие между нетварно и тварно, за Августиновото предание има такова подобие, така че да може някой да изследва същността дори на Бога посредством тварите, и то най-вече посредством човешката душа, която е образ Божи.

Нека се отбележи, че всички отци вярват, разбира се, че човекът е образ Божи, но подчертават, че е образ по благодат, а не по природа, защото няма никакво подобие между тварната човешка природа и нетварното. Против арианите те подчертават, че Логосът е подобен и единствен образ на Отца…

За да се докаже пред арианите нетварността на явеното в славата Божия Слово-ангел на Бога у пророците и апостолите, отците с голямо внимание събират всички места без разлика от Стария и Новия Завет относно енергиите на Отца и на Сина и от тази сбирка се показва ясно, че всички енергии на Бога Отца притежава и единородият Логос – не по благодат, а по Своята природа. Всичко на Отца и на Сина е общо, освен несподелимите ипостасни свойства.

Също с голямо внимание те събират всичко относно енериите на Логоса в плът, отнасящи се до взетата от Богородица тварна Негова природа и ги отдават правилно на нея, и по този начин отхвърлят опита на арианите да докажат тварността на Логоса от човешките Му действия. Базовият принцип на този метод е, че божествените енергии са природни енергии на божествената природа, така че в божествените действа Бог, а в човешките – човек.

Превод: Светослав Риболов