Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Организация на Църквата във Византийската империя: епископът, неговата църква, градът

Четвъртък, 05 Юли 2012 Написана от Бернар Флюзен

Agia Sofia_1Когато Константин Велики узаконява християнството в империята, а впоследствие става и негов покровител, Църквата вече притежава тривековен опит и устойчиви характеристики. Новото за нея състояние обаче довежда до дълбоки изменения във вътрешния ѝ живот. Църквата започва своето ново битие заедно с империята, чието обръщане към християнството е акт, оказал се явна последица от Божествения Промисъл. Измененията засягат както местната църква, която като цяло отъждествява себе си с града, така и Вселенската, чийто централно-административни органи получават толкова голямо влияние и правомощия, особено по времето на имп. Юстиниан, че управлението на този император се превръща в ориентир за държавно-църковни отношения за целия византийски период.

Епископът, неговата църква, градът

Местната църква, която е събрана около своя епископ, е ядрото на християнската Църква. Нейното устройство като цяло е наследено от Църквата от предишните векове, но не е статично, а се изменя. Положението на клириците и на църковната собственост от тук нататък ще се определя със закон. Епископът играе все по-голяма роля в живота на града, чието население в голямата си част е християнско, и за представителите на императорската власт става нормално да се обръщат към него по административни въпроси.

Местната църква и градът

В източните части на Византийската империя епископия и град стават почти тъждествени: отците от Халкидонския събор постановяват, че при разпределението на църковните катедри (Правило 17) трябва да се отчита времето от основаването на града (придобиването на градски статут), а законът на имп. Зинон (CJ I, 3, 35) предвижда, че всеки древен или нов град задължително трябва да има свой епископ. Тази система за регулиране на църковната структура достига своя завършек в края на 5 век, като, разбира се, продължават да съществуват и изключения.

Епископът може да управлява няколко града – така както се случва, например, в Скития, където много градове зависят от епископа на Томи, като самият град Томи е епархийски център. Често на епископиите съответстват не градове, а saltus (гористи или планински райони), regiones (области) или, какъвто е случаят с Арабия – селища. Съществува и друго изключение, когато административните права в даден град принадлежат на двама епископа, както, например, е в Газа – там, заедно с Газския епископ, управлява и Маюмският (Маюма е търговското пристанище, съседно на Газа). Епископите, поставени над тези или други градове, са могли да имат в качеството на свои помощници за селата (χώρα) т. нар. хорепископи, които още на Никейския събор поставят своите подписи отделно, докато по-късно, в Халкидон, се появяват по-скоро като обикновени представители на своите епископи. Епископските им пълномощия са ограничени (не са можели да участват в ръкополагането на висшия клир) – по-скоро представители на тези, на които са били дарувани такива качества. В някои райони хорепископите са заменени с т. нар. периодевти (презвитери с надзорнически функции), за което имаме свидетелства от 7 век.

Народ и клирици

Всяка местна църква представлява общност от миряни и клирици (духовници). Това разделение, което се налага окончателно още през 3 век, се засилва особено много през 4 век, в резултат от което клирът придобива господстваща роля в Църквата – т. нар. клерикализация (κληρικοκρατία[1]). Миряни са тези, които бидейки християни, не са клирици. Миряните не могат да извършват тайнствата (освен Кръщението, в случай на крайна необходимост) и рядко се занимават с духовно образование и проповед. Те вземат участие при избора на епископ, а някои от тях могат дори да участват и на съборите, но са лишени от правото да ръководят църковните дела. Някои групи миряни, за които има ясни свидетелства в древността, почти изчезват – например, групата на девиците, която е погълната от новия институт на монашеството, или тази на вдовиците, които губят своето значение. Едновременно с това съществуват братства на миряни, често при някои храм, където се събират филопони (φιλόπονοι – любители на труда) или спудеи (σπουδαῖοι – ревнители). Монашеството, което се развива особено много през тази епоха, е явление, зараждащо се в средите на миряните.

Клирът се дели на различни групи, в зависимост от служението, което извършва всяка от тях по време на Евхаристията. В трите главни чина на клириците влизат: епископ (ἐπίσκοπος) – предстоятел на Евхаристията и учителстващ, презвитерите (πρεσβύτεροι – старци), които помагат на епископа и на които епископът възлага литургични задължения (от времето, когато започват да се увеличават местата за извършване на богослужение) и дякони (διάκονος – служител), които се обръщат към народа по време на Литургията и четат някои от литургичните текстове.

Нисшият клир не винаги има ясно изразени характеристики, понякога неговите членове трудно могат да бъдат различени от миряните. Към нисшия клир се отнасят иподяконите, четците (те четат различни текстове по време на Литургията, вън от четенето на Евангелието, което се извършва от висшия клир), йеропсалтите. В числото на нисшите клирици могат също да бъдат включени дяконисите и дверниците.

Духовниците имат определен статус (statut particulier). Животът им, особено на висшия клир, е строго регламентиран с църковни и императорски закони от 4 век. Християнското духовенство е изключително мъжко. В него могат да постъпват хора от всички съсловия, като временно (в определени исторически периоди) е ограничавано за крепостните селяни, робите и членовете на градската управа. Встъпването в клира зависи от определени външни и вътрешни критерии: възраст, нравственост, в някои случаи от степента на образование. Клирици се избират и ръкополагат от епископите и живеят от средствата на Църквата, като същевременно на нисшия клир е позволено да упражнява и някаква професия. Клирик може да бъде низвергнат от сан – в такъв случай той отново става обикновен мирянин.

Още от времето на Константин Велики в законодателството за клириците са установени редица привилегии, като например освобождаване от някои данъци и куриални (обществени) задължения. Но за да не останат без хора куриите, на техните членове е забранено да встъпват в църковния клир. Все пак на някои членове на курията е дадена възможността при определени условия да бъдат ръкополагани, като в замяна е трябвало да предадат част от имуществото си в полза на курията.

През 346 г. имп. Констанций ІІ освобождава клира от всички sordida munera (различните трудови повинности, като например строителство на мостове, пътища, крепости и др.), а също така и от поземлен данък. По-късно обаче, той прекратява изпълнението на втората мярка, а неговите наследници ограничават ползите за клира, произтичащи от първата. Правото да бъдат освободени от collatio lustralis (хрисаргир – буквално злато-сребро – първоначалното название на налог, събиран от градското население във вид на злато или сребро, което извършва веднъж на няколко години) е дадено само на представители на нисшия клир, които упражняват някаква професия.

Клириците имат право на съдилища. В някои случаи тази роля се изпълнява от църковния съд, но трябва да се отбележи, че в различните епохи това законодателство често се променя. От времето на Константин до Маркиан съществува тенденция към ограничаване на тази правна привилегия на клириците, като тя е отнесена само към църковните дела. Впоследствие Църквата забранява на духовниците да се обръщат към държавните съдилища, а Юстиниан постановява, че обвиняващите в нещо презвитер трябва първо да се обърнат към епископа.

Константин установява и изплащането на ежегодни заплати на духовенството – нещо, което Юлиан прекратява, а впоследствие имп. Йовиан възстановява отново, но в по-малък размер.

Наред с привилегиите си, клириците имат и редица ограничения, свързани с техните богослужебни и административни функции. Така например, те не могат да се появяват на определени обществени места, да участват в светски тържества – например, на сватбени празненства, да четат езическа или еретическа литература и др. под. Постепенно на висшия клир се забранява (не винаги успешно) да се занимава и с търговия или животновъдство.

Въпросът за семейното положение на духовенството придобива първостепенно значение от началото на 4 век. Основният принцип се състои в това, че епископ, свещеник или дякон могат да бъдат брачни или безбрачни (като в случая с брачните и мъжът, и жената трябва да са първобрачни). Още от 4 век съществува забрана епископи и свещеници, а по-късно и дякони да встъпват в брак след ръкоположението си. Тази забрана, прилагана различно, е потвърдена на Трулския събор в 692 г. Според Правило 5 на този събор, дякон, презвитер или епископ, който се разведе със съпругата си поради стремеж към по-голямо благочестие, трябва да бъде отлъчен. Появяват се две направления: едно по-либерално и друго по-строго, за чийто последователи, както се случва на Запад, бракът и свещенството са несъвместими. Законодателството на имп. Юстиниан поставя началото на забраната за епископите да водят брачен живот.

Епископът

В клира, който описахме по-горе, всеки чин има своята особеност. Епископът е глава на местната църква, за която носи духовна и материална отговорност. Сферата на неговите пълномощия постоянно се увеличава, централната власт му поставя все повече и по-важни задачи.

Броят на епископите е достатъчно голям в източните части на империята (според Хиерокъл всеки един от над 900-те града, споменати от него през 6 век, е имал по правило свой епископ) и се допълва според решенията и обичаите, властващи в различните епохи. Тъй като преместванията от една на друга катедра са забранени и поради тази причина се случват много рядко, всяка овдовяла епархия поставя свой нов епископ чрез избори. В тези избори участват клирът и миряните на съответния град (по принцип, от народа обикновено най-знатните граждани). Новият епископ се ръкополага от съответния митрополит – с участието и при съгласието на останалите епископи от епархията.

При имп. Анастасий (491-518) са определени правила за избора: митрополитът избира един от предложените от клириците и гражданите-миряни кандидати. Тази практика е утвърдена – с някои условия и изключения – в законодателството на имп. Юстиниан.

В много от Юстиниановите новели се уточнява, че кандидатите за епископ трябва да бъдат православни, да се отличават с благочестие, да могат да четат и пишат, да имат опит в отслужването на литургията, да бъдат не по-малко от 35 годишни (през 565 г. изискването за възраст е снижено на 30 години). Не трябва да имат нито жена, нито деца, а женените трябва да се разведат. Това правило, въведено от Юстиниан и потвърдено от Трулския събор през 692 г., е ново за времето си изискване. Дотогава и през 4 и 5 век има голям брой семейни епископи, въпреки че в някои райони като, например, Египет, броят на женените епископи е силно ограничен.

Епископът не може да бъде преместен от катедрата си, но може да бъде свален от нея от събор или от императора. Някои епископи, веднъж отстранени от катедрите си, впоследствие се връщат и пристъпват отново към изпълняване на задълженията си без нова хиротония. Епископът се издържа от доходите на своята църква, а този доход зависи от нивото (значимостта) на катедрата, която заема.

В Сирия един епископ получава само 6 златни номизми на година. Като цяло обаче, дори когато става въпрос за незначителни катедри, епископът разполага с достатъчно средства – така например, на Теодор Сикеот, епископ на малкото градче Анастасиопол през 7 век, са изплащани 365 златни номизми на година.

Епископското служение – почетно и достатъчно доходно – нерядко поражда честолюбиви амбиции и конфликти. До 6 век епископите могат да бъдат избирани измежду миряните от средната класа, но с времето се налага правилото да се избират само измежду клириците и монасите.

Епископът е духовен глава на своята църква: учи, кръщава, извършва тайнството Евхаристия, отлъчва, примирява каещите се, избира и ръкополага клирици, но може да ги поставя и под запрещение. Той получава все повече и повече административна власт и съответно задължения. С помощта на иконом, присъствието на който става задължително след Халкидонския събор, той се разпорежда с църковната собственост и ръководи благотворителността в епархията. Неговата власт косвено се разпростира и върху частните учреждения и манастирите в пределите на неговия църковен окръг. От времето на Константин той е облечен и със съдебна власт – преди всичко в делата, свързани с духовенството. Същевременно неговият съд може да разглежда и спорове на миряни, при съгласието и на двете спорещи страни и този род съдебни дела се ползват с определен успех и популярност.

Освен това, гражданската власт в лицето на епископа намира надежден и удобен посредник, поради което му възлага и важни държавни функции.

Заедно с почетните граждани (honorati), епископът контролира градските финанси, избира различни муниципални чиновници, проверява тяхната работа и може да противодейства срещу злоупотреби от страна на имперските чиновници. Тази му муниципална активност се разпростира върху обществени сгради, акведукти, бани, мостове, градски стени и др. Той бдително следи за снабдяването на града с продукти, играе важна роля в контрола на мерките и теглилките при търговията. В отвоюваната Африка и в Италия тази разширена сфера на епископските задължения е силно застъпена след Прагматическата санкция от 554 г. (законодателен акт на Юстиниан І за вътрешното устройство на Италия), а отделни постановления от нея по-късно ще бъдат използвани и в други части на империята. В края на разглеждания период епископът вече се смята за пръв измежду градските началници, а гражданите му се доверяват и често го търсят за помощ.

Презвитери, дякони, нисш клир

Духовенството на местната църква е разнородно, но йерархично структурирано цяло. Различните степени на свещенството, както и административните длъжности и пълномощия водят до големи различия в клира. Простотата на първите векове – един епископ със своя клир и една църква – започва да се усложнява. Броят на т. нар. съборни (καθολικοί) църкви се увеличава, като заедно с това расте и броят на църквите, построени от частни лица. Последните се намират под властта на местния епископ, но имат собствени доходи и духовенство. Положението на духовенството на катедралния храм (голямата църква на града) зависи от благосъстоянието на катедрата, но като цяло е достатъчно престижно и добро, така че презвитери и дякони винаги имат завистници и недоброжелатели. Що се отнася до църквите и църковните учреждения, основани от частни лица, положението е различно – техните доходи са по-малки. Същото се отнася и до църквите извън града – в селата или махалите, където от времето на Юстиниан законът разрешава свещеници да стават още и роби, и представители на колониалното население.

В най-значимите храмове, преди всичко в съборните, сред различните групи духовенство се развиват допълнителни йерархични отношения. Така например, начело на презвитерите стои протопрезвитер (πρωτοπαπᾶς), а на дяконите – архидякон. Презвитерите заемат първенствуващо положение по отношение на дяконите, макар често на дякони да се възлагат и по-отговорни административни задължения. Нарастването на административните пълномощия води до нарастване на длъжностите или офикиите (от лат. оfficium), в обкръжението на епископа, където, заедно с иконома, се появяват клирици със съдебни и съдебно-изпълнителни права (екдики, ἔκδικοι=defensores), сътрудници на канцеларията – хартофилакс (χαρτοφύλαξ – пазител на хартията, на документите), писмоводци, нотарии(ати) (notarii, писари) или пазители на църковните съдове и съкровища (скевофилакс – σκευοφύλαξ).

Понякога нисшият клир почти не се отличава от миряните. Към тях, според съхранили се документи, спадат и дяконисите — единствената категория жени, които влизат в християнския клир: ръкоположение чрез ръковъзлагане. Те, от своя страна, по време на кръщението на жени помазват с елей и следят за въцърковяването (катехизирането) им. Освен нисшият клир съществува и цял щат църковни хора – членове на погребални общности, изпълняващи ритуални услуги (често доброволно и безвъзмездно, както е било, например, в Константинопол). В Александрийската църква съществуват параволани – болнично братство.

Във всички епохи духовенството на Църквата е многочислено. В гр. Едеса през 5 век епископ Ива говори за 200 клирици, като има предвид духовенството в собствената си епархия. Приблизително в същата епоха в клира само на един катедрален храм има 14 презвитера, 37 дякона и 23 иподякона, плюс четец. Константинополската църква, както ще отбележим по-долу, представлява отделен случай.

Икономическо и имуществено състояние на Църквата

Правото на имуществена собственост на Църквата, потвърдено още през 3 век, довежда до нейното бързо нарастване в християнската империя. На практика църковното благосъстояние се крепи на три източника. Първо, това са даренията на верните, които дават огромни имения в полза на една конкретна или на много църкви – доброволни пожертвования (всеки опит да бъде принудително изпросено такова се е преследвал от закона) – както скромни дарове в натура, така и значителни постъпления от императорската щедрост, която не се отличава много от държавното финансиране, дарения на жените от сенаторското съсловие – такива, като Олимпиада в Константинопол или Мелания Младша. Тези приношения се осъществяват при жив дарител, но за Църквата от 321 г. съществува специално правило да получава също така и завещания. Щедростта от страна на държавата е вторият източник на доходи, които са или във вид на освобождаване от налози или, започвайки с времето на Константин Велики, във вид на ежегодни отчисления, плащани от управниците на провинциите на Църквата, или във вид на данъчни постъпления, предавани на някои църкви, в частност на Константинополската, за погребване на мъртвите. Накрая, последен източник на приходи, който непрекъснато нараства, са доходите от църковното имущество – преди всичко селскостопански имения, но още и градска недвижима собственост, мелници, работилници и т. н.

Управлението на църковната собственост се различава в зависимост от статуса. С нея може да се разпорежда непосредствено епископът или помагащите му клирици. Частните учреждения (църкви) обаче, въпреки че се намират под разпореждането на епископа, имат финансова и административна независимост – получават от основателя си постоянен доход, с който се издържа клирът и персоналът на тези учреждения. Ако тези доходи станат нерентабилни, издръжката ляга върху плещите на местната църква. Поради тази причина императорското законодателство изисква ктиторите да оставят достатъчно средства за издръжка, като същевременно поощрява възстановяването на стари такива учреждения, а не създаването на нови. Тези различни видове собственост са под защитата на закона, който се грижи за това, те да се различават от собствеността на епископите. В края на 6 век тези имоти стават неотчуждаеми, т. е. собствеността им вече не може да се прехвърля.

Още в 470 г. имп. Лъв І (457-474) със закон забранява продажбата, даряването и замяната на църковна собственост в Константинопол. При Анастасий този закон става валиден за цялата Константинополска патриаршия, с изключения в особени случаи. Юстиниан го прави валиден за цялата империя, със съвсем незначителни изключения.

За съжаление съхранилите се статистически данни относно собствеността на Църквата до 6 век не са много. В края на 4 век Йоан Златоуст смята, че Антиохийската църква притежава собственост, аналогична на тази на крупен, но не най-богатия частен собственик от града. През 6 век църквата в Ермопол, Египет, се намира в подобна ситуация – по данъците, които плаща, може да се съди, че е била един от най-големите земевладелци в града, но някои частни собственици я превъзхождали по имущество. В 123 новела на Юстиниан всички катедри на църквата във Византия са разделени на 7 категории: 1) патриаршески; 2) катедри с доход повече от 30 литри злато (една литра е приблизително равна на 330 грама); 3) катедри с доход между 10 и 30 литри злато; 4) катедри с приход от 5 до 10 литри злато; 5) с доход от 3 до 5 литри злато; 6) с доход от 2 до 3 литри злато и 7) с по-малко от 2 литри злато. Повечето от епископиите по всяка вероятност се отнасят към по-нисшите и бедни категории.

Разходите, които се е налагало да обезпечи Църквата, без да се отчитат налозите, са три вида: на първо място заплатата на епископа и прилежащото духовенство, което се състои от фиксирана сума, плюс допълнителен доход от направените дарения. Тази фиксирана сума не винаги е можело да се изплати навреме поради намаляването на доходите и увеличението на броя на духовниците. На второ място са разходите за издръжка на храмовете и осветлението в тях, като тези разходи са били много големи. На трето място са разходите за благотворителност – разпределянето на милостиня или издръжката на благотворителни учреждения.

Благотворителни учреждения

Местните църкви трябва да се грижат и за съдбата на най-незащитената група от населението – затворниците, болните, вдовиците, старците, немощните и др. под. Тази грижа те изпълняват с помощта на различни учреждения. В допълнение към индивидуалните акции, провеждани във връзка с конкретни събития, има и редовно организирано разпределение на помощи за вдовици и бедни според предварително съставени списъци. Погребенията за бедните и въобще погребенията са също израз на човеколюбието, с което особено се е славил Константинопол.

Към тези учреждения спадат и различните домове за прием на поклонници и пътешественици – ξενοδοχεία, болници – νοσοκομεία, старчески приюти – γηροκομεία, сиропиталища – ὀρφανοτροφεία, домове за бедни – πτωχοτροφεία. Основани от частни лица, тези социални заведения косвено са подчинени на епископа или на неговите помощници. Често въпреки различното си предназначение тези заведения много си приличат, почти няма разлика между ξενοδοχεία и νοσοκομεία. Само в най-големите центрове се срещат специализирани заведения като домът за слепи в Йерусалим и родилният дом в Александрия.

Епархии и митрополии

Никейският събор, като регулира съществуващите по-ранни практики, постановява (4 и 5 правило на събора), че епископите на една провинция (или епархия) трябва да се събират два пъти в годината при митрополита (това е титулът на епископа, заемащ катедрата в столицата на провинцията, съответно на главния град на провинцията). По такъв начин се увеличава властта на същия над останалите епископи в епархията, които са негови подчинени. Това особено проличава при избора и поставянето на нови епископи. На това ниво църковното деление се приспособява към държавното и когато се създават нови провинции Църквата обикновено се съобразява с това. През 6 век обаче това деление е причина и за конфликти.

Тази система има и изключения. В Египет митрополитите нямат действителна власт поради факта, че епископът на Александрия сам ръкополага провинциалните епископи. В повторно завоюваната по времето на Юстиниан Италия по подобен начин се уреждат отношенията между Рим – περὶ τὴν Ρώμην и провициите – provinciae suburbicariae. Римският епископ държи особените права да ръкополага и поставя провинциалните епископи. На някои места, наред с пълноценните митрополии, има и такива, без подчинени на тях епископи. Управляващите тези митрополии понякога са наричани автокефални архиепископи. Тези почетни митрополити, заедно с патриарсите и с тези, които заемат катедри на истински митрополии, имат титула архиепископ. Понякога те се опитват да установят своята власт над други катедри и да станат пълноправни митрополити. Известни са два случая, когато епархия е поделена на две: в Памфилия, гр. Сид, от 458 г. подчинил половината градове на тази провинция, които по-рано се подчинявали на Перг(а) – главният град на провинцията, разположен на р. Кастрос; В Ефратисия (Ефратска Сирия) гр. Сергиупол (Ер Руфаса) става митрополия, привличайки към себе си определено количество епископи от близките околности, но в този случай става въпрос за новосъздадени епископии. Халкидонският събор задължава епископите на всяка провинция да се събират два пъти в година, докато изискването на Юстиниан е само за едно такова събиране. Областният събор решава общи въпроси, свързани със спорове между отделните епископи и епископии, разследва делата им, ако има апелации срещу тях и т. н.

Митрополитите изпълняват важни граждански функции: при встъпване в длъжност губернаторът на провинцията дава клетва в присъствието на митрополита. През 569 г. имп. Юстин ІІ, като обобщава едно от постановленията в Прагматическата санкция от 554 г., заповядва митрополитите да участват в избора на кандидати за поста губернатор.

Формиране на патриаршеската система

Организацията на Църквата става доста по-неясна при описанието на нивата на църковно управление над митрополитската институция. С появата на патриарсите през 4-5 век се наблюдава съществен прогрес, но стълкновенията, характерни за този период от църковната история, стават предимно в резултат от съперничество между най-големите катедри. Никейският събор, който засилва властта на митрополитите, обръща своето внимание и към по-висшите инстанции, способни да разрешат конфликтите между различните епархии или трудните ситуации, в които се оказва митрополитът. Правило 6 на събора утвърждава вече действително съществуващото положение: Александрийският епископ, по образеца на епископа на Рим, има власт (ἐξουσία) над Египет и Либия; потвърждават се предимствата (πρεσβεία) на Антиохия и „други области”. Йерусалимският епископ получава особени почести, като при това остава в зависимост от митрополита на Кесария. В Източната империя съществува добре организирана църковна единица – бъдещият диоцез на Египет, където Александрийският архиепископ притежава власт над епископите.

Ситуацията в Антиохия и диоцеза Изток е по-неясна. Не е спомената никаква друга власт, която да е над митрополита. За да се преразгледа решение на областния събор (например, отстраняване на епископ) се предвижда митрополитът да може да се обърне към епископите на съседните области или да внесе проблема за обсъждане от по-голям събор.

Вторият вселенски събор (Първи Константинополски, 381 г.), в своето Правило 3, отрежда на Константинополската катедра почетното второ място след Стария Рим – доколкото Константинопол е Новият Рим. Този събор установява като неизменен принципа, че епископите не трябва да се намесват в делата на църквите, които не са им подвластни и определя различните окръзи: епископът на Александрия управлява Египет, епископът на Изтока – само Изтока, предимствата на Антиохия, както и по времето на Никейския събор, са запазени, епископът на Асия управлява Асия, същото важи за Понт и Тракия. По този начин са взети под внимание пет източни диоцеза, а диоцезът Илирик, който в териториално отношение неотдавна се е присъединил към Константинопол, по църковните въпроси продължава да е в косвена зависимост от Рим. И на този етап виждаме, че организацията на Църквата се оформя, макар и не напълно, по модела на административното устройство на империята.

На практика този принцип продължава да се развива и прилага. В Константинопол активността на епископите разширява привилегиите на катедрата. Ефеският събор не приема нови решения, но се усеща отслабване на Антиохийската катедра. Кипърският епископ успява да получи признаване на независимостта на своята църква от Антиохия. Ювеналий Йерусалимски, на свой ред, се надява да стане независим от Антиохия, като събере палестинските църкви под своя власт. Осъждането на Несторий на първия Ефески събор и начинът на провеждане на втория Ефески събор като че ли са индикация за загуба на влияние от Константинопол и победа на Александрия. Тази тенденция обаче е променена още на Четвъртия вселенски събор.

В действителност в Халкидон се вижда намаляване на ролята на Александрия, чийто епископ Диоскор е низвергнат, докато авторитетът на Константинопол отново се издига. Правила 9-то и 17-то уреждат правото на апелация пред Константинопол на епископите на три диоцеза: Асия, Понт и Тракия. Константинопол се издига предимно благодарение на Правило 28, което му предоставя права, равни с тези на Стария Рим, и което установява неговата юрисдикция.

Това правило на Халкидон има голяма институционно значение. Неговата първа част е посветена на привилегиите на Константинопол, които са еднакви с тези, които е имал Старият Рим като столица на империята, тъй като Константинопол е мястото, където се намират императорът и сенатът. Втората част определя юрисдикционното съдържание на тези преимущества. Правилото няма да бъде прието от Рим, който не само е притеснен от претенциите на Константинопол, но също така, като изхожда от своите „апостолски” привилегии (във връзка с апостол Петър), не може да приеме политическите аргументи, използвани от отците на Халкидонския събор за определяне мястото на катедрата.

И накрая, съборът определя положението на Йерусалим, като решава, че три области, отнети от Антиохия, ще се намират под юрисдикцията на Йерусалим. Така започва да изкристализира системата на петте патриархата: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – пентархията от Юстиниановата епоха, която управлява Църквата в империята. Самият титул патриарх ще навлезе в употреба постепенно в периода след Халкидон. Същевременно петте патриарси никога няма да поделят между себе си цялата Църква на империята, доколкото Кипър и Църквата в отвоюваната Африка не зависят от нито един от предстоятелите, наречени патриарси.

Превод: свещ. Ангел Величков



Flusin, B. “Les structures de l'Église impériale”– In: Le Monde Byzantin: I. L'Empire romain d'orient (330-641), Paris 2004, p. 111-141 (със съкращения) (бел. прев.).

[1] Буквално „клирикогосподство” (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kqhrk 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме