Писмо до Л. Толстой за Възкресението на Христос

Петербург, 28 юли – 2 август 1894 г.

Скъпи Л. Н.! От последното ми писмо, изпратено чрез граф Кр., на два пъти бях сериозно болен и не искам повече да отлагам важния разговор, който Ви дължа.

Всички наши разногласия могат да бъдат сведени до една единствена конкретна тема – възкресението на Христос. Мисля, че и във Вашия собствен светоглед (ако, разбира се, правилно разбирам последните Ви съчинения) няма нищо, което да би попречило да се приеме истината на възкресението, а дори и повече – има нещо, което задължава нейното признаване. Отначало ще поговоря за идеята за възкресението изобщо, а след това – за Възкресението на Христос.

1) Вие допускате, че нашият свят се променя прогресивно, преминавайки от низшите форми и степени на битието към висшите или по-съвършените. 2) Вие признавате взаимодействието между вътрешния и външния физически живот и 3) върху основата на тези взаимодействия Вие приемате, че съвършенството на духовното същество се изразява в това, че собственият му духовен живот подчинява на себе си физическия, че го овладява.

Изхождайки от тези три положения, мисля, че мога да премина към истината на възкресението. Работата е в това, че по отношение на материалното съществуване духовната сила не е постоянна, а нарастваща величина. В животинския свят тя се намира в скрито, потенциално състояние; при човека се освобождава и става явна. Но това освобождаване отначало се извършва само идеално, под формата на разумното съзнание: аз различавам себе си от своята животинска природа, съзнавам вътрешната си независимост и превъзходство над нея. Ала възможно ли е това съзнание да премине в дело? Не само е възможно, но отчасти и преминава. Както в света на животните откриваме отделни начатъци или проблясъци на разумен живот, така и при човека несъмнено съществуват начатъците на онова висше съвършено състояние, при което духът на практика овладява материалния живот. Бори се с тъмните стремежи на материалната природа и ги покорява на себе си (а не просто ги различава от себе си). От степента на вътрешното духовно съвършенство зависи в по-голяма или в по-малка степен пълнотата на тази победа. Крайното тържество на враждебното материално начало е смъртта, т. е. освобождаването на хаотичното състояние на материалните части с разрушаването на техните разумни, целесъобразни връзки. Смъртта е явна победа на безсмислието над смисъла, на хаоса над космоса. Това е особено ясно по отношение на живите същества от висш порядък. Смъртта на човека е унищожаване на съвършения организъм, т. е. на целесъобразната форма, и оръдие на висшия разумен живот. Тази победа на низшето над висшето, това обезсилване на духовното начало показва, очевидно, недостатъчността на неговата сила. Но нали тази сила възраства. За човека безсмъртието е същото онова, което за животното е разумът: смисълът на животинското царство е разумното животно, т. е. човекът. Смисълът на човека е безсмъртието, т. е. Христос. Както животинският свят се стреми към разума, така и човечеството се стреми към безсмъртието. Ако борбата с хаоса и смъртта е същността на мировия процес, където светлата, духовната страна макар и бавно и постепенно, но все пак надделява, то възкресението, т. е. истинската и окончателна победа на живото същество над смъртта, е необходим момент от този процес, който по принцип с това и завършва; по-нататъшният прогрес, строго казано, има единствено екстензивен характер, състои се в универсалното усвояване на тази индивидуална победа или в разпространяването на нейните последствия върху цялото човечество и целия свят.

И така, ако под чудо се разбира факт, противоречащ на общия ход на нещата, който поради това е невъзможен, то възкресението е пряка противоположност на чудото – това е безусловно необходим факт именно в общия ход на света; ако под чудо разбираме нещо, случващо се за пръв път, досега небивало, то възкресението на „първенеца от мъртвите”, разбира се, е същото чудо като появата на първата клетка сред неорганичния свят или появата на животното сред първобитната растителност, или на първия човек сред орангутаните. Естествената история не се съмнява в тези чудеса и по същия начин в историята на човечеството е несъмнено и чудото на възкресението.

Разбира се, от гледна точка на механическия материализъм всичко това е nul et non avenu[1]. Аз обаче много бих се учудил, ако чуя от Вас някакво принципно възражение. Уверен съм, че идеята за възкресението на „първенеца от мъртвите” за Вас е също толкова естествена, колкото и за мен. Но, пита се, извършило ли се е то в тази именно историческа фигура, за възкресението на която се разказва в Евангелието. Ето и основанията, чрез които потвърждавам своята увереност в действителното възкресение на тази фигура, на Иисус Христос, като пръв от мъртвите.

1. Победата над смъртта е необходимо и естествено следствие от вътрешното съвършенство; Онзи, у Когото духовното начало решително и окончателно се е възвисило над всичко, не може да бъде покорен от смъртта. Духовната сила, достигайки пълнотата на съвършенството си, неизбежно прелива, така да се каже, през краищата на субективния психичен живот, обхваща и телесния живот, преобразява го, а след това и окончателно го одухотворява, свързвайки го неразривно със себе си. Именно образа на пълното духовно съвършенство откривам аз в евангелския Христос; аз не мога да приема този образ за измислен поради много причини, които тук не е необходимо да изброявам, защото и Вие не смятате, че евангелският Христос е мит. Ако този духовно съвършен човек действително е съществувал, Той поради това именно е бил и пръв измежду мъртвите и друг като Него не можем да очакваме.

2. Позволете ми второто основание за вярата си да поясня чрез сравнение от друга област. Когато астрономът Леверие чрез изчисленията си се убедил, че отвъд орбитата на Уран трябва да има друга планета, а след това я видял в телескопа точно така, както е трябвало да бъде, той едва ли е имал някаква разумна причина да мисли, че тази планета не е същата, за която вече е предполагал; че тя не е истинската, а напротив, истинската тепърва ще бъде открита. По подобен начин, когато, основавайки се върху общия смисъл на световния и на историческия процес, на последователностите на техните моменти, откриваме че след появата на духовното начало под формата на идея – от една страна, във философията и изкуството на елините, а от друга – в етико-религиозния идеал на еврейските пророци (понятието за Божието Царство) – по-нататъшният елемент на това откровение трябва да ни представи същото това духовно начало в личното и реално негово въплъщение в живия човек, което не просто в мисли и художествени образи, а на дело да покаже силата и победата на духа над враждебното паднало начало и над крайния му израз – смъртта, т. е. трябва наистина да възкреси материалното си тяло в духовно; и когато, заедно с това, у свидетелите – неграмотни евреи, нямащи никакво понятие за световните процеси, за техните стадии и елементи – откриваме описанието именно на такъв човек, лично и реално въплътил в себе си духовното начало, за което те разказват с изумление като за нещо напълно неочаквано и невероятно; разказват, че този човек възкръснал, т. е. представят чисто емпирично, като последователност от факти, онова, което за нас притежава вътрешен логичен смисъл – виждайки такова съвпадение, ние решително нямаме право да обвиняваме тези свидетели, че са измислили фактите, значението на които за тях е било напълно неясно. Това е почти същото, както ако предположим, че работниците, построили телескопа на парижката обсерватория, макар и нищо да не са знаели за изчисленията на Леверие, все пак нарочно са направили така, че той да види в този телескоп призрака на несъществуващия Нептун.

3. За третото основание на моята вяра във възкресението на Христос ще спомена съвсем накратко, тъй като то е твърде известно и няма нужда да го елементаризираме. Работата е там, че без факта на възкресението необичайният ентусиазъм на апостолската община няма да има достатъчно основания и изобщо първоначалната история на християнството ще бъде поредица от невъзможности. Ще ни остане само да твърдим (както някои), че в християнската история изобщо не е имало първи век и че тя е започнала направо от втория и даже от третия.

Лично аз, откакто вярвам, че историята на света и на човека имат смисъл, не изпитвам ни най-малко съмнение във възкресението на Христос и всички възражения срещу тази истина, със собствените си слабости, само потвърждават вярата ми.

Единственото сериозно и оригинално възражение, което ми е познато, принадлежи на Вас. В неотдавнашен разговор с мен Вие казахте, че ако признаем възкресението и следователно особеното свръхестествено значение на Христос, това ще принуди християните да разчитат за спасението си повече на тайнствената сила на това свръхестествено същество, отколкото на собствената си нравственост. Но една такава злоупотреба с истината в края на краищата изобличава злоупотребяващите. Христос, макар и възкръснал, нищо не може да стори за нас без нас самите, така че тук за искрените и добросъвестни християни няма никаква опасност от квиетизъм. Той може да бъде допуснат, ако възкръсналият Христос беше за всички видим, но при сегашните условия, когато истинската лична връзка с Него може да бъде само духовна, което предполага собствено нравствена дейност, само лицемери или негодници могат да се позовават на благодатта в ущърб на нравствените задължения. Освен това Богочовекът не е всепоглъщащият абсолют на източните мистици и единението с Него не може да бъде едностранно и пасивно. Той е „първенец от мъртвите”, сочещ пътя, вожд и знаме за деятелен живот и усъвършенстване, а не за потъване в нирвана.

При всички положения, каквито и да биха били практическите следствия от Възкресението на Христос, въпросът за неговата истинност не се решава от тях.

За мен ще е изключително интересно да разбера какво мислите Вие за всичко това. Ако нямате желание или време да ми пишете, аз ще дойда да се видим. Бъдете здрав, от сърце се покланям на всички Ваши.

Искрено предан Вам

Влад. Соловьов

Превод: Марио Коев