Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За покорството към „наредените от Бога власти“

Понеделник, 15 Януари 2024 Написана от Прот. Павел Събев

ap Paul StavronikitaЕкзегетически дискурс върху Рим. 13:1-7

Още в самото начало бих искал да определя границите на темата, по която пиша. Тези граници се простират дотам, докъдето са границите на новозаветния текст, който се каня да коментирам, т. е. моята тема е само в полето на новозаветната екзегетика. Наясно съм, че тъй като в текста, който ще разгледам, „покорството пред властите“ е концептуално предложено, това налага някакъв коментар от гледна точка на по-общи богословски, екзистенциални или философски, вероятно и политически дискурси върху властта. Не съм изкушен обаче да правя подобни упражнения върху библейския текст, тъй като интуицията ми винаги е подсказвала, че що се отнася до Свещеното Писание, онова, което ни държи трезви (а тази трезвост винаги е необходима, когато четем свещени текстове), е онова, което немците сполучливо са определили като Sitz im Leben, за да обозначат жизнената среда на библейските автори. Sitz im Leben е херменевтичен принцип, който отчита историческия контекст на библейските книги. Именно в този исторически контекст ще разгледам проблемния пасаж от Послание до римляни. И тъй, в Глава 13 св. апостол Павел казва следното:

„Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се не боиш от властта, прави добро и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божи служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божи служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло. Затова трябва да се подчиняваме и то не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест. Затова и данък плащате; защото те са Божии служители и с това именно служене са постоянно заети. И тъй, отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък – данък; комуто берия – берия; комуто страх – страх; комуто чест – чест“ (Рим. 13:1-7).[1]

Този пасаж смущава християните днес. И като казвам „днес“, си мисля дали не е смутил и първите адресати на посланието? Предполагам, че ако е имало смущение, то не е било толкова объркващо, колкото днес, защото, както ще се опитам да покажа, християните в Рим в края на 50-те години на първи век вероятно са разбрали различните смислови пластове и деликатността на препоръките и предупреждението. Убедеността ми тук се крепи и на факта, че те познават един твърде опростен политически модел, според който властта е съсредоточена в един човек, обявен за божествен и спасител на народите. Не съм съвсем сигурен дали обикновеният евреин и християнин, жител на Рим, е разбирал политическите интриги и противоречия между сената, отделните благороднически съсловия и властта на императорите.

Моята задача е да прочета пасажа през рецепцията на първите получатели на писмото дотолкова, доколкото тази рецепция подлежи на историко-критическа реконструкция. Дали апостол Павел изисква от християните безусловно подчинение на римската власт, всъщност на „всяка власт“? Не се ли сакрализира тук властта на земните управници с това „подреждане и даване от Бога“? Впрочем има още един пасаж от Първото съборно послание на св. апостол Петър, който казва почти същото: „И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство заради Господ: било на цар, като на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци“ (1 Петр. 2:13-14). Но ако целта на този призив е ясна от най-близкия контекст и тя е чрез добротворство, добри обноски (ἀναστροφὴ καλή) и търпение да се преодолява „невежеството на безумните човеци“ заради Господ, то в откъса от Послание до римляни нещата не са толкова прости. Повърхностният прочит, изглежда, ни казва, че се изисква подчинение без уточнение и условност: „… който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане“. Това твърде натрапчиво концептуализиране на подчинението смущава. Човешкият ни опит и историческата памет ни карат да признаем, че има случаи, в които християните могат и би трябвало да не се подчиняват на онези, които имат власт над тях. Нали хилядите мъченици, включително и св. апостол Павел, не са се подчинили на римската власт?!…

Като имаме предвид тези бележки, не би трябвало да се изненадваме колко странни интерпретации може да породи този пасаж. От твърдения, че тук става дума за началниците на еврейските синагоги, а не за римските власти, до твърдението, че евреинът Савел е римски шпионин, основано на доброто отношение на римската власт към него (виж, например, Деян. 19 гл.). Някъде по средата са коментарите, които ни убеждават, че трябва да бъдем послушни към тези, които ни управляват, защото това е въпрос на християнската ни съвест, но все пак да различаваме Божията воля от волята на властващите над нас човеци. Не съм забравил, разбира се, и саркастичните атеистични коментари, които посочваха този пасаж като идеологическа пропаганда в защита на потисничеството и експлоатацията на човека в капиталистическото общество.

Ако човек иска да разбере добре пасажа, безспорно трябва да прочете гръцкия текст и филологическите коментари към него. При повечето от тях обаче попадаме във водовъртежа на твърде подробни анализи на всяка дума: къде се среща, по колко пъти, как е най-добре да се разбира и т. н. Цялото това филологическо усърдие е подчинено на усилието да се представи разбиране за властта от гледна точка на концептуална позиция спрямо властта на правителство, парламент в условията на политическа система, непозната за първите адресати на посланието. Предпоставя се, че ап. Павел предполага една полезна за общото благо политическа теология, която е полезна и за нашето време.[2] Някак не останах убеден, че такава е била целта на автора. Наистина твърде общото говорене за властта без конкретност на доброто и злото в стихове 3-4 (които могат да имат множество измерения – социални, политически, морални, религиозни и най-вече субективни), може да подведе в тази посока. Контекстът обаче ме кара да се съмнявам в това.

В началото на глава 12 от посланието четем: „недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“. В 13:12 ап. Павел отново ни връща към написаното в 12:2 за този век (αἰῶνι τούτῳ), когато казва, че нощта е към своя край, денят е близо, затова нека оставим делата на мрака и да облечем бронята на светлината. Това, че разделът в 13:1-7 е затворен с такива очевидно есхатологични твърдения за несъобразяване с тази тъмна епоха – „нощта“, предполага, че призивът на ап. Павел да се подчиняваме на властите трябва да се чете в светлината на есхатологичното време, в което неговите адресати (а и ние) живеят и което изисква „несъобразяване“ с „този век“, който е пред своя край. Казано накратко: ап. Павел вярва, че краят на този свят на потисничеството и злото е съвсем близо.

Ако четем Рим. 13:1-7 извън този контекст, пасажът, изглежда, изразява безусловна подкрепа за всяка власт. Прочетен обаче в своя непосредствен контекст, призивът тук звучи различно. Какво тогава може да е значението на 13:1-7?

На първо място, бих искал да спомена, че е напълно възможно Рим. 13:1-7 да се чете иронично, като „класическа ирония на обвиняване чрез очевидна похвала“.[3] С други думи, ап. Павел казва това, което не мисли. Аз обаче ще приема, че написаното трябва да се разбира като открит и недвусмислен призив, тъй като това е начинът, по който повечето християни четат и разбират пасажа.

Трябва да имаме предвид, че св. апостол Павел пише Послание до римляни в ранните, спокойни за християните години от управлението на Нерон, може би 56 или 57 г. Времето е особено важно за препоръките в Рим. 13:1-7. Имп. Клавдий прогонва евреите от Рим[4] през 49 г. Би било естествено те да негодуват срещу антиеврейските нагласи в Рим. В тяхното съзнание Рим е зъл враг, противник на Месия. Напрежението се увеличава още повече, защото зилотите стават все по-силни в Юдея, където антиримските настроения скоро ще ескалират. От друга страна, данъците също имат отношение към размириците в Рим. Когато евреите са живели в Рим преди, те, както и другите римляни, са били освободени от данък „трибут“. Но след като са изгонени, тяхното завръщане вече не ги освобождава от данъка.

И така, по времето, когато ап. Павел пише писмото до римските християни, на евреите е разрешено да се върнат в Рим, но не и да се събират на публични места. Освен това римските евреи не са добре организирани, вероятно без единство между синагогите.[5] Християните са още по-слабо организирани, събирайки се в няколко домашни църкви.[6] Ограниченията са напълно премахнати, когато Клавдий умира и Нерон идва на власт през 54 г.

Християните от езически произход изглежда са мнозинство в Римската църква. По всяка вероятност те са били симпатизанти на еврейската религия, в периферията на синагогите, преди да станат християни.[7] Вероятно има различни степени на придържане към еврейските обичаи. Някои от римските християни са запознати и съгласни с казаното от ап. Павел, други приемат едно, но не са съгласни с друго.[8]

Нерон реформира данъчната система през 58 г., което предполага, че много хора са били недоволни от предишните данъчни разпоредби. Християните – както езичници, така и евреи – вероятно са споделяли това отношение към данъците и може да са били изкушени да използват религиозни извинения за укриване на данъци. Всеки бунт може да бъде особено проблематичен за римската християнска общност. Тъй като евреите вече са били прогонвани поради бунтовете, свързани с Хрестус, както ни казва Светоний, последното нещо, което ап. Павел иска, е християните да бъдат свързвани с бунтове заради данъци или междуособици между евреи и християни. Политическото напрежение, разединението сред християните и враждебността от страна на римската власт биха осуетили плановете на апостола да отседне в Рим на път за Испания (Рим. 15:23-24, 28).

Няколко бележки върху думите, които използва ап. Павел, ще ни бъдат от полза, за да разберем по-добре това, което ни казва. Първото нещо, което трябва да се отбележи, е, че няма власт, която да не е от (ὑπό) Бога (13:1). Предлогът ὑπό обикновено се превежда като „от“, но може да означава и „под“. Изборът на превод променя разбирането по отношение на значението на тази фраза, тъй като „няма власт, която да не е под Бога“ е много различна реалност от това всяка власт да е от Бога. Който и вариант обаче да изберем, той трябва да е в съответствие с твърдението на ап. Павел, че „Иисус е Господ“ (Рим. 6:23; 10:9). Такава прокламация, както казва Н. Т. Райт, е „конфронтация със силите на този свят“,[9] отказ от крайна лоялност към всеки господар, различен от Иисус, включително и към римския император, който претендира за божествен статут. Това, че властите са установени от Бога, т. е. са под Неговия надзор (13:1), означава, че тяхната валидност е условна и съществуват само защото властите имат законно място в създадения ред в човешкото общество. С други думи, авторитетът на властите е релативизиран под господството на Онзи, Който е Кириос и Комуто принадлежи върховната власт в идещото царство Божие, т. е. на Иисус – Божия Син, роден по плът от рода на еврейския цар Давид (Рим. 1:3-4). Такова послание само по себе си вече е предизвикателство към римската власт, „подкопаване на езическия тоталитаризъм, а не неговото укрепване“,[10] и не е това, което властите биха искали да чуят.

Безспорно глаголът ὑποτάσσω, „поставям под“, „подчинявам се“, е ключов за пасажа. Със същия глагол е обозначено подчинението на Божия закон (8:7) и на Божията правда (10:3), както и недоброволното покоряване на тварите (8:20). Виждаме, че глаголът може да се отнася до доброволно подчинение или до принудителен контрол. Значението е гъвкаво, тъй като думата сама по себе си не означава абсолютно подчинение[11] и това не бива да се пренебрегва.

Ако Бог е Този, Който позволява земните господари да имат власт над други хора, очевидно е, че Бог има по-голяма власт от земните владетели. Следователно заповедите на тези господари не трябва да противоречат на Божиите заповеди; ап. Павел излага тази логика в 1 Кор. 15:27. Ако това се случи, покорството към Бога има предимство, тъй като Той е върховният източник на власт.[12]

Властите са „установени“ („наредени“ в СП) – τεταγμέναι; тук имаме причастие от глагола τάσσω, който означава „назначавам“, „разпореждам“, с такива нюанси като „подреждам“, „определям“, „поставям на място“, „установявам“, т. е. нещо, което е организирано целенасочено. В Рим. 13:1 причастието е в перфект - време, което показва нещо, извършено в миналото. Очевидно ап. Павел представя обща концепция за човешка организация, която Бог е установил, а не твърдение, че в момента се дава власт на конкретни хора, т. е. очевидно тук се има предвид фактът на управлението на едни хора от други хора.

В 13:1 причастието ἀντιτασσόμενος „съпротивляващ се“ показва продължаващо действие в настоящето, т. е. думите са насочени повече срещу анархията, отколкото срещу единичен протест. Всички форми на τάσσω в този пасаж подчертават организираната природа на властта в човешкото общество и нейната цел да поддържа реда. Многобройните и разнообразни производни на корена τασσ- (ταγ-), които срещаме в нашия пасаж, трябва да са имали за цел да изяснят, че това не е произволен избор; ὑποτάσσω е подчинението, което дължим, защото е присъщо на някакъв специфичен ред (τάγμα) в нашия свят, в който се налага да живеем, макар и да очакваме края на неговия познат порядък.

Началниците (ἄρχοντες) са Божии слуги (διάκονοι), продължава ап. Павел. Доброто и лошото, за което те възнаграждават и наказват, не е конкретизирано. Лошото поведение, за което има наказание, не е описано, но като се има предвид идеята за подредба, вероятно злото е онова, което противоречи на общия интерес. Тази власт „носи меч“, т. е. има правото и силата да наказва със смърт, което пак насочва към бунтовете, погромите, анархията, от коитоап. Павел иска да предпази.

Най-интересната дума обаче откриваме в 13:5 и тя е συνείδησις. Думата може да означава или „споделено знание“, или способност, чрез която се прави разлика между правилно и неправилно, разбирана като морална чувствителност, т. е. съвест.[13] Бих приел, че споменаването на съвестта тук е скрито послание: християните трябва да имат критично отношение към земните власти и да преценяват по съвест кога да им се подчиняват и кога да не го правят.[14]

Когато говори за данъците в 13:6-7, ап. Павел използва думата φόρος, с която се обозначава плащане, направено като израз на подчинение и зависимост на един народ от друг.[15] Този данък е римският tributum – данък, от който са освободени римските граждани в Рим.[16] Павел приема за даденост, че неговите читатели са били задължени да плащат този данък. Те не са били римски граждани. Или негодуват, че трябва да плащат данък по време на своето изгнание. Възможно е след завръщането си в Рим да не са получили предишния си статут и привилегии.

Разделът завършва с призива: дайте всекиму дължимото. Не само данъци (което вероятно е достатъчно, за да избегнете преследване), но и уважение (по съвест). Трябва да се отбележи, че глаголът ἀποδίδωμι в началото на 7 ст. означава „възстановявам“, „връщам“ и отразява традиционното разбиране за данъците като връщане на дължимото към държавата, което би трябвало да бъде възприето като внушение за легитимността на данъчното облагане. Ап. Павел използва различни думи за данък: φόρος и τέλος. Първия вече споменахме (данък на подчинените народи), докато τέλος обозначава римските косвени данъци vectigalia и portoria – мита и местни такси, събирани от бирниците.

Много от римските християни са се занимавали с търговия. Вероятно са негодували от порториите, които със сигурност са увеличили разходите им, докато се борят да възстановят икономическата си позиция в града. Без съмнение те твърде често са страдали от ръцете на публиканите.[17] Следователно би било изкушаващо за християните да се присъединят към тези, които водят шумна кампания срещу данъчното облагане. Павел призовава християните в Рим да плащат всички данъци, не само преките данъци (tributa, ст. 6), но също така и проблемните косвени (portoria).

Сега нека преминем отново през пасажа, за да видим как се формира аргументацията. Ап. Павел започва със заповед и я подкрепя с богословска причина: подчинете се на властите, защото Бог е определил в нашия свят тяхното съществуване. Не говори за конкретни лица, а за общия принцип на властта в организирания съвместен живот на хората. Въпреки че настоящите световни сили са временни (13:11-12) и в крайна сметка се противопоставят на Христовото управление, тези сили са определени да ръководят хората, поне докато този свят все още съществува.

Тъй като съвестта (συνείδησις) също може да ни накара да не се подчиним на несправедливо управление, апелът към съвестта (13:5) е нож с две остриета. Възможността за подчинение на справедливата власт и неподчинение на несправедливата са две възможни алтернативи. Собственото критично размишление и преценка за това, какво е „добро“, влиза в сила тук.

Ап. Павел се противопоставя на анархистични настроения, водещи до бунт и погроми. Бунтът често се проявява първо в съпротива срещу данъците (например в Юдея по времето, когато апостолът пише). Данъците пък, изглежда, са важна част от проблема, който се разглежда, а не предпоставка, на която се основава аргументът. От римския историк Тацит знаем, че общественото възмущение от корупционните практики при събирането на данъци достига връхната си точка през 58 г. Както вече споменахме, писмото на ап. Павел до римляните е изпратено от Коринт през 56 или 57 г., преди данъчните реформи на Нерон и по време на периода, когато се увеличава общественият натиск срещу злоупотребите при събирането на таксите.

Ако пасажът в Рим. 13:1-7 е написан в рамките на няколко години след завръщането на еврейските и християнските общности в Рим след експулсирането на евреите при Клавдий, трябва да се положат всички усилия за възстановяване на доверието в християнската общност (все повече възприемана като различна от еврейската) като спазваща закона група в контекста на граждански размирици в Рим заради данъците и таксите.

Задачата, която си поставя ап. Павел, е усложнена от разделението между римските християни, които се събират в различни домашни църкви. Те вероятно са разделени и по отношение на благовестието (Евангелието) на ап. Павел към езичниците. Той иска да ги обедини, защото Евангелието призовава за единство между евреи и езичници. Затова адресатът на този пасаж е анархистът, бунтовникът, подобен на юдейските (галилейските) зилоти или хората, които правят погроми заради данъците в Рим.

Смисълът, който пряко внушава пасажът, е прост: християните не са анархисти; докато голяма част от жителите на Рим протестира за данъците τέλος, ап. Павел съветва християните да избягват участие в данъчен бунт и насилие. Въпреки че проповядват царуване на Христос, те не са заплаха за властта на императора, тъй като не са ангажирани в заговори и политически интриги. Те спазват закона и плащат данъци. Ап. Павел пише с цел да потуши всякакви желания за участие в текущия данъчен бунт в Рим. Въпреки че това послание не е предназначено да бъде изпратено в Йерусалим, той може би е съзнавал, че нарастващото политическо недоволство там ще повлияе и в Рим. Затова избира термини и аргументи, които са приложими както за Рим, така и за Юдея.

Какво значение има всичко това за нас днес?

Ние живеем в свят, който е определен като „нощ“, свят, който „лежи в злото“ (1 Йоан. 5:19). Св. апостол Павел съветва: „Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро“ (Рим. 12:21). Въпреки високите идеали на гражданското управление днес, въпреки добрите намерения на демократично избрани водачи самата система на властта може да поддържа несправедливостта. В Рим. 13:8-10 ни се казва, че онова, което наистина дължим на другите, е любов, а „любовта не прави зло“. „И така постъпвайте, понеже знаете времето, именно, че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме. Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на светлината“. Това е ключът към пасажа за властта. Ние живеем в есхатологично време, „очакваме възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век“. Така е разбирал св. апостол Павел въпросите за властта на земните господари. Същото есхатологично очакване изповядваме и днес в Символа на вярата.

Когато обаче прилагаме принципите на ап. Павел от неговите послания към ситуации в нашето време, може да стигнем до повече въпроси, отколкото да намерим отговори. Доколко коментарите му засягат неговото време и доколко могат да бъдат отнесени към нашето време? Той не говори за легитимността на конкретни лица или политически системи, не обръща внимание на конфликтите, които неизбежно възникват, когато грешни хора управляват не заради общото благо на хората. Със сигурност не се обръща към съвременната демокрация. Но християните днес търсят насоки в тези текстове и безкритично ги адаптират към своята ситуация. Освен това те нямат онова напрегнато есхатологично очакване, което е имал св. апостол Павел, и едва ли биха могли да приемат неговите аргументи.

Християнското подчинение става по-трудно, когато гражданската легитимност на властта е замъглена и правителства са придобили власт незаконно. Римските владетели, когато ап. Павел пише своето послание, са придобили властта чрез насилие или техните предци са го направили. Подкупите са незаконни, но в някои страни нищо не може да се направи, без да се плащат подкупи. Трябва ли християнинът да се подчини на човек, упражняващ власт и корумпиран? В някои ситуации християнинът може да заключи, че подкупът за практически цели е „данък“. Някои от данъците, взимани от римските бирници, не изглеждат много по-различни от съвременните подкупи и все пак ап. Павел очевидно съветва да се плащат таксите, но не във всички ситуации: Феликс например се надява ап. Павел да му даде пари, за да го пусне, но не получава подкуп (Деян. 24:26).

Всъщност всяко изречение от нашия пасаж може да се приложи безкритично и към полицейска държава и не трябва да се пренебрегва, че апостолът пише при диктатура с до голяма степен корумпирани и безскрупулни представители на властта. Скоро след като ап. Павел пише, Римската империя започва да преследва и убива християни. Кн. Откровение описва демонично човешко управление, което иска кръвта на мъчениците, ала никъде в нея не се застъпва, не се разрешава и дори не се загатва за организирана съпротива срещу преследването. Нито пък се разглежда възможността християните да бъдат участници във властта или да станат мнозинство.

Но да се върнем за миг към времето на фарисея Савел. Бунтът на Макавеите е моделирал съзнанието на евреите-зилоти. Този бунт е исторически пример за религиозно мотивиран бунт, примерът не е критикуван в Новия Завет. Бунтът бързо надхвърля своята религиозна основа, а Макавейското управление с времето проявява сериозни недостатъци и на политическата сцена се появяват римляните. Данъци винаги се събират, а животът в Юдея остава несигурен и тежък. Отношението на Иисус към данъците е интересно. Той не признава легитимността на данъка (Мат. 17:24-27). В Мат. 22:15-22 отговорът Му озадачава фарисеите, защото оставя много възможности между цезаря и Бога. Иисус проповядва вярност към Божието царство дори когато е заплашен със смърт. Той не се страхува да нарече Ирод лисица (Лука 13:32); критикува начина, по който се държат езическите владетели (Мат. 20:20-28; Лука 22:25), но отказва да бъде арбитър в спор и го оставя на съответната власт (Лука 12:13-15). Той не позволява на тълпите да Го принудят да води революция. Знае недостатъците на човешките владетели, но им позволява да управляват до деня на Съда.

Ако властите имат законно място в създадения ред (срв. 1 Тим. 2:1-4; Тит. 3:1; 1 Петр. 2:12-17:54), тогава християните трябва да им се подчиняват. Дебатът тук е относно природата на това подчинение.[18] Две неща ръководят моето тълкуване. Първото: непокорството на ап. Павел – каквото и да е имал предвид той под подчинение, то почти сигурно не е включвало безпрекословно подчинение, защото той самият не е действал по този начин. Второто: използването на думи, които обозначават организирана и (или) насилствена опозиция (ἀντιτασσόμενος, ἀνθέστηκεν, ἀνθεστηκότες), предполага препратка не към съпротива като цяло, а по-скоро към насилствена съпротива – към бунт и насилие. Учението на ап. Павел тук е да се въздържаме от насилствена съпротива срещу властите. За ап. Павел както безпрекословното подчинение, така и насилственият бунт са неподходящи отговори на християните. От една страна, на властите не трябва да се подчиняваме, когато те не действат като Божии слуги; от друга страна, насилственият бунт не попада в категорията на преодоляването на злото с любов (12:21).

Забелязваме, че от 13:3 нататък говоренето на ап. Павел за властите става по-условно. Доброто и злото, за които той говори, са абстрактни и неопределени. Истината е, казва той, че от властите трябва да се страхуваме (13:7), защото те носят меча (и ще го използват) – не много оптимистична констатация! С други думи, не бъдете наивни за насилието, на което са способни властите, и не им давайте повод за такова насилие. Такава е реалността.

Обаче християните не трябва да позволяват тази реалност да определя живота им. „Не дължите никому нищо, освен любов“ (13:8). Любовта е Христовият знак на Божията общност, за разлика от насилието на властите. Любовта трябва да бъде показана дори към преследвача, дори ако това води до страдание.

Без съмнение, подобно твърдение би могло да бъде оспорено. Но трябва да помним, че загрижеността на ап. Павел е християните да не се бунтуват срещу Рим. Доколкото самите власти са предназначени да се подчиняват на Бога, призоваването им обратно към тяхната цел е начин на протест и позиция за неговото време.

Може да се спори дали действията в знак на гражданско неподчинение и приемането на последствията от подобни действия е в известен смисъл подчинение или неподчинение на властите. Принципното гражданско неподчинение, в стремежа си да призове властите обратно към тяхната поставена от Бога цел, не се стреми да избяга от последствията от своите действия. Напротив, този, който се ангажира с принципно гражданско неподчинение, е готов да приеме правните последици от действията си.

Може би най-простият начин да се установи, че ап. Павел не изисква безусловно подчинение на властта в Рим. 13 гл., е да разберем самото Послание до римляни като израз на гражданско неподчинение към жестока и тиранична езическа власт, изпълнено с увещания към християните в Рим да бъдат внимателни и да не привличат излишно внимание към себе си.

Нека припомня нещо, което вече споменах в началото. В римското общество кесарят е Κύριος и „Божи Син“. Почитта към божествения император е въпрос на политическа лоялност към властта на Рим над покорените територии. Господар на земно царство, границите на което постоянно се разширяват, императорът е божествен и никой от боговете на народите не може да защити своя народ от неговите легиони. За евреите това е богохулство, ала те се възползват от тази религиозно-политическа концепция, когато искат смъртта на Иисус пред Пилат. След като той прави (макар и минимални) усилия Иисус да бъде освободен, еврейските власти му напомнят: „ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря… ние нямаме друг цар, освен кесаря“ (Иоан 19:12, 15). Това е политически коректната декларация на всеки, който живее в пределите на империята.

В този политически контекст писмото на ап. Павел до римляните започва с идентифициране на Иисус Христос като „Божия Син“ и „нашия Господ“ (Рим. 1:1-7). Това е предизвикателство към претенциите на императора за върховно господство. Това заявление в пълния си смисъл е категорично незаконно. Още по-подривно, ап. Павел настоява, че всички християни, включително гражданите на императорския град, трябва публично да изповядват универсалното господство на Христос – „защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш… Няма разлика между иудеин и елин, защото един и същ е Господ на всички, богат за всички, които Го призовават“ (Рим. 10:9, 12). Възкръсналият Иисус, разпнатият на кръст от римската власт, е Κύριος над всички народи! Съзнавайки, че Неговото послание влиза в пряк конфликт с еврейските и римските „съдилища“, „управители“ и „царе“, самият Иисус предупреждава Своите последователи да се пазят от човеците (Мат. 10:17-18). В този контекст съветът на ап. Павел за подчинение на властта в Рим. 13:1-7 е продължение на неговото заявление още в началото, че Иисус (а не цезар) е Господ. Неговият аргумент: оправданието (δικαιοσύνη, юридически термин, много често използван в посланието) идва чрез вяра (и вярност) в Иисус, а не чрез подчинение на еврейския закон или друг закон. Всичко това изцяло в есхатологичната перспектива на очакваната Парусия на Господ, впрочем още един термин, познат от императорския култ.[19]

Почти в края на своята обосновка ап. Павел иска римските християни да знаят, че изповядването на господството на Иисус, Който спасява и оправдава, не ги освобождава от отговорността да се подчиняват на законите и властта, когато не противоречат на изповяданата от тях вяра, че Иисус е Кириос.

За да разберем Рим. 13:1-7 в контекста на предизвикателното прокламиране, че Иисус е Господ, трябва да приемем, че подчинението само по себе си трябва да бъде прието от предварителните изисквания за божествената справедливост и най-вече от предварителните изисквания на Евангелието. Така ап. Павел, подобно на Самия Христос преди него, специално изтъква, че римската власт има право да налага данъци (Рим. 13:6-7; срв. Мат. 22:15-22; Марк 12:13-17; Лука 20:20-26) и да наказва онези, които вършат зло, като се опира на самата юдейска традиция по този въпрос.[20] Неговото незаконно (от гледна точка на римската теологическа концепция за властта) провъзгласяване на господството на Христос в Рим. 1-12 показва, че властта на кесаря е ограничена от властта на Бога. Това е продължение на думите на самия Христос към Пилат: „ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише“ (Иоан 19:11).

Съветът на св. апостол Петър е също в контекста на универсалното господство на Иисус (1 Петр. 1:3; 2:3; 3:15), в пълно противоречие с претенциите на цезаря. Петър изяснява, че подчинението е „заради Господа“ (1 Петр. 2:13). Това може да означава само, че когато гражданските власти налагат това, което е в пряко противоречие с Евангелието на Иисус Христос, човек не може по този конкретен въпрос да им се подчини „заради Господа“. В кн. Деяния четем: „… трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“ (Деян. 5:29).

Първите три века от историята на Църквата са потопени в кръвта на мъчениците, които отказват да се покорят на римската власт и да се отрекат от Христос. Ние признаваме, че всяко подчинение на човешките правителства трябва да се извършва „заради Христос“ и не бива да се прави, когато противоречи на Евангелието (1 Петр. 2:13). Кн. Откровение ни показва, че отказът да се покоряваме на властта заради Евангелието е ценен в очите на Бога (Откр. 6:9-10, 20:4).

Ние знаем, че римският сенат често е в противоречие с цезаря; че членовете на императорското семейство са били в противоречие помежду си; че в империята са се водили няколко граждански войни през нейната дълга история. Местните префекти, като Пилат Понтийски, могат да си позволят да не прилагат строго римския закон, както е направено в случая с Иисус (Иоан 19 гл.), докато други, като Ирод Антипа, могат да бъдат твърде колебливи (Лука 23:6-12), а други – като управниците на евреите – да изискват строго прилагане на закона (Лука 22:66-71).

Отчитайки настроенията сред евреите, ап. Павел иска да изясни, че неговото благовестие изключва бунта и анархията спрямо римския закон, че християните не могат да продължават да съгрешават, след като са били оправдани по благодат от Христос (Рим. 6:1 сл.; 7:12; 8:12). В много случаи християните трябва да бъдат подготвени да преживеят преследване поради нежеланието си да направят компромис със своите убеждения (Мат. 5:10-12; 1 Петр. 3:14; Иоан 15:18-25; 16:2; 2 Тим. 3:12).

*   *   *

Казаното от св. апостол Павел в Рим. 13:1-7 е далеч от цялостно или систематично третиране на връзката между Църква и държава и не може просто да бъде пренесено пряко от контекста на древна империя към съвременна демокрация. Ап. Павел говори за властта във формата, в която я познава, а именно имперската диктатура. Не можем да използваме Рим. 13 гл., за да легитимираме своите политически убеждения днес, без според същата логика да приемем подразбиращата се божествена легитимност на диктатурите.

Библейските книги съдържат разкази за действия, които бихме могли да наречем „гражданско неподчинение“. Неподчинението към заповедта на фараона за убиване на децата в Изх. 1 гл.; неподчинението на Седрах, Мисах, Авденаго и Даниил в глави 3 и 6 от пророческата книга. Самият Иисус извършва действия на това, което днес бихме нарекли гражданско неподчинение: лекуването в съботния ден, изгонването на търговците от храма. Има и добре познат пример в Деян. 5 гл. за непокорството на апостолите.

Можем също да посочим по-негативните нагласи към държавата, представени в текстове като Откровение, в които Римската империя е описана като звяр (гл. 13) и блудница, „пияна от кръвта на светиите и кръвта на свидетелите Иисусови“ (Откр. 17:6). Откровението рисува напълно негативна картина на властите, която е в противоречие с тълкуванията на Рим. 13 гл., които описват властите като слуги на Бога.

Тази амбивалентност към властта на земните господари произтича както от силното есхатологично очакване за края на „нощта“ – този свят, който лежи в зло, така и от трезвото съзнание, че ние живеем в този свят и докато не е настъпило утрото на Господния Ден, можем да устояваме на злото с любов, подражавайки на въплътения Божи Син.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 6 (183), 2023, с. 37-50 (бел. ред.).

[1] Няма да обсъждам възможностите този пасаж да е интерполация, тъй като те не са достатъчно силни и лесно могат да бъдат оспорени. Виж, например: Kallas, J. „Romans xiii. 1-7: An Interpolation“ – In: New Testament Studies, 11, 1965, p. 365-374. Аргументите на Калас са следните: факт е, че краят на посланието е с драстично различни варианти в ръкописната традиция; никъде другаде в посланията не се споменава връзката на християните с властта; пасажът е конструиран без логическа връзка с предишния раздел и стои изолирано; начинът на изразяване не е характерен за апостола (р. 367).
[2] В този дух е и коментарът на св. Йоан Златоуст върху Рим. 13 гл. – виж: Беседа 23 върху Послание до римляни.
[3] Carter, T. „The Irony of Romans 13“ – In: Novum Testamentum, 46, 3, 2004, p. 214.
[4] Виж: Светоний, Клавдий 25.4; срв. Деян. 18:2. Римската власт не различава все още евреите от християните, смятайки последните за еврейска религиозна партия.
[5] Wiefel, W. „The Jewish Community in Ancient Rome and the Origins of Roman Christianity“ – In: The Romans Debate, ed. by Karl P. Donfried, revised edition, Peabody, Mass.: „Hendrickson“ 1991, p. 91.
[6] Lampe, P. „The Roman Christians of Romans 16“ – Ibid., p. 229-230.
[7] Ibid., р. 225; срв. Деян. 13:16 – ап. Павел се обръща към събранието така: „мъже израилтяни и вие, които се боите от Бога!“. Тези боящи се от Бога са езичници, привлечени в еврейската религия.
[8] Виж: Stuhlmacher, P. „The Purpose of Romans“ – In: The Romans Debate, p. 239.
[9] Wright, N. T. „The New Testament and the State“ – In: Themelios, 16, 1, 1990, p. 14.
[10] Wright, N. T. „Paul and Caesar: A New Reading of Romans“ – In: A Royal Priesthood: The Use of the Bible Ethically and Politically, ed. by C. Bartholemew, Carlisle: „Paternoster“ 2002, p. 190.
[11] Такава гъвкавост в значението може да се види и на други места в новозаветните книги. В 1 Кор. 15:27-28 и Фил. 3:21 ап. Павел използва думата във връзка с Божия контрол над всичко. Доброволното подчинение е показано в 1 Кор. 14:32, 34; 16:16. Глаголът се използва за обозначаване подчинение на съпруги (Еф. 5:22, Кол. 3:18, Тит 2:5, 1 Петр. 3:1, 5), слуги (Тит 2:9, 1 Петр. 2:18), на християните към други християни (Еф. 5:21, 1 Петр. 5:5).
[12] Подобни разбирания са добре засвидетелствани в премъдростната старозаветна литература – виж: Прит. 8:15-16; Прем. Сол. 6:1-3. Освен това фарисеят Савел знае, че в пророческите книги се говори за несправедливи хора, за езичници, служещи на Божиите цели: Ис. 10:6, 43:10, 44:28, 45:1, 45:4; Иер. 25:9; Агей 2:23. Евреите са призовани да се грижат за доброто на града, в който са преселени, и да се молят да има мир в него, за да бъдат добре (Иер. 29:7). Вавилон е известен с пороците на своите жители, ала евреите са призовани да търсят доброто и да не враждуват с него (виж Иер. 21:8-9). Еврейският теократичен модел е основан на тези нагласи – виж: Русанов, Р. Imperium Romanum и стремежът за теокрация. Трансформацията на идеята за симфония на властите в папоцезаризъм и цезаропапизъм през I-IV в. Теоретични аспекти и историко-хронологични щрихи, ВТ: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2022, с. 46-63.
[13] Думата трябва да се преведе чрез някаква описателна фраза, означаваща вътрешен глас, който ни казва кое е добро и кое зло – виж: Louw, J. P., Nida, E. A. Greek-English Lexicon of the New Testament: Based on Semantic Domains. United Bible Societies, 1999, 26.13.
[14] Carter, T. Op. cit. p. 223.
[15] Louw, J. P., Nida, E. A. Op. cit., 57.182.
[16] Повече за данъците виж в: Dunn, J. D. G. Romans 9-16, Vol. 38B, „Word Books Publisher“ 1988, р. 766.
[17] Publicanus, гр. τελώνης, са онези, които събират данъците, митарите. Събирачите на данъци, митарите, в Новия Завет не са публикани, а техни местни служители. Събирането на публични приходи, с изключение на tributum, се продава от сената на societas publicanorum като обществена поръчка.
[18] Ап. Павел упражнява правата си на римски гражданин (Деян. 16:37-40; 22:25-29; 25:10-12), но с ясното съзнание, че това е част от неговото дело за благовестието.
[19] Виж по-подробно в: Wright, N. T. Op. cit.; срв. Русанов, Р. Цит. съч., с. 42-43.
[20] Виж: Бит. 9:5-7; Изх. 21:23-25; 30:11-16; 1 Цар. 8:10-18.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ddakx 

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме