Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Храмът и паметта на Църквата

Неделя, 12 Ноември 2023 Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Iron Church IstanbulПо повод сто и двадесет и петата годишнина от освещаването на храма „Св. Стефан“ на Златния рог

Всеки християнски храм е плод от любовта към Бога. В основата на неговата поява винаги лежи порив към висшето, към чистото и святото, към Христа Спасителя, с Когото Неговите верни търсят общение за живот, свободни от суетата на този свят, който „цял… лежи в злото“ (1 Иоан. 5:19) и чийто образ е и остава „преходен“ (1 Кор. 7:31). Заедно със скришната молитвена стая на сърцето (Мат. 6:6) храмът е пространството на истинския живот на християнина и затова в него той вгражда и изразява цялата си любов. Защото храмът е онова кътче от истинската ни небесна Родина, където ние предвкусваме още тук живота, заради който сме били повикани към съществуване от нашия Небесен Отец.

Освен всичко това обаче храмът е и място на паметта. На историческата памет, но преди това, и много повече от това, на църковната памет – на паметта на Църквата, която обхваща цялото домостроителство на спасението. Тази памет е памет на първо място за всичко, сторено от нашия Господ Иисус Христос за нас – Неговото Въплъщение, Неговия богочовешки земен живот, Кръста, страданията и смъртта, Възкресението и възнасянето в небесата на прославената човешка природа. Тази памет намира своя съвършен израз в тайнството на Евхаристията, която постоянно актуализира земния живот на Богочовека Христос и ни прави причастни към Него и Църквата. Същевременно паметта на Църквата е памет и за всички онези, които са в Христа, които са живели и са се подвизавали на този свят в стремеж да се уподобят на Него, да бъдат Негови свидетели и вестители на Неговото Евангелие на царството Божие.

В този смисъл всеки Божи храм е и призив, обърнат към християните: призив, от една страна, към молитвена памет за онези, които по един или друг начин са допринесли за неговото изграждане, благоустройване и функциониране във времето, и, от друга, към вярно следване на оставения ни от тях добър пример – към подражаване на тяхната вяра, на ревността им по Бога и Църквата, на техните дела на любов и жертвоготовност.

С пълна сила всичко казано дотук е валидно за храма, който на 8 септември тази година навърши своята сто двадесет и пет годишнина – православния храм „Св. Стефан“ на Златния рог. Храм, който винаги е имал своето запазено място във всяко православно българско сърце и за който не би било пресилено да се твърди, че по своето значение за нас, православните българи, представлява един своеобразен малък Йерусалим. Място за поклонение, което – също както и Светите земи – почти всеки от нас е посещавал поне веднъж в живота си, за да се докосне до тази православна всебългарска светиня, да отдаде почит на достойни предци, отдали силите и живота си, за да ни има нас днес, за да я има православната ни идентичност.

Не е необходимо да се преразказват всички подробности около раждането на този свят храм и неговата дълга и богата история. Това е направено отдавна и днес е достъпно в изследванията на не един и двама изследователи на църковното ни минало. Напълно достатъчно е да се посочи само трудът на църковния историк доц. д-р Христо Темелски, директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, Българската светиня на Златния рог, който в 2010 г. претърпя своето трето преработено и допълнено издание, илюстрирано с богат документален и снимков материал. Вместо това тук ще се опитаме да погледнем към самото събитие на православния храм „Св. Стефан“ – към неговото символно значение за православния български род и за неговия път във вярата.

Преди всичко, трябва да отбележим, че идеята за него се ражда във време на подем на духовното и църковното самосъзнание на православния ни народ: период, който у нас е възприето да се определя като „Възраждане“. До голяма степен в това определение се съдържа правота, стига да разглеждаме това възраждане в истинските му характеристики, които са именно духовността, църковността и културата, на които народът ни е носител от столетия и които именно той възражда, а не в категориите на пагубния за Църквата национализъм. Това време е тежко, повратно и разделно за всички християнски народи, населявали тогава обширната Османска империя. Днес, от дистанцията на времето, вече можем да гледаме различно на онези събития. Да съхраним това, което е било градивно и положително, и да се дистанцираме от нецърковното и деструктивното.

Тогава обаче това не е било така лесно. Нашите предци настоятелно са поискали да си върнат изгубената някога църковна независимост и, макар с цената на неизбежния църковен конфликт, са предприели съвсем конкретни стъпки в тази посока. Една от тези конкретни стъпки е извоюването на правото на съществуване на православен български храм в столицата – в сърцето на империята. Там, където са съсредоточени едновременно и църковната, и държавната власт. Символното значение на това действие е било огромно и недвусмислено по своята идея. Защото наред с всичко останало храмът е и видим израз на реално присъствие. Едно от неговите ясни послания гласи: „Нас ни има“. В този смисъл, храмът на православните българи в столичния град би бил свидетелство, че те са част от една по-голяма реална съставна вътре в многоликото население на империята – общност със собствен език, писменост и култура, със своя история, традиции и обичаи. Общност, която е своеобразна и е изцяло различаваща се от останалите, съставляващи тогавашния рум-миллет. С изключение на едно единствено – вярата, която изповядва.

Свидетелство за всичко това е трябвало да бъде именно православният български храм в османската столица. И напълно в духа на църковната традиция историята на този храм започва с доброволно пожертвование – с дарение, направено от българин, който е бил важна фигура в тогавашната османска администрация и уважавана личност в столицата.

През лятото на 1849 г. българинът Стойко Цонков Стойков от град Котел, останал в историята като княз Стефан Богориди (1775-1859 г.), получава разрешение за български православен храм в града на Босфора, като за целта дарява собствен имот в кв. „Фенер“. Бъдещият храм е посветен на първомъченика на Църквата – св. архидякон Стефан, чието свето име младият Стойко сам избира за себе си още като ученик в гръцкия колеж „Св. Сава“ в Букурещ. В християнството моментът на личния избор винаги е от решаващо значение. И така, първият Христов мъченик става небесен покровител на храма, белязал решителния етап от възстановяването на институцията, украсявала пътя на българския християнски род – неговата света Православна църква, а в паметта на Църквата княз Стефан Богориди остава завинаги свързан с този храм като пръв сред неговите ктитори.

Прави впечатление – и това трябва специално да се подчертае, тъй като често бива подминавано с мълчание, че Българското възраждане започва с борба не за политическо освобождение, а за църковна самостоятелност. Тук естественият инстинкт на запознатите с каноничното право на Православната църква вероятно ще възрази, че в православието църковната самостоятелност следва политическата и държавна самостоятелност; и това, несъмнено, е точно така. Такава е историята и на българската църковна самостоятелност през Средновековието. Архиепископията в Плиска и патриаршията в Преслав, Дръстър и Охрид, архиепископията и патриаршията в Търново – всички те се появяват в резултат от политическа самостоятелност и държавна независимост. Прецедентът в случая обаче е факт още в началото на единадесетото столетие, когато – по силата на добре известните Грамоти на покорилия българите византийски император Василий Втори Македонец (976-1025 г.) – е учредена Охридската българска архиепископия. Всяко правило има своите изключения.

Връщайки се, след тази необходима скоба, към конкретната ни тема, следващото, което трябва да подчертаем, е, че, отново в духа на църковната традиция, осъществяването на желанието за православния български храм „Св. Стефан“ обединява от самото начало усилията на практически цялата тогавашна българска общност в османската столица. В този смисъл за храма „Св. Стефан“ можем да говорим и като за едно истинско общностно дело, каквото е и каквото трябва да бъде изграждането на всеки Божи дом.

Историческите сведения разказват как – след дарението на княз Стефан Богориди, разрешението от държавната власт и одобрението от Вселенската патриаршия – всеки е допринасял с каквото може за осъществяването на мащабния за онези времена проект: молитвен дом, училище и метох за поклонници. Замисленото представлява на практика цял християнски комплекс, включващ всичко необходимо за духовния и образователния живот на една жива църковна общност, каквато без съмнение е била тогава и българската.

Обтегнатите отношения на Българската църковна община с Патриаршията след 3 април 1860 г., довели в крайна сметка до тъжното разделение от 1872 г., заедно с началото на борбата за политическо освобождение на българския народ, поставено с Априлското въстание от 1876 г., са основните фактори, които забавят с десетилетия осъществяването на и без това нелекото, амбициозно и мащабно начинание. Почти половин столетие след дарението на княз Стефан Богориди проектът остава незавършен докрай и единствено параклисът „Св. Стефан“, пригоден и осветен през 1849 г. като временен молитвен дом, който е разположен на първия етаж от дървената постройка в дарения от княза имот, е мястото за богослужебни събрания на православната българска общност в столицата на империята. Размирните времена никога не са били времена на градеж и съзидание.

При все това параклисът „Св. Стефан“, съхранил се в паметта на поколенията като „Дървената църква“, който десетилетия наред е изпълнявал функциите на „Желязната църква“, не може да бъде отделен в църковната ни памет от днешния храм „Св. Стефан“. Бихме казали дори, че в известен смисъл неговата история е дори още по-важна и значима от тази на съвременния едноименен храм, защото, макар и малък по размери, той играе огромна роля в духовното ни осъзнаване и възрастване. И затова трябва да бъде помнен не по-малко от своя далеч по-внушителен „съименник“, защото паметта за него е памет и за всички онези, които са извървели заедно този неизбежно трънлив пръв етап от пътя до църковното ни пълнолетие; за всички онези – известни и неизвестни – строители на Православната ни църква, чиито съдби ще остават завинаги вплетени в живота на този храм – като живи камъни, останали завинаги вградени в основите на храма „Св. Стефан“.

През 1892 г. ситуацията е вече съвсем различна. Българската църковна община на Босфора може да разчита на подкрепа и помощ от възстановената българска държава, а Българската екзархия, макар в условията на схизма, функционира като стабилна църковна институция. Пречките пред финализирането на проекта от 1849 г. вече не съществуват и на 26 април 1892 г. приснопаметният Български екзарх Йосиф полага основния камък за дългоочаквания нов храм „Св. Стефан“ на Златния рог, за да се стигне и до 8 септември 1898 г., когато отново той извършва и тържествения чин на неговото освещаване.

Този свят храм е пред нас и днес. Той е жив и до днес. В него и до днес продължава да се извършва великото тайнство на светата Евхаристия, а това означава, че той е не само паметник, напомнящ за отминали времена, но и част от нашата църковна съвременност. А щом в един християнски храм се извършва тайнството на Евхаристията, това означава, че в него продължава да живее и паметта на Църквата. Памет, както казахме, за Христа и за онези, които са в Христа.

Съществен принос това да е така има не само нашата българска страна, но още и Константинополската Вселенска патриаршия, която полага майчински грижи за всички български храмове в съвременна Турция, както и Община Истанбул, без чиято подкрепа и ангажираност този храм нямаше да бъде в настоящия си вид. Проведените между 2011 и 2017 г. укрепващи и реставрационни дейности бяха навременна, а затова и неоценима помощ в момент, когато под въпрос беше самото оцеляване на този храм. А всичко това надгражда стойността и ценността на храма „Св. Стефан“ на Златния рог, превръщайки го от общобългарско дело в свидетелство и за добросъседски и братски междуцърковни и междудържавни отношения.

По време на освещаването на този Божи храм на 8 септември 1898 г. екзарх Йосиф, чието име също остава завинаги свързано с него в паметта на Църквата, изрича следните забележителни, изпълнени с толкова много истина думи: „Това не е обикновена църква. Това е храм на възраждането на българския народ; паметник, който съхранява в пазвата си праха на мъжествени и самоотвержени великани и труженици; … венец, изплетен от вярата, надеждата и любовта на българския народ; съсъд на свещения завет на доблестни и боголюбиви пастири – съсъд на велеславния и непоклатим дух на плеядата духовни и мирски труженици, емблемиран в твърд и неподатлив метал“.

Нека този храм, който един от неговите председатели някога справедливо нарече „майка на всичките български църкви, паметник на нашето българско възрождение“, да пребъде, изпълван от Божията благодат и от живите молитви на бъдещите поколения.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/d8xxh 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме