Храмът и паметта на Църквата

По повод сто и двадесет и петата годишнина от освещаването на храма „Св. Стефан“ на Златния рог

Всеки християнски храм е плод от любовта към Бога. В основата на неговата поява винаги лежи порив към висшето, към чистото и святото, към Христа Спасителя, с Когото Неговите верни търсят общение за живот, свободни от суетата на този свят, който „цял… лежи в злото“ (1 Иоан. 5:19) и чийто образ е и остава „преходен“ (1 Кор. 7:31). Заедно със скришната молитвена стая на сърцето (Мат. 6:6) храмът е пространството на истинския живот на християнина и затова в него той вгражда и изразява цялата си любов. Защото храмът е онова кътче от истинската ни небесна Родина, където ние предвкусваме още тук живота, заради който сме били повикани към съществуване от нашия Небесен Отец.

Освен всичко това обаче храмът е и място на паметта. На историческата памет, но преди това, и много повече от това, на църковната памет – на паметта на Църквата, която обхваща цялото домостроителство на спасението. Тази памет е памет на първо място за всичко, сторено от нашия Господ Иисус Христос за нас – Неговото Въплъщение, Неговия богочовешки земен живот, Кръста, страданията и смъртта, Възкресението и възнасянето в небесата на прославената човешка природа. Тази памет намира своя съвършен израз в тайнството на Евхаристията, която постоянно актуализира земния живот на Богочовека Христос и ни прави причастни към Него и Църквата. Същевременно паметта на Църквата е памет и за всички онези, които са в Христа, които са живели и са се подвизавали на този свят в стремеж да се уподобят на Него, да бъдат Негови свидетели и вестители на Неговото Евангелие на царството Божие.

В този смисъл всеки Божи храм е и призив, обърнат към християните: призив, от една страна, към молитвена памет за онези, които по един или друг начин са допринесли за неговото изграждане, благоустройване и функциониране във времето, и, от друга, към вярно следване на оставения ни от тях добър пример – към подражаване на тяхната вяра, на ревността им по Бога и Църквата, на техните дела на любов и жертвоготовност.

С пълна сила всичко казано дотук е валидно за храма, който на 8 септември тази година навърши своята сто двадесет и пет годишнина – православния храм „Св. Стефан“ на Златния рог. Храм, който винаги е имал своето запазено място във всяко православно българско сърце и за който не би било пресилено да се твърди, че по своето значение за нас, православните българи, представлява един своеобразен малък Йерусалим. Място за поклонение, което – също както и Светите земи – почти всеки от нас е посещавал поне веднъж в живота си, за да се докосне до тази православна всебългарска светиня, да отдаде почит на достойни предци, отдали силите и живота си, за да ни има нас днес, за да я има православната ни идентичност.

Не е необходимо да се преразказват всички подробности около раждането на този свят храм и неговата дълга и богата история. Това е направено отдавна и днес е достъпно в изследванията на не един и двама изследователи на църковното ни минало. Напълно достатъчно е да се посочи само трудът на църковния историк доц. д-р Христо Темелски, директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия, Българската светиня на Златния рог, който в 2010 г. претърпя своето трето преработено и допълнено издание, илюстрирано с богат документален и снимков материал. Вместо това тук ще се опитаме да погледнем към самото събитие на православния храм „Св. Стефан“ – към неговото символно значение за православния български род и за неговия път във вярата.

Преди всичко, трябва да отбележим, че идеята за него се ражда във време на подем на духовното и църковното самосъзнание на православния ни народ: период, който у нас е възприето да се определя като „Възраждане“. До голяма степен в това определение се съдържа правота, стига да разглеждаме това възраждане в истинските му характеристики, които са именно духовността, църковността и културата, на които народът ни е носител от столетия и които именно той възражда, а не в категориите на пагубния за Църквата национализъм. Това време е тежко, повратно и разделно за всички християнски народи, населявали тогава обширната Османска империя. Днес, от дистанцията на времето, вече можем да гледаме различно на онези събития. Да съхраним това, което е било градивно и положително, и да се дистанцираме от нецърковното и деструктивното.

Тогава обаче това не е било така лесно. Нашите предци настоятелно са поискали да си върнат изгубената някога църковна независимост и, макар с цената на неизбежния църковен конфликт, са предприели съвсем конкретни стъпки в тази посока. Една от тези конкретни стъпки е извоюването на правото на съществуване на православен български храм в столицата – в сърцето на империята. Там, където са съсредоточени едновременно и църковната, и държавната власт. Символното значение на това действие е било огромно и недвусмислено по своята идея. Защото наред с всичко останало храмът е и видим израз на реално присъствие. Едно от неговите ясни послания гласи: „Нас ни има“. В този смисъл, храмът на православните българи в столичния град би бил свидетелство, че те са част от една по-голяма реална съставна вътре в многоликото население на империята – общност със собствен език, писменост и култура, със своя история, традиции и обичаи. Общност, която е своеобразна и е изцяло различаваща се от останалите, съставляващи тогавашния рум-миллет. С изключение на едно единствено – вярата, която изповядва.

Свидетелство за всичко това е трябвало да бъде именно православният български храм в османската столица. И напълно в духа на църковната традиция историята на този храм започва с доброволно пожертвование – с дарение, направено от българин, който е бил важна фигура в тогавашната османска администрация и уважавана личност в столицата.

През лятото на 1849 г. българинът Стойко Цонков Стойков от град Котел, останал в историята като княз Стефан Богориди (1775-1859 г.), получава разрешение за български православен храм в града на Босфора, като за целта дарява собствен имот в кв. „Фенер“. Бъдещият храм е посветен на първомъченика на Църквата – св. архидякон Стефан, чието свето име младият Стойко сам избира за себе си още като ученик в гръцкия колеж „Св. Сава“ в Букурещ. В християнството моментът на личния избор винаги е от решаващо значение. И така, първият Христов мъченик става небесен покровител на храма, белязал решителния етап от възстановяването на институцията, украсявала пътя на българския християнски род – неговата света Православна църква, а в паметта на Църквата княз Стефан Богориди остава завинаги свързан с този храм като пръв сред неговите ктитори.

Прави впечатление – и това трябва специално да се подчертае, тъй като често бива подминавано с мълчание, че Българското възраждане започва с борба не за политическо освобождение, а за църковна самостоятелност. Тук естественият инстинкт на запознатите с каноничното право на Православната църква вероятно ще възрази, че в православието църковната самостоятелност следва политическата и държавна самостоятелност; и това, несъмнено, е точно така. Такава е историята и на българската църковна самостоятелност през Средновековието. Архиепископията в Плиска и патриаршията в Преслав, Дръстър и Охрид, архиепископията и патриаршията в Търново – всички те се появяват в резултат от политическа самостоятелност и държавна независимост. Прецедентът в случая обаче е факт още в началото на единадесетото столетие, когато – по силата на добре известните Грамоти на покорилия българите византийски император Василий Втори Македонец (976-1025 г.) – е учредена Охридската българска архиепископия. Всяко правило има своите изключения.

Връщайки се, след тази необходима скоба, към конкретната ни тема, следващото, което трябва да подчертаем, е, че, отново в духа на църковната традиция, осъществяването на желанието за православния български храм „Св. Стефан“ обединява от самото начало усилията на практически цялата тогавашна българска общност в османската столица. В този смисъл за храма „Св. Стефан“ можем да говорим и като за едно истинско общностно дело, каквото е и каквото трябва да бъде изграждането на всеки Божи дом.

Историческите сведения разказват как – след дарението на княз Стефан Богориди, разрешението от държавната власт и одобрението от Вселенската патриаршия – всеки е допринасял с каквото може за осъществяването на мащабния за онези времена проект: молитвен дом, училище и метох за поклонници. Замисленото представлява на практика цял християнски комплекс, включващ всичко необходимо за духовния и образователния живот на една жива църковна общност, каквато без съмнение е била тогава и българската.

Обтегнатите отношения на Българската църковна община с Патриаршията след 3 април 1860 г., довели в крайна сметка до тъжното разделение от 1872 г., заедно с началото на борбата за политическо освобождение на българския народ, поставено с Априлското въстание от 1876 г., са основните фактори, които забавят с десетилетия осъществяването на и без това нелекото, амбициозно и мащабно начинание. Почти половин столетие след дарението на княз Стефан Богориди проектът остава незавършен докрай и единствено параклисът „Св. Стефан“, пригоден и осветен през 1849 г. като временен молитвен дом, който е разположен на първия етаж от дървената постройка в дарения от княза имот, е мястото за богослужебни събрания на православната българска общност в столицата на империята. Размирните времена никога не са били времена на градеж и съзидание.

При все това параклисът „Св. Стефан“, съхранил се в паметта на поколенията като „Дървената църква“, който десетилетия наред е изпълнявал функциите на „Желязната църква“, не може да бъде отделен в църковната ни памет от днешния храм „Св. Стефан“. Бихме казали дори, че в известен смисъл неговата история е дори още по-важна и значима от тази на съвременния едноименен храм, защото, макар и малък по размери, той играе огромна роля в духовното ни осъзнаване и възрастване. И затова трябва да бъде помнен не по-малко от своя далеч по-внушителен „съименник“, защото паметта за него е памет и за всички онези, които са извървели заедно този неизбежно трънлив пръв етап от пътя до църковното ни пълнолетие; за всички онези – известни и неизвестни – строители на Православната ни църква, чиито съдби ще остават завинаги вплетени в живота на този храм – като живи камъни, останали завинаги вградени в основите на храма „Св. Стефан“.

През 1892 г. ситуацията е вече съвсем различна. Българската църковна община на Босфора може да разчита на подкрепа и помощ от възстановената българска държава, а Българската екзархия, макар в условията на схизма, функционира като стабилна църковна институция. Пречките пред финализирането на проекта от 1849 г. вече не съществуват и на 26 април 1892 г. приснопаметният Български екзарх Йосиф полага основния камък за дългоочаквания нов храм „Св. Стефан“ на Златния рог, за да се стигне и до 8 септември 1898 г., когато отново той извършва и тържествения чин на неговото освещаване.

Този свят храм е пред нас и днес. Той е жив и до днес. В него и до днес продължава да се извършва великото тайнство на светата Евхаристия, а това означава, че той е не само паметник, напомнящ за отминали времена, но и част от нашата църковна съвременност. А щом в един християнски храм се извършва тайнството на Евхаристията, това означава, че в него продължава да живее и паметта на Църквата. Памет, както казахме, за Христа и за онези, които са в Христа.

Съществен принос това да е така има не само нашата българска страна, но още и Константинополската Вселенска патриаршия, която полага майчински грижи за всички български храмове в съвременна Турция, както и Община Истанбул, без чиято подкрепа и ангажираност този храм нямаше да бъде в настоящия си вид. Проведените между 2011 и 2017 г. укрепващи и реставрационни дейности бяха навременна, а затова и неоценима помощ в момент, когато под въпрос беше самото оцеляване на този храм. А всичко това надгражда стойността и ценността на храма „Св. Стефан“ на Златния рог, превръщайки го от общобългарско дело в свидетелство и за добросъседски и братски междуцърковни и междудържавни отношения.

По време на освещаването на този Божи храм на 8 септември 1898 г. екзарх Йосиф, чието име също остава завинаги свързано с него в паметта на Църквата, изрича следните забележителни, изпълнени с толкова много истина думи: „Това не е обикновена църква. Това е храм на възраждането на българския народ; паметник, който съхранява в пазвата си праха на мъжествени и самоотвержени великани и труженици; … венец, изплетен от вярата, надеждата и любовта на българския народ; съсъд на свещения завет на доблестни и боголюбиви пастири – съсъд на велеславния и непоклатим дух на плеядата духовни и мирски труженици, емблемиран в твърд и неподатлив метал“.

Нека този храм, който един от неговите председатели някога справедливо нарече „майка на всичките български църкви, паметник на нашето българско възрождение“, да пребъде, изпълван от Божията благодат и от живите молитви на бъдещите поколения.