Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Формиране на конституционните отношения държава-църква в Гърция

Сряда, 21 Юни 2023 Написана от Александър Смочевски

Al SmochevskyВ контекста на предоставянето на автокефалия на Гръцката православна църква от Вселенската Константинополска патриаршия през 19 в.

(кратък каноничноправен преглед)

(Приложение: български превод на „Томоса за предоставяне на автокефалия на Православната църква в Гърция“ – 1850 г.)

Защото не бих искал твоят закон да стои над божествения. Божият закон ни научи какво можем да следваме; невъзможно е човешките закони да ни научат на това. Обикновено от страх чрез насилие те постигат промяна; да вдъхнат вяра обаче, те са безсилни.

Св. Амвросий Медиолански (4 в.)

Нашата Православна църква, съставена от различни етноси, като има едно и също изповедание на вярата, се ръководи като от висше началство от епископи, архиепископи, митрополити и патриарси – всички те подчинени на най-висшата власт на Вселенските събори, чийто Глава е Христос.

Митр. Константин (Типалдос-Яковатос; 19 в.), „Единство и автокефалия в Православието“

Както показва и подзаглавието на настоящия текст, става дума за канонически преглед на конституционно-регулирани отношения между църква и държава в Гърция от Освобождението на страната до днес. В историята на 19 в. Гърция е първата балканска страна, която в резултат от тежка революционна борба срещу Османската империя се освобождава от османското владичество и получава международно-правно признание като независима държава (1830 г.). Така тя се превръща в пример, в модел, който ще следват – в по-голяма или по-малка степен – всички останали балкански народи по пътя към своето национално обособяване и политическо освобождаване. Поради това институционалните въплъщения на нововъзникналата Гръцка държава ще се превърнат за десетилетия наред в образец, който ще следват в своето законотворчество балканските народи – и всичко това в една епоха, в която гръцкият език все още има характера на lingua franca на Балканите, а всички православни в границите на Османската империя са поставени под общия знаменател millet-i Rûm (ромейски етнос, рум-милет). Отдавна историческата наука е констатирала факта, че в Гръцкото въстание (1821 г.), което е възприето от всички православни балкански народи с голям ентусиазъм и надежда, освен гърци се включват много сърби, българи, власи. То придобива общобалкански, общоправославен, но и международен характер.[1]

В разгара на Гръцкото национално-освободително въстание от 1821 г., още след първите победи срещу османската войска и отвоюването на първите свободни територии, възниква въпросът за законодателното уреждане на отношенията между привременната революционна власт и местните църковни структури. Както е известно, Гръцкото въстание започва първоначално от земите на Влахия и Молдова, организирано под вещото ръководство на Александрос Ипсилантис (1792-1928) чрез неговата тайна революционна организация „Филики етерия“. Постепенно революционната вълна обхваща Пелопонес и цяла континентална Южна Гърция.[2] Въстанието е подкрепено от Православната църква – много клирици се включват в революционната борба, а още в началото Вселенският патриарх Григорий Пети е обвинен за подкрепа на въстаническите действия и е обесен на входа на Патриаршията. Войната за гръцка независимост завършва през 1827 г., като Гръцката държава е международно призната чрез Лондонския протокол през 1830 г. Вторият син на краля на Бавария – Отон е избран за крал на Гърция. До 1835 г. вместо Отон, който е непълнолетен, Гърция се управлява от регентски съвет. От 1835 г. до революцията от 3 септември 1843 г. Гърция се управлява еднолично и авторитарно от крал Отон, а през 1844 г. е приета гръцка Конституция, чрез която правомощията на монарха са ограничени.

Непосредствено след избухването на Гръцкото въстание възниква въпросът за организацията на епископите, които са управлявали в църковно отношение въстаналите земи, но са били лишени от възможност за комуникация със своя дотогавашен управленски център – Вселенската Константинополска патриаршия.[3] По това време в новоосвободена Гърция има четиридесет и деветима архиереи, от които двадесет и петима митрополити. От всички архиереи двадесет и четирима са били в Пелопонес, шестнадесет – в континентална Централна Гърция, а девет – по островите.[4]

1. „Преобладаващата религия“ (ἐπικρατοῦσα θρησκεία)

Революционните конституции не подкрепят концепцията, според която държавата е законодател на вътрешноцърковния живот. Първоначално държавата ограничава своята намеса в църковните дела единствено до предоставянето на привилегирован статут на православната религия, чийто носител и институционален субект се явява Православната църква, без да навлиза в нейната вътрешна организация. Изградената в революционния период (1822-1827) система на демократична координация в отношенията държава-църква, в периода на монархическия „абсолютизъм“ на Отон е заменена от авторитарна субординация, при която държавата в лицето на монарха управлява църквата. По същество монархът се превръща по протестантски модел в административен глава на църквата.

Обръщайки се към историческите документи от онази епоха, откриваме, че може би пръв революционен законодателен акт, в който се уреждат отношенията с църквата, е издаден в самото начало на въстанието, на 20 ноември 1821 г. (в Амфиса, обл. Фокида, дн. Централна Гърция) от събрание на представителите на областите на Източна Гърция. Още в началото на издадената тогава „Правна наредба на Източния гръцки материк“, четем:

Дял 1. Глава първа. Гражданска.

1. Онези жители на Гърция, които вярват в Христос, са гърци. […]

26. Макар че Гърция [ἡ Ἑλλάς] приема всички религии и езици и по никакъв начин не възпрепятства техните ритуали и употреба, тя признава единствено Източната Христова Църква и съвременния език като преобладаваща религия [ἐπικρατοῦσα θρησκεία] и език на Гърция.[5]

В този откъс има няколко важни момента. На първо място това е отъждествяването на гражданската идентичност на лицето с неговата религиозна принадлежност: „грък“ (Ἕλλην) = „вярващ в Христос“. Второ, Православната църква в новоосвободените земи е определена като „преобладаваща религия“ (ἐπικρατοῦσα θρησκεία[6]). Както ще стане ясно от нашето по-нататъшно изложение, терминът преобладаваща религия ще се превърне в конституционно понятие в почти всички конституции на Гърция от нейното освобождаване от османско владичество до днес. Също така трябва да се има предвид, че частта от гръцките конституции, която е посветена на отношенията между държава и църква, е една от най-консервативните и през последните двеста години текстът запазва своята форма и съдържание почти без изменения.

В пространството на гръцката законотворческа практика, а и на правната мисъл в Гърция, това понятие, което отдавна се е превърнало в terminus technicus, но и в предмет на множество противоречия и сложни процеси в отношенията държава-църква, се появява за пръв път през 1817 г. в Конституцията на Йонийските острови.[7] Оттам-насетне започва неговото шествие в историята, свързано с различни интерпретации, спорове и критики. В „Привременно управление на Гърция“ – законодателен акт, издаден на 1 януари 1822 г. от Първото гръцко национално събрание в Епидавър, който представлява своеобразна „прото-конституция“, е записано почти същото:

а. Преобладаваща религия [ἐπικρατοῦσα θρησκεία] в Гръцката държава е Източната православна Христова Църква; управлението на Гърция обаче търпи всяка друга религия, а ритуалите и богослуженията на всяка от тях се извършват безпрепятствено.[8]

Тази формулировка е повторена в малко по-различен вариант в „Гражданската конституция“, изработена от Третото национално събрание в Тризина, обнародвана на 1 май 1827 г.:

Глава 1: Относно религията

Чл. 1. Всеки в Гърция упражнява свободно своята религия и за своето богослужение получава еднаква закрила. Източната православна Христова Църква е религия на държавата [Θρησκεία τῆς Ἐπικρατείας].[9]

Ако в израза „преобладаваща религия“ акцентът е върху сравнителния приоритет, който се отдава на Православната църква, то в израза „религия на държавата“ акцентът е върху официалния, държавен характер на Православната църква.

Прави впечатление, че освен едно общо признаване на Православната църква като „преобладаваща религия“ в Гърция, в първоначалните революционни конституции не се прави опит за регулиране на вътрешноорганизационното функциониране на църквата. За онази епоха констатацията, че Православната църква е вероизповеданието на преобладаващата част от гръцкия народ, е самоочевидна и не се нуждае от по-нататъшно доказване.

2. Кралят и автокефалията

Постепенно на дневен ред се появяват множество въпроси, отекващи в обществено-политическите дискусии и спорове: какъв трябва да бъде характерът на отношенията църква-държава в новоосвободена Гърция; каква да бъде организационната структура на Църквата в Гърция; какви трябва да бъдат отношенията с Константинополската Вселенска патриаршия, в чиято канонична юрисдикция са се намирали в продължение на повече от хилядолетие и половина всички тези територии. Централен проблем на дискусията е бил въпросът дали, доколко и как Църквата в Гърция трябва да бъде независима в канонично и управленско отношение от Константинополската патриаршия. Може ли такава една независимост да бъде осъществена едностранно – като акт на Гръцката държава, без съгласието съответно на Константинополската църква и на всички онези епископи, които управляват в църковно отношение териториите на новоосвободена Гърция и които в едно съвсем неотдавнашно минало са били част от клира на Константинополската патриаршия. Две мощни идеологически течения (както впрочем и при останалите балкански народи през същата епоха) се срещат в една продължителна политическа схватка: кръгът на просвещенците-либерали и кръгът на консерваторите-традиционалисти.[10] Първите за автокефалията, вторите – по-скоро против; първите против Русия, вторите – по-скоро за.

Да се върнем обаче на въпроса: да бъде или не автокефална[11] Гръцката църква?[12]

Въпросът за отношенията държава-църква в Гърция в първата половина на 19 в. е в пряка зависимост от проблема за автокефалията на Църквата в Гърция. Това са „два скачени съда“ с едно и също съдържание. По същество това са две различни светогледни представи за развитието на един и същи народ – гръцкият. Тъкмо поради това едва три години след международно-правното признаване на Гръцката държава възниква остро въпросът за автокефалията на Гръцката църква. Свободна Гърция не иска да допусне „нейната“ църква да бъде управлявана от църковен център (Константинопол), който се намира в зависимост от чужда държавна машина (Османската империя). От друга страна, Константинополската патриаршия по никакъв начин не може да си позволи да се отъждестви с Атина, да се превърне в част от „новогръцката идеология“, защото тя (все още) се стреми да съхрани своя вселенски характер и да бъде действителна църква-майка на всички народи в границите на своята църковна юрисдикция.

Както вече споменахме, от януари 1833 г. новоосвободена Гърция се управлява от регентски съвет, ръководен от баварския граф, юрист по образование и протестант по вероизповедание Йосиф Лудвиг фон Армансперг (1787-1853). В доклад от 7 (19) юни 1833 г. на специалната комисия[13] за оценка на историята, състоянието и преспективите на Православната църква на територията на Гръцкото кралство, в главата „За независимостта на Гръцката църква“ се прави следното предложение:

За да се подобри положението на Църквата на Гръцкото кралство, а нейният клир да стане достоен за целта, за която е предопределен, трябва тази църква първо да се откъсне от диоцеза на Константинополската църква, от която зависеше преди Гръцката война, и да бъде установена като сама по себе си съществуваща църква, от себе си и за себе си управлявана и грижеща се сама за себе си. Бидейки подчинена на онази [на Константинополската църква], тя никога не ще стане по-добре… доколкото последната се намира поробена под иноплеменен и иноверен етнос. Когато бяхме поканени от правителството да дадем мнението си за подобряване на нашата църква и на нейния клир, сметнахме за свещен свой дълг да дадем нашето – напълно единодушно и с чиста съвест – мнение за нейната съвършена свобода и независимост от всяка друга църква, доколкото не се отнася до нейните догмати, според които тя остава обединена завинаги с всички единоверни църкви, и пожелаваме от душа и сърце никога да не се случват върху тях [догматите] нито спор, нито разделение.[14]

Нататък докладът продължава с излагане на аргументите, които, според неговите автори, доказват необходимостта от откъсването на Гръцката църква в управленско отношение от Вселенската патриаршия. Тези аргументи биха могли да се обобщят в следните няколко точки:

1) в древност всяка отделна (поместна) църква е била сама за себе си, била е една малка и истинска република, т. е. била е автокефална;

2) през 3-4 в. едната съборна Църква се е разделила в пет големи диоцеза (области) според гражданското деление на Римската империя, т. е. в своята административно-канонична организация Църквата следва гражданското деление;[15]

3) след падането на Византия под османско владичество Константинополската патриаршия е подчинила в юрисдикционно отношение множество поместни православни църкви в новопокорените страни, които дотогава са били независими;

4) всяка нация (ἔθνος), която е политически свободна, автономна и независима, има правото да бъде такава и в църковно отношение;

5) от 1821 г. епископите в Гърция спряха да поменават Константинополския патриарх и вместо него поменаваха, както и поменават „всякое епископство православных“;[16]

6) според доклада, „… светският началник на нацията е и глава на църквата, но той е неин политически глава, а не църковен, той е без епископски сан; … едно е политическа власт, друго е епископски сан“.[17]

Привеждаме въпросната аргументация не само за да се запознае читателят с актуалното за онази епоха в Гърция политическо мислене върху църковните дела, но и като една илюстрация на предисторията на българския църковен въпрос. Както сочат признанията на дейците на българската църковна независимост през 19 в., те са ползвали именно аргументите на техните гръцки предшественици, за да аргументират необходимостта от автокефална Българска църква.[18]

На 23 юли 1833 г. регентският съвет издава от името на крал Отон Първи указ, озаглавен „Прокламация за независимостта на Гръцката църква“. Тази прокламация представлява и първи устав на Гръцката църква, чрез който се регулират отношенията държава-църква, определена е териториалната юрисдикция на Църквата в Гърция и нейната вътрешна организация.

Член 1 на прокламацията гласи:

Православната Източна апостолска църква на Гръцкото кралство, непризнаваща друг духовен глава освен Основателя на християнската вяра – нашия Господ и Спасител Иисус Христос, като в своята административна част има за свой началник (ἀρχηγὸν) гръцкия крал, е автокефална и независима от всяка друга власт, пазейки неподправено догматическото си единство според онова, което отвека са изповядвали всички православни източни църкви.[19]

Държавата се превръща в изключителен законодател за църквата, но същевременно поема функциите и на управляващ църковните дела орган (избира епископите, назначава членовете на Свещения Синод, а монархът бива поменаван по време на богослужение там, където според каноничното право на Църквата би трябвало да бъде поменавано името на първия епископ (= глава) на църквата).[20] Според прокламацията за независимостта на Гръцката църква заседанията на управителния орган (Свещения Синод) се провеждат в присъствието на кралски представител.[21] Никое синодно решение не може да бъде публикувано или изпълнявано без утвърждаване от правителството. Дори решения, които имат чисто вътрешен характер, т. е. отнасят се единствено до вътрешните (каноничноправни) отношения в църквата, дори те влизат в сила само ако предварително са санкционирани от правителството. Става дума не просто за форма на „цезаропапизъм“ или на „модерен етатизъм“, а за отъждествяване на църквата с държавата, инструментализиране на църквата и ограничаването ѝ до отдел или поделение на съответното министерство.

Въпросната прокламация от 23 юли 1833 г., с която е провъзгласена автокефалията на Гръцката църква и която представлява същевременно първият устав на тази църква,[22] още тогава е била подложена на остра критика – като влизаща в противоречие със свещените канони на Църквата.[23]

3. Кой е „глава“ на Гърцката църква?

От гледище на православното канонично право определянето на гръцкия крал за административен началник или граждански глава на поместната църква е в притиворечие със свещените канони на Църквата. На първо място това е Апостолско правило 34, което казва:

Епископите на всеки народ (ἔθνος) трябва да познават първия сред тях и да го имат като свой глава, и нищо да не вършат без неговото мнение; всеки да върши само онова, което изисква неговата епархия и намиращите се в нея селища. Но нищо да не върши без мнението на всички. Защото това е съгласие и така се слави Бог чрез Господа в Светия Дух – Отец и Син и Светия Дух.[24]

Според това правило: 1) епископът е този, който ръководи църковните дела – тук не се прави никаква разлика между административни и богослужебни функции; 2) изгражда се двустранно, бихме казали демократично, отношение между епископа и останалите епископи (епископския събор), при което епископът решава само онова, което се отнася до неговата област, а първият сред епископите (столичният) има правото да вземе едно или друго решение за цялата поместна църква тогава и само тогава, когато то е съгласувано с мнението на останалите епископи. Всяко лично решение е автентично и канонично, доколкото е съборно. И всяко съборно решение е канонично, доколкото е взето в събор, оглавяван от един първи епископ и е изразено чрез първия епископ. В това накратко е вековният принцип на съборността. Канонично оправдан е онзи акт на столичния епископ („първи епископ“), който произтича от събора на всички епископи в съответната поместна църква. Но и съборът нищо не може да решава без знанието, мнението и съгласието на „първия епископ“. Съборът без свой глава, обезглавеният събор не може да бъде жив организъм. Същевременно няма събор с две глави – такъв „двуглав“ събор би бил канонично чудовище. Става дума за една демократична координация, която гантира едновременно единството на поместната църква в лицето на нейния столичен епископ,[25] който бива признаван за глава на поместното църковно тяло,[26] а, от друга страна – гарантира съборното, а оттук и демократично, свободно и отговорно вземане на всички решения.

Тъкмо тези фундаментални канонични изисквания са накърнени и нарушени чрез издадената от баварските регенти прокламация за независима Гръцка църква. В Гърция именно държавата обявява „своята“ църква за независима. Нещо повече: Гръцката държава, в лицето на протестантите-регенти, конструира, сътворява и в последна сметка – юридически конституира Гръцката църква. В неистовия си стремеж да спечели символен капитал (Пиер Бурдийо) за своята социално-политическа легитимация, тя превръща Православната църква в разменна монета, като същевременно разглежда Вселенската Константинополска патриаршия като свой антипод, като своебразно продължение на „тиранина-поробител“ (= Османската империя) в църковната област. По подобие на протестантските държави няколко столетия по-рано, които в борбата си с „папския Рим“ се стремят към своето обособяване, отъждествявайки държавния глава с църковния глава, така и в случая Гръцката държава се опитва да отъждестви Константинополската патриаршия с „папския Рим“. Опитва се да „освободи“ „своята“ църква, поробвайки я на държавата в лицето на краля.

Българският случай е огледално противоположен. При него Българската църква (Екзархията) участва в изграждането и моделирането на идеята за Българската държава. Българската църква провъзгласява себе си за независима доста преди появата на Българската държава като признат правен субект на международната политическа сцена.[27] Това става по инициатива на българските дейци за църковна независимост, но като юридически акт то отново произтича от държавен субект – в случая Османската империя посредством Султанския ферман от 28 февруари 1870 г.[28] И в двата случая обаче се изхожда от убеждението, че независимата държава върви ръка за ръка с „независима“ (автокефална) църква.

Често пъти обсъждайки отношенията между държава и църква, съответно между държава и религиозни общности, допускаме сериозна методологическа грешка като заимстваме и прилагаме върху балканското пространство подходи, възникнали и развили се при третирането и отнасянето към религиозни реалности в един радикално различен социокултурен контекст (западния). Една е дискусията за възникването на протестантските държавни образувания в резултат от религиозните войни през Късното средновековие и на борбата им срещу папската власт като средство за самоидентификация, а друго е да обсъждаме отношенията между самата Римокатолическа църква, която по своята най-интимна същност се е превърнала в par excellence държавна организация с всички атрибути на държавната власт. Съвсем различно е обаче да обсъждаме отношенията между Гръцката държава, която се ражда от Османската империя като нейно принципно либерално-националистическо отрицание, и Православната църква, която се характеризира с висока степен на организационен полицентризъм и никога не е възприемала характеристиките на държавен организъм.[29] Състояние, при което държавата конструира и конституира църква като свое подразделение, като отдел на свое министерство, като специален инструмен за постигане на етно-държавни и възпитателни задачи, е аномалия за Православната църква и антиканонично състояние за православното канонично право.

По своята първоначална поява и възникване в лоното на новоосвободената Гръцка държава, Гръцката църква е своеобразно извънбрачно (и ако не незаконно, то във всички случаи неканонично) отроче на същата тази държава, заченато в нейния либерално-просвещенски флирт с протестантите-регенти. Въпросният флирт е нетрадиционна за Гърция любовна връзка, вдъхновена от рационалистическа и пределно секуларизирана протестантска идеология, създала представата за владетеля като началник, ръководител и дори глава на съответната „държавна църква“. По своята поява и възникване Гръцката църква е държавен проект. Тя представлява не просто одържавяване на църквата, а организиране на църковния живот според критериите и целите на държавата, опредметяване на представата, която държавата има за Църквата в „нещо като“ църква. Този процес е съпътстван от редица отрицателни за Църквата последствия, сред които и насилствена дезорганизация и фактическо разпускане на голяма част от манастирите в Гърция – едно напълно реално протестантско „монахоборчество“ през 19 в.

Както показва цялата по-късна история всичко това е особено болезнено за Гръцката църква. В началото тя няма възможността да се освободи от задушаващата прегръдка на своята институционално-административна майка – държавата. Целият път на Гръцката църква през 19, но и през 20 в. е опит тя да докаже – на държавата, но и на самата себе си – че не е нейна дъщеря, а в най-лошия случай е поне нейна сестра – в равнопоставеност и разделеност на ролите и в съгласие по стратегическите въпроси на обществото.[30]

Тъкмо институционалният полицентризъм, вселенският организъм на Църквата като една по цялата вселена, но въплътена в множество поместни църковни организации, ѝ дава възможността да направи първите стъпки за своето освобождаване от държавата. Това се случва не без помощта на Вселенската патриаршия, която тогава – трябва да се признае – действа на висотата на своето призвание като първа в диптисите сред поместните православни църкви и в крайна сметка предоставя автокефален статут на управление на Гръцката църква. Томосът за автокефалия от 1850 г. е всъщност първият канонично-правен акт, признат на конституционно равнище от Гръцката държава, чрез който се прави първият значим опит за освобождаването на Църквата в Гърция от насилствената опека на държавата. Църквата в Гърция вече е автокефална на две равнища: тя е автокефална спрямо Вселенската патриаршия и спрямо всяка друга поместна автокефална църква, но тя е автокефална и в един вътрешно-държавен план, тъй като – поне формално-канонично – тя се управлява „свободно и безпрепятствено от всяка светска намеса“,[31] т. е. тя е независима от държавата. Друг въпрос е, че този принцип ще бъде нарушаван почти постоянно от 1850 г., та до ден-днешен.

Гръцката църковна драма (о. Георгиос Металинос) продължава от 1833 г. до 1850 г. Без да е обявена официално за схизматична, Гръцката църква прекъсва de facto всякаква форма на официално общуване с Константинопол. След промяната на политическата обстановка в страната през 1843 г. и след поредица от преговори, на 16 юни 1850 г. в Константинопол започва работа Велик и свят събор, който издава Томос за автокефалия на Гръцката църква (виж първия превод на български език на текста на този документ в Приложението към настоящата статия). Гръцката църква е призната за автокефална, а отношенията в триъгълника: Гръцка държава – Гръцка църква – Вселенска патриаршия, са нормализирани и поставени на канонична основа.

В текста на гръцката Конституция, приета от Второто гръцко национално събрание в Атина на 31 октомври 1864 г., се казва:

Чл. 2. Православната църква на Гърция, признаваща за свой глава нашия Господ Иисус Христос, неразделно догматически съединена с Великата Константинополска [църква] и с всяка друга единославна Христова църква, като пази неизменно, както и те, свещените апостолски и съборни канони и свещените предания, е автокефална, упражнява независимо от всяка друга църква своите суверенни права и се управлява от Свещен архиерейски синод. Служителите на всички признати религии са подчинени на контрола на държавата, както са и служителите на преобладаващата религия.[32]

Фактът на гръцката автокефалия е юридически признат и вписан в Конституцията от 1864 г. Що се отнася до отношенията държава-църква, следващите конституции (от 1911, 1926, 1927, 1952, 1968 и 1973 г.) повтарят почти дословно текста на предходните, а в действащата Конституция на Република Гърция от 1975 г. е казано:

Чл. 3. Преобладаваща религия в Гърция е Източната православна Христова църква. Православната църква на Гърция, като признава за свой глава нашия Господ Иисус Христос, е неразривно догматически съединена с Великата Константинополска църква и с всяка друга единославна Христова църква, като пази неизменно, както и те, свещените апостолски и съборни канони и свещените предания. Тя е автокефална и се управлява от Свещен Синод от действащи [ἐν ἐνεργείᾳ] архиереи и от излъчван от него Постоянен Свещен Синод, които се конституират според изискванията, определени от Устава на Църквата и разпоредбите на Патриаршеския томос от 29 юни 1850 г. и Синодния акт[33] от 4 септември 1928 г.[34]

4. Заключения

От изложеното дотук, можем да направим следните заключения:

Исторически факт е, че гръцкото общество е традиционно религиозно във висока степен, а Правослаавната църква е част от неговия социокултурен архетип. Затова тя изиграва решаваща роля в осободителната борба срещу османския поробител. В първоначалния етап на формиране на отношенията държава-църква по време на Гръцкото въстание (1921-1930 г.) можем да говорим за отношения на взаимна равнопоставеност и демократична координация. Този модел на църковно-държавни отношения е отразен в съответните законодателни актове. Особеният статут на православието и на Православната църква като вероизповедание на мнозинството от гръцкия народ е отразен чрез категорията преобладаваща религия (ἐπικρατοῦσα θρησκεία). Този термин под една или друга форма е възприет и в конституциите на други балкански страни през 19 в. – Румъния,[35] Сърбия,[36] България.[37]

В периода на управлението на баварските регенти и на крал Отон отношенията на демократично разделение на ролите между държава и църква са заменени от авторитарна субординация и одържавяване на църковните дела. Това води до подчиняване на църквата от държавата, груба намеса във вътрешноцърковния живот, откъсване за около три десетилетия (от 1833 до 1850 г.) на Гръцката църква от Вселенската Константинополска патриаршия и от останалите поместни православни църкви и едностранно и неканонично самопровъзгласяване на автокефалия. Държавата конструира „своя“ църква за свои държавно-политически цели.

Издаването на Патриаршеския и съборен томос от 1850 г., с който на Гръцката църква е предоставен автокефален статут на управление, представлява същевременно опит за ограничаване и предпазване на тази църква от едностранната и неканонична намеса на държавата в нейните вътрешни дела. По парадоксален начин Вселнската патриаршия, поставена в продължение на столетия под трудните и мъчителни условия на чужда и иноверна власт, прави смел опит да предпази от държавния произвол своята канонична сестра – Гръцката църква.

Гръцките конституции от средата на 19 в. до днес признават на конституционно равнище свещените апостолски и съборни канони на Църквата. Това поставя сериозния казус дали престъпването на дадени свещени канони е антиконституционнен акт.

Текстовете в гръцките конституции от 19 в., а и от 20 в., регулиращи отношенията държава-църква, са във висока степен консервативни и не претърпяват съществени изменения. Във всички тях автокефалният статут на Гръцката църква е дословно посочен, с което той придобива конституционна валидност.[38] По този начин самата държава гарантира на конституционно равнище ненамесата си във вътрешно-църковния живот.

Приложение

Съборен томос

на Светия и Свещен събор, събрал се в Константинопол в лето от Христа Спасителя хиляда осемстотин и петдесето, в месец юни, индикт осми

относно

Православната църква в Гърция[39]

В името на Отца и на Сина и на Светия Дух. Амин.

Владиката на всички и наш Господ Иисус Христос в нощта, в която беше предаден, давайки на светите Си ученици и апостоли Своята обща и отличителна за християните заповед за взаимна любов, каза: Пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата.[40] И разбирайки човешката слабост, пак Той, премъдрият наш Учител, изтълкува ясно, че Той е истинската Лоза, в Която е заповядано всеки от нас да пребъдва: Пребъдете в Мене.[41] Затова и онова единство сред християнската православна пълнота е възпявано и толкова любочестно следвано от божествените апостоли и от честнѝте вселенски събори и е горещо измолвано във всяка от молитвите на верните. Защото един е Господ, на Когото служим, една е вярата, която приехме, и едно е кръщението, с което сме кръстени.

Такива са условията за едното истинско стадо на пастиреначалника Христос, т. е. за едната, света, съборна и апостолска Църква, която с едничката надежда, за която сме призвани всички, е обгрижвана от многобройните Негови служители – пастирите, които нощуват на полето при стадото си и го пазят като нощна стража от прелестта на настоящия живот.[42] Но Божията устройваща премъдрост, която удържа в чудно взаимодействие и порядък цялото творение, така също благоволи и Неговата света Църква да бъде устроена чрез тази хармония. И Светият Дух, Който едни постави за апостоли, други – за пророци, трети – за пастири и учители, както и чрез ръковъзлагането[43] на божествените апостоли въздигна в служението на вярата епископи, презвитери и дякони – същият този Дух чрез решенията на светите вселенски събори установи в домостроителството[44] на единството патриарси, архиепископи и митрополити, архипрезвитери и архидякони, и пр. Всички те (били те равночестни в братско служение, били подчинени един другиму като „началстващи“ по служение – както на всекиго жребият е определил), като имат един и същ дух на вярата и една и съща апостолска хиротония, бидейки служебни членове, съчленени в едно Тяло Христово, където и да са по земята, изграждат един свят Храм. И съединени със съюза на любовта, не се смятат никак за разделени и отстоящи един от друг според задълженията си към обществения живот и според превратностите на политическите строеве, (а) са неделими и неразделни в единството на Църквата.

Върху тази изконна основа Христовата Църква, т. е. честнѝте вселенски събори, неизменно пребивавайки в единството във вярата и в църковния каноничен порядък и отнасяйки се до временните обстоятелства на жизнения строй, или са разделяли, или са съединявали църковни епархии, или пък други са подчинявали, или са въздигали като автокефални.

Така поради временни премеждия – въпреки че запазиха с Божията благодат единството на вярата – някои от намиращите се под църковното владичество на Патриаршеския, Апостолски и Вселенски Престол на Константинопол светейши митрополии, архиепископии и епископии, съставляващи днес богоспасяемото и богоосновано Гръцко кралство, прекъснаха за известно време църковната и каноническата си връзка и приемство със своята православна майка – Великата църква в Константинопол,[45] от която зависеха, а и [връзката си] с всички останали православни Христови църкви. Затова ние, които чрез благодатта на Пресветия Дух се събрахме на Събор в пълен състав с цел уреждане на каноничното единство на Църквата в Гърция с останалите православни църкви, след като чрез официалните писма, изпратени ни от благочестното Министерство на богоспасяемото Гръцко кралство, чухме молбата за това на целия благоговеен тамошен клир, подкрепена от желанието на целия православен гръцки народ – наши в Светия Дух възлюбени и въжделени чеда, както и съглеждайки потребността от служението на вярата в новоучредената държава и от църковната икономѝя[46] на единството, и като обсъдихме, та светата наша вяра да се пази навеки неизменна, а каноните на божествените отци – недосегаеми и ненакърнени, за да бъдем всички ние в едната вяра, както и в едната икономѝя на единството, и пръчки неразделни от божествената Лоза, определихме със силата на Пресветия и тайноизвършителен Дух чрез настоящия Съборен томос:

Православната църква в Гръцкото кралство, която – както и цялата Съборна и Православна църква – има за свой Ръководител (Ἀρχηγὸν) и Глава нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос, да бъде занапред канонически автокефална, като признава за своя най-висша църковна власт постоянен Синод,[47] съставен от архиереи, призовавани ротационно според старшинството на ръкоположението си; като има за свой председател съответния във времето преосвещен Атински митрополит и управлява [делата] на Църквата според божествените и свещени канони, свободно и безпрепятствено от всяка светска намеса. По този начин с установения чрез настоящия Съборен томос Свещен Синод в Гърция припознаваме и провъзгласяваме Православната църква в Гърция за наша духовна сестра и препоръчваме на всички благочестиви и православни чеда на едната, света, съборна и апостолска Църква навсякъде занапред да се признава за такава и да се поменава с името „Свещен Синод на Гръцката църква“. Предоставяме на [Свещения Синод] в пълнота всяка привилегия и всички кириархални права,[48] които вървят заедно с висшата църковна власт, та занапред да бъде поменаван от архиереите в Гърция, служещи в своите епархии, а неговият председател да поменава „всякое епископство православных“ и да дава изискуемите канонически разрешения за ръкополагане на архиереи.

За да се пази според божествените и свещени канони и според предадените от отците обичаи каноническото единство с Великата църква в Константинопол и с останалите православни Христови църкви, Свещеният Синод на Гръцката църква е длъжен: да поменава в свещените Диптиси съответния във времето Вселенски патриарх и останалите трима патриарси според реда, както и всяко православно епископство; да получава и свето миро от светата Велика Христова църква, когато е нужно. Провъзгласеният за председател на Свещения Синод е длъжен според каноническите и предадени от отците установления да изпраща необходимите синодни писма[49] до Вселенския патриарх и до останалите патриарси, както и те при своето провъзгласяване правят същото. Освен това биде прието при общи[50] църковни казуси, които изискват съвещание и съдействие с цел по-голяма икономѝя и подкрепа на Православната църква, Свещеният Синод в Гърция да се обръща към Вселенския патриарх и към неговия Свещен Синод. Вселенският патриарх заедно с неговия Свят и Свещен Синод предоставя с готовност своето съдействие, известявайки Свещения Синод на Гръцката църква относно потребното. Що се отнася до вътрешноцърковното управление, например относно избора и ръкоположението на архиереи, относно техния брой и наименованието на престолите им, относно ръкоположението на свещеници и йеродякони, относно брака и развода, относно управлението на манастирите, относно добрия порядък и образование на свещения клир, относно проповедта на божественото слово, относно отхвърлянето на антирелигиозни книги – всичко това да се урежда от Свещения Синод чрез съборен акт, който по никакъв начин да не противоречи на светите и свещени събори, на предадените от отците обичаи и на установленията на Православната източна църква. При тези условия Великата Христова църква в Константинопол – тази изконна благородна майка, която като плодовита лоза в отделенията на Господния храм,[51] като решава съборно в Светия Дух, провъзгласява и обявява Църквата в Гърция за автокефална, а нейния Синод –  за своя и на всяка друга поместна православна църква духовна сестра, още признава сред православното изпълнение извършеното над преосвещените митрополити, архиепископи и епископи в Гърция тяхно ръкоположение като пълно, действено и апостолско по избор и изпитване[52] – като получено оттук, от самия апостолски Вселенски престол, или от друг апостолски престол, или от автокефални синоди; също така [признава] всяко извършено от тях ръковъзложение и всяко законно свещенодействие за пълно, действено и апостолско, от такова [ръковъзложение] е достойно да се ползват и всички православни.[53]

Това определи в Светия Дух православният свещен Константинополски събор, пожелавайки с безгранично въжделение и с гореща любов на тази обична в Христа сестра твърдост във вярата и в единството, напредък в Господните повели и бдящо внимание в православното възпитаване на паството, което Светият Дух ѝ повери да пасе, та и противниците на вярата, да рекат: Коя е тая, що блещи като зора, хубава като месечина, светла като слънце, страшна като войнство със знамена?[54] Бог на мира, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред,[55] да ни даде да разбираме това винаги помежду си по благодатта и щедростите на Първия и Велик и Последен Архиерей – Христос, нашия Бог, по ходатайството на Неговата Пречиста майка, Приснодева и Богородица Мария, на честнѝя славен пророк, Предтеча и Кръстител Йоан, на светите славни и всехвални богопроповедни и духоносни апостоли, на преподобните и богоносни наши отци и на всички светии. Амин.

В лето спасения 1850-то, юни 29-ти.

Антим, по Божия милост Архиепископ на Константинопол – Новия Рим и Вселенски патриарх, в Христа Бога решава[56]

† бивш Константинополски Константин Първи, в Христа Бога също решава

† бивш Константинополски Константин Втори, в Христа Бога също решава

† бивш Константинополски Григорий, в Христа Бога също решава

† бивш Константинополски Герман, в Христа Бога също решава

† бивш Константинополски Антим, в Христа Бога също решава

Кирил, по Божия милост Патриарх на Светия град Йерусалим, в Христа Бога също решава

† Кесарийски Паисий

† Ефески Антим

† Ираклийски Панарет

† Никомидийски Дионисий, като има мнението и на Високопреосвещения старец св.-Халкидонски г-н Йеротей

† Деркски Неофит

† Председател, на Дидимотихон Мелетий

† Неокесарийски Леонтий

† Критски Хрисант

† Серски Яков

† Визински Григорий

† Созоагатополски Прокопий

† бивш Месемврийски Самуил

† Ставрополски Константин

Превод: Александър Смочевски

* За първи път този текст е публикуван в сборника Научни четения на тема „Право и религия“, С.: УИ „Св. Климент Охридски“ 2021, с. 285-313 (бел. ред.).

[1] Виж: Тодоров, Н. Балканските измерения на гръцкото въстание от 1821 г. Приносът на българите, С. 1984 (първо издание: Атина, 1982 г.).
[2] Βακαλόπουλος, Ἀπ. Νὲα Ἑλληνικὴ Ἱστορία 1204-1985, Θεσσαλονίκη 121996, σ. 157-167.
[3] След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. Мехмед Втори Завоевателят признава със свой султански ферман привилегиите, които са имали патриарсите във Византийската държава и които са се отнасяли до управленски, съдебни, образователни и религиозни въпроси. Тъй като по време на завладяването на Константинопол не е имало патриарх, Мехмед Втори пожелава да бъде избран нов патриарх. Специално събрание от миряни и клирици избира за патриарх Генадий Схоларий. Според някои автори Мехмед Завоевателят му е предоставил повече привилегии от тези, които Патриаршията е имала по време на християнските императори. В периода на османското владичество патриарсите са били облагани с данъци към султанската хазна, при това често пъти според произволните желания на самите султани, а много често султаните са поставяли на патриаршеския престол за патриарси лица, от които са имали пряк интерес. След завладяването на Константинопол патриархът е бил смятан за народоначалник (етнарх) на православните. Това признание става официално чрез договора от Кючюк-Кайнарджа през 1774 г. След 1860-1862 г. се прави опит за реорганизация на етнорелигиозните общности в Османската империя и се приема първият устав с правила за избор на патриарх и Свещен Синод. Тези правила действат до 1923 г., когато са отменени с Лозанския мирен договор. Виж: Οἱ Κανονισμοὶ τῶν Ὀρθοδόξων Ἑλληνικῶν Κοινοτήτων τοῦ Ὀθωμανικοῦ Κράτους καὶ τῆς διασπορᾶς (ἐπ. Χ. Παπαστάθης), Θεσσαλονίκη 1984; Παναγόπουλος, Θ. „Τὸ νομικὸ καθεστὼς τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου τῆς Κωνσταντινουπόλεως“ – Χριστιανός, Ὀκτώβριος-Δεκέμβριος 1985, ἀρ. 276, σ. 147-148.
[4] Στράγκας, Θ. (ἀρχιμ.) Ἐκκλησίας Ἑλλάδος Ἱστορία ἐκ πηγῶν ἀψευδῶν 1817-1967, τ. Α΄, Ἀθῆναι 1969, σ. 27.
[5] Τὰ κατὰ τὴν Ἀναγέννησιν τῆς Ἑλλάδος. Ἤτοι Συλλογὴ τῶν περὶ τὴν ἀναγεννωμένην Ἑλλάδα συνταχθέντων Πολιτευμάτων, Νόμων καὶ ἄλλων ἐπισήμων Πράξεων, ἀπὸ τοῦ 1821 μέχρι τέλους τοῦ 1832, τ. Α΄, Ἐν Πειραιεῖ 1839, σ. 43, 46.
[6] Ἐπικρατοῦσα θρησκεία – „преобладаваща“, „господстваща“, „доминираща“, „водеща“ религия. На английски език обикновено се превежда като „prevailing religion“. Виж в сборника The State, the Orthodox Church and Religions in Greece, ed. Ch. Papastathis & archim. G. (Papathomas), Katerini-Thessaloniki 2008, p. 69. Хрѝстос Андруцос превежда ἐπικρατοῦσα ἐκκλησία като „еcclesia dominans“ (Ἀνδρούτσος, Χ. Ἐκκλησία καὶ Πολιτεία ἐξ ἐπόψεως Ὀρθοδόξου, Θεσσαλονίκη 21964, σ. 55). Спорен е въпросът дали във въпросния труден за превод израз акцентът е поставен само върху количественото преимущество – „религия на мнозинството от поданиците (гражданите)“, или има и качествен аспект (привилегированост). В настоящата статия ние възприемаме изразът ἐπικρατοῦσα θρησκεία да се предава на български като „преобладаваща религия“, както това е и в съвременния български превод на действащата Гръцка конституция от 1975 г.: Конституция на Гърция, прев. П. Налбантис, ред. Г. Близнашки, С. 2002, с. 18. Мотивът при избора на понятието „преобладаваща религия“ при дефинирането на отношенията държава-църква в Гърция след освобождението на страната се крие в тясната връзка на симбиоза между църква и държава, която наблюдаваме във Византийската империя, но и като форма на признателност на гръцкия народ и на неговия конституционен законодател към църквата, която изиграва решаваща роля за материалното и духовно организиране на борбата за независимост. Трябва да отбележим, че според именития гръцки преподавател по църковно право и историк на византийското право Спиридон Троянос окачествяването „преобладаваща религия“ не е означавало, че тази религия е упражнявала някаква власт над другите „познати“ религии в държавата, а че е представлявала официалната религия, на която държавата е била предоставила като „зестра“ определени привилегии. Така, разбира се, е възниквала известна неравнопоставеност между „преобладаващата“ и останалите (познати) религии, а въвеждането на различно (неравнопоставено) третиране на вярващите от различните религии би било нарушение на принципа за религиозна равнопоставеност на лицата – гърци и чужденци. Виж: Τρωιάνος, Σπ. „Ἡ ἐπικρατοῦσα Θρησκεία“ – Πολιτεία, Ὀρθόδοξη Ἐκκλησία καὶ Θρησκεύματα στὴν Ἑλλάδα [под редакцията на Х. Папастатис и архим. Григорий (Папатомас)], Θεσσαλονίκη-Κατερίνη 2006 (Νομοκανονικὴ Βιβλιοθήκη, № 16), σ. 21.
[7] Βενιζέλος, Εὐ. Οἱ σχέσεις Κράτους καὶ Ἐκκλησίας ὡς σχέσεις συνταγματικὰ ρυθμισμένες. Θεσσαλονίκη 2000, σ. 24, ὑποσημ. 10.
[8] Τζωρτζάτος, Β. (μητρ.) καταστατικὴ νομοθεσία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος ἀπὸ τῆς συστάσεως τοῦ Ἑλληνικοῦ Βασιλείου, Ἐν Ἀθήναις 1967, σ. 61.
[9] Αὐτόθι.
[10] Μεταλληνὸς, Γ. (πρωτ.) Ἑλλαδικοῦ Αὐτοκεφάλου Παραλειπόμενα, Ἀθῆναι 21989, σ. 17 ἐξ.
[11] Автокефалия (от αὐτοκέφαλος – букв. „самооглавяващ се“; „който има своя собствена глава“) е термин от каноничното (вътрешно) право на Православната църква. Думата автокефалия (автокефален) се използва за църковни поместни организациии, които са самоуправляващи се, т. е. имат свой собствен глава, който в своите управленски решения е независим от останалите поместни православни църкви. Автокефалията е правото, предоставено на Църквата в дадена конкретна област (поместна църква) да се самоуправлява (със съборни средства), като избира своя глава – своя предстоятел (патриарх или архиепископ), както и по своя воля да направлява своите вътрешни въпроси. Автокефалната църква е в диалектически противоречиво единство с всяка друга автокефална църква – бидейки неразделна органична част от Православната църква по света, тя същевременно изгражда самостоятелна управленска система. Системата на съвременните автокефални църкви е опит на Църквата да надмогне (доколкото е възможно) етническите противоречия, опит за съхраняване единството на Православната вселенска църква, заплашено от националистическите движения от последните две столетия. Затова автокефална църква и национална църква не са тъждествени понятия. Основен показател за автокефалност на дадена църква е самостоятелното право съборът на нейните епископи да избира, ръкополага и да съди своя първи епископ (патриарх, архиепископ, столичен митрополит) според съответните църковни канони (правила) и според своя църковен устав, независимо от останалите поместни православни църкви. Относно процедурата и начина на предоставяне на автокефалия до днес в Православната църква и в частност в православната канонология съществува спор, който не е намерил своето окончателно и общоприемливо разрешение. Също така спорен е въпросът дали трябва да съществува пълно съвпадение между независимостта на държавата, в която се намира съответната поместна църква, и нейния автокефален характер спрямо останалите поместни църкви, т. е. дали всяка независима държава трябва да има своята автокефална църква. Трябва да се подчертае също, че в православното канонично право не съществува пълно припокриване или тъждество между понятията автокефалия и църковна независимост, доколкото Православната църква – въпреки своето организационно-административно „деление“ в различните държави по света – винаги е смятала и смята себе си за единен организъм, чийто най-висш законодателен, изпълнителен и съдебен орган, както и функционален израз на това единство, са вселенските събори (Καρμίρης, Ἰ. Δογματικῆς. Τμῆμα Ε΄. Ὀρθόδοξος Ἐκκλησιολογία, Ἀθῆναι 1973, σ. 665 ἐξ.). Основна библиография: Лотоцький, О. Церковно-правні основи автокефалії, Варшава 1931; Троицкий, С. „Државна власт и црквена аутокефалиjа“ – Архив за Правне и Друштвене Науке, бр. 6, Децембар 1933, Београд 1933; Троицкий, С. „Цариградска Црква као фактор аутокефалиje“ – Архив за Правне и Друштвене Науке, Београд 1937; Троицкий, С. „О церковной автокефалии“ – Журнал Московской Патриархии, 7, июль 1948, с. 33-54; Τρεμπέλας, Π. „Ἀρχαὶ κρατήσασαι ἐν τῇ ἀνακηρύξει τοῦ Αὐτοκεφάλου“ – Θεολογία, 28, 1957; Φούγιας, Μ. (ἀρχιμ.) ὁδὸς πρὸς τὸ Αὐτοκέφαλον, Ἀθῆναι 1958; Калиник, архим. (по-късно митр.) „Каноническото учение на Православната църква за автокефалията“ – Духовна култура, 2, 1965; Φειδᾶς, Β. Τὸ Αὐτοκέφαλονκαὶ τὸ Αὐτόνομονἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Ἱεροσόλυμα 1979 [превод на български език: Фидас, В. „Автокефалията и автономията в Православната църква“ – Християнство и култура, 142, 2019, с. 60-83]; Τρωιάνος, Σπ. „Παρατηρήσεις ἐπὶ τῶν τυπικῶν καὶ οὐσιαστικῶν προϋποθέσεων τῆς ἀνακηρύξεως τοῦ αὐτοκεφάλου καὶ τοῦ αὐτονόμου ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ“ – Τιμιτικὸν Ἀφιέρωμα εἰς τὸν Μητροπολίτην Κίτρους Βαρνάβαν ἐπὶ τῇ 25ετηρίδι τῆς ἀρχιερατείας του, Ἀθῆναι 1980, σ. 335-348; Patsavos, L. „Unity and Autocephaly – Reality and Illusion?“ – Τιμιτικὸν Ἀφιέρωμα εἰς τὸν Μητροπολίτην Κίτρους Βαρνάβαν ἐπὶ τῇ 25ετηρίδι τῆς ἀρχιερατείας του, Ἀθῆναι 1980, σ. 311-320; Ἀκανθόπουλος, Π. Οἱ θεσμοὶ τῆς αὐτονομίαςκαὶ τοῦ αὐτοκεφάλουτῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησιῶν σύμφωνα μὲ τὸ θετικὸ δίκαιο τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου κατὰ τὴ διάρκεια τοῦ 19οῦ καὶ 20οῦ αἰώνα, Θεσσαλονίκη 1988; Τσιρέλης, Ν. Τὸ Αὐτοκέφαλο καὶ τρόπος ἀνακηρύξεώς του, Θεσσαλονίκη 2013 (магистърска теза); Βαβούσκος Ἀ., Γρ. Λιάντος Οἱ θεσμοὶ τοῦ αὐτοκεφάλου καὶ τοῦ αὐτονόμου καθεστώτος στὴν Ὀρθόδοξη Ἐκκλησία (Μελέτες-Πηγές), Θεσσαλονίκη 2014; Шишков, А. „Церковная автокефалия через призму теории суверенитета Карла Шмита“ – Государство, Религия, Церковь, № 3, М. 2014, с. 197-224.
[12] Според именития изследовател на гръцката църковна история прот. Георгиос Металинос Църквата в Гърция – в лицето на мнозинството от своя клир – никога не е възприемала напълно насилствено наложената ѝ баварска (протестантска) концепция за автокефалията. Поради това завърналият се през 1834 г. от Русия богослов и клирик на Вселенската патриаршия Константинос Икономос започва борба срещу автокефалията. През 1833-1844 г. Константинополският патриарх Константин Първи е имал намерението да обяви Гръцката църква за изпаднала в разкол, а протагонистите на нейната автокефалия – да отлъчи, но му е попречил тогавашният руски посланик в Константинопол, който е смятал, че подобен акт би довел до нови проблеми. О. Металинос подчертава, че до 1850 г., т. е. до издаването на Томоса за автокефалия, няма нито един ръкоположен нов епископ в Гърция. Такова въздържане от епископски хиротонии той тълкува като форма на „пасивна съпротива“ срещу наложената от държавата автокефалия. Виж: Μεταλληνὸς, Γ. (πρωτ.) „Τὸ Αὐτοκέφαλον (Ἱστορικὴ ἀναδρομή, σχέσεις Ἐκκλησίας – κράτους στὴ νεώτερη Ἑλλάδα, σχόλια στὴ σημερινὴ κρίση)“ – Σύναξη, τχ. 23, 1987, σ. 21.
[13] Комисията е в състав: председател Спиридон Трикупис и членове: П. Нотарас, Ардамерийски епископ Игнатий, Елейски епископ Паисий,  архим. Теоклитос (Фармакидис), Константинос Схинас, Скарлатос Византиос.
[14] Στράγκας, Θ. (ἀρχιμ.) Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 42. Тук се прави разграничение между каноничен аспект, който засяга административни отношения и догматически аспект – който засяга въпросите на вярата и не подлежи на промяна.
[15] Същият аргумент ще видим през 9 в., когато в свое писмо до папа Николай Първи Вселенският патриарх св. Фотий Велики защитава тезата, че църковните права и правата върху енориите се изменят заедно с гражданското владение и управление (Φωτίου, Ἐπιστολαί [ἐκδ. Ἰω. Βαλέττα], London 1864, p. 160 = Δοσιθέου, Πατριάρχου Ἱεροσολύμων Τόμος χαράς, Θεσσαλονίκη 21985, σ. 219 = PG, 102, 613CD; срв. Правило 17 на Четвъртия вселенски събор и Правило 38 на Петошестия (Трулски) вселенски събор). Тук трябва да отбележим, че на този канонически принцип се позовава и Вселенската Константинополска патриаршия при предоставянето на автокефален статут на управление на редица поместни православни църкви през последните два века (1850-2019 г.).
[16] Богослужебното поменаване на името на първия епископ (архиепископ или патриарх) в дадена поместна православна църква от всички останали епископи служи като един от литургично-каноничните показатели за нейната автокефалност – виж правила 13, 14 и 15 на Първовтория (Двукратен) събор в Константинопол (861 г.). (Μπούμης, Π. μνημόνευση τοῦ ὀνόματος τοῦ Πρώτου, Ἀθῆναι 2000). Тук трябва да припомним също така, че – в началото на борбата за самостоятелна Българска църква – първият знаков акт е именно прекъсването на богослужебното поменаване на Вселенския патриарх от еп. Иларион Макариополски по време на пасхалната служба на 3 април 1860 г. и поменаването на „всякое епископство православных“ по примера на Гръцката църква (Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С. 1929, с. 113).
[17] Στράγκας, Θ. (ἀρχιμ.) Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 42-45.
[18] Виж, например, изказването на Петко Славейков в Учредителното събрание в Търново, 23 март 1879 г. – Учредително българско народно събрание в Търново, 1879 г. Дневници, С. 2009, с. 78. Един от авторите на разглеждания от нас доклад е гръцкият архимандрит Теоклитос (Фармакидис; 1784-1860) – съветник по църковните въпроси на регента Маурер и основен идеолог на идеята за „независима“ Гръцка църква. Както посочва един български изследовател от 19 в., „… съчиненията на Фармакидис са широко известни сред дейците на българското национално църковно движение… В литературата на 60-те години, обосноваваща правото на българите да имат своя църква, широко са използвани аргументите на Фармакидис и на други гръцки автори, противници на Цариградската патриаршия“ (Маркова, З. Българското църковно-национално движение до Кримската война, С. 1976, с. 87-88). Въпросът за влиянието на гръцкото движение за църковно обособяване върху българската „църковно-национална борба“ е недостатъчно изледван в българската историография въз основа на конкретните извори и текстове, а представлява същестевен интерес с оглед на реконструирането на процеса на историческо „ставане“ на балканските народи през 19 в. и би бил важна част от един цялостен исторически съпоставителен анализ на историята на Балканите.
[19] Τζωρτζάτος, Β. Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 76-77. Когато говорим за „Православна църква“ и „Източна православна църква“ трябва да имаме предвид, че (след 1054 г.) става дума за синонимни, утвърдили се в каноничното право през вековете изрази с идентично съдържание. Виж: „Допълнение към каноничното експертно мнение“ – В: Григорий (Папатомас), архим. Съвременни и бъдещи предизвикателства пред Православната църква (Исторически, еклисиологичен и каноничен подход), Солун-Катерини 2019, с. 409-413 (под печат).
[20] Срв. чл. 24 на прокламацията: „В църковните ритуали архиереите поменават първо краля, второ Свещения Синод, като казват: Помяни, Господи, Святейший наш синод, даруй и т. н.“ (Τζωρτζάτος, Β. Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 84); срв. Апостолско правило 34.
[21] Съответства на „обер-прокурора“ в системата на отношения държава-църква в царска Русия от Петър Велики до 1917 г.
[22] В цялата история на Гръцката църква от 1821 г. до днес църковните устави са същевременно държавни закони.
[23] Πουλίτσας, Π. Σχέσεις Πολιτείας καὶ Ἐκκλησίας ἰδίᾳ ἐπὶ ἐκλογῆς ἐπισκόπων. Εἰσηγητικὴ Ἐκθεσις πρὸς τὸ Συμβούλιον τῆς Ἐπικρατείας, τεῦχος Α΄, ἐν Ἀθήναις 1946, σ. 198 – където, в бел. 1, може да се намери и подробна библиография.
[24] Ράλλης Γ. – Μ. Ποτλῆς Σύνταγμα τῶν Θείων καὶ Ἱερῶν Κανόνων…, τ. 2, Ἀθῆναι 1852, σ. 45; срв: Kovalevsky, Е. „Analyse du 34e canon Apostolique“ – Вестник Русского Западно-Европейского Патриаршего Экзархата, 2-3, Париж, 1950; Rodopoulos P. (metr.), „Ecclesiological Review of the Thirty-Fourth Apostolic Canon“ – Kanon, t. 5, 1, Wien, 1980, p. 92-99.
[25] Столичен епископ – епископ на централния в гражданско-политическо отношение град на съответната област или държава, който е първи по чест престол.
[26] Каноничното право на Православната църква не позволява по никакъв начин да съществува повече от една поместна църква на една и съща територия. Не се позволява съвместното паралелно съществуване на двама (действащи) епископи в един и същи град, т. е. двама епископи, заемащи една и съща църковна катедра; виж Правило 8 на Първия вселенски събор (325 г.); Правило 2 на Втория вселенски събор (381 г.); Правило 12 на Четвъртия вселенски събор (451 г.); Правило 39 на Петошестия вселенски събор (691 г.) и пр.
[27] Виж: Петков, П. „Екзархията като Българска протодържава до 1878 г.“ – Българската православна църква и държавната власт в Княжество (Царство) България 1878-1912 г. (Институционални отношения), ВТ 2012, с. 10-20.
[28] Събев, Т. Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г., С. 1973, с. 39 сл.
[29] Βενιζέλος, Εὐ. Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 58.
[30] Виж: Григорий (Папатомас), архим. „История на Гръцката църква през 20 в.“ – Двери на православието – тук.
[31] Томос за автокефалия на Гръцката църква, 1850 г. – Τζωρτζάτος, Β. Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 21; срв. приложението към настоящата статия.
[32] Τζωρτζάτος, Β. Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 64.
[33] Става дума за Патриаршеския и синоден акт от 1928 г. на Вселенската патриаршия, с който на Гръцката църква са предоставени „временно“ в административно отношение някои канонични територии на Патриаршията. Това са т. нар. „Нови земи“ – технически термин, под който се имат предвид териториите в континенталната и островна част на Северна Гърция. Тези територии имат двоен статут: в църковно-административно отношение се управляват от Свещения Синод на Гръцката църква (в Атина), а в каноническо отношение остават подчинени на Свещения Синод на Константинополската патриаршия (Григорий (Папатомас), архим. „Различните канонични свойства при упражняване на юрисдикция от Вселенската Константинополска патриаршия (втора част)“ – Християнство и култура, 3, 2019, с. 70). Този двоен статут е предизвиквал някои неясноти и църковни спорове между двете поместни православни църкви, както и различни тълкувания на държавно равнище: Ἀγγελόπουλος, Ἀ. Τὰ Ἐκκλησιαστικὰ Δίκαια στὴν Ἑλλάδα σήμερα. Τὰ Πατριαρχικὰ Δίκαια στὴν Ἑλλάδα ἐν σχέσει πρὸς τὰ Δίκαια τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος, Θεσσαλονίκη 2005. Изчерпателен сборник на всички документи и кореспонденция по темата (до 2006 г.) в: Κομματᾶς, Δ. (μητρ.) Πατριαρχικὴ καὶ Συνοδικὴ Πρᾶξις τοῦ 1928 παρακωλυομένη τοῖς ὅροις, Θεσσαλονίκη 2006.
[34] Ἐφημερὶς τῆς Κυβερνήσεως τοῦ Βασιλείου τῆς Ἑλλάδος, ἀρ. 111, 9.6.1975, σ. 623-624; срв. превода на български на П. Налбантис: Конституция на Гърция, С. 2002, с. 18; Ἀρχοντώνης, Β. (понастоящем Вселенски патриарх) – „Τὸ Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον ἐν τῷ Συντάγματι τῆς Ἑλλάδος καὶ ἐν τῷ Καταστατικῷ Χάρτῃ τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος“ – Μνήμη Μητροπολίτου Ἰκονίου Ἰακώβου, Χάλκη 1984, σ. 391. Освен посочения чл. 3, в действащата Гръцка конституция към темата за Църквата и вероизповеданията се отнасят също така: чл. 13, 16 (§ 1), 33 (§ 2), 59, 72 (§ 1), 120 (§ 1) и др. Гръцките конституции (от 1822, 1823, 1827, 1844, 1864, 1911, 1952, 1968, 1973, 1975 г.) съдържат в своя преамбюл думите: „В името на Светата, Единосъщна и Неразделна Троица“. От 1911 г. до днес в гръцките конституции се регулира и въпросът за превода на Св. Писание от старогръцки на новогръцки език. Това свидетелства за важността, която гръцкото общество и държава са отдавали на тази тема. Същевременно тъкмо Константинополската „Велика Христова църква“ е посочена като институцията, която санкционира и утвърждава такъв един превод. Това пък разкрива до каква степен в съзнанието на гръцкото общество Патриаршията е не просто „гръцка“ институция, а е исторически, канонически, но и нравствен коректив по фундаменталните въпроси, за какъвто е бил смятан и „езиковият тип“ на Св. Писание. Езикът е сред свещените атрибути на националното съзнание, наред с националистически одържавената и етнически обагрена религия. Чрез конституцията по косвен начин (без това да бъде непременно осъзнато) се институционализира и фундира законодателно един „свещен език“ („език-истина“), какъвто е например латинският език за Римокатолическата църква или църковнославянският като съединяващо звено на „славяноезичните църкви“ (разположени под егидата на най-многобройната сред тях – Руската). Трябва да се има предвид, че и самите гръцки конституции от Освобождението на страната до 1976 г. са написани на катаревуса. По темата за свещения език виж повече в: Anderson, B. Imagined Communities. Reflections on the Origin and Spread of Nationalism, NY 32006, p. 67 ff.
[35] „Конституция на Румъния“ (1866 г.): „Източната православна религия е доминираща религия (religiunea dominanta) на Румънската държава. Православната църква на Румъния е и ще бъде независима, но винаги в догматическо общение с Вселенската Източна църква“ Constitutiunea Romaniei din 1866 – https://www.constitutia.ro/const1866.htm. Срв.: Βαφείδης, Φ. (μητρ.) Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία ἀπὸ τοῦ Κυρίου ἡμῶν Ἰησοῦ Χριστοῦ μέχρι τῶν καθἡμᾶς χρόνων, τόμ. 3, μέρος 2, Ἐν Ἀλεξανδρείᾳ 1928, σ. 194-205; Τσούρκας, Κ. „Ἡ Ρουμανικὴ Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία“ – Κόσμος τῆς Ὀρθοδοξίας, Θεσσαλονίκη 1968, σ. 217-222; Φούγιας, Μ. „Τὰ προηγηθέντα τῆς ἀνακηρύξεως τῆς Ρουμανικῆς Ὀρθοδόξου Ἐκκλησίας εἰς Πατριαρχεῖον“ – Θεολογικαὶ καὶ Ἱστορικαὶ Μελέται, τόμ. Β΄, Ἀθῆναι 1983, σ. 248-261; Stan, M. Andrei Şaguna andThe Organic Statute, Wien 2009 (докторска дисертация, защитена във Виенския университет); Dragos-Ionut, N. (π.). Τὸ Αὐτοκέφαλο τῆς Ὀρθόδοξης Ἐκκλησίας τῆς Ῥουμανίας κατὰ τὸν 19ο-20ο αἰῶνα, Θεσσαλονίκη 2016 (магистърска теза, защитена в Богословския факултет на Солунския Аристотелев университет).
[36] „Устав на Сръбското княжество“ (1869 г.): „Чл. 31. Владееща вяра в Сърбия е източноправославната, а свободна е всяка друга призната вяра и стои под защитата на закона при извършването на своите обреди…“ – Устав Кнежевине Србије, Београд 1869; Ἀγγελόπουλος, Ἀ. „Ἡ Σερβικὴ Ὀρθόδοξος Ἐκκλησία“ – Κόσμος τῆς Ὀρθοδοξίας, Θεσσαλονίκη 1968, σ. 261-266; Перић, Д. Црквено право, Београд 32006, с. 185-186; Новаковић, Д. Државно законодавство о Православноj Цркви у Сербиjи од 1804. до 1914. године, Београд 2010, с. 56 сл.
[37] „Търновска конституция“ (1879 г.): „Чл. 37: Господствующа в Българското княжество вяра е православно-християнската от източно изповедание“ – Конституция на Българското княжество, Търново 1879, с. 6. Върху дебата върху чл. 39 от Търновската конституция: Цанков, С. (прот.). „Измененията на Екзархийския устав и участието на митрополита Симеона в тях“ – Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, С. 1922, с. 265-282; срв. Кьосева, М. „Правен идентитет на Българската православна църква“ – Научни трудове на Института за правни науки към БАН, т. 5, С. 2008, с. 209-231; Кьосева, М. „Българската православна църква като юридическо лице“ – Правен свят, 1, 2010, с. 111-140; Кьосева, М. „Конституционни и законови модели на църковно-държавни отношения и правен статус на православните църкви в други държави“ – Пак там, с. 7-21; Кьосева, М. „Конституционен и законов статус на вероизповеданията в България“ – Религиозната толерантност в съвременния свят, С. 2014, с. 36-61.
[38] Τράκας, Κ. „Σχέσεις Ἐκκλησίας καὶ Πολιτείας“ – Ἀντίδωρον τῷ Μητροπολίτῃ Μεσσηνίας Χρυσοστόμῳ Θεμέλῃ, Καλαμάτα 2006, σ. 181.
[39] Преводът е направен според гръцкия текст, публикуван в: Ράλλης Γ. – Μ. Ποτλῆς, Ἔνθ᾿ ἀν., τ. 5, σ. 177-185 = Τζωρτζάτος, Β. Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 17-27 = Στράγκας, Θ. (ἀρχιμ.) Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 175-179 = Κονιδάρης, Ἰ. Θεμελιώδες διατάξεις σχέσεων Κράτους – Ἐκκλησίας [Βιβλιοθήκη „Ἐκκλησιαστικοῦ Δικαίου“, Σειρά: Α΄, Πηγές, 1], σ. 33-38 = Βαβούσκος Ἀ. & Γρ. Λιάντας, Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 173-179. В различните издания текстът на томоса е публикуван със съвсем дребни, незначителни изменения. В изданията на Китроския митрополит Варнава и на архим. Теоклит (Странгас) думата „единство“ в повечето случаи е откроена: при първия стои винаги с главна буква, а при втория е удебелена в курсив. В изданието на А. Вавускос и Гр. Лиантас библейските цитати са дадени в кавички. Трябва да се има предвид също така, че „патриаршеските и съборни (синодни) томоси“, издавани през вековете от Вселенската Константинополска патриаршия, са особен каноничноправен жанр на (в повечето случаи) учредителни по своето съдържание и характер документи. Езикът, на който са написани, е „висока“ (целенасочено усложнена) „фенерска“ катаревуса. Често пъти са изпълнени със скрити цитати, които ни препращат било към библейски текстове, било към свещени канони или светоотечески творения. Виж по-подробно в: Μεϊχανετσίδης, Β. „Τυπολογία καὶ κανονικὴ αὐθεντία τῶν „πράξεων“ καὶ „ἐγγράφων“ τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου Κωνσταντινουπόλεως“ – Θεολογία, τχ. 3, 2015, σ. 251-294 (бел. прев.).
[40] Иоан 15:4 (бел. прев.).
[41] Иоан 15:4 (бел. прев.).
[42] Лука 2:8 (бел. прев.).
[43] Хиротония (ръкоположение) – тайнство на Църквата, което се извършва по време на св. Литургия и при което се преподава благодатта на свещенството чрез призоваване (ἐπίκλησις) на Светия Дух и при възлагане на ръцете на епископа върху ръкополагания. В настоящия томос не се провежда строго разграничение между ръкоположение (χειροτονία, хиротония) и ръковъзлагане (χειροθεσία, хиротесия). За разликата виж повече в: Τρεμπέλας, Π. „Τάξεις χειροθεσιῶν καὶ χειροτονιῶν“ – Θεολογία, 1941-1948, τχ. 3, σ. 452 ἐξ. (бел. прев.).
[44] Божествено домостроителство (икономѝя) – Божият план за спасението на човека (бел. прев.).
[45] „Велика Христова църква“ или „Велика църква в Константинопол“ е историческо название на Вселенската Константинополска патриаршия (бел. прев.).
[46] Следва да се прави разлика между „божествена икономѝя“ (= планът за спасението на света и човека) и „църковна (канонична) икономѝя“. Църковната (канонична) икономѝя е фундаментална за каноничното право категория, която изразява възможността за временно отклонение от строгото прилагане на дадено църковно правило (канон) в конкретен случай с цел постигане на по-голяма духовна полза или минимизиране на евентуални негативни духовни последствия за пълнотата на Църквата – вярващи и свещенство. Църковната икономѝя, т. е. частичното или пълно временно и ситуативно въздържание от прилагането на даден канон (канони), не може да засяга догматически въпроси. Границата на допустимост на каноничната икономѝя е догматическа (бел. прев.).
[47] Постоянният Свещен Синод не е орган, изрично предвиден от свещените канони на Църквата. В този смисъл той не е канонично тяло, без това да означава обаче, че е антиканоничен. В историята на Българската църква през първата половина на 20 в. въпросът за каноничната оправданост и уставосъобразност на постоянния синод (на ротационен принцип) е предмет на остра и оживена дискусия (бел. прев.).
[48] Кириархални права – суверенни права на канонична юрисдикция (бел. прев.).
[49] Така наречените „мирни послания“ (бел. прев.).
[50] Буквално „съвпадащи“ (ἐν τοῖς συμπίπτουσι) казуси (бел. прев.).
[51] Срв. Пс. 127:3, според Седемдесетте (бел. прев.).
[52] Срв. молитвата при ръкоположение на епископ в последованието на архиерейската хиротония: Чиновник Архиерейскаго священнослужения, кн. 2, М. 1983, с. 20 (бел. прев.).
[53] Има се предвид, че след като ръкоположенията на клириците на Гръцката църква се признават за действителни и действени в канонично отношение, то всички благодатни дарове, които те принасят в своето служение на вярващите, са също така действителни и принасят полза на православните християни (бел. прев.).
[54] Песн. Песн. 6:10 (бел. прев.).
[55] Еф. 2:14 (бел. прев.).
[56] Ἀποφαίνεται (лат. pronuntiare, decidere) – „изказвам мнението си“, „обявявам решение“, „присъда“ (срв. Правило 14 на Антиохийския събор), „решавам“. От годините на османското владичество, когато често пъти всички източни патриарси са резидирали целогодишно в Константинопол и са заседавали заедно в т. нар. „ендимуса синод“ (= събор на всички пребиваващи в столицата епископи), се е наложила практиката да се подписват различни канонични актове като след името на Вселенския патриарх се поставя глаголът ἀποφαίνεται (или в аорист – ἀπεφάνη), а след имената на останалите източни патриарси – συναποφαίνεται (понякога συναποφαινόμεθα). Срв., например, писмо до митрополита на Молдовлахия (1689 г.), второ низвержение на Синайския архиеп. Ананий (1691 г.), низвержение от сан на Антиохийския патриарх Кирил (1759 г.). Виж: Δελικάνης, Κ. (ἀρχιμ.), Τ ν τος κώδιξι το Πατριαρχικο ρχειοφυλακείου σωζόμενα πίσημα κκλησιαστικ γγραφα τ φορντα τς σχέσεις το Οκουμενικο Πατριαρχείου πρς τς κκλησίας Ἀλεξανδρείας, Ἀντιοχείας, Ἱεροσολύμων καὶ Κύπρου (1574-1863), τόμ. 2, Ἐν Κωνσταντινουπόλει 1904, σ. 432, 442, 206. През последните години въпросът за това дали трябва томосите за предоставяне на автокефалия да се подписват и от останалите предстоятели на поместни православни църкви, или единствено от Вселенския патриарх, се превърна в един от основните предмети на противоречия в предсъборните съвещания за организирането на Всепрославен събор (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/d96wp 

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме