Православният път, по който ни поведе митрополит Калистос (Уеър)

Появи се съобщение, че митрополит Калистос (Уеър) е починал. Сложих го на страницата си във Фейсбук. Малко по-късно някой написа, че е в критично състояние, но е жив.

Митрополитът е обичал да се шегува. Тези, които го познават по-отблизо, разказват много спомени колко естествен е бил с всички хора, как се е шегувал, как не е поставял дистанция. В Ютюб има записи на негови богословски лекции, на които в един миг цялата препълнена зала избухва в смях след някаква негова шега. И ето, дори със смъртта си като че ли се пошегува, показа, че няма страх от нея, защото „живеем ли, умираме ли – Господни сме“ (Рим. 14:8).

За жалост десет дни по-късно, на 24 август 2022 г., дойде и потвърденото съобщение за земната му кончина. Вече не е шега и е тъжно, че вече не е сред нас. Остават книгите му, многото записи на негови лекции, които е изнасял по целия свят. Остава светлият спомен.

Аз присъствах на една негова лекция в аулата на Богословския факултет в София при единственото му посещение в нашата страна през 2002 г. Изминали са много години и спомените ми са избледнели. Но проф. Калин Янакиев и още двама богослови използваха гостуването му, за да проведат задълбочен диалог с него, който беше публикуван.[1] В него той акцентира върху необходимостта да се свидетелства за пълнотата на християнския духовен живот. Именно това беше целият негов живот.

Не съм имал лична среща с митрополит Калистос, а във всички свои лекции и статии той повтаря, че в живота на православния християнин най-важно е личното участие в богослужението, в Литургията, личното общение с Христос. Щом с Богочовека най-важно е да общуваме лично, то колко повече това е важно за отношенията ни един с друг. Щастливи са тези, които са имали възможност да общуват с Калистос (Уеър), да слушат негови лекции. Ала щастливи сме и ние, които имаме възможност да четем книгите му.

Някои го определят като популярен богослов. Той можеше да говори популярно, но много от текстовете му го показват и като много дълбок богослов. И в богословието, както в литературата, от първостепенна важност е да умееш да излагаш мисълта си с лекота и финес. Първото нещо, което на мен ми направи впечатление, когато четох първата негова книга, издадена на български език  – Тайнството на човешката личност (исихастки студии), беше широтата на неговата богословска и обща култура. В студиите си той цитира множество откъси от поетични произведения. Те изпълват богословския текст, явяват се внезапно и го правят по-жив, по-динамичен, по-многопластов, разширяват го, предизвикват интерес към него не само от богослови, но от много по-широк кръг читатели, показват, че богословието не е тема, откъсната от реалния живот, а органична част от световната култура и духовен синтез на общочовешката култура. Смея да твърдя, че толкова широко познание на светската култура и такова органично вплитане в богословската тема не съм срещал при друг богослов. Ако трябва да откроя какво от харизматичната личност на митрополит Калистос поставям на първо място, то е дарът му да извлича богословие от всичко и всичко да превръща в богословие. Смятам, че това го откроява сред другите съвременни богослови и това беше причината залите, в които изнасяше лекции, да бъдат винаги препълнени. Това очарова и запленява.

Не само книгите и лекциите на митрополит Калистос са интересни. Интересен е и животът му. Двадесет и четири годишен той преминава в православието, през 1966 г. приема монашество и същата година е ръкоположен в свещен сан. В 1982 г. е хиротонисан за епископ Диоклийски към Константинополската патриаршия, а през 2007 г. е избран за митрополит. Той е първият англичанин  – православен епископ. Има типичната култура на англичанин и в същото време дълбочината на православен богослов. Може би затова в предговора на споменатата книга казва: „Настоящите статии са написани за период от около двадесет години и са адресирани към западни (и преобладаващо неправославни) читатели. Ако тези текстове бяха писани днес, специално за българския православен читател, може би бих казал някои неща по друг начин, но основното ми послание би останало непроменено“.

Въпреки че не е живял в традиционно православна страна, митрополитът имаше верен поглед за нашия църковен живот. Казваше, че не е възможно да се върне състоянието, когато Църква и държава са функционирали в единство, но допълваше, че и да „беше възможно, аз вероятно не бих желал това“. Това не е само заради реалността на секуларизацията и „ако нашата Православна църква има бъдеще, то трябва да бъде посредством личното посвещаване на всички членове, а не посредством финансовата, политическата и образователната подкрепа на управляващите“. Ето нещо толкова просто, което той е видял „отвън“, а ние „отвътре“ все още не можем да осъзнаем.

Животът на големите богослови започва след тяхната земна кончина. Така ще бъде и с приснопаметния Диоклийски митрополит Калистос (Уеър). Православният път, по който той поведе хиляди християни на Запад и на Изток, ще ни води към Божието царство, където тези, които не се отклонят от пътя, отново ще се срещнат с него. Защото „… да бъдеш християнин, означава да си на път. Нашето положение, казват източните отци, е като на израилския народ в Синайската пустиня: живеем в шатри, а не в къщи, защото духовно сме винаги в движение. Ние пътуваме през вътрешното пространство на сърцето  – пътуване, което не се измерва с часовете на часовника или дните на календара, тъй като това е пътуване извън времето към вечността“.[2]

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (174), 2022, с. 5-7 (бел. ред.).