Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Единството между вярата и разума в мисълта на Климент Александрийски

Четвъртък, 07 Април 2022 Написана от Атанас Ваташки

Clement of AlexandriaТой „дишаше единствено евангелски въздух“, но не искаше да вижда никакво противоречие между истинската философия и християнската вяра, стремейки се да ги помири в християнския гносис, събирайки истината, където ѝ да я е видял[1]

Лев Карсавин

Тит Флавий Климент, който остава в църковната история с названието „Александрийски“, е един от най-видните представители на Александрийското катехизическо училище. Той е катехизатор, богослов и апологет. Никой от християнските писатели преди това не написва толкова, колкото него. Роден е ок. 150 г. и вероятно е с елински произход. От творчеството му може да се съди, че е много добре запознат както с Писанието, така и с елинската философия. Познава също така добре гръцката литература и обичаи. В Църквата заема служението на презвитер. Климент Александрийски e сред най-ярките представители на Александрийското катехизическо училище. За неговите цели руският църковен историк Павел Малицки пише: „Главната задача на учените богослови от тази школа била да въздигнат простата вяра до степен на разумност, да придадат на християнското вероучение научна форма, като се възползват за неговата обработка от всичко, което би могло да се вземе от езическата образованост. С други думи, те искали да създадат такава богословска система, която по стройност и логичност да не отстъпва на философските системи и в същото време по съдържание да бъде християнска… За изходно начало в своето богословстване александрийците вземали вярата като основа на всяко знание и необходимо условие за всяко разсъждение за божествените предмети“.[2]

Разсъжденията на Климент Александрийски по отношение на вярата и разума[3] са свързани с няколко въпроса. От една страна, те имат отношение към еретическия гносис, който подценява вярата, за сметка на познанието, което ограничава до малцина „избрани“ от техните среди. От друга, биха могли да отразяват и философски атаки срещу вярата, отправени от езически философи като Гален и Целз[4] – който критикува християните, че издигат на високо ниво вярата, без да да я обосновават рационално.[5] И на последно място, вероятно са свързани с позиции на някои християни по въпроса. Положението на Климент като учител (а по-късно и ръководител) в Александрийското катехизическо училище го подбужда да изрази позицията си по този въпрос, а заедно с това и помага за разпространението на неговия възглед сред Александрийската църква и общественост. Християнският апологет си поставя за цел да покаже целостта между вярата и разума. Това той прави по начин, по който сред езическите му читатели ще се създаде разбиране за съществуването на връзка между някои антично-философски виждания и християнството, с цел те да се присъединят към него.[6]

Св. ап. Павел пише за вярата, че е „разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1). Предвид, че това не е отвлечена, а конкретна вяра, такава в Словото, Климент Александрийски сравнява навлизането в нея с навлизане във вратите на Божието Слово (Христос). Неговите врати са врати на разума (защото Той като Логос е и Разум). Тези врати се откриват чрез ключа на вярата.[7] Вярата на християните е благородна убеденост, породена от това, че са дали разумен отговор на истината. Същевременно многоаспектната дейност на Божия Син за спасението на човека и усъвършенстване на познанието му може да бъде наречена „лекарства на разума“.[8] Кръщението, чрез което вярващият се приема в общността от последователите на Христос, може да се назове водата на разума. Чрез тези сравнения християнският апологет показва тясната връзка между вярата и разума, откриваща се в Господ Иисус Христос.[9]

Вярата не трябва да бъде бездействена, а придружена с изследване. Тя търси истината. Както казва Писанието, „търсете, и ще намерите“ (Мат. 7:7; срв. Лука 11:9). Вярата води човека към Бога. Когато човек избира да отиде при Него воден от вярата, тя се превръща в онзи рационален критерий, върху който той основава своята преценка.[10]

Вярата е важна за разбирането. Подкрепа е намерена при св. прор. Исаия, според когото „ако нямате вяра, не можете да разберете“ (срв. Ис. 7:9).[11] Ако липсва вяра, не би могло да има и разбиране, тъй като неверието в учението не позволява това да стане и, съответно, то да бъде изучавано. Вярата не е, както някои гърци смятат, безполезна. Тя е предварителна представа или предочакване (πρόληψις) при здравомислещия човек, което чрез научаване се превръща в знание. Истинската вяра не е несигурно очакване, а точно обратното. По думите на св. ап. Павел, които и Климент цитира, вярата е „жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда. Чрез нея бидоха засвидетелствувани древните… А без вяра не е възможно да се угоди Богу“ (Евр. 11:1-2, 6).[12]

Вярата е сила, водеща до спасението, до вечния живот.[13] Климент обаче изрично посочва и познанието като резултат от вярата: „Страхът, надеждата и покаянието, свързани с въздържание и търпение, се събуждат благодарение на нея и ни водят към любовта и познанието“. За да бъде вярата възприета, от полза би могла да бъде философията, която спомага за предварително очистване на душата и за придобиване на вяра. Вярата е необходима предпоставка за познанието. „Без вярата, познанието не може да последва“.[14] Но и като естествена последица от вярата следва знанието. Така че вярата води до него. Същевременно самата вяра се усъвършенства чрез познанието, защото чрез него вярващият достига до съвършенство.[15]

Вярата е различна от хипотезата, т. е. от предположението, от несигурността. Тя стои в областта на истината. Вярата се явява критерий за това дали нещо е истинно. Тя е по-авторитетна от знанието и се явява критерий за него, защото определя дали то е истинно или лъжливо.[16]

Същевременно вяра и знание са толкова свързани, че Климент може да заяви: „Познанието е в единство с вярата и вярата – с познанието“. Вярата представлява съвършено познание за най-значимите въпроси, а познанието е надеждно откриване на възприетото чрез вярата.[17]

Съществуват знания относно различни неща и за човека най-важно е знанието за Бога. Вярата също е вид знание. Тя е „съвършено знание за най-важното“, т. е. за онова, което води до съединение с Бога.[18]

Вярата и познанието са неразделими, както и Отец и Син са неразделими. За да вярваме в Сина, трябва да познаваме Отца. Но и за да познаваме Отца, трябва да вярваме в Сина.[19] Ерик Осбърн обяснява: „Взаимното движение [един към друг] на човека и Бога отразява единството на вяра и познание, както и единството на Отца и Сина. Вяра и познание не могат да бъдат разделени… Вярата в Сина предполага познание за Отца и познанието за Отца предполага вяра в Сина, защото Син е единственият Учител в това познание. Съществува взаимно движение в рамките на единството от вярата към познанието и от Сина към Отца“.[20]

Има два вида знание. За единия вид споменава св. ап. Павел, когато говори за знанието на тези, които са мъдри в своите очи, и което „възгордява“ (срв. 1 Кор. 8:1). То принадлежи на гръцките философи и на еретиците. С него са свързани аргументи, основани на предположение. Това знание е непълно. Впрочем виждането на Климент означава, че той не разбира св. ап. Павел в смисъл, че всяко знание възгордява. Другото знание, за което християнският апологет говори, е присъщо на истинската философия (т. е. на християнството) и е знание в същинския смисъл на думата. По аналогичен начин съществува вяра, която се основава на мнение, и такава, която се базира на втория вид знание. Това знание осигурява аргументи за истините, изложени от истинската философия, и помага за появата на вяра в тях.[21] Според Климент Александрийски по никой начин вярата – в християнския смисъл на думата – не е нещо, което е съмнително, несигурно, вероятно. Напротив, тя е едно със знанието или „нов начин за познаване, насочен към умопостигаемия свят“.[22]

За човека е важно не просто да вярва, а какво е това, в което вярва, какъв е обектът на вярата. По същия начин и неверието не е непременно лошо – зависи към какво е отнесено. Защото вярата в лъжата и неверието в истината водят до погибел. Само вярата в истината и неверието в лъжата са полезни за човека и го водят към живота, т. е. към Бога.[23]

Според Климент Александрийски, за да вярва, от човека не се изисква непременно да е образован, т. е. вярата е предназначена за всички хора. Същевременно обаче това не я прави чужда на образоваността – той добавя, че не е възможно да се разберат нейните твърдения, ако липсва изучаването им.[24] Или, казано по друг начин, за да приеме християнството от човека не се изисква преди това той да е достигнал до определено ниво на ученост, на образованост, но след като го е направил напредъкът му във вярата е такъв процес – разбира се, става дума за една духовна ученост.

Първите принципи, на чието изследване се посвещават философите от Милетската школа, не могат да бъдат доказани чрез разума – каквото е мнението и на Аристотел.[25] Ако беше възможно, те нямаше да са наистина първи принципи, а зависещи от нещо, които ги предшества. Ако обаче са първи принципи, тях нищо не може да ги предшества. Тези философи търсят различни видове материя като първи принцип.[26] Първият принцип обаче не е материя, а Личност – Бог, Който е Творецът на всичко съществуващо. До Него – като първи принцип – може да се достигне единствено чрез вяра.[27] Впоследствие, когато сме достигнали до Него, Той ни дарява с изобилие от доказателства за Самия Себе Си.[28]

За Климент Александрийски познанието е свързано както с ума, така и с духа. То включва както логическо изследване, така и практикуване на добродетелен живот. Между тези два вида познание съществува единство и вярата е отправна точка и за двата вида.[29]

Съвременните на Климент Александрийски гностици-валентиниани разглеждат вярата като нещо нисше, от което знанието е по-голямо. Те смятат, че на християните принадлежи вярата, а на тях – познанието, желаейки по този начин да се поставят в по-висока категория от тях.[30] Това подтиква християнския апологет да създаде система, в която и вярата, и знанието имат основополагащо място. Според него вярата има съвършена природа. Няма нещо, което да не достига на вярата. Ако има нещо, което да не ѝ достига, значи не става дума за вяра в християнския смисъл на думата.[31]

До вярата не достигаме с чисто наши сили. Не трябва да пренебрегваме факта, че всичко добро вършим чрез Бога (срв. Иоан 15:5). Вероятно това има предвид Климент в ума си, когато пише, че вярата идва чрез Светия Дух при Кръщението. Тя може да се идентифицира със спасението, което е възможност за цялото човечество. Когато св. ап. Павел пише, че след Закона е дошла вярата (Гал. 3:23-25), Климент Александрийски разбира под това спасението. За него вярата води до единство с Бога. Тя е „участие в съюза със справедливия и любящ Бог“.[32]

Логосът, според Климент, е във всички хора. За него вярата е едно своеобразно потвърждаване, приемане на това Негово присъствие в нас, а неверието е отхвърлянето Му. В първия случай – когато вярваме, постигаме единство със самите себе си и с Бога, докато във втория сме разделени, разкъсани.[33] Би било грешно тези изказвания да се разбират пантеистично – това, което християнският писател показва, е, че човешката личност може да съществува пълноценно само когато е в Бога, а за това е необходима вярата.

Следвайки Писанието, Климент Александрийски определя човека като Божи образ.[34] Познанието го отличава от неодушевената природа. Той е разумен образ на Словото, Което е и Разум. Заради това сродство Бог може да призове хората към Себе Си, правейки това чрез средствата на разума.[35] Човекът е създаден, за да придобие познание на Бога.[36] Това е целта на неговия живот.

Има различни етапи на човешкия живот и те са свързани с определени цели. „Целта на раждането е ученето и познанието, а целта на разпада е възстановяването“,[37] т. е. възкресението. Бог Слово може да освети пътя ни към истината, към познанието на истинския Бог, така че нашият умът, който е душевното ни око, да бъде просветен. Докато не познаем Словото, приличаме на птици, които са угоявани и отглеждани за смърт, т. е. нашият живот е безсмислен. Животът без Логоса е смърт. Просветлението от лъчите на Словото води до изгряване на лъчите на познанието.[38] Вярващите, които Иисус Христос обучава, са неунищожим крайъгълен камък на познанието. Самата вяра може да бъде определена като послушание към божествения Разум, т. е. към Бог Слово.[39]

Добродетелният живот изисква ръководители и такива са Свещените Писания. Те са краткият път към спасението. Това предполага, че съществува и дълъг такъв. За Климент Александрийски дългият път намира израз в елинската философия, по-точно в истинната част от нея, която по рационален път достига до истината.[40] Неслучайно той я смята за подготвител за Христос, както и Законът е бил подготвителен процес за евреите.[41]

Философията има своето значение и преди Христовото въплъщение, и след него. Преди него, защото е ръководител към праведността сред гърците, а след него – защото е ръководител за преклонение пред Бога, вид предварително обучение, подпомагащо придобиването на вяра. „Чистата вода“ на философията може да се използва за напояване на почвата при читателите на Стромати, така че в нея да се посее и израсте духовното семе, чрез което те да бъдат способни да израстнат духовно.[42] С други думи, философията е подготовка за възприемане на Евангелието и за това то да даде плод в приелия го.

За християнина-гностик античната философия играе ролята на предварителна подготовка. Тя може да очисти душата, подготвяйки я за възприемане на вярата. Философията има своето значение, но не е нещо, което е абсолютно необходимо. Повечето християни по времето на Климент нямат философско образование, някои са дори неграмотни, и въпреки това чрез истинската философия, произхождаща от Бога, са разбрали чрез вяра учението за Бога. Християнството е божествено учение и само по себе си е достатъчно и без помощта на философията. Тя обаче може да се използва за отбиване на софистките атаки срещу истината.[43]

Преобразяването на ума в Бога има две страни. От една страна, Бог просвещава нашия разум със Своята божествена благодат  – това е божественият фактор. От друга страна, от нас се изисква да следваме Бога със здравомислещ ум[44] – ето я човешката отговорност. Значи не само в областта на спасението по принцип, но дори и във връзка с концепцията на Климент за развитието на ума във връзка с духовния живот става дума за синергия, за взаимодействие между Божията благодат и човешката свободна воля.

Ръководството на Александрийското катехизическо училище, при това в град, който е интелектуална столица на империята, поставя Климент пред необходимостта да търси пътища за удовлетворяване на интелектуалните и духовни интереси на християни, гностици и езически опоненти на религията на Откровението, така че да спомогне за тяхното просвещение или привличане към вярата. Стилът му се отличава с умереност, съзидателност и интелигентност. Използвани са интересни сравнения, отнасящи се до Господ Иисус Христос („врати на Разума“), спасението („лекарства на разума“), кръщението („вода на разума“) и др. Според християнския учител Климент катехизираният и кръстен вярващ се ръководи в своя живот от писменото Откровение, разкривано в Църквата, но то не затваря пред него вратата за истинните философски прозрения, които могат да се използват в подкрепа на неговата вяра. Демонстрираната тясна близост между вярата и разума, която християнският апологет изгражда в своите разсъждения, е изразена естествено и непринудено, като че не си е поставял такава цел, сякаш неговият християнски ум изобщо не е смущаван от нищо…

* Този текст е част от докторската дисертация на автора, озаглавена „Отношението между вяра и разум в съчиненията на древните християнски апологети“, защитена през 2021 г. В Живо Предание се публикува в частична авторова редакция.

[1] Карсавин, Л. Святые отцы и учители Церкви (раскрытие православия в их творениях), М. 1994, с. 55.
[2] Малицки, П. История на Християнската църква, 1, С. 2007, с. 165-166.
[3] В тази статия „вяра“ и „разум“ се разглеждат в тесен смисъл като конкретни понятия. Тяхното значение обикновено бива схващано като религиозна увереност и доверие (вяра) и, съответно, като способност за разсъждение (разум), но статията има за цел до покаже богатството от разбирания по отношения на тях, съдържащо се при древния християнски апологет, което надхвърля тези схващания.
[4] Тезата, че Климент отговаря на обвинения на Целз развиват автори като Салваторе Лила (Lilla, S. Clement of Alexandria. A study in Christian Platonism and Gnosticism, Eugene, Ore. 2005, p. 28, 34-41). Неговите твърдения, макар и възможни, притежават характера на догадки.
[5] Срв., например: Origen, Contra Celsum 1, 9.
[6] Срв.: Osborn, E. Clement of Alexandria, Cambridge 2005, р. 182-183, 196; Lilla, S. Op. cit., p. 118-119.
[7] The exhortation to the Greeks 1 (посочките са по изданието: Clement of Alexandria. The Exhortation to the Greeks. The rich man’s salvation. To the newly baptized, London & New York 1919).
[8] Срв. Christ the Educator 1, 1, 1; 1, 12, 100 (посочките са по изданието: Clement of Alexandria: Christ the Educator, Washington, D.C. 2017).
[9] The Exhortation to the Greeks 10; подробно по въпроса за вярата и знанието при Климент Александрийски виж в: Osborn, E. Op. cit., p. 155-212.
[10] Срв. Stromateis 1, 1, 8, 2; 5, 1, 11, 1 (посочките са по изданията: Clement of Alexandria. Stromateis. Books 1-3, Washington, D.C.: „The Catholic University of America Press“ 1991; Ante-Nicene Fathers, Vol. 2: „Fathers of the second century: Hermas, Tatian, Athenagoras, Theophilus, and Clement of Alexandria (entire)“, Buffalo 1885).
[11] В Stromateis 2, 2, 8, 2; Климент предава цитата малко по-различно: „Ако не вярвате, вие също така няма и да разберете“. Българският превод, в изданието на Св. Синод, предава библейския текст така: „Ако не вярвате, то е, защото не сте удостоверени“.
[12] Срв. Stromateis 2, 2, 8, 1-4; 2, 4, 17; 2, 6, 28, 1; Lilla, S. Op. cit., p. 129-131.
[13] Ibid., 2, 2, 12, 53, 5.
[14] Ibid., 1, 5, 28, 1; 2, 6, 31, 1-3; 7, 3, 20, 2. Защо вярата е необходима за познанието – това обяснява Ерик Осбърн. Вярата, която за Климент представлява едновременно действие на волята и резултатите от това действие, е необходима за познанието, „защото окончателната истина е от Бога и следователно не може да бъде достигната чрез нашите собствени усилия, а е възможно единствено да ни бъде разкрита – от Бога. Отново – вярата е необходима за познанието, защото не можем да видим духовните неща докато не станем като тях [духовни], следователно природният човек се нуждае от нови очи и уши“ (Osborn, E. The Philosophy of Clement of Alexandria, Cambridge 1957, p. 129-130).
[15] Срв. Stromateis 6, 17, 152, 1; 7, 10, 55, 2.
[16] Ibid., 2, 4, 13, 3; 2, 4, 15, 5; Osborn, E. Op. cit., p. 193-194.
[17] Срв. Stromateis 2, 4, 16, 2; 7, 10, 57, 3.
[18] Срв. Ibid., 7, 7, 47; 7, 10, 57.
[19] Срв. Ibid., 5, 1, 1, 1-4.
[20] Osborn, E. Clement of Alexandria, p. 46, 162.
[21] Срв. Stromateis 2, 11, 48-49; Osborn, E. Op. cit., p. 167.
[22] Ibid., p. 67.
[23] Срв. Stromateis 4, 3, 8, 1-4.
[24] Ibid., 2, 6, 35, 2-3.
[25] В този и други сходни пасажи Климент Александрийски, както показва С. Лила, следва донякъде аргументацията на Платон, но най-вече тази на Аристотел – виж: Lilla, S. Op. cit., p. 120-122; Clark, E. Clement’s Use of Aristotle: The Aristotelian Contribution to Clement of Alexandria’s Refutation of Gnosticism, New York & Toronto 1977, p. 16-20; срв. Аристотел, Метафизика (4, 4), С. 2000.
[26] В тези свои мисли Климент Александрийски споменава, че Анаксагор е по-близо до истината, когато поставя ума като организиращ принцип; при него обаче недостатъкът е, че му придава твърде пасивна роля.
[27] Stromateis 2, 4, 13, 4; 2, 4, 14; 8, 3; Osborn, E. Op. cit., p. 192-193.
[28] Срв. Stromateis 7, 6, 95, 6; Osborn, E. Clement of Alexandria, p. 257-258. Освен всичко останало, мислите на Климент за първия принцип, който не е материя, а личност – Бог, изключват одобрение на учението за съвечност на материята – нещо, което Салваторе Лила му приписва. Аргументацията на последния е неубедителна (Op. cit., p. 193-199). Той съзнателно отказва да приеме собствената позиция на Климент, който в Stromateis 5, 14, 92 изрично посочва, че космосът е възникнал от нищо.
[29] Срв. Osborn, E. The philosophy of Clement of Alexandria…, p. 146.
[30] Срв. Stromateis 2, 3, 10, 2.
[31] Christ the Educator 1, 6, 29.
[32] Ibid., 1, 6, 30.
[33] Срв. Stromateis 4, 25, 156-157.
[34] Повече за концепцията за Божия образ и подобие при Климент Александрийски в: Osborn, E. Clement of Alexandria, p. 233-236.
[35] The Exhortation to the Greeks 1.
[36] Срв. Christ the Educator 1, 3, 7; Stromateis 6, 8, 65, 6.
[37] Срв. Ibid., 3, 9, 64, 3.
[38] The Exhortation to the Greeks 6; 11.
[39] Christ the Educator 1, 1, 1; 1, 13, 101-102.
[40] Срв. The Exhortation to the Greeks 8 (p. 172-173, n. d).
[41] „Законът беше за нас възпитател в Христа“ (Гал. 3:24). В Стария Завет, според Климент, Господ Иисус Христос обучава хората чрез Моисей и пророците. Законът е даден за хора, които е трудно да бъдат контролирани и които вършат дела, противни на разума; Законът и страхът, предизвикван от него, възпират старозаветните хора от грях и ги насърчават да се променят (срв. Christ the Educator 1, 11, 96-97).
[42] Stromateis 1, 1, 17, 4; 1, 5, 28, 1.
[43] Ibid., 1, 20, 99, 1; 1, 20, 100, 1; 6, 17, 153, 1; 7, 3, 20, 2.
[44] The Exhortation to the Greeks 11; 12.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8r938 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме