Епископ Атанасий (Йевтич) ни завеща богословие на любовта и свободата

„Човешката личност е надарена със свобода, но свободата в библейско-

християнската традиция е най-тясно свързана с любовта“.[1]

„В християнството безусловна предпоставка за човешката личност

е Божията Личност, както и личността на другия човек. Нашето

отношение спрямо тях е по същество цялата наша история“.[2]

Еп. Атанасий (Йевтич)

Бог създал цялото творение, всичко видимо и невидимо, но нищо от създаденото нямало име. Бог възложил тази съ-творителна дейност на човека. „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Бит. 2:19-20). Затова ние казваме, че творението е съ-творено. Човекът бил включен в Божието творение, станал съ-творец с Бога. Без имена творението е незавършено. Без имена ние не можем да назовем нищо от сътвореното, а като не можем да го назовем, то остава за нас непознато и непознаваемо. Едно от основните условия за познаване на нещо е то да има име. Безименното е непознаваемо.

Така е и до днес. Творческият акт на даване на име продължава без прекъсване, след като е започнал от Адам в Едем. Когато са извършени Великите географски открития веднага е било давано име на всяка новооткрита земя, на реките и планините в нея. Всяко новооткрито животно, птица, насекомо първо получава име. Всяка новооткрита планета, звезда, мъглявина, галактика получава име от своя откривател или бива назована на негово име. Всеки човек с раждането си на този свят получава име. На концлагеристите са им татуирали номера. Лишаването от име е наказание, проклятие и е равносилно на отнемане на личността.

Всяка наука борави с термини – имена, без които явленията не могат да бъдат описани и изучени. Богословието борави с много термини, чрез които се изразява духовният живот. Без понятията Църква, Литургия, Евангелие, Евхаристия и още мн. други не можем да изкажем никаква богословска мисъл. Богословието започва с дефиниране и разбиране на неговите основни понятия. Богословските трудове на еп. Атанасий (Йевтич) са своеобразен херменевтичен ключ за проникване в необятните и неизказано омайни богословски пространства и за вкусване на тяхната живителна наслада.

Тези мисли ми хрумнаха в първия миг, когато реших да напиша нещо за еп. Атанасий (Йевтич), когато до нас дойде тъжната вест за неговата блажена кончина. Първото, с което свързвам неговата ярка харизматична личност, е това, че той даваше най-точните имена, най-точните обяснения, най-понятните описания на всичко. Неговите богословски беседи ни пренасяха в друг свят и това ставаше благодарение на неговия òбразен и жив език. Езикът му беше безпределно богат, но пределно прост и точен. Всичко, за което говореше, можеше да бъде разбрано от всеки. Повечето хора са свикнали и приели за естествено богословският език да бъде сух, тромав, отвлечен и трудно разбираем. Такъв език прави и богословието отвлечено, неконкретно, откъснато от реалния живот и реалния свят. Богословите като че ли именно това целят – с такъв език да покажат и да внушат, че богословието е сложна наука, която не е от този свят и не е за всеки. А богословието на еп. Атанасий беше от света на първичната простота, с която Адам дал точното име на всичко съществуващо. Или езикът, с който любящ баща отговаря на въпроса на детето си. След такова обяснение всичко, което е изглеждало далечно, неразбираемо, трудно и сложно, става ясно и близко. Такива са моите впечатления, когато съм слушал беседите на еп. Атанасий, същото впечатление е оставало у мен, когато съм гледал негови беседи на запис, същото се отнася и за книгите му, за статиите му.

Това усещат и най-малките деца при първа среща с него. Няма друг епископ, който да общува толкова много с деца, децата да го усещат не като възрастен, а като свой връстник и приятел. Това е другата голяма тайна на голямата му личност. В общуването му с децата се вижда на дело какво означават думите „ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно… който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно; и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема“ (Мат. 18:3-5). Най-често ние приемаме тези думи като метафора и не обръщаме внимание на императивната форма, в която ги изрича Христос. Това сигурно е, защото не ги чуваме през сърцето си, а еп. Атанасий имаше именно тази способност и този дар – да чува през сърцето си, да говори през сърцето си и да говори на сърцето.

Забелязвали сме колко бързо и лесно се сприятеляват непознати деца, когато се срещнат – нямат бариери, нямат условности, за минути стават приятели. Това е заради чистотата на детското сърце и заради отсъствието на предразсъдъци. Именно това е детското, което ни заповядва Христос. А еп. Атанасий ни показва, че това е възможно, че е реално, че не е метафора, че Евангелието е живо слово. Детското сближаване е най-красивата и вярна илюстрация на съборността, която е сред основните теми в книгите и беседите на владиката: „Осъзнаването и конкретизацията на спасителното събитие (общността на Светия Дух с нас) и факта на Божието домостроителство в Христа, тази общност на Единородния Син Божи и осиновените в Него синове Божии, всъщност е св. Литургия на Църквата, божествената Евхаристия като духовна, т. е. в Светия Дух и на Светия Дух Литургия или служба на богопризвания синаксис и събора на Божия народ, събран и съединен в едно тяло – тяло Христово – чрез участие и свързване (= причастие) на всички верни в единия Хляб и единия Дух“ (срв. 1 Кор. 10:17, 12:12-13, Еф. 4:3-6).[3] Почти на всяка страница в книгите му срещаме „духовна трапеза“, „духовна жертва“, „духовна храна и питие“, „духовно тяло“. Като говори за Църквата, Литургията и Евхаристията, всъщност той навсякъде говори за Христос като Алфа и Омега. Цитира църковните отци и навсякъде додава нещо от себе си. Цитира св. Йоан Дамаскин и добавя своя дума, за да го приближи до нас: „Защото по благоволението на Бога Отца Единородният син и Логос Божи и Бог, Който е в недрата на Отца, Единосъщен на Отца и Светия Дух, Предвечен, Безначален, Който е в началото (ὁ Ὤν) и е в Отца и е Бог, Който в Божи образ свел небесата (над слънцето и под слънцето), слиза на Земята, като снизхожда при Своите слуги с неизречимо и непостижимо за ума снизхождение и разкрива необятното човеколюбие на Бога. Защото, бидейки съвършен Бог, Той става съвършен човек и става Най-новото от всичко ново, Единственото Ново под слънцето“[4] – и над слънцето и на всички слънца, добавяме ние.

Нямаме възможността и удоволствието да четем и слушаме еп. Атанасий в оригинал, а на български език са издадени съвсем малко от многобройните му съчинения. Но тъй като центърът на неговото богословие е неизменно един и същ, дори от тези малко книги можем да почерпим немалко знания и разбиране, чрез които да вникнем в същността на християнското богословие и неразделния от него християнски етос.

На десния бряг на Москва река съществува парк, наречен „Нескучный сад“. В продължение на доста години се издаваше Списание за православен живот със същото име, което май е спряло вече да излиза. Жалко, защото съдържанието му оправдаваше името му. Това име е не само метафора от московския парк. Това всъщност е името на рая. Божият рай е нескучна градина с неизчерпаема сладост и радост. Сред райските дървета процъфтява и пръска омаен аромат радостта от битието, която се умножава в общението, споделянето. Грехът помрачава тази картина, но Бог е създал Църквата (срв. Мат. 16:18) тъкмо заради това – чрез общението да ни върне в радостта, защото „личността е неразбираема и невъзможна в изолация и самозатвореност“.[5] За това говореше и за това пишеше владика Атанасий. Това излъчваше и неговата личност.

Може би това, което ме е впечатлило най-силно у еп. Атанасий (Йевтич), е, че неговото богословие се излъчва от неговата личност. Ако искаме да дадем определение за харизматична личност, едва ли можем да намерим по-ярък пример от него. Ако някой не разбира какво е Църква, достатъчно е да присъства на една негова Литургия. Ако някой не знае какво е Литургия, достатъчно е да види живия образ на това небесно-земно тайнство, пред-ставление, Христова Прагматия, оприсъствяване на тайната Христова, сърце на Църквата, предястие на есхатологичната Вечеря на Царството[6] – определенията на богоозарения литургист владика Атанасий за някои звучат нестандартно, каквато е неговата личност, но те най-точно и образно изразяват тайнството на Царството Божие, което е център на неговото богословие и на неговия живот. Неговата цел е да разберем Литургията в нейната същност, защото „Църквата разбира само този, който разбира Литургията“ – както гласи често цитираната от него мисъл на Алексей Хомяков.[7] В спомена, който написа веднага след кончината му неговият преводач на български език доц. д-р Свилен Тутеков, също се акцентира на литургичната му богоозареност, като изтъква, че владиката „беше носител на онази здрава православна духовност, която виждаше цялото творение като твърде добро, защото го виждаше принасяно на Бога в Литургията, в Евхаристията. И воден от този свой евхаристиен поглед към света, владика Атанасий богословстваше десетилетия наред за Литургията като сърцевина на нашето християнско битие и живот“.[8] Благодарение на превода на доц. Тутеков ние имаме възможността да четем един от най-популярните му трудове – осемте Беседи за Литургията, което самò по себе си е едно литургично дело, както преводачът го нарича в предговора.[9]

Богословската харизматичност на еп. Атанасий произтича от неговата човешка сърдечност. В богословието му няма преструвка, защото той е открит и откровен като човек, богословието му е убедително, защото в него той изповядва своята вяра, разказва обаятелно, защото живее в това, което говори, еднакво добре е приет в академичните среди и от малките деца, защото задава богословските въпроси с детска непосредственост и сетивото за разпознаване на истината, което имат децата, у него е съхранено. Децата нямат нито житейски опит, нито интелектуални знания, за да разпознават истината, затова разчитат на това вродено сетиво. С появата на опита и знанията впоследствие то често закърнява. Освен ако не полагаш специално старание да го опазваш. Явно владиката се е молил Бог да запази у него този вроден дар. В беседите му се усеща, че той се старае да научи на това и своите слушатели. Той разкрива същината на богословието като разказ, като притча, като приказка: „За да разберем, че Бог не налага на човека нито Себе си, нито Своето благо, достатъчно е да помислим какво би било, ако някой ни наложи да Го обичаме на всяка цена. Да вземем за пример някой млад човек, да му наложим някоя млада девойка за съпруга, или обратното – да наложим на една девойка за съпруг младеж, когото тя въобще не обича. За някои тази „общност“ може и да изглежда добра, полезна, уместна и т. н., но тя няма да бъде приемлива за тези, на които се налага, защото това е тирания, която ги отрича като хора, която отрича тяхната свобода и прави любовта невъзможна. По думите на св. Симеон Нови Богослов, човекът е свобода и затова той може да обича истински и несебично, докато любовта без свобода е насилие. Универсална истина е, че любовта не се налага и не търпи да бъде налагана, защото така тя се отрича и унищожава. Любовта не може да съществува и да бъде жива без вътрешна свобода, без лично участие и свободно съработничество. Ако заставиш другия да те обича или себе си да го обичаш насилствено, това означава да отхвърлиш свободно обичащата богоòбразна личност. Любовта и свободата са двата неделими дара на Божия Дух за човешкия дух“.[10] Като ни разкрива любовта по толкова съкровен начин владика Атанасий продължава изреченото от стотиците ранни църковни отци: „Любовта е неизразима тайна, която според св. Максим Изповедник се открива само в живото лично присъствие на Христос като въплътена, ипостасна, оличностена Любов, и то по дълбоко киноничен начин в богочовешкото еклисиологично Тяло Христово“.[11]

Една от причините еп. Атанасий да бъде толкова ярка личност е, че той има школа, че се е формирал като човек, християнин, монах и богослов в обкръжението на други достойни и ярки творчески личности. Не всеки има щастието да е расъл под мантията и под крилото на „блажения отец Юстин“, както той го нарича, но знаем, че това не се дължи на случайност, а на Божие промишление. С бликащо от душата му усърдие той развива всичко, което е получил – не само преподава в университети, служи като презвитер и епископ, надзирава епархии, но е автор на над двадесет богословски труда, които ще бъдат учебници, по които ще се изграждат поколения бъдещи богослови. Въпреки всичко остави празнина, която не може да бъде запълнена и заместена от нищо и никого не само защото всяка личност е уникална, а защото неговата личност блестеше с уникалност. Тази светлина няма да се помрачи през следващите години. Каквито и големи богослови да се появят занапред, това само ще откроява личността и богословието на владика Атанасий, защото е несъмнено, че друг като него няма да се роди. А нас ще ни утешава вярата, че той е постигнал „назначението на човека от самото му създаване: да бъде осиновен син Божи във вечния единороден Син Божи“[12] – „Прототипа на човека“.[13]

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (161), 2021, с. 63-68 (бел. ред.).