Давид Дисипат – едно голямо име от манастира на св. Григорий Синаит в Парория

В своя исторически път православното богословие преминава през различни върхови периоди, най-видните представители на които са оставили незаличима следа в съкровищницата на православното духовно наследство. Един от последните най-значими такива периоди е 12-15 в. – периодът на разпространението и разцвета на исихазма във Византия и на Балканите, преди всичко в земите на Второто българско царство. Някои специалисти биха могли да ме апострофират, че измествам с близо век по-рано началото на исихасткия период, но смятам, че за това има основания, които бих изложил в друго изследване. Тук само ще вметнем, че като духовна практика и опитност исихазмът може да бъде трасиран обратно през вековете до първите християнски пустиножители и подвижници и от там до примера, който Сам Господ Иисус Христос ни е дал по време на Своя пост в пустинята.[1] В теоретичен план различните аспекти на исихасткото учение са неразделна част от учението на всички големи подвижници и учители на Църквата, започвайки със самия св. ап. Павел[2] и стигайки до св. Григорий Синаит и най-вече св. Григорий Палама, който синтезира и ясно формулира това учение.[3] Неслучайно в богословието исихазмът става известен като „паламизъм“.[4]

Независимо от големия брой публикации и изследвания от редица български учени, духовният и идеен живот през период, който е своеобразен втори Златен век на българската култура, е все още слабо проучен и недооценен. Струва ни се, че имаме всички основания да търсим примерите за национална гордост и градивна историческа памет именно в плеядата големи имена – на българи и византийци у нас, които дават своя съществен принос в развитието на исихазма, а оттук и в световната култура и мисъл. Основанията за това със сигурност са много повече, отколкото в търсенето на българската духовна идентичност през Средновековието в имагинерни упадъчни движения като богомилството, които днес продължават да вдъхновяват със своята уж „българска оригиналност“ много наши учени и дейци на културата. И това при все, че историци и богослови от различни школи по света убедително са показали, че „богомилството“ не е нито българско изобретение, нито е български принос към световната култура, а напротив – неговият деструктивен характер е основната причина за разпада на държавността на Балканските страни, които не могат да окажат съществен отпор на османското нашествие.[5]

Преобладаващото мнение на изследователите днес е, че исихазмът навлиза в България, а от там и в Сърбия с идването на св. Григорий Синаит в Парория,[6] където той основава своя обител и в която той се подвизава заедно със своите ученици, между които с неподправена светлина блестят преп. Теодосий Търновски, преп. Ромил Бдински, преп. Иларион и др.[7] Измежду тези, които се подвизават в Парория заедно с Григорий Синаит, е и един голям богослов и близък приятел на св. Григорий Палама, който за съжаление остава често в сянката на големите имена на българските сподвижници на св. Григорий Синаит, а именно монахът Давид Дисипат.

Кой е Давид Дисипат

Св. ап. Павел казва за себе си: „вече не аз живея, а Христос живее в мене“.[8] В тези думи на апостола се съдържа квинтесенцията на смисъла и целта на християнския живот. Подобно на кеносиса на Христос, така и верните Христови следовници не следват своята воля, не търсят своята слава, човешката похвала и почит, не служат на себе си, но изпразвайки себе си от своето „ветхо“, повредено аз, намират истинското си аз в общението със своя първообраз – Христос. Тази голяма християнска добродетел, която е „безумство за ония, които гинат“,[9] за съжаление създава и големи проблеми на съвременните църковни изследователи и историци. Желанието ни да познаем възможно най-пълно и детайлно живота на една или друга личност, определена като „стълб и крепило на истината“,[10] често е възпрепятствано от мълчанието на времето и паметта за „обекта“ на нашия интерес. И в много случаи за него можем да съдим само и единствено от това, което е написал не за себе си, а за поука на другите. В това отношение изключение не прави и Давид Дисипат. Ние не знаем нито къде е роден, нито кога. В едно свое изследване видният български медиевист акад. Васил Гюзелев посочва Созопол като родно място на Давид Дисипат, но това негово твърдение няма абсолютно никаква изворова подкрепа.[11] Прозвището или фамилното име сочат, че той е от известната аристократична византийска фамилия Дисипат, която има родова връзка с династията на Палеолозите.[12] В превод от гръцки Дисипат (Δις-ὕπατος) означава два пъти консул.[13] Почти всичко обаче около живота и дейността на Давид Дисипат са хипотези и догадки. Реални изворови данни имаме само за десет години от неговия живот, за периода 1337-1347 г. Точно тази липса на данни за ранния период от живота на Давид Дисипат вероятно дава основание на акад. Гюзелев да предположи, че е родом от Созопол, но подобна хипотеза не може да обясни неговото добро познанство със св. Григорий Палама, с Варлаам Калабрийски, с Григорий Акиндин и св. Николай Кавасила, както и с императорската фамилия.

Вероятно Давид Дисипат е роден в Солун или Константинопол, където се запознава с учението на исихазма и с неговите най-видни представители. От едно писмо на Варлаам Калабрийски до Игнатий Исихаст, в което Варлаам споменава с уважение Давид Дисипат, Йосиф Калотет[14] и монаха Лука, виждаме, че преди разгарянето на спора между Варлаам и св. Григорий Палама, Давид Дисипат и Варлаам не просто са се познавали, но са имали и приятелски отношения.[15] Много близки са били отношенията на Давид Дисипат и с една друга личност, с български произход, която също с времето става опонент на св. Григорий Палама, а именно Григорий Акиндин.[16] От съхранилото се писмо на Акиндин до Дисипат разбираме, че те са били не само познати, но са поддържали близки отношения, защото Акиндин знае къде се намира Давид Дисипат, а именно в Странджа, в Парория.[17] В писмото си той настоява Давид Дисипат да напусне временно убежището си, т. е. манастира в Парория и да се яви в Константинопол, за да защити св. Григорий Палама. Сам Григорий Акиндин не може да влияе сериозно на св. Григорий Палама, защото явно в този период вече е загубил доверието му. Писмото обаче достига до Парория с малко закъснение. Давид Дисипат вече е известен по друг начин за събитията и е потеглил за Константинопол.[18] Св. Григорий Палама на път от Солун за Константинопол също пише писмо на своя близък приятел Давид Дисипат в Парория. За това свидетелства св. Филотий Кокин, патриарх Константинополски, което допълнително потвърждава, че във времето преди Константинополския събор 10 юни 1341 г., на който св. Григорий Палама от обвиняем се превръща в обвинител, Давид Дисипат се намира в Странджа планина, в Парория.[19]

В кратките сведения за местонахождението на Давид Дисипат в Парория няма никаква допълнителна информация в кой точно манастир се е подвизавал, но имаме всички основания да приемем, че е бил в някои от основаните от св. Григорий Синаит, и дори, че той е отишъл там именно за да се подвизава под неговото ръководство. Можем само да предположим, че това е станало по време на второто отиване на св. Григорий Синаит в Парория, което става след второто кратко пребиваване на светеца на Света гора, която напуска през 1336 г. поради османските набези. Много е вероятно по пътя към Парория от Солун към него да се е присъединил и Давид Дисипат. Казваме от Солун, защото втория път св. Григорий пътува към Парория с кораб от Света гора или Солун до покрайнините на Адрианопол, а от там пеша влиза в Парория.[20] Възможно е Давид Дисипат да е бил със св. Григорий Синаит още при първото му отиване в Парория през 1326 г., когато първата му спирка от Константинопол е Созопол, но явно манастирите на Созопол не са удовлетворили желанието за пълна исихия на светеца.[21] Както вече посочихме, нямаме никакви сведения за живота на Давид Дисипат преди 1337 г., така че едно евентуално идване през 1326 г. в Парория остава само в сферата на хипотезите. След събора в Константинопол от 1341 г. Давид Дисипат вероятно се завръща в Парория, където продължава своето аскетическо подвизаване.[22]

Загубата на Варлаам не е обезкуражила противниците на св. Григорий Палама. Някога близкият му приятел Григорий Акиндин сега се е обърнал срещу него, защото някои от формулировките в учението на св. Григорий Палама му се сторили прекалено опасни. Свикан е нов събор, този път през август, на който св. Григорий Палама отново удържа победа, а Акиндин е принуден писмено да изрази своето пълно съгласие със св. Григорий Палама.[23] Изглеждало, че учението на св. Григорий Палама окончателно е победило, но промяната в политическата ситуация във Византия открива за противниците на паламизма нови хоризонти. След смъртта на имп. Андроник III Палеолог, за регенството над малолетния престолонаследник се явяват двама претенденти – великият домест Йоан Кантакузин и патр. Йоан Калека. През октомври 1341 г., с цел да бъде отстранен от управлението Йоан Кантакузин, в Константинопол е извършен преврат от великия дук Алексей Апокавк, патр. Йоан Калека и имп. Анна Савойска. Този преврат поставя началото на гражданска война, а лично добилия огромна популярност св. Григорий Палама се застъпва за запазването на мира и прекратяване на войната срещу Кантакузин. Ставайки политически противник на патр. Йоан Калека, през март 1342 г. светецът е заловен в Хераклея Тракийска и хвърлен в затвора. Тогава Григорий Акиндин, който има поддръжката на патриарха се обявява отново срещу св. Григорий Палама и през ноември 1344 г. успява да постигне отлъчването на светеца от Църквата. Обвинението срещу него е било в многобожие.

Благодарение на тези превратности във Византия обаче днес ние можем да се насладим на огромния писателски талант и исихастки опит на Давид Дисипат. Още през 1342 г. той започва пламенна писмена защита на учението на св. Григорий Палама срещу Варлаам и Акиндин. Вероятно в Парория, ако приемем, че се е оттеглил там, той пише своето „Слово срещу кощунствата на Варлаам и Акиндин, изпратено на господин Николай Кавасила“. Интересното е, че и Акиндин пише по същото време на св. Николай Кавасила с цел да го привлече на своя страна, но неуспешно. След това Акиндин, за да спечели на своя страна младежта, която силно се е увличала от поезията, пише 509 ямбични стиха против св. Григорий Палама. В отговор Давид Дисипат пише 618 ямбични стиха против Акиндин, като това вероятно е станало през зимата на 1342-1343 г.

След смъртта на Апокавк, положението на противниците силно се променя. Имп. Анна Савойска решава да пожертва патр. Йоан Калека, който и без това силно е загубил своя авторитет в поддръжката на Акиндин. Въпреки че не се е интересувала особено от богословието на Църквата, през 1346 г. тя се обръща към намиращия се все още в затвора св. Григорий Палама, към Давид Дисипат, към Акиндин и към историка Никифор Григора с молба, да и бъде разяснено, в какво именно се заключава техният спор. Св. Григорий Палама ѝ изпраща кратко писмо, Акиндин пише обширно полемично изложение на вярата, Григора, който не е споделял възгледите на исихастите, но предвид промяната на ситуацията е предпочел нищо да не пише, а Дадид Дисипат написва една прекрасна апология на исихазма.[24] Така, пред 1346 г. се ражда неговата Кратка история, за това как е възникнала отначало лукавата ерес на Варлаам и Акиндин (Ιστορία διὰ βραχέων ὅπως τὴν ἀρχὴν συνέστη ἡ κατὰ τὸν Βαρλαὰμ καὶ ᾿Ακίνδυνον πονηρὰ αἵρεσις).[25]

С това съчинение де факто се изчерпват и сведенията, които имаме за този скромен труженик на Божията нива, монаха Давид Дисипат. Случайност или не, това последно, но много дълбоко по своето изложение произведение на Давид Дисипат е достигнало до нас само в старобългарски превод, в Загребския сборник на Владислав Граматик от 1469 г.

По нататъшната съдба на Давид Дисипат е по-скоро в сферата на предположенията, отколкото на конкретни извори. От житието на св. Исидор, дело на св. Филотей Кокин се вижда, че някой си Давид, вероятно Дисипат е оказвал неоценима помощ на патр. Исидор в борбата срещу антипаламитите. М. Трой, издател на писмата на св. Григорий Палама, смята, че в едно от анонимните писма на светеца от времето на османския му плен (1354 г.) става въпрос за Давид Дисипат, но това предположение е отхвърлено от по-късните изследователи.[26] Дали блажената кончина на Давид Дисипат е настъпила през 1347 г. или по-късно, в случая не е толкова важно. Важна е следата, която е оставил след себе си, важното е, че тази следа малко или много е вдъхновена от исихията на Странджа планина и от нейната най-голяма светиня – манастирския комплекс на преп. Григорий Синаит.

* Доклад прочетен на 12 май 2018 г. в гр. Ахтопол, на организираната от Сдружение „Черноморска Странджа“ – Ахтопол конференция на тема: „Християнството в Странджа и Одринска Тракия и борбите за самостоятелна църква“ (бел. ред.).