Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Новомъченичеството в комунистическата история на страната ни

Понеделник, 25 Февруари 2019 Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Историята на всеки народ е поредица от периоди на възход и упадък, но за разлика от светските историци, за които често тази история е плод на определени натрупвания и случайности, църковният историк вижда в нея премъдрия домостроителен план на Твореца за спасението на всички. И именно периодите на падение, на най-големите трагедии в историята на един народ са тези, които трябва да бъдат осмисляни най-дълбоко и в детайли, за да бъде разчетено посланието на Бога, което Той изпраща чрез тези събития. Както казва един от големите съвременни сръбски архиереи св. Николай (Велимирович), убийците на Христос и неверниците до ден днешен прокламират само Христовата смърт, християните – и смъртта, и Възкресението. За първите трагедията на Голгота представлява триумф на смъртта, за християните – триумф на живота. За убийците и враговете Христос е победен, за християните – Христос е победител. Два различни прочита на фундаменталното събитие в историята на човечеството.

Християнството има тази обърната и скандална за логичното мислене перспектива – да вижда величието в поражението, силата в слабостта, според думите на Бога: Силата Ми в немощ напълно се проявява (2 Кор. 12:9). Именно в моментите на човешко безсилие, когато човешкият дух е стигнал пределите на своите възможности, се открива място за намесата на Бога. Намеса огнена, изгаряща непотребното и отделяща златото от сламата.

Ние, богословите и църковните историци, сме все още в дълг пред християнската общност у нас, защото не сме предложили своя цялостен, убедителен и църковен прочит на гоненията срещу Църквата в България през комунистическия период. От нас самите зависи да видим величието в тези трагични събития за историята на България и Христовата църква. А това е много важно, защото няма да е преувеличено, ако кажем, че възраждането на същинския християнски живот в нашата Църква зависи от осмислянето на саможертвата на Христовите изповедници през богоборческия режим.

За нас, историците, е безспорен факт, че Църквата е най-жива и най-силна, когато е гонена; и доказателство за това е раннохристиянският ѝ период – периодът на мъчениците, на гоненията срещу християните, който даде над двадесет милиона „свидетели”, т. е. мъченици за Христос. Тази цифра ужасява и днес. Ако обаче направим уточнението, че населението на земята тогава е било в десетки пъти по-малко от това, което имаме днес, и че цялата Римска империя е имала население от порядъка на 40-50 милиона души, то това е определено най-голямата трагедия в историята на човечеството. По парадоксален и противоречащ на здравия разум и логика начин обаче този период на поражение се превръща в най-големия триумф на Църквата. В кръвта на мъчениците се ражда най-непоколебимото свидетелство за истинността на нашата вяра, което вече две хиляди години озарява, вдъхновява и спасява света. Господ мина през Голгота, за да възкреси живота, пътят на истински вярващия също трябва да мине оттам: ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете мразени от всички народи заради Моето име (Мат. 24:9). Тертулиан казва, че кръвта на мъчениците е семе, от което се ражда вярата, а затова и в историята на Църквата се редуват периоди на гонения, следвани от разцвет на вярата и светостта.

В противовес на това трябва да отбележим, че прекалено дългите периоди на спокойствие, на опитите за вкарване на Църквата и държавата в едно русло водят до залиняване, до обезличаване на духовния живот на самата Църква. Както казва известният руски дисидент и антикомунист Иван Солоневич, чийто житейски път минава и през България, държавата строи храмове, но оставя Църквата в запустение.[1] Днес повече от всякога Църквата ни има нуждата да излезе от сянката на политиката и политическата конюнктура и да заеме мястото, за което нашия Господ Иисус Христос се разпна.

Когато светостта, която е плод на действието на Светия Дух в живата Църква, започне да оскъднява, когато солта започне да губи силата си (Мат. 5:13), Бог допуска изпитания, при които с кръвта си верните оросяват „корените” на Църквата, за да започне тя обилно да дава отново плодове. Османският период в българската история на Църквата дава стотици мъченици за вярата и техният подвиг и смърт катализират възстановяването на църквата ни, раждат няколко поколения големи духовници, богослови, вярващи. Когато обаче възрожденският пламък започва да загасва, Бог изпраща на църквата ни ново поколение свидетели, които да осветят с мъченическия си край мрака на атеистичната пропаганда, разпростиращ се над земната родина на св. Йоан Рилски. Такива свидетели на Христос са духовници-мъченици като митр. Борис Неврокопски, архим. Ириней (Попконстантинов), о. Евстатий Витошки и още стотици други.

Днес нашата църква вече три десетилетия живее в условия на свобода. Свободата обаче винаги е била най-голямото изпитание за християните, защото изисква голяма зрялост. Ще успеят ли вярващите да останат верни на Христос, когато всичко им е позволено (срв. 1 Кор. 6:12), ще Го потърсят ли тогава, когато животът им не е застрашен, или ще потънат в блатото на ежедневието, забравяйки радикализма на Христовото евангелие и превръщайки се в конформисти? Белег на това духовно бодърстване, според нас, е и интересът към живота на новомъчениците на нашата църква през комунистическия период. Апатията към тяхното дело е изобличително свидетелство за топлохладността ни в Христос. А топлохладните души не могат да дадат плодове в Църквата, тях Господ ги изблюва от устата Си (Откр. 3:16).

Затова пътят към същинското възраждане на църковния живот у нас минава през канонизацията на новомъчениците на комунистическите гонения, което ще свидетелства за духовната зрялост на българските християни и за това, че нашият народ и църква действително са успели да разпознаят величието и победата над злото в трагедията на стотиците невинно избити Христови чеда у нас. Отвъд мрака на Голгота винаги пребъдва светлината на Възкресението, която се излива обилно върху всички изповедници на Христовото име, а чрез тях и върху техните наследници по род и дух, изповядали пред света техния подвиг.

Пред нашето църковно поколение стоят две важни задачи: да издирим и направим достояние на Божия народ у нас всички сведения за избитите от комунистите клирици и миряни, като отсеем с християнска честност истината от заблудата и като посочим на вярващите техния пример. Християните винаги имат нужда от образци на духовна смелост, от изповедниците, които да им покажат, че човешкият дух може да се издигне над материалните облаги и дори над инстинкта за запазване на земния живот – стига да има пред очите си вечния живот в Христос. И точно тук е втората, не по-малко важна задача, която нашето църковно поколение трябва да разреши – не е достатъчно само да възстановим паметта за българските новомъченици чрез публикации, конференции и книги. Църквата има нужда не просто от памет, но от молитвена памет. Тази молитвена памет трябва да се отглежда внимателно. Имаме свидетелствата на такива пастири като св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски, които са си поставили като първостепенна задача в своето време да развият молитвената почит, молитвената връзка на християните с новомъчениците от онова време – съвсем скоро след завършека на антихристиянските гонения в Римската империя. Без молитвена връзка, без включването на паметта за новомъчениците на комунизма в литургичния живот на Църквата делото ни ще остане наполовина свършено. Защото самите убити за Христос нямат нужда от човешка прослава, нито от канонизация. От тези неща има нужда земната Църква, живите сега, които да черпят вдъхновение от тяхното мъжество, но и да имат небесната им помощ и закрила в ежедневието си. От живата памет за мъчениците има нужда и светското общество, за да помни жертвите на войнстващия атеизъм и да не се подлъгва по примамливия аромат на неговите отровни цветя.

Във връзка с първата задача – да формираме памет за новомъчениците на комунизма, възниква следният въпрос: как трябва да се говори за новомъченичеството, за да бъде църковното слово убедително и за да даде плодове? Отговорът зависи от това какви плодове очакваме. Ако очакваме да предложим един нов празник в календара на националната памет, то за жертвите на комунизма може да се говори църковно-патриотично, в близък до политическия дискурс. Според нас обаче този подход няма да даде очакваните църковни плодове. По този начин новомъчениците могат да бъдат издигнати като примери за съвременни народни герои, те могат да са повод дори за национална гордост, но не могат да вдъхновят към покаяние. А без покайно стоене пред Божиите очи, без смирено осъзнаване на собствения екзистенциален крах, без призоваване на Христовата помощ и помощта на Неговите мъченици, които вече са минали по този път, свидетелството за Христос е невъзможно.

Затова за новомъчениците на комунизма следва да говорим не през призмата на винаги ограничените национални интереси, не като повод за горделиво превъзнасяне на една църква над друга, като имаща славни страници в своето минало и очаквания за още по-славно бъдеще. Христовите мъченици не са национални герои – и това трябва много добре да бъде осмислено. Това е стереотип, който ние трябва да преодолеем, ако искаме словото ни да бъде църковно, а не политическо. Ние нямаме нужда от герои, с които да се хвалим. Пък и, както свидетелстват запазените документи, смъртта на новомъчениците не е била никак героична, според светските представи за геройска смърт. Българските новомъченици на комунизма очакват от нас не фанфари и бляскави чествания, а вглеждане в трагедията на тяхното време, осмисляне на причините, довели до бързото разпространение на атеизма сред християните, и най-важното – покаяние. Без такова покаяние, без изпитване на съвестта ни (с въпроси като: А ние бихме ли устояли? Здрава ли е основата на вярата ни или сме стъпили на подвижния пясък на конформизма?), никога не може да сме сигурни чие дело продължаваме – на изповедниците, останали верни до смърт, или на техните гонители.

Ориентир във всичко това неизменно ще ни бъде Христос, Който не обещава земен успех на Своите последователи. Той не иска Неговите църкви да са облечени в пурпура на светското могъщество, а ги иска облечени в смирена багреница, готови винаги да дадат отговор за своята надежда и, ако трябва, да отдадат и живота си за Този, Който пръв умря за нас.

Бих искал да завърша с думите на свщмчк митр. Серафим (Чичагов): Гонението ще свърши и православието отново ще възтържествува. Днес мнозина страдат заради вярата, но това е пречистване на златото в духовната пещ на изпитанията. След това ще има толкова свещеномъченици, пострадали за вярата Христова, колкото не помни цялата история на християнството.

Затова нека помним: нека отворим тази страница от българската църковна история и запишем в нея имената на свещеномъчениците, последвали у нас Христос в Неговата Голгота. За да имаме надежда, че по техните молитви и ние ще участваме във всеобщото възкресение на праведните. Амин!

* Доклад, изнесен на научната конференция Неврокопският митрополит Борис – стожер на православната вяра и духовност, посветена на 70-годишнината от мъченическата смърт и 130-годишнината от ражденето на Неврокопския митр. Борис, 16-17 ноември 2018 г., Благоевград (бел. ред.).

[1] Солоневич, И. Народная монархия, М. 2010, с. 446.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ud6w9 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме