Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

In memoriam. Архим. Робърт Франсис Тафт

Сряда, 06 Февруари 2019 Написана от Венцислав Каравълчев

Fr Robert TaftРобърт Франсис Тафт се ражда на 9 януари 1932 г. в гр. Провидънс, щата Род Айлънд, в дълбоко религиозно и заможно семейство. Предците му идват в Америка още с втората преселническа протестантска вълна през 17 в. Родът Тафт дава на САЩ редица видни обществено-политически и религиозни дейци. От него произхождат множество известни юристи, сенаторът Робърт Алфонсо Тафт (1889-1953), както и 27-ият президент на страната Уилям Хауърд Тафт (1857-1930). Дядото на Робърт Тафт по бащина линия при женитбата си приема римокатолицизма, така че бъдещият виден изследовател се възпитава в римокатолическо семейство. Майката на Робърт Тафт, Катрин Макграт, е учителка, дъщеря на преселници от Ирландия. Баща му Джеймс Тафт е завършил римокатолически колеж и, независимо че не скрива своите антиклерикални възгледи, остава за цял живот практикуващ вярата си римокатолик. Джеймс Тафт е бил възхитен от дейността и поведението на йезуитите и често е повтарял, че ще се радва един ден някой от синовете му да постъпи в Обществото на Иисус (Йезуитския орден). В неделните и празнични дни цялото семейство Тафт задължително присъства на римокатолическата меса.

Младият Робърт Тафт постъпва първо в частното общообразователно училище – Академия „Ла Сал” (LaSalle) в Провидънс, която се обгрижва от римокатолическия монашески орден Братя на християнските училища (Frères des écoles chrétiennes). След успешното си завършване, на 14 август 1949 г. той постъпва в новициата (става послушник) на Обществото на Иисус за провинция Нова Англия в гр. Шадоубрук, Масачузетс. Един от преподавателите в колежа съобщава на послушниците новината, че от Шанхай в Ню Йорк е пристигнала общността на т. нар. „Руски йезуити”, начело с о. Фредерик Уилкоком. Преди това тази група йезуити е обгрижвала интернат за руски емигранти в Шанхай, но след революцията от 1949 г. е принудена да напусне Китай. Тези йезуити основават във Фордамския университет в Ню Йорк руски център, който наричат на името на Владимир Соловьов. По-късно центърът ще бъде преименуван и посветен на папа Йоан XXIII. Робърт Тафт проявява нескрит интерес към византийското богослужение и под ръководството на сътрудници от центъра започва да изучава руски език, философия и история. Особено е впечатлен и привлечен от романите на Фьодор Достоевски, на Лев Толстой и съчиненията на Владимир Соловьов. През тези години той за първи път научава за Византийския изток, за християнството в Русия и на Балканите. По-късно в едно свое интервю ще каже по този повод: „Това беше любов от пръв поглед, по-точно, от първото четене”. Това влюбване в Изтока ще го съпътства цял живот и ще се превърне в негова втора същност. Неслучайно в същото интервю той признава, че е станал истински (quintessential) славянофил. В колежа „Уестън” Тафт също преминава курс по руски език и написва магистърска работа върху светогледа на Владимир Соловьов. След това преминава и курс по история на Русия в Бостънския колеж.

През 1956 г. Робърт Тафт е зачислен към мисията на йезуитите в Близкия изток. Първо пътува с кораб до Бейрут, оттам с автомобил до Дамаск и накрая пристига с керван трактори в Багдад – едно пътуване през историята на Изтока, през Византия. Тук той открива, че Литургията, богослужението въобще, е душата на източния християнин. За съжаление скоро след пристигането му започва Суецката криза, която сериозно застрашава дейността на европейците и американците в арабските страни. През лятото на 1957 г. Тафт пристига в Ливан за кратка ваканция. В йезуитския дом в покрайнините на Бейрут се среща с големия познавач на източните църкви, друго голямо име в литургиката – проф. Хуан Матеос (1917-2003), който се занимава с изучаване на древните сирийски ръкописи. Проф. Матеос препоръчва на Робърт Тафт да се специализира в областта на литургиката и да се запознае подробно с трудовете на класиците в тази област Антон Баумщарк (1872-1948) и Йозеф Юнгман (1889-1975). Тафт внимателно изучава академичните литургични трудове и самостоятелно провежда редица полеви изследвания. През 1957 г. в сп. Jesuit mission се появява неговата първа статия: „От Детройт до Захо”, в която той описва епископската хиротония на халдейския архиерей Каса Раиса.

През 1958 г. в Ирак избухва революция, в резултат от която повечето западни образователни учреждения, в това число и йезуитските училища, са закрити. През май 1959 г. Робърт Тафт се завръща в САЩ и подава официално заявление за преминаване към византийския обряд (т. е. към униатите). През 1962 г. той е преместен от иракската в руската мисия и получава необходимите за това документи от Рим. Междувременно изучава историята на римокатолическата мисия сред руснаците и написва статия за пионера на руското униатство йером. Потапий Емелиянов. На 6 декември 1959 г. Тафт е ръкоположен за дякон, а през 1963 г. – за презвитер от униатския еп. Николай Елко.

След презвитерското си ръкоположение Робърт Тафт отива в Папския институт за Изтока. В периода 1965-1970 г. той преминава курс по литургика, пише редица статии и защитава докторската си дисертация под ръководството на проф. Матеос. Дисертацията е посветена на историята на Великия вход в св. божествена Литургия. Хуан Матеос междувременно е решил да премине в областта на библеистиката, като оставя своя замисъл за написването на история на византийската литургия на Робърт Тафт.

След защитата на докторската си дисертация и получаването на званието професор през 1970 г., Тафт се отправя за Белгия, за да задълбочи своите познания по източни езици в университета в Льовен. От 1973 г. той започва постоянно да преподава литургика в качеството си на редовен професор в Папския институт за Изтока. От 1974 г. ежегодно чете лекции и в университета „Нотр Дам” в САЩ, като гост-професор.

През 1975 г. излиза неговият фундаментален труд The Great Entrance (Великият вход), който скоро се превръща в литургичен бестселър. Това е подобрена и редактирана основно версия на докторската му дисертация. Тя съставлява втория том от голямото изследване на Тафт История на Литургията на св. Йоан Златоуст. През 1986 г. излиза книгата му The Liturgy of the Hours in East and West (Литургията на часовете на Изток и на Запад), която е призната от Асоциацията на римокатолическия печат (Catholic Press Association) в САЩ за най-доброто богословско издание за годината.

Тафт продължава своята активна работа и след официалното си пенсиониране и последвалото оттегляне на покой през 2007 г. до самата си кончина. Последно работи върху книгата си Анафора, която завършва шесттомния цикъл История на литургията на св. Йоан Златоуст.

Робърт Тафт е смятан за един от водещите експерти по история на християнското богослужение. Автор е на близо 1000 научни публикации, статии, монографии и изследвания и на около 15 книги, свързани преди всичко с източната литургика. Част от неговите трудове са преведи на десетки езици – арабски, арменски, български, немски, испански, руски, гръцки, френски, португалски, чешки, полски и т. н. Чел е лекции и е преподавал в редица страни по света, включително и в България. Консултант е на Ватиканската конгрегация за източните църкви, член на наблюдателния съвет (Board of Visitors) на Училището за религиозни изследвания на Римокатолическия университет в Америка от 1989 г. до момента на реорганизацията на богословското образование в САЩ. Съветник е бил на Делегата по въпросите за Русия на Генералния настоятел на Обществото на Иисус. Член на Националния комитет на САЩ по византинистика. Член е бил и бивш президент (1985-1987 г.) на Международното литургично общество (International Societas Liturgica) и на комитета на Епископската конференция на САЩ за икуменическия диалог с източните православни църкви (1978-1994 г.). Редактор е бил на известната поредица Orientalia Christiana Analecta и член на редколегиите на няколко авторитетни международни списания. Лауреат е на редица международни академични награди.

Подбрани откъси от интервюта с архим. Робърт Тафт

Уважаеми о. Робърт, вие, йезуитът, сте посветили по-голямата част от живота си на изучаване богослужението от източния обряд и сте направили в тази област повече, отколкото съвременните руски или гръцки литургисти. Откъде е този Ваш интерес именно към източния обряд?

Преди всичко позволете ми да кажа, че аз в никакъв случай не претендирам за заслуги, превишаващи заслугите на всички други учени, работещи в областта на литургиката. Такъв начин на мислене ми е чужд. Нашият духовен наставник, когато бяхме млади послушници-йезуити, ни учеше „да не живеем „живот в сравнение”. Учеше ни да не питаме себе си направили ли сме повече или по-малко от другите, а просто да правим това, което можем, през Бога, така, както Той иска, и да не обръщаме внимание какво другите мислят или говорят за нас. И аз никога не съм се безпокоил прекалено за това какво мислят за мен другите (разбира се, не в смисъл на високомерие или неуважение към тяхното мнение)…

Според Вас литургиката конфесионална ли е или надконфесионална? Възможно ли е специалисти от различни конфесии да съвместяват науката и конфесията, т. е. няма ли опасност за тях да тълкуват изворите в своя полза?

Конфесионална наука е оксиморон, несъвместимост на термините. Не съществува конфесионална наука. Ако науката е конфесионална, тя престава да бъде наука. Разбира се, всеки изследовател е този, който е, и никой не бива да се опитва да скрива това. Но трябва да помни в какво се състои служението и призванието на учения. Науката, според моята убеденост, е преди всичко наука, науката трябва да бъде неконфесионална, историко-критична и обективна. Тя служи единствено на истината, на нищо друго. Всяка християнска дейност е служение на смирението и безкористната помощ. В това число и служението на науката – това е служение на истината, заради самата Истина. Поради това моята научна работа изразява не „римокатолическата”, а научната гледна точка, гледната точка на Тафт. Това, което пиша, не е за доказване на някаква пристрастена теза или конфесионална доктрина, а за да изложа онова, което за мен е истина, независимо на какви възгледи съответства или не съответства тезата ми или на кого тя се харесва или не. В същото време моят преднамерено неконфесионален подход и научно творчество не е подход на всички учени, римокатолици или православни, и за да отговоря на въпроса Ви откровено, ще кажа така: разбира се, има и „конфесионални учени”, готови да изтръгнат по спорен начин данни, за да потвърдят своя предубедена конфесионална позиция.

Свързано ли е заниманието с литургика с вярата и определен начин на живот, или за литургиста е достатъчно да има добро академично знание?

Нашето знание и разбиране за Литургията безусловно е свързано с нашата вяра и духовен живот. Аз изучавам Литургията, която обичам, и я преживявам като същностна, неотделима част от моята духовна, както и интелектуална идентичност.

Отец Робърт, имам въпрос относно въвеждането в последованието на божествената Литургия на някои молитви, които често могат да бъдат чути в храмовете на Руската православна църква, на Православната църква в Америка, както и на някои други от поместните православни църкви. Непосредствено преди причастяването на верните се чете молитвата „Вярвам Господи и изповядвам”… Не помня гърците четат ли тази молитва на глас, или не?

Трудно може да се нарекат молитвите преди св. Причастие „новаторство”. За пръв път ние можем да видим тези молитви извън божествената Литургия в списъка за лично ползване, в качеството им на благочестиви молитвословия преди причастие. Впоследствие те постепенно започват да проникват непосредствено в литургичния формуляр, като за първи път това става през 9 век в чина на Палестинската литургия на ап. Яков. Първото византийско свидетелство за нещо подобно се среща в итало-гръцките ръкописи от 10 век, произхождащи от Южна Италия. Подобни молитви се появяват в константинополските източници едва през 12 век. Ръкописните молитви се умножават век след век, някои списъци притежават днешното изобилие от подобни молитви. В резултат на това ние имаме работа вече не с една молитва, а с цяла поредица. Аз успях да преброя двадесет и осем подобни евхологически творения в ръкописната традиция, много от които вече отдавна са излезли от употреба. И дори днес в печатните богослужебни книги може да се види тяхното голямо разнообразие, благодарение на особеностите на поместните църкви.

Когато тези молитви са започнали да се включват непосредствено в литургичните формуляри, те са били само частни молитвени приношения, които духовенството е възнасяло преди причастяването. Частни молитви на духовенството може да срещнем в ръкописните традиции на гръцки, славянски и други езици. Новаторство се явява славянският обичай тези молитви да бъдат произнасяни на висок глас втори път – преди причастяването на миряните – практика, която е чужда на гръцката традиция. Там, където съществува подобен славянски обичай, смисълът на тази новост се състои в това да могат клир и миряни заедно и гласно да повторят тези молитви в момента, в който свещенослужителите зад престола държат Свещеното Тяло в ръцете си преди приобщаването. Това, разбира се, е целесъобразно само в онези православни традиции, където е останал обичаят да се закриват царските двери и да се дърпа олтарната завеса по време на причастяването на духовенството.

О. Робърт, присъщо ли е било на традицията на ранната Църква четенето на глас на евхаристийните молитви, например на евхаристийната анафора? Ако е така, то какво се е случило с древната традиция? И как трябва да постъпваме ние днес?

Еволюцията на литургическата молитва в ранната Църква, както е описана от Алън Боули в неговия фундаментален труд От свобода към формула. Еволюцията на евхаристийната молитва от словесна импровизация към записан текст, може да бъде разделена на три стадия:

1. Първите два века от християнската история представляват сами по себе си период на творчеството и спонтанността, когато още не са били фиксирани литургичните текстове.

2. В продължение на 2-4 век са започнали да се появяват записаните текстове, съществувайки паралелно с текстовете, които са се произнасяли спонтанно.

3. Накрая, в последната четвърт на 4 век, ние виждаме постепенно разпространение на писмените, фиксирани формули, които с времето стават задължителни за употреба от всички.

Къде е сядал епископът по време на божествената Литургия, когато е нямало още антифони в началото на богослужението и преди всичко защо неговата катедра е била преместена от олтара в нефа или централния кораб на храма?

Най-напред трябва да кажем, че катедрата на епископа никога не е „премествана”. Типикът на Великата църква от 10 век споменава за две катедри: „горна катедра” (ἡ ἄνω καθέδρα), постоянно място в центъра на съпрестолието, наречено синтрон (σύνθρονον) и намиращо се в олтара зад св. Престол, както и днес, и долна катедра (ἡ κάτω καθέδρα), която вероятно е била подвижна, а не стационарна. В случая въпросът не се състои в това къде е бил епископът, преди антифоните да бъдат добавени към св. Литургия, а къде се е намирал той преди интронита (входа), който впоследствие се е развил в последование, представляващо днес Малкия вход.

Къде е стоял епископът преди входа? Може да бъде проследено неговото преместване стъпка по стъпка в съответствие с развитието на богослужението и литургичната архитектура на византийския храм.

1. Скевофилакият или ризницата на храма „Св. Софѝя” и на някои от другите църкви в Константинопол са били отделни здания извън самата църковна сграда. В съвременната „Св. Софѝя” скевофилакият е достигнал до наши дни във вид на ротонда до североизточния ъгъл на базиликата.

2. В делничните дни, когато Литургията не е била предшествана от тържествена лития (кръстен ход), започваща от няколко изходни пункта и стигаща до Великата църква, където се е извършвала Литургията, духовенството е стояло в скевофилакия преди Входа.

3. Входното шествие – интронитът, с което се открива Литургията, е започнало да се съпровожда от входен антифон, който е станал във времето трети антифон на енарксиса…

4. Архиерейската литургия си е оставала и е продължава да бъде много консервативна по своята същност, поради което първоначално или във всеки случай поне епископът е продължавал да влиза в храма по време на входното изпълнение – днес третия антифон…

5. Преди началото на третия антифон патриархът и останалото духовенство, което не е вземало участие в енарксиса (някои източници казват, че само един презвитер и дякон влизат в храма, за да извършат енарксиса – доказателство за неговия вторичен характер), е трябвало да излязат от скевофилакия и да се отправят в нартекса, за да оформят встъпителното шествие. Кога и как са правили това, и до днес остава неизвестно.

6. Епископът и неговата свита са чакали началото на входа в нартекса пред „Червените врати”, т. е. пред главните централни или „Царски врати”, водещи от нартекса в нефа, където патриархът е произнасял Входната молитва (съвременната молитва на Малкия вход), преди да влезе в нефа на храма и да се отправи към св. Олтар.

7. На някои места между древните и съвременни обичаи много вероятно да е имало промеждутъчни етапи. От няколко източника може да се направи заключението, че епископът е очаквал началото на входното шествие в задната част на нефа, до Царските двери, а не извън храма, в нартекса (притвора).

8. Последният етап – съвременният обичай с първоначалното влизане на епископа в храма, е редуциран до входа на архиерея в храма. Епископът влиза в църквата преди Литургията, облича се с помощта на свещенослужителите от по-ниските чинове, ако има такива, и сяда на своята „ниска катедра” в нефа (централния кораб на храма) в очакване на Малкия вход. Това можем да го видим вече в архиерейския диатаксис на Димитриос Гемистос (ок. 1390 г.) и в списъка на атонския скит „Св. Андрей” (15 век).

9. Тези промени са отразени в постоянното прогресиращо преместване на мястото, определено за нисшия клир от скевофилакия в нартекса, а по-късно и по-нататък – към „ниската катедра на епископа” в нефа. Тези промени нямат никакво отношение към самия чин на посвещението, а само към местата, където са ставали тези посвещения и е пребивавал самият епископ.

Посвещението на нисшия клир е ставало не в Олтара по време на евхаристийната Литургия, където се е извършвала хиротонията на свещенослужителите с висши санове (дякон (дякониса), презвитер и епископ), а преди Литургията, в момента, в който епископът е очаквал началото на входното шествие. Първоначално това е бил скевофилакият. Изменението в литургичната планировка на византийския храм и преместването на трапезата на предложението от външния скевофилакий във вътрешната палата на протесиса или страничната абсида е довело до промяна на местоположението на архиерейската катедра, на която епископът е седял в очакване на входната процесия или Малкия вход и, следователно, където той е посвещавал нисшия клир. И това исконно място за посвещаване на най-младите (нисши) свещенослужители потвърждава, че архиереят преди Литургията се е намирал именно в скевофилакия, откъдето след това се е отправял процесийно в храма за извършването на входа.

О. Робърт, защо е прието молитвата преди св. Причастие просто да се чете, а да не се декламира на всеослушание, както всички други молитви?

Понеже единствената молитва, която се пее, е Εὐχὴ ὀπισθάμβωνος или още Заамвонната молитва, би следвало въпросът да звучи така: Защо Заамвонната молитва се възглася на всеослушание, докато всички други литургически молитви се произнасят полугласно? Такъв е обичаят – това е единственият отговор на този въпрос, защото изворите нищо не казват за причината за това, а без подкрепата на изворите могат да съществуват само предположения.

Превод: Венцислав Каравълчев

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (136), 2018, с. 95-102, и е посветен на паметта на о. Робърт Тафт, който се упокои в Господа на 2 ноември 2018 г., на 86-годишна възраст (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ud9fx 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме