Фактори за подобряване на единството в Европейската общност: опитът на Софийската духовна семинария

Ваши Високопреосвещенства,

Досточтими отци,

Скъпи приятели и гости,

Темата, предложена на вниманието на участниците – „Фактори за подобряване на единството в европейското общество”, предпоставя визионерски подход. Освен анализ на миналото и усърдна работа в настоящето, пред нас стои и необходимостта от отговорен поглед към бъдещето. Доколкото обаче това бъдеще е не идея, а съдба на конкретния човек, то именно училището, което работи с човека сега предвид неговото утре, има какво да каже, за какво да предупреди и какво ново да предложи. В тази връзка и радостта ни, че едно от духовните училища на България, е представено на тази висока трибуна е още по-голяма. Позволете ми от свое име и от името на Софийската духовна семинария да благодаря на Високопреосвещения митр. Антоний за поканата да участваме в семинара.

Струва ми се оправдано в самото начало да си припомним един исторически парадокс: единство или свобода. Исторически, защото именно в хода на историята ние виждаме разработени и двата проекта: единство, което в една или друга степен краде от личната свобода, и свобода, която не търпи интегриране в общност. И в двете посоки се е стигало до абсурдни крайности. Така или иначе проблематичността на такъв избор не се снема (не изчезва) с омекотяването на контрастите. Гражданинът на Европа живее в условия, които, от една страна, утърждават личните права, личните свободи, самоопределението, индивидуалността. Европейското общество, ако въобще имаме право да генерализираме, предлага среда за развитие на един стил на живот под знака на „само аз”. Насърчават се не само индивидуалните дарби и способности, но и се приветства да бъдеш различен. Защото по такъв начин реализираш себе си, защото имаш право на това, защото си свободен. Можем да си представим, че това е път на развитие, започващ от отделния човек и завършващ отново при него.

Успоредно на този път, върви и друг. Той също води началото си от отделната личност, но продължава в посока към общността, към обществото, към колектива. По този път се чуват гласове, призоваващи към солидарност, към търпене на другия (толерантност), към съвместност. Европа има зад гърба си дълъг и нелек опит в изграждането на организъм, който да фукционира хармонично, в който отношенията „част-цяло” да са балансирани. Този опит обаче, както ми се струва, макар и ценен, не е съвършен. На него му липсва дълбочина. Едно от големите предимства на християнския подход, т. е. на евангелския и църковния, към всеки въпрос, е, че той отчита (вижда в) човека не социален, биологичен или друг феномен, а дълбоко сърце (Пс. 63:7), с цялата негова сложност. Тази сърдечна „бездна” стои пред другата, Божията „бездна” (Пс. 41:8), и само в тези взаимоотношения би следвало да се търсят решенията за човешкия живот. Включително и по нашата тема за единството.

Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” представлява средно духовно училище. При нас се учат и живеят младежи от цяла България и извън нейните граници. Тази разнородност на нашите ученици, заедно и с обстоятелството, че те са тийнейджъри, се явяват предизвикателство пред нашите учители и възпитатели. Всяка година при нас идват деца, които за първи път напускат семействата си и започват живот на голямо разстояние от всичко близко за тях. За почти всички от тях, тази промяна не е само от битов характер. На новопостъпилите, но и на по-старшите ученици, се налага буквално да се сблъскат, а не просто срещнат, с друг тип поведение, реакции и начин на мислене. Скъсените дистанции в общежитието не позволяват на човека да се капсулира и да затвори вратата пред онова, което му е непознато и ново. В такава атмосфера е необходимо да намираме начин за сплотяване на семинаристите. В Семинарията отделният ученик не бива да се чувства изтръгнат от дома си, а посаден в нов дом. Култивирането на дух на общност, даже нещо повече – дух на семейство, е жизнено важно. Същевременно, от погледа на бива да се изпуска и другата страна – че никой, постъпил в Семинарията, не бива да губи себе си в масата; че личните контури или очертания, наречени от древните гърци χαρακτήρ, не трябва да се изглаждат в името на безличен колектив. Описанието на тази донякъде банална ситуация е нужно, за да прокара мост между живота на нашето неголямо учище и живота на Европейския съюз, които обаче стоят пред еднакви трудности.

Най-важното лекарство срещу духа на разединеност е нашето съвместно участие в молитвения и мистириален (светотайнствен) живот на Църквата. Тогава, в храма стоейки пред лицето на Бога, въздавайки Му хвала или просто молейки се, човек в най-съкровенния миг не е сам, а с тези, които може да нарече свои братя и сестри. Разбира се, високите богословски и духовни принципи не се възприемат от подрастващите така лесно, но те оставят върху тях отпечатък. Мисля, че нашите ученици, които участват в семинарското богослужение – било на клира, в олтара или по друг начин, се чувстват един-другиму по-близки. Църквата е пространството и времето, в което цялата семинария има възможността да преживее тайната на единството, изпросено от Подвигоположника Христос.

Друга форма, която подпомага сплотяването на учениците ни, са общите пътувания. Освен че всяко пътуване носи разнообразие и обогатява интелектуално, то много укрепва единството. Излизайки извън Семинарията, децата осъзнават, че носят отговорността да представляват не само една образователна институция, но и самата Църква. Тази споделена отговорност още веднъж ги подканва да напуснат зоната на индивидуализма. Въобще на път човек е предизвикан (поставен пред предизикателство) да разкрие себе си. През изминалата година ние осъществихме две пътувания зад граница – едно поклонение на Света гора и едно посещение във Варницката православна гимназия в Русия.

Пътуването до монашеската република Атон беше среща с един друг свят. Там, в седмицата след Пасха, нашите ученици се потопиха в истинската радост на Възкресението. На тази благословена земя семинаристите успяха на живо да видят нещо от онова, за което са чели и слушали. Получи се нещо като урок на открито. Тези, които взеха участие в пътуването, имат много незабравими мигове заедно.

Второто ни пътуване беше с по-далечна дестинация и имаше друга цел. В края на май с част от семинаристите се отправихме към Православната гимназия в Варници, Русия. Това училище е единствено по рода си в Русия, защото освен че в него се преподават богословски дисциплини, то функционира и като пансион. Обстоятелства, които много го доближават до профила на нашата Семинария, и затова решихме да осъществим такова посещение, в което да обменим опит. По-важно от всичко обаче беше да се даде възможност на млади християни на една възраст и в сходна форма на обучение да се срещнат един с друг. В продължение на една седмица нашите ученици общуваха, играха футбол, пееха и свиреха със своите връстници от Варници. Тази среща даде повод да погледнат с други очи на собствения си избор да учат в Семинарията. В много отношения нелекият живот в духовно училище – стриктният дневен режим, дисциплината, малкото свободно време – кара учениците ни да имат усещането, че са ощетени и че нещо са пропуснали. След като обаче установиха, че и други на тази възраст са избрали нелеката, но по-добра част, те се върнаха у дома с повече вдъхновение. Момчетата, участвали в пътуването, донесоха малки подаръци за съучениците си и дълго време разказваха за всичко, което ги е впечетлило в Русия. Със сигурност това далечно пътуване още по-силно ги сплоти. Планираме в бъдеще да осъществим такиви посещения и познанства с духовни училища от Гърция, Румъния, Сърбия и други православни държави.

Освен да пътуваме, особено внимание отделяме и на това да срещаме семинаристите с хора от различни сфери на живота. Поне веднъж месечно каним в Семинарията лектор, който да запознае учениците със своята професия и занимания. Досега при нас са гостували писатели, журналисти, предприемачи, спортисти, университетски преподаватели. Реализирали сме и посещения в Художествената и Спортната академия. Основната идея на тези срещи е разкриването на нови хоризонти пред учениците. Обучението в църковна институция не предполага стесняване и ограничаване на полето на реализация. Православното християнство твърде добре знае ценността на предаденото му духовно наследство, за да изпада в ревниво съревнование с „външните” професии, поприща, служби, кариери. Синтезът между християнската вяра, която спасява, и елинистичната „пайдея”, която образова човека и го подготвя за живота, е предложен още от отците-кападокийци и е успешно защитен в историята на Византия. Заслужава да се отбележи, че подобни гостувания и срещи с не обезателно църковни хора носят със себе си и други положителни последствия. Контактът с нецърковна среда е важен, за да се избегне капсулирането на семинаристите. Опознавайки добре съвременната действителност, те могат да се научат да живеят в нея по християнски. Това, според нас, е още един фактор, който подпомага единството както между нашите деца, така и между света на Семинарията и този, извън нейната ограда. Имали сме и случаи, в които гостуващият лектор е православен християнин, такъв, който живее своята вяра. Тогава интересът към него е още по-голям и учениците задават въпроси не само от областа на госта, но и за начина, по който той води своя християнски живот.

Описаните дотук дейности на пръв поглед нямат пряка връзка с темата за единството. Те по-скоро се вписват в дискурса на образованието и възпитанието. Погледнато в перспектива обаче, от поколенията, които сега се учат и оформят, зависи дали единството в обществото въобще, и в европейското в частност, ще има светло бъдеще или не. Единството е благословение, дар и плод на духовен подвиг. То не е социален конструкт и политически проект. Затова е необходимо в младия човек да бъдат култивирани съответните способности: да споделя живота с други, да вижда общи цели, да превъзмогва тесните рамки на егото, да действа солидарно. В лицето на своята аскетична култура християнството има огромен ресурс да учи човека как да живеее с другия, защото преди това е дало отговор на въпроса защо трябва да умее това. За християнина смисълът на единството извира от дълбочината на битието. Бог, Който приведе в битие всичко от нищото, каза: „не е добре за човека да бъде сам” (Бит. 1:18), а когато в плът живя между човеците учеше, че „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). В такава светлина единството е повече от зададен отвън съюз или обединение. То е норма на живота, нещо естествено. Затова е и важно в хода на своето обучение младите хора не само да натрупват познания, но и да усвояват опитно тази норма. Тогава личната свобода няма да бъде пречка пред единството и „аз” няма да е противопоставено на „ние”.

* Текст на доклад, изнесен на 5.10.2018 г. в „Дома на Европа”, София, пред конференцията „Фактори за подобряване на единството в европейското общество” – в рамките на ежегодната среща на Комитета на представителите на православните църкви към Европейския съюз (бел. ред.).