Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Канонически основания на Вселенския престол за действията му в Украйна

Сряда, 07 Ноември 2018 Написана от Прот. Ангел Величков

Fr Angel VelichkovНравствено-етична криза

С това ще започнем. Току-що прочетох изказването на валаамския игумен епископ Панкратий относно Негово светейшество Вартоломей, патриарх на древната Константинополска катедра. В това изказване руският епископ нарича патриарха мерзавец, предател и „юда”, с когото причастието от една Чаша е невъзможно. Без никаква аргументация – освен опитите му да разреши църковната криза в Украйна по начин, който не харесва на Москва.

Мерзавец, юда и предател, от когото по-лош е само „оня Денисенко”. Попаднах и на други, още по-изобретателни: „истанбулски папа”, „турския патриарх” и пр.

С такива квалификации днес са наситени руските медии. За моралните измерения на тази злостна кампания можем да оставим всеки един християнин да отсъди сам. Св. Евангелие ни дава много прост ориентир: по плодовете им ще ги познаете. Но даже духовници и богослови сякаш забравиха за Евангелието. Как иначе може да се обясни тази арогантност, с която си позволяват да отстояват една политически инспирирана национална позиция, разпознаваща като свой главен враг древната Константинополска катедра? Изглежда православието става поредната идеологическа система, отчуждена от евангелския дух. Започваме да губим християнската си същност.

Онова, което в момента доминира по украинската църковна криза, са този род хули, плюс един силно изкривен, пропагандно адаптиран и популистки прочит на църковното канонично право. Според случая, каноните или се подминават с безотговорно пренебрежение, сякаш са стока с изтекъл срок на годност, или пък педантично – и избирателно – се цитират, за да се подсили кампанията за очерняне на Вселенската патриаршия и нейния предстоятел.

Разбира се, има мислещи руски духовници и интелектуалци, които предлагат стойностни и зрели анализи. Но техният глас е твърде приглушен, а самите те бързо се обособиха като малка дисидентска група.

Доста странно до момента е и поведението на сестрите-църкви. От тях засега се долавя само един вид сигнали: плахост и нерешителност, представени под формата на дипломатичност. Единствено от Йерусалим показаха по-ясна позиция, чрез официалната молба да получат св. Миро от Константинопол. В разгара на кризата това имаше силата на пълна канонична подкрепа, но все още твърде неопределена.

Призивите на Антиохийския и Сръбския патриарси бяха меко казано прекалено деликатни, с лек съзаклятнически оттенък в услуга на Москва. Румънският патриарх също нищо не каза, освен един-два шаблона в смисъл на „оправяйте се сами, братя”. БПЦ, разбира се, все още мъдро мълчи, останалите – също.

Изглежда, всички отново се страхуват от Москва. А през това време Църквата стои на ръба на разделения, подклаждани от агресивната медийна война срещу древната патриаршия, която и без това не живее комфортно в Истанбул.

Ролята на Константинопол

Зад всичко това обаче има една проста и здрава логика на действията на Константинопол, която остава извън фокус. Да не пропускаме, че патр. Вартоломей е доктор по канонично право и няма как Константинопол да допусне канонически необосновани действия, особено в случай като Украйна. На този фон руската пропаганда от съветски тип няма никакви основания да подозира патриарха в „сътрудничество с американците” или нелюбов към руския народ. Тези клишета са ни добре познати. Ако търсеше власт и изгода, Константинопол би се възползвал от Русия много по-лесно, отколкото от някой друг. Един добре познат функционер на МП сам напомни за значителната досегашна финансова подкрепа на руските бизнесмени в територите на Вселенската патриаршия – и наред с това ги изкомандва вече да спрат „да инвестират”. Ставаше дума конкретно за Атон. Този шантаж само показа, че не „американците”, а други са провеждали дългосрочна политика на влияние, а сега и на натиск над Константинопол.

Има обаче автентични църковни и християнски причини, които мотивират действията на древната църква: В православието днес съществуват разколи на „международно” равнище. Освен Украйна, налице е и Македония. Позорно и грешно е за Църквата да търпи подобни схизми. А националните църкви се оказват неспособни да ги преодолеят. Както много пъти от древност до днес, Вселенският престол е длъжен да се намеси. Този дълг не е безпрецедентен, но съществува и действа от 1700 години, без да е бил отменян дори и в най-тежките години на Османското присъствие. Достатъчно свидетелство е самият факт, че, с изключение на Кипърската църква, всички останали национални автокефални поместни църкви в актуалния състав на всемирното православие са получили своята църковна независимост от Константинопол, в съгласие с действащи правила, които си струва да изучим.

Църковното право и събитията

Наложи се и днес в украински контекст да се приложи съществуващото църковно право. Въпреки твърденията на тълкуватели, които четат каноните както дяволът чете Евангелието, истината е, че те не са остарели, но са напълно приложими в нашето съвремие. Ще разгледаме най-важните от тях, с опит за кратък коментар на тяхното действие, приложено паралелно към поредицата събития около украинския въпрос.

През 1991 г. Украйна за първи път в своята история е провъзгласена за независима държава със своя собствена територия, граници, официален език, валута и право на национално самосъзнание. Но ситуацията рязко се променя и по отношение на църковната структура в тази нова държава: досегашната канонична Украинска православна църква – Московска патриаршия (УПЦ-МП), се оказва под външно управление, а под местно управление в страната действат две схизматични формации: Киевска патриаршия с предстоятел анатемосания Филарет (Денисенко) и непризнатата Украинската автокефална църква на митр. Макарий (Малетич).

Подобни динамични промени в политическата карта почти винаги са започвали и с църковна криза. Затова Църквата отдавна е създала система от свои правила, чрез които кризите да бъдат овладявани. На първо място стои въпросът: как да се определи една новосъздадена поместна църква в динамиката на политическите промени?

Ето какво казва Правило 17 на Четвъртия Халкидонски вселенски събор (451 г.), на политическия език от 5 век: „Ако с царска власт е устроен или предстои да бъде устроен един нов град, то нека разпределянето на църковните енории да следва гражданския и поземлен ред”.

Ако по стандартите на онова време говорим за „нов град”, то още повече това правило придобива сила, когато става дума за нова държава. Всъщност, то дава един универсален ключов подход: политическото разпределение на областите трябва да служи за мярка при разпределянето на църковните области. И според него, съблюдавайки установения „граждански и поземлен ред”, от 1991 г. следва да разпознаем в Украйна една нововъзникнала поместна църква. Сега вече тя е международно призната и напълно отделена териториално. Ако РПЦ преди е обхващала територията на бившия Съветски съюз, в който Украйна до неговия разпад е само една „република” или, иначе казано, провинция, то сега вече не е така. Руските аргументи за вечна принадлежност на Украинската църква към Москва са геополитически, етнически, културни или емоционални, но не и канонични. Защото още от древност главният принцип на църковното устройство е териториалният, а не етническият или геополитическият. Именно териториалният принцип при очертаване и управление на поместните църкви, обезпечава правото на собствена етническа идентичност на отделните енории в „близък план”, в случай че в дадената територия се съдържат повече етноси. Пример: ако днешна Украйна остане под управлението на РПЦ – Московска патриаршия, то тя се оказва под контрола на един етнос в ущърб на други в страната, които са нейни граждани. Ако обаче всички православни граждани на новата държава са под вътрешното духовното управление на самостоятелна поместна църква, адекватна на държавния териториален обхват (според „гражданския и поземлен ред” от цитираното правило), то тогава те биха могли да имат и свои „етнически” енории, съжителстващи мирно под едни и същи епископи със свой вътрешен синод. С други думи, териториалният принцип урежда и междуетническия мир, докато етническият принцип, напълно чужд на църковната природа, води до разколи и напрежения.

В същото правило обаче се споменават и други обстоятелства: наличието или отсъствието на спор. Назначава се и срок за възникване и преодоляване на този спор: 30 години. Сиреч, ако новообособената поместна църква (предвидени са всички мащаби, започвайки от села и предградия) е под управлението на вече съществуващ епископ, то трябва да се изчака 30 години. Ако през този период управлението му е неоспорвано от никого, то неговата катедра може да остане и занапред. Това е в съгласие с духа на църковните правила, които предвиждат действието на обичайното право, ако едно вече установено положение е прието с мир. Изглежда, такъв жив съвременен пример е църквата в Беларус. Макар и нововъзникнала независима държава, подобно на Украйна, но църковното подчинение на Минск под Москва досега изглежда напълно неоспорвано. Църковният мир там е запазен и това дава възможност да се продължи по установения „обичай”, след изтичането на 30-годишния срок. Затова и никой не говори за „белоруски разкол”, нито пък за белоруска автокефалия.

Правило 17 продължава: „Ако обаче през не повече от 30 години възникне спор, то нека бъде позволено на засегнатите да се обърнат първо към областния (църковен) събор. Ако някой е засегнат от своя митрополит, нека се съди пред екзарха на великата област (митрополия, екзархия, архиепископия, патриаршия) или пък пред Константинополския престол”. Очевидно, това правило е предвидено за всички обстоятелства и времена, както и за всички равнища на „поместност”. Очевидно е и това, че украинският случай се развива в най-големия възможен мащаб – между отделни държави. „Спор” в Украйна не само е възникнал, но се е изродил в траен разкол много преди да изтекат 30 години – още от 1992 г. И, очевидно, нещата следва да се отнесат до Константинополския престол.

Защо именно Константинопол?

Първо, едно уточнение, винаги пропускано в пропагандната реторика: Правило 6 на Първия вселенски събор (325 г.): според него се потвърждава „висшата власт на някои епископи над други”. Много важен детайл, защото той опровергава като неправилно построено едно от главните обвинения на Москва срещу патр. Вартоломей, а именно, че се намесва във вътрешните дела на друга автокефална църква. Формално този аргумент е визиран от първата част на Правило 8 на Втория вселенски събор (381 г.), забраняващо на епископите да „простират своята власт над друга епархия…”. Това правило има и втора част, която допълва цитираното с важно уточнение. По-нататък ще се върнем отново към целия му текст. Дори и така обаче, тази забрана се осветлява от отците на Първия вселенски Никейски събор (325 г.) чрез утвърждаването на известна подчиненост на някои „сред равните”. Следователно, има случаи, когато епископ с по-висша власт притежава правото не просто да се намесва в чисто вътрешни дела, но да упражнява арбитрална власт, в случай, че тези „вътрешни дела” започнат да засягат и друга епархия, а още повече – друга поместна църква.

Принципът на йерархия между епископите е залегнал в логиката и на по-нататъшното църковно законодателство. Още от Втория вселенски Константинополски събор, и с препотвърждаването от следващите вселенски събори, се определя патриархът на Константинополската катедра като пръв сред равните – наравно с (или веднага след) Рим, първенстващ още отпреди. Тук равенството произтича от свещената степен на епископа, в която всички епископи са равни, докато „висшата власт над други епископи” е обусловена от изключителното право на Константинополския епископ да бъде арбитър в разрешаването на големи църковни спорове. Оттук и неговото право при определени условия да дава автокефалия на нови поместни църкви, съвпадащи с очертанията на териториите, утвърдени според „гражданския и поземлен ред”, и ако е възникнал спор.

И така, Правило 3 на Втория вселенски събор дава на Константинополския епископ предимство по чест след Римския епископ. По-късно, освен в цитираното Правило 17 на Халкидонския събор, предимството на Константинопол се потвърждава и от неговото Правило 28. То се препотвърждава, близо две столетия и половина по-късно, и от Пето-Шестия събор (691 г.), като последният уточнява и йерархическия ред на древните патриаршески катедри – т. нар. пентархия, включваща в себе си патриаршиите на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. По-нататък обаче ще видим, че това предимство не е абсолютно, но се осъществява в рамките на съборността и има над себе си съборния коректив – нещо, което същностно го отличава от еклезиологията на римокатолическия папизъм.

Пентархия

Съставът на тази древна пентархия днес е нарушен, тъй като Римската катедра отпада при Великата схизма от 1054 г. По-късно, с възникването на националните държави и цялостното преструктуриране на света, се появяват и нови поместни църкви, някои от които възприемат статута на патриаршии. Но именно днес, повече от всякога, става ясен дълбокият смисъл на пентархията, макар и в нарушен състав. Грешка е да се мисли, че тя е отживелица. Пентархията действа и днес, гарантирайки на Христовата църква онази надетничност, която е залегнала в самия Символ на вярата: „… в една света, вселенска и апостолска Църква” – а не национална и етническа. В духа на разгледаната дотук йерархия между епископите се оказва, че предстоятелите на древната пентархия винаги са с по-висша административна власт от тези на останалите поместни църкви. Главната причина е тази: само центровете на пентархията маркират територии, по-обширни и независими от националните. Това ни най-малко не спъва адекватното развитие или преструктуриране на поместните църкви, нито ограничава тяхната национална идентичност. Точно обратното, висшата административна власт на древните катедри гарантира вътрешната свобода на другите автокефални църкви, като същевременно опазва и църковния мир при спор между тях. В противен случай Христовата църква рискува да бъде изведена от своята „вселенскост” и да бъде разпокъсана от национализъм и етнофилетизъм – тенденции, които отдавна наблюдаваме.

Днес лесно се приема мнението, че една поместна църква може да надхвърля границите на една независима държава. В действителност това е вярно само за париаршиите на древната пентархия. Всички останали големи поместни църкви са от национален (но не етнически) тип и по универсалния принцип на Правило 17 следва да останат в актуалните граници на държавите, заедно с прилежащите им епархии.

Църквата не се занимава с политическо разделение на света, но винаги се съобразява с него, запазвайки надетническия си характер. Съответно, всяка промяна на политическата карта, общоприета от държавите, би трябвало да се отрази и на картата на поместните църкви, с изключение на пентархията. В този смисъл, според здравото църковно мислене, една национална църква не би трябвало да има претенции към свои стари канонични територии, ако те в даден исторически момент се окажат в границите на друга държава (именно такива претенции днес предявява РПЦ към Украйна). Абсурдът може да бъде лесно разбран, ако си представим какво би се получило, ако БПЦ си поиска Охрид, Сърбия – Македония, Румъния – Добруджа и т. н. За съжаление такива идеи също има и те се дължат на изкривявания в християнското мислене и ценности. Там са всъщност и корените на етнофилетизма – в претенциите на църквите „към свои земи” на базата на етническо надмощие и национално-романтични исторически доводи, неадекватни на съвременната териториална реалност.

Ето, в този контекст трябва да се разглежда първенствуващото положение както на Константинопол, така и на другите древни патриаршии. Тук не говорим за политическа власт, нито за вмешателство, а за една висша духовна отговорност: да се осигури мир между поместните църкви, когато те съставляват едно общо вселенско църковно тяло. В този смисъл виждаме и това, че пентархията предпазва православието от въвеждане на еднолично управление от папистки тип. Във вселенски план административната епископска власт остава винаги разделена между древните центрове, единствено пребъдващи независимо от геополитическите промени в света. Така, според църковните правила, Константинопол не може да се намесва в териториите на Александрийския (Африка), Антиохийския (Сирия) или Йерусалимския патриарх (Палестина). От древност обаче поставен наравно или веднага след Рим, след Великата схизма той по необходимост поема отговорността за православните, намиращи се в земите на отпадналия Римския епископ. Навярно оттогава се утвърждава и понятието „вселенски”, което в крайна сметка винаги остава условно. (По-"плаващ" е въпросът с православните мисии в „Новия свят” – Америка, Австралия, Далечния Изток. Но този въпрос предполага отделно разглеждане.)

Затова са напълно безпочвени обвиненията в „папизъм” срещу патр. Вартоломей, които чуваме от руски и други църковни източници. Абсурдно е да се допуска, че неговите стремежи към Украйна могат да бъдат геополитически, каквито всъщност са в основата си претенциите на Русия. Затова пък, наблюдавайки свободното развитие на Московската, а и на други национални поместни църкви след падането на комунистическата система, именно в тях забелязваме тенденция към вътрешен авторитаризъм в управлението (защо да не го наречем „домашен папизъм”?). Той създава центробежни сили на отдалечаване от другите църкви и самоизолация под претекст за абсолютна независимост. А, както видяхме, такава всъщност няма. Поместните църкви винаги са имали общи допирни точки и винаги са били в известна зависимост една от друга в рамките на църковната съборност. На нея ще се спрем след малко.

(Особено ясен знак за „папски” претенции в православието всъщност даде преди две години Московският патр. Кирил при срещата си с римокатолическия папа Франциск в Куба – през 2016 г., само месеци преди да обяви бойкот на Всеправославния събор в Крит! Не толкова самата среща, но изказванията на Московския патриарх внесоха смут тогава, защото бяха отправни от името на цялото православие – нещо, което беше грубо незачитане на останалите църкви и заявка за превишена власт в разрез с църковните порядки. Този случай някак бързо се потули, но днес виждаме как същата тази присвоена власт се проявява в украинския църковен конфликт.)

Действащите и днес древни катедри на пентархията продължават да обхващат територии, по-големи от който и да било национален обхват. Така те осъществяват своите функции на наднационално равнище за разлика от по-късно създадените поместни църкви, простиращи своето независимо управление на територията на своите страни. Когато обаче между тях е нарушен мирът, само патриаршиите на древната пентархия имат каноничната власт – и дълг! – да бъдат арбитри в неговото възстановяване. В същото време те гарантират и спазването на териториалния принцип в противовес на етническите тежнения на спорещите национални църкви. И ако в нашия случай говорим за арбитража на Вселенската патриаршия, то е, защото възникналият спор с Москва засяга територия, която от древност е в каноничния обхват именно на Константинопол – не като национална църква, а като катедра на древната пентархия.

Да се върнем към пълния текст на Правило 3 на Третия вселенски Ефески събор (431 г.), който забранява на епископите „да простират своята власт над друга епархия, която отпреди и изначално не е била под неговата ръка”. Отпреди и изначално – от 988 до 1686 г. – Киевската митрополия се намира пряко „под ръката” на Константинополския патриарх. Гърци заемат киевската катедра в началото, после са поставяни местни. Етническият принцип не е бил водещ, но всъщност е бил респектиран. Цели 600 години Константинопол гарантира каноничността на тази нова тогава поместна църква с прилежащите ѝ епархии, без това да наруши нейното местно значение като люлка на великата Руска църква. И днес, когато в Москва изтъкват като аргумент, че са „владели” Киев четири столетия, то това число трябва да се съпостави с предишните шестстотин години – „отпреди и изначално”.

Исторически промени

Вече споменахме, че историческото развитие не изключва, но предполага промени в устройството на Църквата. С организирането на единна руска държава през 16 век и с преместването на нейния главен център в Москва вече се появява нова поместна църква с голям потенциал и огромна територия. Киев пък запада през вековете, нападан от татарите, после разпокъсан от литовци и поляци. Сам Константинопол попада под политическата власт на Османската империя. В сложните и нови обстоятелства църквата-майка дава на Москва както статута на патриаршия (1589 г.), така и правото да поставя свой митрополит в Киев (1686 г.). Но това е и канонично обусловено: Украйна като област влиза в състава на силното и обединено Руско царство. После – империя, Съветски съюз… И, както уточнихме, никога не прераства в независима държава. До 1991 г. Затова и Константинопол никога не дава автокефалия на Украйна, докато тя е била част от друга държава – отново по логиката на Правило 17.

През 20-те и 40-те години на 20 век има неуспешни опити за украинска национална независимост. Те са съпроводени и с опити за църковна автокефалия, също неуспешни. Получават се две разколнически формации: на митр. Василий (Липковски) в 1922 г. и на митр. Поликарп (Сикорски) в 1942 г. Те отмират напълно в границите на СССР, а дейността на последователите им се прехвърля зад граница и постепенно затихва. И когато се стига до съдействието на Вселенския престол, той дава отказ по силата на разгледаните по-горе църковни правила за разпределяне на църковните области. Интересно е, че в същото това време в подобна ситуация попадат православните (около пет милиона), оказали се в състава на новообразуваната Полска република. Те обаче през 1924 г. получават автономия от Константинопол, понеже, за разлика от украинските разколници, се оказват в очертанията на нова държава, а следователно – нова църковна територия.

Виждаме, че в приложение на древните правила за териториално църковно разпределение Константинопол е действал различно в различните обстоятелства, но винаги прилагайки едно и също последователно канонично мислене. И винаги това мислене остава църковно и наднационално, извън политиката и геополитиката.

Пропуснати шансове

Как беше пропуснат шансът за ограничение на административната власт на Вселенския престол – това е друг главен въпрос в процеса на украинския спор, който е на път да раздели Православието. Защото, докато руската пропаганда обвинява в греха на авторитаризма патр. Вартоломей, в същото време московските църковни дипломати в някакво странно заслепление в действията си сами възпрепятстваха ограничаването на неговата църковна власт! Този парадокс се случи по причина на най-тежкия грях, който извършиха четири патриаршии, възглавявани от Московската. Това беше грехът против църковната съборност като най-висш орган на църковно управление и законодателство.

Съборният принцип е заложен в основите на Църквата още в деня на Петдесетница, практикуван от самите апостоли и утвърден завинаги от Апостолските правила – най-древния и авторитетен източник на църковното право. Ето какво казва Апостолско правило 37: „Два пъти в годината да се свиква събор на епископите и да разсъждават там един с друг за догматите на благочестието, и да разрешават възникналите църковни противоречия”. В духа на това правило всеки епископ е самостоятелен в своята епархия във всичко, засягащо вътрешното епархийско управление. Тази негова самостойност обаче се прекратява веднага, щом се появи необходимост да се разреши дело, засягащо вярата или църковната дисциплина или въобще надхвърлящо обичайните граници на епархийското устройство. Изискването за „два пъти в годината” е било модифицирано поради трудността да се изпълни, но духът на това правило действа с пълна сила.

В една автентична съборна атмосфера РПЦ имаше две прекрасни възможности да постигне мирно много от своите цели, дори и в известен ущърб на установените канони. Първият случай беше през 2011 г., в процеса на подготовка на Всеправославния събор в Крит. Тогава беше предложен модел за по-силно изразено участие на цялото православно изпълнение в даването на автокефалия. Този модел щеше да намали силата на каноничното първенство на Константинопол и да усили действието на съборния принцип. Тогава обаче РПЦ прояви желание за още повече власт, като постави неприемливото условие да поставя подписа си наравно с Вселенския патриарх. Неприемливо, защото в такъв случай една национална поместна църква би иззела функциите на наднационалната, а това би било в ущърб на териториалния принцип и в полза на националния – при разрешаването на спорове от вселенски характер. Шансът беше пропуснат поради дипломатическа и канонична недалновидност, а Константинопол беше буквално принуден да прилага по акривия правилата, вменяващи му първенстваща роля и отговорност.

Втората пропусната възможност беше самият Всеправославен събор на Крит през 2016 г., въпреки че главната тема, Украйна, беше практически свалена от дневния ред. Това беше грешка на събора, тъй като няма друг по-висш църковен орган, на който да се разискват не толкова съгласията, колкото възникналите разногласия в Църквата – с цел да бъдат преодолени в духа на съборност и единство. Даже и при този компромис обаче Москва бойкотира събора! И в този противоцърковен акт увлече със себе си и БПЦ, Грузинската църква и Антиохия. Увлечените в бойкота църкви бяха предварително бомбардирани с „църковно-дипломатически” совалки от Отдела за външноцърковни връзки на РПЦ. Междувременно беше включена и пропагандната машина, която почти успя да внуши разкол без да съществува разкол. Още тогава вярващите бяха настройвани срещу събора с всякакви нелепи и несъстоятелни аргументи. Активно включена беше и дивизията на зилотите. Днес обаче, когато Вселенската патриаршия вече е обявена от московските политбогослови за безблагодатна и когато дори дръзват да я осъдят в хула срещу Светия Дух (виж изказванията на проф. Осипов), нека отново да си спомним кой всъщност се опълчи срещу Светия Дух. Това бяха именно тези, които бойкотираха св. събор в услуга на амбициите за власт на една политизирана върхушка, внедрена в църквите. Оттогава се наруши братското единство и започна разделение.

Започна да ескалира духът на враждебност, целящ да отклони Вселенския патриаршески престол от задължението му да съдейства за траен църковен мир. За това той беше „възнаграден” от Москва с упрека, че провокирал насилие в Украйна. В действителност насилие, както от страна на националистите-екстремисти, така и на „проруските”, там има открай време. Както и корупция, престъпност, хулигански прояви. Войната така или иначе тече в Крим, Донецк… Но какво общо с това може да има Вселенският престол в изпълнение на дълга си към Църквата? Неговите усилия са насочени към църковното пространство, а не към криминогенния маргинал, за който отговорността пада върху съвсем други, политически среди.

Разкол след разкола?

Остава и последният въпрос, който най-силно раздразни московските църковни функционери: приемането в общение на двамата досегашни водачи на украинския разкол след 1992 г. Филарет (Денисенко) и Макарий (Малетич). С този акт украинският разкол трябваше да бъде преодолян. Де факто, с него разколът всъщност започна…

Вече споменахме, че разколите са грях и абсурд в Църквата. Никой друг, освен християните, не издига единството в такава висша ценност. Защото то е единство на Тялото Христово. Гарант за него е св. Причастие, знак – взаимното поменаване на предстоятелите в св. Литургия, необходимо условие – единодушното изповядване на Символа на вярата.

Причината за прекъсване на евхаристийното общение може да бъде само една: ерес, когато тя е официално разпространявана, после поставена на съборно обсъждане и накрая – съборно осъдена.

В Украйна, както навсякъде, има и ереси. В разглеждания украински въпрос обаче никой не се занимава с тях. Става дума за разкол, възникнал на политическа основа между еднакво изповядващи вярата православни християни. Самите Филарет и Макарий може да са били виновни във всякакви грехове, но не и в ерес. А православното население в днешна Украйна, което желае пълноценен църковен живот, но не под импортирана духовна власт, е повече от седем милиона. Някой трябва рано или късно да се погрижи за тези хора. Видяхме, че канонична Москва имаше на разположение 30 години и не се справи. Разколът даже се задълбочи, както и омразата, подклаждана от непрестанната война и политическата пропаганда.

Църквата от древни времена има своя установена практика не само за отлъчване, но и за приемане на съгрешилите обратно в нейното лоно. Московската църковна дипломация обаче не само че не успя да преодолее този разкол, но и го подготви за вечно битуване. Прие се за норма да има една „добра” канонична УПЦ-МП и още две „лоши”, разколнически, сатанизирани и вечно осъдени в благочестивото „канонично” руско съзнание, които стават естественият враг на „добрите”, без никаква воля за помирение.

Подобен модел обаче с нищо не допринася за мира, като същевременно застрашава с обезличаване самата християнска идентичност на вярващите. Някой трябваше да сложи край на тази неправда.

Ясно е, че политическата криза и военните действия в Крим и Източна Украйна силно влияят на църковния мир. Затова е популярно мнението, че сега „не бил моментът” Константинопол да се намесва. Но почти 30-годишният опит показва, че да се търпи вътрешният разкол в страната не е по-добро решение.

Формално погледнато, някои руски аргументи срещу патр. Вартоломей изглеждат канонично обосновани: Правило 6 на Първия събор забранява на епископите да приемат в общение лица, отлъчени от други епископи. А двамата разколнически водачи бяха отлъчени от каноничната Московска патриаршия още през 90-те години. До настоящия момент никоя от каноничните църкви не ги е признавала. Сега изведнъж Константинопол ги приема без съгласието на Москва. Но как стоят нещата в действителност?

Тук е много важно да проследим хронологичния ред на събитията:

1. На 7 септември Вселенският престол назначи двама свои екзарси в Украйна с мисията да анализират условията за автокефалия.

2. На 14 септември Москва отговори с прекъсване на съслуженията и престана да поменава името на Вселенския патриарх на св. Литургия.

Да спрем дотук: 1. Изпращането на служебни лица още не е издаване на Томос за автокефалия; 2. Непоменаването на Вселенския патриарх е много сериозно канонично престъпление, особено когато липсва реална причина (поне да бяха изчакали Томоса!). А нарушаването на евхаристийното общение просто като предупредителна мярка или „разменна монета” за постигане на някаква цел е много опасна духовна авантюра.

В църковното пространство се създаде едномесечен вакуум, в който никой не разбираше какво точно се случва. По решенията на московския синод поменаването спря, но евхаристийното общение уж продължи за миряни и даже за свещениците. В такова частично запрещение няма никаква канонична яснота. Всъщност то беше началото на окончателния разрив от 15 октомври.

Но именно в този каноничен (и абсурден) едномесечен вакуум се разигра главната развръзка. Прекъсвайки поменаването на Вселенския патриарх, РПЦ сама постави себе си извън църковно общение, а следователно и извън всякакъв диалог с Вселенския престол.

В такава едностранно предизвикана обстановка стана невъзможно съвместното обсъждане на каквито и да било въпроси, включително и за отлъчените епископи. Това едновременно даде свобода и ускори действията на патр. Вартоломей. Църковните правила, даващи административна власт на Вселенския престол, вече действаха по-остро от всеки друг път поради напълно пресечената възможност за съборни обсъждания. Именно по тази причина, по принуждение, а не като „източен папа”, патриархът встъпи в своята канонична власт, с която:

1. Възстанови древната Киевска ставропигия на Вселенската църква.

2. Анулира изключителното си съгласие от 1686 г. Москва да поставя Киевския митрополит.

3. Вече на своя канонична територия прие в общение бившите разколници, чиито запретители от друга страна вече сами бяха прекъснали общението.

И, четвърто: изправи се пред нов разкол, образуван този път от каноничната Руска сестра-църква!

Вечният въпрос, който терзае широката руска душа: Кто виноват?

А цялото Православие днес си задава въпроса: Что делать дальше?



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uud3w 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме