Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Митрополит Борис Неврокопски – пастирът и изповедникът

Сряда, 11 Януари 2017 Написана от Венцислав Каравълчев

Metr Boris of NeurokopИ все нагоре се възземам ази,
нагоре към незнайни красоти…

Като духовно явление в живота на един народ мъченичеството не изниква от нищото – то има предшественици сред изповедниците на вярата, онези обикновени герои на духа, които са верни на своя Господар в малките грижи на всекидневието, във времена на социален мир и рутинност. Но и гонението срещу Христос не започва внезапно, а дълго се подготвя от духа на отстъплението, който, за съжаление, бележи целия ход на човешката история. Както отделният човек, така и всяко общество, следвайки своя присъщ само нему исторически път, съзрява или за свидетелството на Истината, или за отстъплението от нея. Ако вземе надмощие второто, то свидетелите на вярата биват възпети от Църквата като мъченици. В пантеона на църковната памет сред стотиците мъченици, пострадали у нас в периода на комунизма, с неподправен блясък свети името на един голям български архиерей – Неврокопският митр. Борис. В началото на тази година Св. Синод на Българската православна църква стартира процедура за събиране на сведения за неговия жизнен път с цел предстоящата му канонизация. По Божи промисъл това ще бъде първият български новомъченик и в негово лице християните у нас ще придобият нов небесен застъпник. Митрополит Борис ни е оставил малко лични сведения за своя живот, но затова пък изобилстват свидетелствата за него от хората, които са го обичали като ревностен пастир на Христовото стадо.

На 8 ноември (ст. стил), в деня, в който Църквата ни чества паметта на един от най-големите Христови свидетели – св. вмчк Димитър Солунски, в едно от Битолските поселения – с. Гявато,[1] през 1888 г. се ражда бъдещият светилник на БПЦ митрополит Борис, със светското име Вангел.[2] Животът на Вангел напълно ще оправдае името на благовестник, дадено от благочестивите му родители в св. Кръщение. Вангел Симов Разумов е роден в семейството на вярващи българи, екзархисти.[3] Баща му е Симеон (Симо) Цвятков Разумов, а майка му е Мария Димитрова.[4] От малък родителите му го възпитават и наставляват във вярата. Те запалват у него любов към Твореца, която през годините ще се разгори с буен пламък. Немотията е постоянен спътник на семейството на Вангел, но въпреки нея родителите му се грижат той да получи подходящо образование. По-късно той успешно завършва българското основно училище „Св. св. Кирил и Методий” в Истанбул. През лятото на 1901 г. отиват с баща си в Одрин, където постъпва в прочутата Българска мъжката педагогическа гимназия „Д-р Петър Берон”, създадена от Екзархията и издържана със средства от завещанието на видния български възрожденец д-р Петър Берон.

По време на ваканцията си през 1902 г. Вангел пътува до Истанбул, където пожелава да посети и види лично Българския екзарх Йосиф, който служи редовно в неделните и празнични дни в екзархийския параклис. Срещата им в много отношения се оказва съдбоносна за бъдещето на Вангел, който остава поразен от достолепието на този изключителен български първойерарх.

Влезна екзарх Йосиф… Стори ми се, че в тоя миг благоговение изпълни параклиса и някакъв трепет проникна във всичко… Такъв поглед, такъв образ, такава фигура не бях виждал. Той съвсем не прилича на другите хора, казах си![5]

След края на богослужението екзарх Йосиф вика при себе си Вангел и беседва с него близо час.

Аз мислех, че пред него можем да стоим само благоговейно прави, без да гледаме и без да говорим, а пък той иска да седим до него, да го гледаме в очите и да разговаряме!… С най-жив интерес обаче и с най-големи подробности започна да разпитва… Той питаше за всичко… Аз само се чудех и си шепнех: какъв чуден човек!

Така пише за впечатленията си от тази среща бъдещият митрополит.[6]

Вангел завършва Одринската гимназия в 1904 г. с отличие. Там го застига вестта за героичната смърт на баща му, който в 1903 г. участва в Илинденско-Преображенското въстание под предводителството на войводата Георги Сугарев,[7] Баща му е убит на 16.9.1903 при Слепченския манастир, Прилепско,[8] а родното му село е опожарено от турците.[9]

След завършването на гимназията Вангел се връща в Истанбул и отсяда при родственици. Какви ли мисли са кръжели в главата на младежа в тези несигурни дни? Семейната трагедия на Вангел обаче е отдавна известна на интересуващия се от всичко случващо се с чедата му екзарх Йосиф. По негово нареждане Вангел е приет като пълен стипендиант в Духовната семинария „Св. Йоан Рилски”, намираща се в кв. Шишли на Истанбул.[10] Така от есента на 1904 г. той започва и своето духовно образование, което отново завършва с отличие в 1910 г.[11] Лично турският министър на просветата изпраща златен часовник на Вангел, като награда за неговия отличен успех по турски език.[12] През целия период на своето обучение той винаги има и моралната, и материална подкрепа на екзарх Йосиф. В своя дневник екзархът отбелязва и разходите, които прави за подопечните си семинаристи. За 1 август 1906 г. лаконично е отбелязано, че е дал три златни наполеона за дрехи на Вангел Симов.[13] Тази голяма грижа, която екзарх Йосиф полага, не е насочена единствено към Вангел. По същия начин той се грижи за всички семинаристи, които знае по име, както знае и родните им места.[14]

Четири дни след тържествения акт по връчване на дипломите, на 24 юни, Вангел се среща със своя благодетел и след продължителен разговор, определя своето бъдеще – да стане монах.[15] На 10 юли 1910 г. в параклиса на Екзархийския дом в кв. Шишли в Истанбул, първият Неврокопски митрополит на Екзархията ни – Иларион, постригва Вангел в монашество, като му дава името Борис.[16] На следващия ден е ръкоположен за йеродякон.[17] По предложение на екзарх Йосиф е отпусната една стипендия от фонда „Увалиев” за следване на богословие в Университета в Черновци (дн. в Украйна, тогава в пределите на Австро-Унгария). Конкурсът за стипендията е спечелен от йеродякон Борис, който през есента на 1911 г. заминава за Черновци.[18] Там вече от есента на 1909 г. се намира друг възпитаник на Духовната семинария в Истанбул и духовно чедо на екзарх Йосиф – йеродякон Паисий, бъдещият Врачански митрополит.[19]

В 1915 г. йеродякон Борис успешно завършва Богословския факултет в Черновци със степен доктор по богословие.[20] Младият монах вече владее няколко езика: църковнославянски, руски, гръцки, немски, английски, турски, румънски, италиански, унгарски и др. езици, на брой общо 13.[21]

През студентските си години не само се запознава и обиква творбите на големите български поети Ботев, Яворов, Славейков, Михайловски, но и сам започва да пише стихове.[22] Достигналата до нас единствена негова стихосбирка, която е подписана под псевдоним Ивайло Орлин, разкрива неговия голям талант и невероятна чувствителност както към проблемите на епохата, така и към вечните човешки търсения и въжделения.

Самин аз бродя в девствена пустиня –
по пусти и самотни върхове, –
душата ми е пленница-робиня
на горди, непостижни бленове.

[23]

Или още:

Вървя аз веч' без път и без пътеки
по остри непроходни стръмнини, –
страхотни бездни, зинали отвеки,
поглеждат из бездънни глъбини.

И все нагоре се възземам ази –
нагоре към незнайни красоти

[24]

След завръщането си от Черновци йеродякон Борис получава послушание да учителства в свещеническото училище в Бачковския манастир, както и в Духовната семинария в Пловдив, която се явява наследница и продължителка на Духовната ни семинария в Истанбул.[25] Тук, в Бачковския манастир, по време на Великия пост на 1916 г., го застига тъжната вест за кончината на неговата майка Мария, на дядо му Митре и на баба му Божана. От най-тесния му семеен кръг остава единствено жив неговият по-малък брат Йордан.[26]

През есента на същата година заминава да учи философия във Виена и след това за кратко в Будапеща, но разгарящият се огън на Първата световна война го принуждава да се върне в България на следващата година.[27] С това напълно приключва студентският период на бъдещия митрополит.

На 25 ноември 1917 г. Пловдивският митр. Максим го ръкополага за йеромонах и малко след това по поръчение на Св. Синод на БПЦ заминава за Будапеща, за да организира българската диаспора в Унгария. Там веднага проличава големият организаторски и църковно-административен талант на йеромонах Борис. Верен на духа на екзарх Йосиф, той за кратко време обединява около себе си българите, създава църковна община, а в 1918 г. отварят врати българско училище и първият български православен параклис.[28]

След като полага здраво основите на българската църковна община в Будапеща, в 1922 г. йером. Борис е върнат в София, където новоизбраният Софийски митрополит и бъдещ български екзарх Стефан го ръкополага, на 22 юли с. г., за архимандрит.[29] В периода 15 май 1923 г. – 1 септември 1924 г. архим. Борис е протосингел на Софийската митрополия и председател на катедралния храм „Св. Александър Невски”. След това в продължение на две години, до 1 септември 1926 г. е началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод.[30] Във времето на това му служение комунистите извършват своя кървав атентат в храм „Св. Неделя” (16 април 1925 г.). По повод на 40-ия ден от смъртта на жертвите на атентата архимандрит Борис пише забележителна статия – послание, в което показва истинското лице на комунизма и неговата богоборческа идеология:

В този ден почувствахме и съзнахме най-дълбоко, че смъртта на мъчениците от Велики четвъртък спаси и осмисли нашия живот, че тя ще спасява и осмисля живота и на бъдещите поколения, че от техните свещени гробове ще се роди нов живот на нашата земя, – тая земя, на която тъй скоро изгасва истинският живот. Едва ли има друг народ, който тъй скоро и тъй дълбоко да е паднал от свест в безсъзнание, от светлина в помрачение, от ум в безумие, както сме паднали ние българите…[31]

На 1 септември 1926 г. архимандрит Борис е назначен за ректор на Софийската духовна семинария – длъжност, която изпълнява до 23 ноември 1931 г.[32] Междувременно, в 1927 г. един от най-забележителните български архиереи в новата история на БПЦ – Варненският и Преславски митр. Симеон, го кани за свой викарен епископ. Архимандрит Борис се съгласява, но по здравословни причини моли това му назначение да бъде отложено във времето.[33]

През втората година от своето ректорство в Духовната семинария дядо Борис публикува кратък, но забележителен труд: Кризата в нашето училище.[34] Това е най-вярната и безкомпромисна дисекция на българското образование, правена до онзи момент. В 15 кратки параграфа архимандрит Борис поставя точната диагноза за развитието и пораженията, които оказва върху българското общество кризата в образованието. И, независимо че написаното отразява ситуацията преди близо 100 години, днес то звучи още по-актуално. Без колебание можем да наречем този труд на дядо Борис пророчески:

Нашият народ прекарва тежки дни. Той е подхвърлен на големи изпитания и стои пред още по-големи опасности. Неговият социален строй е подронен, неговата държавна сигурност застрашена, неговото национално чувство притъпено, неговата човешка съвест приспана. Във всички области на неговия живот се чувства една мъчителна криза. Обаче, най-тежка, почти съдбоносна, е кризата в душата на българския народ. През всичкото време на своето съществуване нашият народ е понасял много тежки удари и претърпявал страшни страдания. При все това, той е оставал почти всякога здрав и невредим и се е запазил като нация в продължение на вековете. Той е могъл да преодолява изпитанията и превъзмогва опасностите само затуй, защото неговият дух е бил здрав, бодър, твърд и непобедим. Сега обаче душата на нашия народ е болна и недъгава. Заблудени синове на тоя народ дигнаха отцеубийствена ръка и израниха неговата душа. Престъпни ръце вляха смъртоносна отрова в тая душа, която сега се разяжда и разлага. А щом един народ се разяжда и разлага вътрешно, неговата гибел става почти неизбежна. Най-големите врагове на нашия народ, негови собствени рожби, посегнаха на най-ценното съкровище и най-великата сила, която той имаше: посегнаха на неговата вяра – оная божествена творческа сила, която издига човека и човешкия дух до Бога и го прави твърд и непобедим, богоподобен и възвишен. Най-напред те разклатиха неговата вяра в Бога, а след това неминуемо биде разклатена и неговата вяра в себе си. Те го откъснаха от Бога и от всичко божествено в живота и в света… Най-напред те сподавиха неговото религиозно чувство, притъпиха неговата съвест и създадоха в неговата душа едно безразлично отнасяне към най-великите религиозни и морални ценности… Някои самонадеяни и полуинтелигентни хора у нас пожелаха да застанат отвъд доброто и злото и се опитаха да направят преоценка на ценностите. Всъщност настъпи пълно обезценяване на ценностите, защото безразличието е невъзможно за човешката душа. То не може да бъде трайно нейно състояние. То е само преход към друго настроение.[35]

… Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. То взима само главата на ученика, тъпче я със сухи и мъртви познания, създава обикновено в нея един хаос от истини и заблуждения, и най-често, вместо да просвети ума, то го покрива с мрак…[36]

Този негов труд вероятно е впечатлил някой високопоставен държавник, който не се е отнасял с безразличие към престъпленията, които образованието извършва спрямо българските деца, и малко след като на 14 декември 1930 г. дядо Борис е ръкоположен за Стобийски епископ, той е избран за член на Висшия учебен съвет при Министерството на народната просвета.[37] На 23 ноември 1931 г. е назначен и за главен секретар на Св. Синод. На тази длъжност остава до избора му за Неврокопски митрополит – 24 март 1935 г.

С встъпването си в длъжност на епархийски митрополит дядо Борис още по-мащабно разгръща таланта на администратор, канонист, проповедник, благотворител и истински съработник Христов. За тринадесетгодишния период на управлението му в епархията са изградени над 20 нови храма.[38] Започва усилено изграждането на мрежа от православни християнски братства, които да станат гръбнак на благотворителната и религиозно-просветна дейност в епархията.[39] Израснал в немотия и получил прекрасно образование благодарение благотворителността на родолюбиви благочестиви българи, дядо Борис до последното си издихание подпомага бедните, сираците, малоимотните. Грижи се както материално да са задоволени елементарните човешки нужди на всички в паството, така и за образованието, въцърковяването и духовното им израстване.[40] С окръжно № 1200 от 8 май 1935 г. забранява да се дава на митрополита каквото и да е парично възнаграждение за извършени от него служби: св. Литургия, ръкоположение, тайнства, треби и т. н. Забранява на свещениците да искат възнаграждение за какъвто и да е вид обществено богослужение, както и да носят на митрополита подаръци от какъвто и да е вид.[41]

На следващата година издава ново окръжно № 828 от 13 март 1936 г., в което са посочени изискванията към клириците от неговата епархия, които о. Я. Димов определя като граничещи с невъзможното.[42] С това окръжно категорично се забранява пиенето на алкохол от свещенослужителите под каквато и да било форма, дори и в домовете им, като се разрешава употребата на вино само там, където разрешава и богослужението. Забранява също посещението на кръчми и кафенета, както и тютюнопушенето на свещениците. Всъщност окръжното съдържа автентичните, изконни изисквания на Църквата към всеки един дръзнал да пристъпи към най-святото и възвишено служение на земята – да стане Божи свещенослужител. Строгите изисквания, изложени в документа, водят както до лишаването на някои свещеници от сан, така и до поява на негативни настроения сред част от клира срещу митрополита.

Но владика Борис като истински пастир познава не само строгостта на акривѝята, но преди всичко любовта на икономѝята, и проявява и своята пастирска любов към падналите и немощни свои събратя, които не могат във всичко да се впишат в каноничната рамка. В своето писмо до наместник-председателя на Св. Синод на БПЦ от 17 април 1939 г., което се явява отговор срещу обвиненията на уволнения от него архиерейски наместник на Горна Джумая прот. Димитър Коцалиев, дядо Борис прави задълбочен анализ на нравствения облик на духовенството в Неврокопска епархия.[43] Като описва подробно в какво състояние е заварил епархията и мерките, които е взел за нейното стабилизиране, владиката казва:

Провинените свещеници трябва да бъдат не смазвани, а вразумявани с разум, успокоявани с кротост, обкръжавани с обич, наставлявани с търпение, изправяни с добър пример, а не с пакостни внушения и съблазън.[44]

Освен големите грижи, които митрополит Борис полага за обгрижваната с много любов от него Неврокопска епархия, той има немалка заслуга за издигането на авторитета на БПЦ на международното поприще. Огромен е неговият личен принос за вдигането на схизмата през 1945 г.[45] Макар и останал в сянката на митрополитите Стефан и Кирил, приносът на дядо Борис, както и на останалите български архиереи за спасяването на евреите в България е също неоценим:

Ние трябва да защитим евреите, защитавайки не само едно малцинство, но и великото начало на християнското изповедание.[46]

Личните качества и ерудиция на митрополит Борис са впечатлявали православни йерарси не само в България, но и в чужбина. Лично предстоятелят на РПЦ, патриарх Алексий, настоява пред съветските власти митрополит Борис да бъде включен в делегацията на БПЦ за съвещанието на предстоятелите на православните църкви в Москва през 1948 г. Срещу това решително се противопоставя тогавашният директор на вероизповеданията в България Димитър Илиев, който охарактеризира дядо Борис като ярък враг на Съветския съюз.[47]

Така, този стълб и крепител на Истината (срв. 1 Тим. 3:15), и непоклатим стожер на православието в Неврокопска епархия, се оказва непреодолимо препятствие за комунистическата власт. Още в първите часове на Деветосептемврийския преврат комунистите започват физически и административни репресии над клирици на Неврокопска епархия. Свещ. Петър Дивизиев, архиерейският наместник на Разлог, изчезва безследно.[48] В неизвестност са свещениците Никола Атанасов от Неврокоп и Димитър Голев от Банско.[49] Освен убития о. Петър Дивизиев, още 11 свещеници са задържани в трудово-възпитателни лагери или осъдени от народния съд на различни срокове затвор.[50] Владика Борис разпорежда незабавното събиране на средства за подпомагане семействата на тези свещеници, както и за отделянето на средства от бюджета на епархията в тяхна подкрепа. Изряден във всичко, той държи средствата да бъдат възможно най-правилно разпределени. На семействата на осъдените от народния съд се изплащат по-големи помощи, защото присъдите на народните съдилища са свързани и с конфискация на имуществото и с парични глоби. Такива помощи се изплащат на семействата на пострадалите до самата смърт на митрополит Борис, независимо че като цяло БПЦ спира да изплаща помощи през 1948 г. поради тежкото финансово състояние, в което изпада.[51]

На призива и натиска от страна на комунистите за включване на свещениците в ОФ организациите в страната се отзовават стотици свещеници.[52] Митрополит Борис обаче не се поколебава да забрани на своя клир подобно участие.[53] През следващата 1945 г. той забранява на своите клирици да участват в каквато и да било форма на политически и партиен живот.[54] През 1948 г. отново се противопоставя на натиска на комунистите да привлекат свещениците в ОФ с категоричния аргумент:

За да имат духовните лица доверието на всички вярващи, не бива да членуват в отделни политически партии и в единната обществена организация на ОФ.[55]

Същата решителност срещат и опитите на местната власт да затваря храмове, да пречи на богослужението, да отнема църковни имоти за „неотложните” нужди на държавата.[56] Митрополит Борис е непримирим. Непрекъснато пише писма-протести, среща се с представители на властта, настоява, умолява, но успява с много такт и търпение, дори и с цената на временни отстъпки да защити църковните интереси.[57]

Енергичните му действия още от първите дни привличат интереса на ДС върху личността му и той става обект на непрекъснати наблюдения.[58] Службите обаче са наясно, че не съществува никаква възможност той да бъде привлечен за сътрудничество с тях и затова дори и не правят опит за подобна разработка.[59] Моралът на владиката е толкова безупречен, че всички опити за оклеветяване и пропаганда срещу личността му пропадат.[60]

Решителният отпор, който той дава на предателската политика на Коминтерна за обезбългаряването и денационализирането на Пиринска Македония, е и последният решителен сблъсък между несломимия дух на владика Борис и слугите на Коминтерна от комунистическата власт в България. Комунистите бързат да го обявят за враг номер едно в Пиринска Македония.[61] Образът на митрополит Борис вдъхновява, окуражава, окрилява населението, а властта е безсилна да го пречупи. Смъртната му присъда явно е произнесена много преди нейното физическо осъществяване. Сам владиката чувства, знае това, но смъртта за него не е поражение, не е загуба, нито унижение, а награда.[62] Такава е тя за всички, готови заради Христа да жертват този живот, за да придобият вечния (Фил. 1:21).

На своя 60-и рожден ден владика Борис бърза към своята Голгота. Бърза, защото знае, че след Голготата идва възкресението и срещата с Онзи, към Когото цял живот се е стремял. Предишния ден набързо е посетил дома на своя близка – Ангелина Петрова, за да се сбогува, защото имал чуден сън: Огън падна от небето и този огън ме грабна в небето.[63] На 8 ноември 1948 г., на Димитровден, владика Борис отслужва последната си земна божествена св. Литургия в току-що осветения от него храм на св. вмчк Димитър Солунски Чудотворец в с. Коларово. След Литургията, приобщен със св. Дарове, той за последен път наставлява паството си. Като говори за подвига на св. Димитър, той многократно акцентира върху смъртта, върху физическата смърт, от която не бива да се страхуваме, щом сме живели за Христос. Отвън го чака бившият свещеник Илия Стаменов, който поради многото си провинения е аргосан от предишния Неврокопски митр. Макарий, но чието расо след дълги съдебни спорове и отлагания през 1942 г. е свалено от митрополит Борис.[64] Стаменов настоява да бъде възстановен като свещеник, но дядо Борис категорично отказва.[65] Стаменов изважда револвер и убива от упор в двора на храма владиката. Стреля пет пъти![66] И получава от комунистите поощрителна присъда от 7 години затвор, като фактически излежава само няколко от тях при особено лек режим – грижи се за лозята в околностите на Горна Джумая…[67]

След години Левкийският еп. Партений ще изрече на глас това, което отдавна е публична тайна:

Убиха го агентите на Димитров в 1948 г. на едно служение в Петрич, понеже дядо Борис се бореше за голяма България. Тук го казваха митр. Пирински, голям противник на скопските ръководители. Убиха го на 60-годишния му рожден ден. Знаете ли какво значи ние днес да имахме него, представител на черквата по тия краища, за които сме вечно мечтали. Дядо Борис беше човек с рядка култура.[68]

Така очертаните щрихи към неговата личност и житейски път разкриват образа на архиерей с ясно църковно съзнание, което се проявява както във възгледите му за същността на Църквата и християнския начин на живот, така и в практическата област на пастирското дело. Действената християнска любов и жертвена грижа за паството са неотменими характеристики на истинския пастир, а православната мисъл и трезва оценка на събитията в една смутна и объркана епоха свидетелстват, че митрополит Борис не живее сред сенките на полуистините, но различава духовете,[69] както подобава на един епископ на Христовата Църква.

Митрополит Борис достойно извървя своята земна част от пътя и опази вярата…[70] Крайно време е и ние, нашата църква, да извървим своята част от пътя към неговата прослава. Добър повод за това е отбелязването през 2018 г. на 130-годишнина от неговото раждане и 70-годишнина от неговата мъченическа кончина.


 

За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (115), с. 16-27 (бел. ред.).

[1] Повече за родното място на митрополит Борис и за спора дали граничното на две области с. Гявато принадлежи на Битолската или Ресенската кааза, както и дали то се числи към Пелагонийската или Охридската епархия, виж в: Темелски, Х. „Неврокопски митрополит Борис – родно място, детство и образование” – В: Богословски размисли: сборник статии, С. 2005, с. 147-149.
[2] За датата на раждането на митрополит Борис виж: Серафимов, Ц. Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи, С. 2004, с. 48; срв.: Милчева, Я. „Живот – разпятие пред Божия олтар” – В: Път към Голгота, съст. Б. Христов, Благоевград 1998, с. 5.
[3] Според статистиката на Българската екзархия от това време, селото е населявано от 1500 души българи, всичките екзархисти (ЦИАИ, ф. 1., оп. 5, а. е. 13, л. 4 – цит. по: Темелски, Х. Пос. съч., с. 148-149).
[4] Милчева, Я. Пос. съч., с. 5.
[5] Цит по: Темелски, Х. Пос. съч., с. 150. Х. Темелски цитира: А. Б. [архимандрит Борис] „Един спомен за екзарх Йосиф” – В: Екзарх Йосиф в спомени на съвременници, С. 1995, с. 211-212.
[6] Цит по: Темелски, Х. Пос. съч., с. 150-151; А. Б. [архимандрит Борис], Пос. съч., с. 212-214.
[7] Повече за Георги Сугарев и неговата личност виж в спомените на о. Тома Николов: Николов, Т. Спомени от моето минало, С. 1989.
[8] Темелски Х. Пос. съч., с. 151; Силянов, Х. Освободителните борби на Македония, т. І, С. 1983, с. 365.
[9] Косев, Д., Л. Данаилов Илинденско-Преображенското въстание 1903, С. 1968, с. 38.
[10] Повече за това в: Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква, С. 2003, с. 215; Темелски, Х. Пос. съч., с. 151.
[11] Димов, Я. Не си прави кумир, ч. 2, С. 1996, с. 48. В книгата си о. Димов се позовава и на архивен документ, удостоверяващ отличния успех на дядо Борис, който посочваме тук, без обаче да сме имали възможност да видим съдържанието на самия документ: ЦДА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 2642, л. 55-57.
[12] Темелски, Х. Пос. съч., с. 152.
[13] Български екзарх Йосиф І, Дневник, С. 1997, с. 606. Сведението е приведено в статията на Х. Темелски: Пос. съч., с. 152.
[14] Пак там, с. 151-152.
[15] Пак там, с. 152-153.
[16] Тук сведенията къде точно е постриган дядо Борис за монах малко се разминават. Според Темелски това става в екзархийския параклис в Шишли (Пос. съч. с. 153). Борис Цацов и др. посочват българската църква „Св. Стефан” в Истанбул (Пос. съч., с. 215; Милчева, Я. Пос. съч., с. 6). Всъщност Темелски е прав, защото на 10 юли 1910 г. дядо Борис е постриган за монах в параклиса на екзархийския дом в Шишли, а на следващия ден в църквата „Св. Стефан” става ръкоположението му за йеродякон.
[17] Виж предходната бележка.
[18] Подробности за самата стипендия и отпускането ѝ в: Темелски, Х. Пос. съч., с. 153.
[19] По-подробно в: Димов, Я. Пос. съч., с. 41-42.
[20] Милчева, Я. Пос. съч., с. 6; Темелски, Х. Пос. съч., с. 154.
[21] Николов, М. „Пътят към Голгота” – В: Църковен вестник, 10, 2003.
[22] Милчева, Я. ПОс. съч., с. 13.
[23] Ивайло Орлин Полети. Стихотворения, С. 1934, с. 10. Със съжаление трябва да отбележим, че липсва каквото и да е изследване върху поетичното творчество на митрополит Борис, което, макар и кратко – само 76 стиха, достигнали до нас в тази единствена негова стихосбирка, – е изключително дълбоко и съдържателно. Те ни разкриват не само големия поетичен талант на дядо Борис, но и богатия му вътрешен духовен мир. Без преувеличение можем да кажем, че стиховете му са един от най-добрите български образци на религиозна поезия.
[24] Пак там.
[25] Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Милчева, Я. Пос. съч., с. 7.
[26] Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Гяуров, Х. „Неврокопски митрополит Борис” – В: Църковен вестник, 13, 1935.
[27] Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Пимен митр, Неврокопски „Усърден послушник на словото. По случай 20 години от смъртта на блаженопочиналия Неврокопски митр. Борис (Симов)” – В: Духовна култура, 10-11, 1968, с. 34.
[28] Темелски, Милчева и др. допускат грешка, като казват, че дядо Борис е изградил църквата „Св. св. Кирил и Методий” в Будапеща. По времето, когато той е в Будапеща, се изгражда параклис, а едва след 1930 г. започва изграждането на църквата, при това на различно от параклиса място. По-подробно в: Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Милчева, Я. Пос. съч., с. 7; Друмева, В. Български свещеномъченици от най-ново време, С. 2007, с. 44; срв.: Петров, П. „Българският православен храм „Св. св. Кирил и Методий” в Будапеща” – В: История, 2, 2014, с. 190-198.
[29] Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Пимен, митр. Неврокопски Пос. съч., с. 34. Милчева е допуснала грешка, като посочва 22 декември 1922 г. за дата на това събитие (Пос. съч., с. 7).
[30] Димов, Я. Пос. съч., с. 48; Темелски, Х. Пос. съч., с. 154.
[31] Борис (Разумов), архим. „Мъченичеството” – В: Църковен вестник, 23, 1925.
[32] Димов, Я. Пос. съч., с. 48.
[33] Гяуров, Х. Пос. съч.; Темелски, Х. Пос. съч, с. 155.
[34] Борис (Разумов), архим. Кризата в нашето училище, С. 1928.
[35] Пак там, с. 5 сл.
[36] Пак там.
[37] Пимен митр. Неврокопски Пос. съч., с. 35; Темелски, Х. Пос. съч., с. 155; Димов, Я. Пос. съч., с. 49.
[38] Николов, М. Пос. съч.
[39] Георгиева, Д. „Православните християнски братства в Неврокопска епархия (30-те – 40-те години на XX век)” – В: Научни известия на Югозападния университет „Неофит Рилски”. Правно-исторически факултет, 1-2, 2010, с. 302-303.
[40] Пак там.
[41] Димов, Я. Пос. съч., с. 50.
[42] Пак там, с. 51.
[43] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 5, оп. 1, а. е. 5, л. 1-19.
[44] Пак там, л. 11.
[45] Още през 1938 г. митрополит Борис започва това епохално дело като специален пратеник на Св. Синод в Йерусалим за разговори с Йерусалимския патриарх. Йерусалимският патр. Дамян І е натоварен да води преговори с БПЦ за вдигането на схизмата и участие в събора още през 1930 г. на съвещанието по подготовката на Всеправославен събор в манастира Ватопед на Св. Гора. Един от първите и най-дейни участници в тези преговори е митрополит Борис. Заедно с Търновския митр. Софроний и еп. Андрей, той е човекът, който и финализира успешно тези преговори, довели до вдигането на схизмата в 1945 г. Виж по-подробно, например, в: Лазов, Д. Екзарх Стефан I. Живот, апостолство и творчество, С. 1947, с. 293-321. Тук е мястото да отбележим, че е необходимо да бъде направено едно цялостно и задълбочено изследване върху дейността на митрополит Борис в тези преговори и неговия действително неоценим принос за вдигането на схизмата.
[46] Бояджиев, Х. Спасяването на българските евреи през Втората световна война, С. 1991, с. 98.
[47] АВПРФ, ф. 074, оп. 37, а. е. 12, л. 37-38. Цит по: Власть и Церковь в Восточной Европе 1944-1953, т. 1, с. 702.
[48] ТД ДА Благоевград, ф. 198К, оп. 1, а. е. 228, л. 113, 123; срв.: Ангелов, В. Премълчани истини. Лица, събития и факти от българската история 1941-1989, С. 2005, с. 77.
[49] Пак там. Същата информация и в статията: Ангелов, В. „Разрушителни удари против Неврокопска епархия и народната ни Църква” – В: Път към Голгота, с. 32. Възможно е авторът Веселин Ангелов да е направил грешка и да е обявил убития от комунистите бивш кмет на Неврокоп Никола Атанасов за свещеник. Правим това уточнение, защото не намираме автентични сведения за съществуването на такъв свещеник в Неврокоп, който да е убит от комунистите. Същото се отнася и до Димитър Голев, чието име също не откриваме сред сведенията, които имаме за репресирани и убити свещеници от Неврокопска епархия. По-подробно за убитите и репресирани свещеници в Неврокопско виж в: Георгиева, Д. „Неврокопска митрополия в подкрепа на репресираните свещеници и техните семейства в периода 1944-1948 г.” – В: Балканистичен форум, 1-2, 2016, с. 173-176.
[50] Сведенията, които имаме за броя на репресираните свещеници от Неврокопска епархия в първите години след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. се разминават – Д. Георгиева говори за 1 убит и 12 въдворени в ТВО или в затворите. От своя страна В. Ангелов посочва трима убити и около 20 свещеника, които още преди Рождественските празници на 1944 г. са арестувани и не се завръщат в енориите си. Впоследствие през всяка една от годините след 1944 г. броят на арестуваните нараства. Срв. Георгиева, Д. „Репресирани духовници от Неврокопска епархия през периода 1944-1945 г.” – В: Християнство и култура, 3, 2015, с. 89-100; Георгиева, Д. Неврокопска митрополия…, с. 173-176; Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 32-35.
[51] По-подробно за тези помощи и за това как са разпределяни в: Георгиева, Д. Неврокопска митрополия…, с. 168-178, както и литературата и архивните единици, посочени там.
[52] Виж: ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 3472, л. 89-102. Този документ, който е изложение на група свещеници до ЦК на БКП от 1 октомври 1957 г., съдържа потресаващи данни за случващото се в БПЦ и успеха, който са постигнали репресивните мерки на държавата към православния клир: „Ако речем да изразим всичко това в цифрови данни, картината би била следната: от общо 2200 души свещеници, към датата на закриването на Съюза, в Отечествения фронт са членували 1810 свещеници, в българо-съветските дружества – 2008, в кооперативни сдружения – 1605” (л. 92-93 от документа).
[53] Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 35.
[54] ТД ДА Благоевград, ф. 198К, оп. 1, а. е. 218, л. 47-48; а. е. 216, л. 8, 48; а. е. 228, л. 221; ТД ДА Благоевград, ф. 208К, оп. 1, а. е. 8, л. 132. Цит. по: Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 37.
[55] ТД ДА Благоевград, ф. 230К, оп. 1, а. е. 141, л. 112; а. е. 150, л. 6; ТД ДА Благоевград, ф. 198К, оп. 1, а. е. 228, л. 214. Цит. по: Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 37.
[56] Ангелов, В. Разрушителни удари..., с. 38-40.
[57] Пак там.
[58] По-подробно в: Методиев, М. „Документирайте незабавно противонародните изказвания! Личността на Неврокопски митр. Борис през погледа на ДС” – В: Християнство и култура, 2, 2014, с. 11-20.
Текстът е достъпен и в Живо Предание – тук (бел. ред.).
[59] Пак там.
[60] Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 41-42.
[61] Ангелов, В. Премълчани истини…, с. 76.
[62] О. Ангел Столинчев предава разговор с дядо Борис в навечерието на неговото убийство, в който онзи споделя, че опит за убийството му е имало преди време в София, в къщата в Банкя, където бил отседнал. По-подробно в: Столинчев, А. Църква. Летопис, т. І, „Синева”, с. 89-90.
[63] Друмева, В. Пос. съч., с. 49-50.
[64] За ДС досието на Илия Стаменов и за причините, довели до аргосването, му в: Методиев, М. Пос. съч., с. 16-17.
[65] По-подробно за този разговор в: Друмева, В. Пос. съч., с. 50.
[66] Това е първото убийство на митрополит, но не е първото кощунствено, демонично вдъхновено убийство на свещенослужител в храма от комунистите и техни симпатизанти. На 15 август 1912 г., по време на св. Литургия на празника Успение Богородично, о. Стоян Зимбилев, свещеник в неврокопското с. Либяхово, е разстрелян от Иван Коюмджиев от ВМРО заради десните си убеждения. Иван Коюмджиев принадлежи към лявото крило на ВМРО.
[67] Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 46.
[68] АКРДОПБГДСРСБНА-М, 3 р., а. е. 34236 (ДОН „Фанатик”), л. 35. Цит. по: Методиев, М. Пос. съч., с. 19.
[69] Срв. 1 Кор. 12:10; 1 Иоан. 4:1-3.
[70] Срв. 2 Тим. 4:7.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wfh43 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме