Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За християнството, за културата и за лириката

Сряда, 07 Септември 2016 Написана от Сава Сивриев

Prof Sava SivrievМногоуважаема госпожо Декан на Факултета по хуманитарни науки, Многоуважаеми госпожи Заместник-декани на Факултета по хуманитарни науки,
Уважаеми господин Ръководителю на Катедрата История и теория на литературата,
Уважаеми колеги,
Уважаеми студенти,
Дами и господа,

Мислейки върху това, което днес ще изложа пред Вас, и връщайки се назад във времето, си дадох сметка, че съм вървял към проблема за секуларизацията на културата още от 80-те години на миналия век. Всичко случващо се си има своята история, поради това и позволете ми това бегло връщане в миналото.

В 80-те години на миналия век в Сопот се честваше годишнина от раждането на Иван Вазов и аз подготвях доклада си за тази национална конференция – „Епопея на забравените” и духовните ценности на Българското възраждане”, седнал зад машина „Марица”, с цигара „Слънце” между пръстите. Вървейки с мисъл след акад. Петър Динеков и след литературните и книжовни текстове от 80-те години на 19 век, бях напълно убеден, че Българското възраждане завършва именно в това време, в 80-те години на 19 век. Това беше едно от нещата, които исках да покажа в текста си. Сред библиографията, която прочетох, в полза, освен книгата на проф. Иван Шишманов, ми бе статията на проф. Никола Георгиев за „Епопеята” – „От Хилендар до Шипка”. Тя отваряше немислени до това време хоризонти за четене на Вазов, но заедно с това имах усещането, че нещо не ѝ достига, за да бъде в пълнота обяснено онова, което можеше да се прочете в тези текстове. Четейки и препрочитайки одите, вниманието ми привлече един странен образ в „Караджата”:

В този час вълците, кои мърши търсят,
с крак гърди им ровят и меса им късат;
и гладните орли, оплескани с кръв,
в мъртвите им очи удрят своя клъв;
и мухите златни в бръмчащи рояци
лакомо налитат немите юнаци
изложени голи под слънчевий жар,

Вълците и орлите и тяхното пиршество на тяло и кръв събужда спомена за „Балада за обесените” на Франсоа Вийон. У Вазов рояците мухи над телата на жертвите са златни.

„Златни” мухи в слънчевия жар?

Какво прави това злато над ръфаните и кълвани тела на героите? Прочетох още веднъж текстовете и видях, че златен е българският лев, въпреки че у Христофор Жефарович той е „светлий лев”: „Светлий Лев в чарном полю себе изправляет…”. А у Иван Вазов: „И върху гергьофа балканският лев / излазяше златен и зинал за рев” („Каблешков”). „Руси” бяха главите: „и с тез глави руси”, и в „Каблешков”, и в „Кочо” „на гърди с детенце със златна косица”. В разказите за Левски образът на русите коси също се четеше.

Откъде идваше златото в текстовете на Вазов, което създаваше иконография на образите?

Няма откъде другаде, освен от съседния културен ред – на християнството. Във времето на Високото възраждане т. нар. Средновековие бе изживяно, но въпреки това останало, макар и по друг начин, в културата. А и от културата на християнството съвсем видимо, от пръв поглед, е златото на иконите. В християнството златото е символ на светлината.

Четейки пак, виждах, че жертвата на Кочо повтаря жертвата на Авраама, но тук Ангел Господен не спира Авраамовата ръка и овен за жертвоприношението, който да замени Исаака, няма; одите бяха 12 и пр., и пр. Тогава си спомних, че текстовете на Високото възраждане преизобилстват с образи из Стария и Новия Завет. Образите бяха преупотребени и използвани, за да се внуши чрез тях новата светска възрожденска мисъл и идея. Ако ми бъде позволено слово от археологията, в някакъв смисъл това бяха сполии. Преупотребени каменни блокове се виждат и в каменния зид на църквата „Свето Възнесение” в Шумен. Тези образи, да повторя, бяха из православното християнство.

Християнство и култура

Много писания с оглед на българските литературни текстове нямаше по този въпрос. А въпросът ми изглеждаше особено важен и опитът за изясняването му, според представите ми, щеше да доведе до някаква яснота на феноменологията на българската литература и култура. На книжнината и литературата се гледаше като повлияна, ускорена и пр., но не и като на феномен сам по себе си, като уникално строителство и образ за света. Да припомня – старобългарският език и култура са с огромно значение за културата на Европейския югоизток и изток. Българите бяха строили християнската си култура повече от хиляда години и бяха мислили с нейните ценности и категории.

Във времето на Възраждането всичко това се променяше. Ставаше голяма метаморфоза, преобразуване и замяна на представи за ценности: на християнски ценности със светски ценности, теоцентризмът с антропоцентризъм, вяра със знание, и всичко това – по един уникален, български начин.

Опит за обяснение на видяното направих в MUQOS и ΤΈΧΝΗ. Опит върху българската литература от миналия век, С.: ИК „Александър Панов” 1999). Как се създава възрожденската митология, по друг начин казано – възрожденският сакрален разказ, по подобие на съседния познат културен ред – на християнството. Как този разказ се изиграва и как предписанието на възрожденските текстове се превръща в история, за което се чете в книгите на Високото възраждане – най-ясно в Записки по българските въстания на Захари Стоянов и одите на Иван Вазов. И как в 80-те години този разказ вече не е функционален. Новото време предполага и нова книжовна реакция. Въпреки доброто посрещане на книгата обаче, усещах, че нещо в нея е недописано, нещо не е както трябва и не е решен проблемът из основи, ако използвам Ноам Чомски, нещо в пораждащата му граматика.

Подтик към решаването на проблема бе статията на Виктор Бичков „2000 лет християнской культуры: Эстетический ракурс”, преведена на български и отпечатана във в-к Литературен форум. В Будапеща получавах български книги и вестници и преди да ги занеса в Катедрата в Университета, четях всичко.

Прочетох статията.

Удивление и възхищение остана в мене.

Гледах тополите през прозореца си, прозирах в българската културна история, чрез мислите от прочетеното, прозирах и когато това минало, с което работех от асистентските си години, по принуда, да призная, и след дългите разговори, които водех с Пейо Димитров, проф. Надежда Драгова, проф. Дочо Леков, проф. Елена Коцева, след слушаните текстове на Стефан Кожухаров, проф. Б. А. Успенски, проф. С. С. Аверинцев, проф. Ю. М. Лотман, проф. А. Ф. Лосев, проф. Мирослав Янакиев, акад. Александър Панченко, и след безкрайните разговори за това време с Христо Трендафилов и Веселин Панайотов, Димитър Дунков, с които деляхме аспирантски години в Москва, в Московския университет, така се случи, че бях все със старобългаристи и възрожденци, гледайки през прозореца, това българско минало просветна чрез простата мисъл за секуларизацията на културата.

Всичко се подреди и дойде на мястото си. Гледах тополите през прозореца на стаята си в Будапеща и се радвах.

Но, но всичко това предполагаше много и много работа. Всичко отначало. Още повече, че бях завършил и богословие. Исках да разбера какво е християнството, за което малко знаех. Можех да си дам вече ясна сметка пред каква планина стоя.

Подобен миг на проста истина имах и в Москва, когато в едно мъгливо февруарско московско утро работех с текстовете на Леонид Андреев и недоумявах – защо толкова страдание се чете в руската литература от края на 19 век – и в миг разбрах – те нямаха Бога. Бяха забравили да живеят с Него, тръгнали след вярата и знанието, според духа на позитивизма. След човешката мъдрост, в която няма нищо лошо, но единствено и само след нея.

Но да мислиш, изправен пред проблема, не решава проблема.

Внимателно и предпазливо се заех с първия опит да видя някои от българските литературни текстове и страни от българската култура в 19 век чрез простата мисъл за секуларизацията на културата и резултатът бе Книга Псалтир и българската поезия, С.: „Карина – Мариана Тодорова” 2004.

Не знам дали е прав един от любимите ми някога философи Бертран Ръсел да твърди, че „досадното на този свят е, че идиотите са уверени в себе си, а умните хора са изпълнени със съмнения”, и не знам какви биха могли да са основанията да бъда причислен към втората категория, а ми се иска, но съмненията след излизането на тази книга непрекъснато ме съпътстваха. Затова и не посмях да напиша цялостен текст, а писах фрагменти от една идеална история на българската литература, която бе в главата ми. Писах и четох на конференции, писах и четох на конференции. Независимо от темата на научната конференция, аз така извъртах работата, че все вадех из тази история по някое парче. Интересно, интересно, казваха слушателите ми, и това е научният отзив, който чувах за писанията си от 80-те години насам. Фрагментите от тази история – моите писания, събрах и се получи книгата Екзегези. Из историята на българската литература, С.: „Карина – Мариана Тодорова” 2012.

Сега ме питат какво е това екзегези, защо съм избрал тази дума и какво е секуларизация.

Човек като че ли е сам и в прозренията си, каквито и да са те, пред оловното небе над Москва, пред полюляваните от вятъра тополи на Будапеща и през думите на Бертран Ръсел дали умните хора наистина са изпълнени със съмнения.

Но аз щях да говоря за „За християнството, за културата и за лириката”.

Този разказ аз избирам за четвърти път. Той е в началото на Книга Псалтир и българската поезия. В средата на Екзегези. Част от него е отпечатана на задната корица на Екзегези. Мариана Тодорова, издателката на книгата, го избра. Той е редактиран, прекрояван, преупотребяван.

Ето този разказ.

*   *   *

В църковната практика особено важно значение има молитвата. Чрез нея е общението на човешката душа с Бога. Сам Иисус Христос се отделя от учениците си и се моли в самота. Една от Неговите последни молитви е в Гетсиманската градина, а последната – на Кръста: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят” (Лука 23:34). Богослужението е низ от молитви.

Молитвите и лириката имат съвсем различен предмет. Преследват различни цели: молитвата – прошката, спасението и вечният живот на човека; лириката – събуждането на естетическото чувство, а сетне и преживяването на естетическото. Човекът може да преживее и без поезия, и това не би било с кой знае какви следствия за отвъдната му участ, но преживяването на този тук живот без Църквата и без нейните молитви, без църковните тайнства прави живота в земното, а и отвъд навярно, силно проблематичен. Още по-проблематичен става животът, ако липсата на Църква и на молитва не се осъзнава въобще. Ако тя е празно място в знанието, съзнанието и представите на човека.

Впрочем човекът – по тъжното повествование, събрано в книгите на Светото Писание, защото то е писание и за човешкия неуспех и трагедия – много често се е стремил да се освободи от Бога и да върви в свои пътища. Това е най-висша проява на неразумност. Религиозното чувство е дадено априори. То е в природата на човека и има необходимост от удовлетворение. Вместо да почита истинския Бог, човекът, за да удовлетвори религиозното чувство у себе си, може и да сгреши. Обикновено тогава създава идоли и им се кланя – златен телец, компютър, философия, идеология, наука. Може и жена, както пише Владимир Соловьов за Огюст Конт и за възлюбената от Конта, обожествявана по особен начин от него жена. Тази история е разказана в статията „Позитивизъм” в Енциклопедичния речник на Брокхауз и Ефрон.

Подобна „вяра” обаче изкривява човешката същност. Тази същност, която е дар от Твореца. Създава условия за смъртта на човека. Ала явно неразумността е по-силна от всяко друго чувство – така, както омразата е по-лесно и по-трайно чувство от любовта.

След грехопадението човекът се е отделил от Божиите пътища. Същото е сторил и след потопа.

Според любовта Си и според Своя спасителен промисъл, Бог изпрати Иисус Христос да приеме човешка плът и кръв и да съедини падналото човечество с Бога. Христос пое греховете на всички и бе принесен в жертва вселенска за всички. Стори нещо, което само Той можеше да стори като Бог – по мощ и замисъл, и което предстои да бъде проумявано във вечността. Бог вдигна падналото човечество, основа Своята Църква – новия Ноев ковчег. Но то, човечеството, вярно на неразумността си, продължи упорито да върви в своите си пътища.

В естетическото няма нищо лошо само по себе си. То би могло да бъде лошо в зависимост от това, за какво се използва. Естетическото, по бележката на Владимир Лоски, е част от човешката история още в най-ранния неин период.[1] „Брат му се казваше Иувал: той беше баща на всички, които свирят на гусли и пищялки” (Бит. 4:21). Иувал е син на Ламех; Ламех – на Матусал; Матусал – на Енох; Енох – на Каин. Макар и променена, все нещо от генетичната информация остава у Каиновите внуци.

По повод началото на човешката история Владимир Лоски пише: „Първото падение след загубата на рая става убийството на Авел от Каин. Бог говори на Каин: „… ако пък не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него” (Бит. 4:7). Но Каин убива своя брат. На това първо падение съответства и първото избиране. Избирането на Сит и на неговото потомство. Синовете на Сит са „синове Божии”, те призовават името на Йехова и един от тях, Енох, „е ходил пред Бога” и може би, с тялото си, е бил взет от Бога в рая. Потомците на Каин, обратно, са само синове човешки, трагично обречени на смърт („… аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило”, говори Ламех – Бит. 4:23). Прокълнати от обработената земя, пропила в себе си кръвта на Авела, те стават първите граждани, изобретатели на техниката и изкуството. С тях се появява и цивилизацията – този колосален опит да се запълни отсъствието на Бога. Човеците се стараят да забравят Бога или да го заменят: да забравят в процеса на коване на металите, като се оставят да бъдат пленени от земната тежест и от създаваното от нея непроницаемо могъщество, подобно на Тувалкаин, баща на всички ковачи на „медни и железни сечива” (Бит. 4:22), или да Го заменят с празник на изкуството, с упоителната утеха чрез музиката, подобно на Иувал, баща на „всички, които свирят на гусли и пищялки” (Бит. 4:21). Изкуството се появява тук като културна, а не като култова ценност; това е молитва, нестигаща никъде, защото не е обърната към Бога. Поражданата от изкуството красота се затваря сама в себе си и със своята магия приковава към себе си човека. Тези изобретения на човешкия дух полагат началото на културата като култ на някаква абстракция, в която липсва Онзи Присъстващ, към Когото трябва да бъде обърнат всеки култ…”.[2]

Бог прибира Авел при Себе Си. Братът на Иувал – Иавал, наследил занаята на угодилия Богу свой далечен чичо Авел. Също като него станал „баща на скотовъдци, които живеят в шатри” (Бит. 4:20).

За да станат бащи, единият – на скотовъдци, другият – на „всички, които свирят на гусли и пищялки”, явно и двамата братя са имали пристрастеност, умения. И най-вече забележително е умението на Иувал да предаде на потомството си своето естетическо занятие, така че потомството му не само да го приеме, но и да продължи наученото от своя предходник. Това на пръв поглед изглежда добро, почтено, оставящо траен спомен занятие; поражда усещането за сигурност и най-вече увереността, че така е и така трябва да бъде; създава чувството за честен живот.

Най-малко евреите, които, и за които са писани книгите на Стария Завет, са били безразлични към естетическото. Те са обичали музиката, песните; танцували и целият техен бит е бил съпроводен от музика. Св. цар Давид успокоявал цар Саул с уменията си в музиката. Ала св. цар Давид е имал една първа, най-важна, неотменна и неотклонна мисъл – мисълта за Бога.

Във времето на писането на псалмите свирците на „гусли и пищялки”, внуците на Иувал, са преживявали света естетически. В същото това време св. цар Давид, и не само той, трагично е мислел за Бога, и точно тази човешка трагика и надежда е намерила израз в псалмите, които също са съвършена поезия. Има разлика обаче между поезията на псалмите и поезията на „гуслите и пищялките”, в която има опиване от естетическото и небрежие за Бога. И тук е подходящ един добър пример от литературата. В Йосиф и неговите братя на Томас Ман срещата между Исав и Иаков, след повече от четиринадесетгодишното отлъчие на Иаков, е предадена безкрайно любопитно – двамата имат и жени, и животни, и богатства, и слуги, и всичко, необходимо и пренеобходимо за техния земен живот. При срещата им Исав свири на пищялка, показвайки с това доволството си от живота. Едно му липсва обаче – Исав е бил небрежен към Бога. А Иаков Го носи в сърцето си и брежи за Него.

През 18 век в романска и германска Европа и в православна Русия културата се отделя от християнството. По повод това, което се случва в Русия, Виктор Бичков пише, че през 17 век (особено през втората му половина) започва постепенно ускоряващ се процес на озападняване на руската православна култура, който в началото на 18 век довежда до фактическа секуларизация на културата, властваща вече на Запад. От това време започва процесът на упадък и постепенното разрушаване на християнската култура, от която към 20 век живи носители (непревърнати в музейни експонати) остават фактически само религията и някои маргинални направления (а по-точно – отделни личности) в изкуството и философията.[3]

Секуларизацията на културата се случва през 18 век в Русия. Малко по-късно – в Сърбия. В началото на 19 век Александър С. Пушкин е началото на всички нови начала в руската литература. Въпреки многобройните псалтирни цитати в неговата поезия, въпреки мислената в духа на православието проза на Фьодор М. Достоевски и на Лев Н. Толстой (с уговорки) в края на века, процесът на отделяне на културата от християнството е станал неудържим. В литературните творби от края на 19 век (само у Леонид Андреев например) се показват най-невероятни човешки ексцесии – според невероятността на представите по онова време. Опитите за търсене на заместители в неудържимите формални експерименти на изкуството от началото на 20 век – едно търсене на „естетическа религия”, съвсем не успокояват нещата.

Секуларизацията на културата въобще не е радостен факт. През 80-те години на 19 век, след първоначалната, оказваща се привидна радост от това, че и ние имаме изящна литература, художество, словесност, роман и прочие, следват много показателните културни трагедии именно в средите на тези, които създават културата. Обществото иска да живее и заживява с културата, но без Бога. Още повече, културата претендира да нахрани душата на човека. Интелигенцията се занимава с национални, исторически, социални, етични, индивидуалистични, политически, художествени и други проблеми, в което няма нищо лошо само по себе си, както и във всяко антропознание и антропомислене. Но ако решението на тези проблеми е антропоцентрично, то какво е това решение, което се основава само на човешката, а не и на Божията мъдрост? В цялост религиозното чувство е рядкост в българската поезия, нещо, което не е убягнало от очите на младия Атанас Далчев.[4]

Отделянето на културата от православието е очевидно след 50-те години на 19 век, във времето на Българското възраждане. Идеите да имаме своя история, свое знание, училища, своя национална църква, своя книжнина – литература, журналистика, театър, своя революция, свое материално благополучие стават водещи обществени идеи. Те имат предимство във все още дълбоко мислещото в православието българско общество. Но въпреки това отместването на обществената и лична мисъл, отместването на новите ценности встрани от Църквата е очевидно.

Чрез Светото Писание душата на пишещия и на четящия е била в общение с Твореца и Спасителя си – Бога. В светската поезия след средата на 19 век пишещият общува чрез словата в текстовете си най-вече с човеци (а и четящият – също) – с обществото, с народа, със своя идеален двойник. Както се знае, съзнанието за това, с кого общуваш чрез словото, е от изключително значение. Създаващата се светска култура съсредоточава интереса си към знанието за света, към политическия, към историческия живот.

Важна обществена и лична ценност още от началото на 19 век става знанието. Знанието за света е в съответствие с Божията наредба: „И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1:28); „И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете, и пълнете земята (и я владейте); да се боят и да треперят от вас всички зверове земни (и всичкият земен добитък) и всички небесни птици, всичко, що се движи по земята, и всички морски риби: във ваши ръце са те предадени” (Бит. 9:1-2).

В българската християнска култура знанието за човека и природата е факт още у Йоан Екзарх. В първата половина на 19 век процесът на отделяне и самостоятелност на знанието първоначално се проявява в подредбата и в устройството на българските училища, после – в новите учебни предмети, които се изучават: аритметика, землеописание, история, знание за животни и растения, риторика и прочие. През 1869 г. в Браила се основава Българското книжовно дружество. След 80-те години се основават Висшето училище в София и всички останали училища и институции на знанието.

През първата половина на 19 век от книжнината се отделя лириката, а по-късно – прозата и драмата. Това впоследствие предизвиква появата и на литературната критика, а и на първите истории на литературата – тези на Димитър Маринов (История на българската литература, Пловдив 1887) и на Александър Теодоров-Балан (Българска литература, Пловдив 1896). Знае се, че за да се създадат училища и литература, се ползват чужди образци. В литературата се превеждат и побългаряват руски и европейски художествени текстове. Бърза се, за да се достигнат другите. Създава се представата за това, че нямаме – съзнанието за липса, което е повече принцип на динамиката на новата култура, отколкото действителна липса, тъй като от 9 до 19 век фондът на българската християнска книга и култура е впечатляващ. Точно този фонд обаче в онова време се осъзнава като нещо старо, ненужно, немодерно и недотам ценно.

Времето създава и възрожденската висша и средна социална класа, която спомоществува културата. Част от българската интелигенция се образова в европейските университети, внасяйки после в своята култура новото европейско знание. Процесът на секуларизация е неудържим, а и никой не се опитва да го удържа. Напротив, духовният водач на българската църква – Екзарх Йосиф I, завършва френски католически колеж в Цариград, дипломира се като бакалавър по литература в Сорбоната, където завършва и Юридическия факултет. За да завърши, има помощта на много люде и е една от най-просветените и образовани личности сред българското общество.

Заповедта „обладайте земята”, заповедта за знанието, започва да се разбира така, че знанието става ценно само по себе си.[5]

Може да се каже, че знаещите, като Неофит Рилски, Васил Друмев – митрополит Климент, Димитър Маринов, успяват да постигнат равновесието, или допълването на вярата и знанието, което е християнски принцип на Източната църква още от времето на кападокийския синтез[6] – вярата да не изключва знанието, напротив, знанието да допълва вярата.

След 90-те години на 19 век обаче вече не е така. Вярата става присъща на все по-ограничено религиозно общество. А знанието, към което с пълно право съществува култ, става знание само за себе си. Всичко това се случва за кратко време – за около половин век. След средата на 19 век изцяло се променя менталността на българското общество. Онова, което се осъзнава като изостаналост на българите до това време, всъщност е предимство. То опазва вярата. След 90-те години знанието и литературата стават толкова автономни, че забравят Твореца. В пространствата на знанието и културата се създават идоли (ценности на гражданската история, на народа, на изключителната историческа личност), нови свети места. Ценности, които се менят, и истини, които се търсят.

През първата половина на 20 век Светослав Минков представя света вече от гледната точка на притиснатите в ъгъла от глобализиращото се мирово пространство християнски добродетели: милосърдие, любов. Те са опорните думи в текстовете му. Слова, върху които той гради разказите си. В неговите книги като че ли се чуват и последните отгласи на християнството в българската култура – навярно и поради това, че Светослав Минков получава възпитанието си в традиционна българска среда.

Българският свят мисли чрез идоли, на идоли започва и да се кланя. Слаб е гласът на богословието и богословстването[7] в публичния разговор на обществото. След това идват войната, историята, социализмът като най-успешна идеология, която изцяло подменя вярата с човешки мисли и намерения.

Така, за около век, вярата е ограничена само в кръга на религиозното общество. На човека се дава първокласно знание, и това, че знае, е добре; знание за природата, за обществото и почти незначително знание за единствено важното – за Твореца.

Секуларизацията добре личи, според нас, още в текстовете на Петко Славейков, въпреки че Светото Писание звучи дълбоко в душата му.

Най-хармонично страдащ като че ли е Иван Вазов.

Страданието обаче на Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, д-р Кръстьо Кръстев, Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов и много други съвсем не е изпълнено с хармония.

Пейо Яворов, по спомени на сестра му, чете Книга Псалтир и вижда в св. цар Давид велик поет.[8] Мащабната образност на псалмите – градушката и огнените въглени, пространствените обеми, небето, което е неотменно в текстовете на Пейо Яворов, влиза в неговата поезия из Книга Псалтир. А също и страданието на отхвърления от всички и самотно търсещ човек.

У Атанас Далчев вече чуваме плача по отсъстващото религиозно чувство в българската лирика – въпреки че почти няма български поет, който да не е писал два или три текста с религиозна тема и чувство. Във времето на Атанас Далчев културата е създала свое собствено поле, герои, мъченици, представа за нравственост. Културата е станала самодостатъчна. Свирците на „гусли и пищялки”, внуците на Иувал са успели. Откритията и големите събития в лириката са откритията на новите (след символизма) художествени форми. Антиномичността в мисленето на Атанас Далчев, изразена в „Камък” например – че вечно и свето е само мъртвото, а живото живее в грях, – е нормално следствие от попадналата в своя собствен капан култура. Тя е създала нещо, на което следва да се служи – на прекрасните „гусли и пищялки” на Иувал.

Колкото и вълнуващо да е естетическото, колкото и да обсебва и мислите, и чувствата, и волята на човека, колкото и да създава усещането за дело и смисъл – във всичко негово има някаква тъга. Тя произтича тогава, когато естетическото изговаря и вижда само себе си, когато идва гордостта да е. И в тази сладост, така приятна, забравя за Бога.

А в Светото Писание Всевишният е в началото на всички човешки пътища и време. И по любовта Си, там е разказано какво Той върши за човеците.

*   *   *

Този разказ се превърна впрочем в нещо като Bildungsroman. И тъй като един роман може да има и епилог, нека ми бъде позволено нещо лично. Бях написал едно стихотворение. То звучи така:

Пет след обяд. Неделя. Март. Мъгливо време.
Това е хълмът,
който гледам
от прозореца
години вече.
Дървета три.
Мъгливо време.
Човек минава
там по хълма,
който гледам от прозореца
години вече.
Неделя. След обяд. Мъгливо време. Март.

И го дадох на мой познат литературовед, да го види. Той написа за него седем страници. Изтълкува текста според образите му по хоризонтал, по вертикал. Според числото три и пр., и пр. Тълкуванието ми изпрати по интернет.

И досега се чудя: с какво се занимават литературоведите. Аз бях само гледал през прозореца и описал онова, което виждам.

И още един епилог.

Секуларизацията е проблем, на който се търси решение и в Латинския запад на сегашна Европа. За това свидетелства издаденият през 2006 г. в „Изток-Запад” разговор между Юрген Хабермас и Йозеф Ратцингер – Бенедикт XVI: „Диалектика на секуларизацията. За разума и религията”.


 

Текстът представлява встъпителна лекция на автора като професор, изнесена на 23 октомври 2012 г. в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Първоначално е публикуван в: Сивриев, С. Екзегези – из историята на българската литература, С.: „Карина – М” 2012 (бел. ред.).

[1] Лосский, В. Н. Очерк мистического богословия восточной церкви. Догматическое богословие, М. 1991, с. 257.
[2] Пак там, с. 257. Преводът е мой – С. С.
[3] Бычков, В. „2000 лет християнской культуры: Эстетический ракурс” – В: Трудове на катедрите по История и Богословие, т. 3, Шумен 1999, с. 86.
[4] Далчев, А. Съчинения в два тома, т. 2: Проза, С. 1984, с. 181-182.
[5] По това време д-р Петър Берон, който живее и работи в Германия и Франция, пише естественонаучни книги като: Atlas meteorologique, Paris 1860; Panepisteme… t. 1-7, Paris 1861-1867; Physicocjimie…, Paris 1870, и др. Дали тези книги са с музейна ценност, или имат принос в естествознанието на 19 век? В тях е видна „сакрализацията” на знанието – като културно поведение и културна деятелност – в духа на европейското позитивистично време на 19 век.
[6] Виж: Хубанчев, А., Т. Коев Философски идеи в Православния изток, С. 1993, с. 7-73.
[7] Както се знае, основите на висшето богословско образование в България са поставени през 1923 г., когато е основан Богословският факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
[8] Найденова-Стоилова, Г. П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му, С. 1986, с. 123.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wdqqy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме