Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Димитър Солунски или Сирмиумски (Сремски) Чудотворец и неговият слуга св. Луп от Нове (Свищов)

Сряда, 10 Август 2016 Написана от Венцислав Каравълчев

St DemetriusКултът към св. Димитър е изключително популярен не само на Балканите,[1] но и в целия християнски свят.[2] Особено силна е почитта към него в Гърция и Солун, където неговият живот и многобройни чудеса са станали неразделна част от историята на града.[3]Времето отдавна е успяло да изглади и заличи в съзнанието на християните всички ранни и противоречиви свидетелства за произхода и родното място на светеца. За вярващите св. Димитър е несъмнено грък, който е роден и е пострадал мъченически за Христос в Солун – мястото, където се прославя и става прочут в целия християнски свят. Същевременно той е дълбоко свързан и с българската история, а затова и почитта му в България е не по-малко разпространена, отколкото в Гърция.

St Lupus

По нашите земи съществуват десетки и дори стотици, посветени на него храмове и манастири. Той е покровителят на Асеневци; той „идва” в Търново, за да помогне за освобождаването на България (1185 г.).[4] Свързан е с българските земи и чрез своя верен слуга, светия мъченик Луп(ос). Тази част от църковното предание наистина е потънала в забвение, което не е чудно, защото в житийната литература св. Луп се появява по-късно и остава в „сянката” на култа към св. Димитър. Но наистина резонен е въпросът: защо българите имаме много по-голяма памет за мимолетните победи на българското оръжие, отколкото за духовния подвиг на хората, осветили с вярата си тези земи? По същия начин и интересът към историята на светостта по българските земи далеч не съответства на интереса на българските историци към т. нар. „светска история” на България. Извор на национална гордост и вдъхновение е единствено споменът за могъществото и материалния просперитет на Крумова и Симеонова България или пък на тази на Асеневци, което пък отново ни напомня за думите на Спасителя: „Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21).

Много пъти съм търсил отговор на въпроса: защо църковният ни календар е толкова беден откъм родни светци? И още по-важното: защо няма никакво желание да бъде съставен наш, поместен църковен календар, който да отрази и възпита молитвена почит към нашите предци и към хората, свързани с нашите земи, а се задоволяваме с пасивна компилация между Константинополския и донейде Руския календар? Защото тази пасивност в никакъв случай не е израз на съзнание за вселенския характер на православието, а по-скоро на духовна леност и безразличие. Безразличието пък винаги е признак на духовна болест, източник на безброй беди в църковния живот. Ако „своите” не почитаме и не търсим тяхното застъпничество, дали действително можем да отдадем заслужената почит на „другите” и да изпросим тяхното застъпничество? И тук не бива да се търси противоречие с думите на ап. Павел: „Няма вече юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), а да се следва тяхното изпълнение според разяснението на св. Йоан Богослов: „Който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял” (1 Йоан. 4:20). Как можем да твърдим, че почитаме истински тези, които са просияли в Църквата далеч от нас, когато сме безразлични към подвига на излезлите и просияли от нас?

Всички наши съседи събират, включват в историята си и създават духовна памет (понякога дори и без основания) за огромното християнско наследство на Балканите, а единствено ние, българите, го отхвърляме, отказваме се от него и дори го отричаме. Но народ, който не пази духовното си минало, не може да разчита на „светло бъдеще”. С лекота и дори с ревност оспорваме светостта на последните официално канонизирани светци на БПЦ – преп. Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански, но не ни стигат духовни сили и нямаме никаква ревност, когато стане дума за нещо градивно, а именно: да изследваме историята и да потърсим там свидетелства за подвизите на стотиците мъченици от първите столетия, които са напоили земята ни с мъченическата си кръв, както и за множеството забравени подвижници. Да не говорим за „горещата” тема за канонизацията на новомъчениците на комунизма. Румънските църковни историци успешно присвоиха и превърнаха в етнически румънци всички раннохристиянски мъченици по долното течение на р. Дунав и Малка Скития – нищо че тези земи са били тракийски, римски и български чак до 1878 г., когато Румъния ги получава чрез Санстефанския мирен договор.[5] Нашите южни съседи пък, гърците, винаги са слагали знак на равенство между гръцко и византийско, независимо че гръцкият елемент е бил капка в етническото море на империята. А както е известно, за византийското съзнание етническият произход е второстепенен – много по-важна е била ромейската (римска) принадлежност на гражданите на империята; за византиеца понятията римлянин и грък не са идентични, а като синоними те започват да се употребяват много по-късно и то в западен контекст.

След този може би малко емоционален увод нека да се върнем към култа към раннохристиянските мъченици св. Димитър и неговия слуга св. Луп, за да видим как техният християнски път и свидетелство освещава и земите, където малко по-късно ще се заселят и нашите предци, за да продължат след покръстването да пазят паметта им. Днес всеки вярващ християнин, независимо от своята народност, искрено би се учудил на твърдението, че св. Димитър най-вероятно не е бил грък, нито е роден в Солун и дори не е пострадал мъченически в града, който се превръща в център на почитта към него.[6] Проблемът за произхода и мястото на мъченическата смърт на светеца е останал актуален само в полето на тесен кръг специалисти, изследващи изворите за развитието на неговия култ. За всички останали вековното предание за Солунския чудотворец е достатъчно като информация. Още по-малък е интересът към неговия роб и слуга св. Луп, който в общия контекст на житието също се възприема за грък.

В литературата се е наложила една късна версия на житието, която вече повече от хилядолетие се преповтаря и тиражира и в която целият живот на светеца – от раждането му до неговата мъченическа смърт – е свързан само и единствено със Солун. Най-ранното познато днес житие на св. Димитър е създадено чак през 9 в. (ок. 855 г.) и се съдържа в Cod. 255 на Библиотеката на св. патриах Фотий.[7] В него съвсем накратко е описан животът на светеца, който проповядва ревностно в Солун. По времето на имп. Максимиан (Галерий), след гладиаторски боеве, на които любимецът на императора, атлетът Лий (притежаващ нечовешка сила), е победен от един младеж на име Нестор, императорът се прибира разгневен в двореца си. След като му подсказват, че Нестор е бил наставляван от св. Димитър, той нарежда да задържат светеца. Проповядващият близо до стадиона св. Димитър е бил арестуван и затворен в намиращите се недалеч обществени бани. Вечерта е прободен с копия, а тялото му набързо погребано в земята – на същото място, където е убит. Малко по-късно е изграден малък параклис, за да съхранява тялото му. След време „поради многобройните изцерения и благодат на това място” префектът на Илирик Леонтий издига прекрасна църква.[8] Интересното е, че в тази версия на житието отсъстват каквито и да било данни за социалния произход на св. Димитър, както и всякакви подробности за духовната връзка между св. Димитър и св. Нестор. Св. Луп(ос) пък въобще не присъства в разказа.

Малко след това житие се появява латински превод – преработка на житието на св. Димитър, създаден от Анастасий Библиотекар някъде в 876 г.[9] То е наречено Passio prima.[10] През 11 в. се появява анонимна, т. нар. „друга” версия на житието (Passio altera), което се съхранява във Ватиканския ръкопис Vat. gr. 821.[11] В него се появяват редица нови елементи и подробности, включително и тази, че св. Димитър чудодейно изцелил Леонтий, който взел частица от мощите на светеца и ги пренесъл в Сирмиум,[12] където е било седалището му. Там построил хубав храм, посветен на св. Димитър, в който били поставени мощите на светеца.[13] В това житие св. Димитър вече е със знатен произход, на държавна служба, с много висок служебен ранг човек. Първоначално бил синклитик (сенатор), след това антипат (управител) на Елада и накрая е удостоен от императора с титлата ипат (консул).

Променя се и ходът на събитията от първото житие – св. Димитър е арестуван преди гладиаторските борби, като причината за това е неговата проповед. Св. Нестор е вече негов ученик, той отива да посети св. Димитър в тъмницата и там е благословен от него за битката с Лий. Самият Лий е с вандалски произход и преди да отиде в Солун е любимец на публиката в Рим. Св. Нестор победил Лий, а на въпроса на императора с каква магия е сторил това, той отговорил, че гладиаторът е убит от ангел, изпратен от „Бога на Димитрий”. Св. Нестор е отведен в западната част на града и обезглавен при Златните врата. След това императорът заповядал св. Димитър да бъде убит по начина, по който Лий е намерил смъртта си. Св. Димитър бил прободен с копия в тъмницата. Слугата на св. Димитър, Луп, събрал капки кръв на мъченика в (забележете!) неговия орар[14] и потопил в него един пръстен. С този пръстен започнал да изцелява хората. Когато мълвата за тези изцеления достигнала до императора, той заповядал и Луп да бъде насилствено умъртвен. Така св. Луп се удостоил също с мъченическа смърт.

Историята на Леонтий също е разказана с повече подробности, които допълват тези от първото житие, включително как е построил храм на св. Димитър в Сирмиум, който се намирал в близост до храма на друга голяма раннохристиянска мъченица – св. Анастасия.

Малко преди Passio altera, през 10 в. се появява и житието на светеца, наречено трето Passio tertia,[15] което принадлежи на перото на св. Симеон Метафраст и е включено в неговия Миней на датата 26 октомври. В него основно се преповтаря информацията, която вече изнесохме. В Passio tertia определено се усеща реформата, която св. Симеон внася в агиографския жанр.[16] Добавени са и някои нови детайли и подробности около откриването на мощите на светеца от Леонтий и строителството на базиликата на св. Димитър в Солун и в Сирмиум. От тези известни до 19 в. жития се вижда, че животът, делото и мъченическата кончина на св. Димитър, на ученика му Нестор и на слугата му Луп са неразривно свързани със Солун.

През 1894 г. за първи път са публикувани два изключително важни агиографски паметника: т. нар. Syriac Breviary (Martyrology) и Martyrologium Hieronymianum. И двата източника са много по-древни от известните дотогава. И Сирийският мартиролог, и Йеронимовият са базирани на гръцки прототипи. Първият е датиран около 362 г., а вторият – 431-450 г.[17]В тях под датата 26 октомври, когато днес се чества паметта на св. вмчк Димитър, липсва подобен светец,[18] но за сметка на това е посочена датата 9 април като мъченическа смърт на дякон Димитър и (забележете!) не Солунски, а Сирмиумски чудотворец.[19] Вече обърнахме специално внимание на този факт от „другото” житие на св. Димитър – че св. Луп е събрал капки от кръвта на светеца в неговия орар. Древният Сирийски мартиролог недвусмислено говори за дякон Димитрий, който е пострадал на 9 април в Сирмиум, т. е. най-древните източници говорят за мъченическата смърт не на римски благородник, а на дякона Димитрий от църквата в Сирмиум, който едва в житията от 10-11 в. се превръща в благородник – сенатор, управител, консул.

Тези сведения, които стават достояние на изследователите през 19 в., поставят началото на сериозен дебат, който не е намерил своето пълно разрешение и до днес. Съвсем естествено гърците и повечето вярващи по света са par excellence убедени, че св. Димитър е Солунски и всяко друго твърдение граничи едва ли не с богохулство. За това принос има и византийската администрация, която още в 7 в. утвърждава активно култа към св. Димитър в Солун.[20]

Както казахме, в най-ранните сведения от 4 в. на Сирийския мартиролог, както и в трите основни списъка на мартиролога на бл. Йероним липсва името на мъченик от Солун Димитър, но присъства дякон-мъченик Димитър от Сирмиум.[21] В повдигналия се дебат се намесват гръцки учени, които се опитват да прокарат тезата, че вероятно има втори мъченик с името Димитър, който е роден и е пострадал в Солун, но който е останал извън списъците.[22]

Френският изследовател Делее предлага една хипотеза, възприета от повечето учени, занимаващи се с въпроса, които добавят към нея нови детайли и подробности.[23] Според Делее объркването се появява, защото някой е обърнал посоката на събитията от древното житие спрямо тези от 9-11 в. Св. Димитър е пострадал в Сирмиум (т. е. в стария център на префектура Илирик), там е неговият мартириум, а мощите му са пренесени в началото на 5 в. в Солун (в новия център на префектура Илирик) от Леонтий, който издига храм в тяхна чест.[24] Друг известен изследовател – Цайлер – посочва 441 г. като годината на преместването на култа към св. Димитър от Сирмиум в Солун. В тази година хуните разрушават града и имперската администрация – префектът и неговите сътрудници са принудени да напуснат Сирмиум и да се установят в Солун. Те вероятно взимат със себе си и скъпоценните реликви на светеца. Че и мощите на св. Димитър са били отнесени в Солун, не би трябвало да има никакво съмнение поради множеството свидетелства за мироточене в базиликата от периода 10-14 в.[25] Казваме това, тъй като дори и през 6-7 в. никой, дори и архиепископите на града не са виждали мощите на светеца и не знаят къде точно се намират те. С превземането на Солун от латините те явно са открити и са пренесени на Запад.

Оксфордският проф. M. Викърс успява да идентифицира личността на префекта на Сирмиум Леонтий, който според него е идентичен с известния от други извори префект на Константинопол. Леонтий явно до 441 г. е бил префект на Сирмиум, а след превземането на града от хуните се оттегля в Солун. Не след дълго е избран за префект на столицата.[26] M. Викърс предлага и едно интересно решение на проблема с двете различни дати за честване паметта на св. Димитър: според него 9 април е датата на мъченическата му смърт, а 26 октомври е денят на пренасяне на мощите на светеца от Сирмиум в Солун. В потвърждение на тезата, че мъченичеството на св. Димитър е било в Сирмиум, а не в Солун е и едно интересно откритие на големия руски учен А. Грабар. Големият пожар през 1917 г. в базиликата „Св. Димитър” в Солун нанася големи щети на сградата и работите по възстановяването ѝ дават възможност да бъдат направени по-сериозни проучвания. В недостъпните дотогава зони са направени археологически проучвания и е открита кръстовидна ниша, в която е открит съд с кафеникаво вещество (прах). Първите мнения са, че е намерен гробът на светеца, но Грабар е категоричен, че това е кататезисът[27] с енка/е?ниона[28] на базиликата.[29] Изследователите са категорични, че този прах не може да е от същинските мощи на светеца, а е напоена с кръвта на мъченика земя – литрон, широко разпространена християнска реликва от 6 в.; или, още по-вероятно, че това е самият орар на светеца, напоен с неговата кръв.[30]

От накратко казаното дотук се вижда колко много въпроси поставя житието на св. Димитър и колко малко от тях са получили отговор. В тази връзка ние можем да добавим, че появата в 9 в. на „новите” жития на светеца, в които той се превръща в солунчанин, стоят по някакъв начин във връзка с ранните заселвания на славяни и българи в земите около Солун и в целия Илирик, и особено с експанзията на България по времето на кан Крум. В самото начало на 9 в. Сирмиум става част от територията на България и остава в нейните предели до самия край на Първото българско царство в 1018 г. Не е случайно, че първото стигнало до нас житие е написано само тридесетина години, след като Сирмиум и голяма част от земите на Илирик и Панония са присъединени към България, и е дело на св. патриарх Фотий, който работи по времето на св. княз Борис І и неговите синове Симеон и Петър. Нещо повече, св. Фотий добре познава както св. Борис, така и синовете му. Цар Симеон, който се стреми да превърне новата столица Велики Преслав в истинско средоточие на святост, в Трети Рим и Втори Константинопол, едва ли би се поколебал да претендира за мощите на светеца, ако те се намираха в пределите на държавата му или ако споменът за мъченичеството му в Сирмиум е бил още жив.

Не по-малко интересен е случаят с личността на св. Луп(ос) от житията на св. Димитър, който, както видяхме, според някои от тях е бил негов слуга. Св. Луп след мъченическата смърт на св. Димитър събира кръвта му в неговия орар, в която потапя своя пръстен и с него извършва множество чудеса. Тези изцеления и прослава на Христос и неговия верен служител св. Димитър са повод и за мъченическата смърт на св. Луп. За него липсват житийни свидетелства, а тези, с които днес разполагаме, се появяват на много по-късен етап. Най-ранното и единствено сведение, което имаме от периода, близък до мъченическата му смърт, е свидетелството на Теофилакт Симоката (580-640 г.). В своята История той описва похода на стратега Петър, който е изпратен от своя брат, имп. Маврикий (582-601 г.) в 595 г. срещу славяните и българите, които заедно с аварите сериозно безпокоят северните граници на империята.

По време на този поход Петър минава през гр. Нове (до днешния гр. Свищов), който е един от най-значителните укрепени градски центрове по Дунав и в провинция Долна Мизия.[31] Там, независимо че бърза много, той е убеден от настоятелната молба на местното население да остане за всенощното бдение в навечерието на празника на местния мъченик св. Луп.[32] Петър остава в града два дни и очевидно присъства не само на бдението, но и на тържествената служба в храма на следващия ден. Датата, на която се чества паметта на св. Луп, е 23 август. В Нове, освен че се е пазела паметта на светеца, вероятно се е намирал и неговият мартириум.[33] Това означава, че св. Луп е пострадал мъченически в Нове.[34] Трябва да отбележим, че липсва ранно житие за св. Луп, което да е достигнало до нас.

През Средновековието, както вече отбелязахме, той се появява в житието на св. Димитър. В отделните менологии и мартиролози присъстват няколко светци под това име – Луп(ос), но най-ранният от тях е от 5 в., а и мястото на техния подвиг е прекалено далеч и от Солун, и от Нове.[35] Както отбелязва и известният руски изследовател архим. Сергий, независимо че името на светеца често се употребява във връзка с името на св. Димитър, няма точни сведения нито за живота, нито за мястото, нито за времето на смъртта му.[36] Появата в житията на св. Димитър на сведението, че св. Луп е бил негов слуга, е възможно да се дължи на св. Йосиф Песнописец (9 в.), който съставя отделни канони, които се съдържат в съвременните печатни минеи. Той съставя такъв и за св. Луп за датата 23 август, който е под номер 263.[37] Всъщност още от 9 в. двамата светци – св. Димитър и св. Луп – са тясно свързани житийно, като и за двамата се налага сведението, че са родени и загинали мъченически в Солун. Същевременно паметта на св. Луп, която се чества на 23 август, започва да се измества към датата, на която днес се чества паметта на св. Димитър – 26 октомври.

Така днес паметта на св. Луп и св. Нестор, двамата мъченици, които са свързани неразривно със св. Димитър, се чества в Гръцката църква на 27 октомври – ден след смъртта на св. Димитър. На 23 август продължава да се чества свмчк Луп, включително и от БПЦ, без обаче да се уточнява кой е и откъде е. Житието, което се предлага за св. Луп, честван на 23 август, е взето от Жития на светците на св. Димитрий Ростовски. В него, съвсем естествено, той няма никаква връзка със св. Димитър. Посочва се, че загива мъченически по времето на имп. Аврелиан (270-275), т. е. с около 30 години по-рано от предполагаемата мъченическа смърт на св. Димитър. Че св. Луп е от Нове (Свищов), разбира се, не се споменава. Връзката между двете жития личи и по факта, че отново св. Луп тук е слуга, но този път на неизвестен господар.[38] Прави впечатление, че името му присъства в славянските минеи още от началото на 15 в., като датата на честване на паметта му отново е 23 август.[39] Съществува обаче и много интересно сведение, отново от Сирмиум, че там е светителствал като епископ мъченикът Луп.[40] Доказателства за това привежда известният агиограф Д. Пейпърброк и, въпреки че точните години не могат да бъдат определени, то със сигурност става дума за периода 4-5 в., т. е. преди разрушаването на града от хуните.

Въз основа на всички изброени дотук изворови сведения не без основание може да се твърди, че двамата раннохристиянски мъченици св. Димитър и св. Луп са били римляни с неизвестен етнически произход. Св. Димитър е бил дякон на епископа на Сирмиум св. Луп и св. Луп е този, който присъства на мъченическата смърт на светеца, след което събира в неговия орар мъченическата му кръв. След смъртта на св. Димитър епископ Луп започва да върши множество чудеса с кръвта на светеца, включително по днешните български земи, заради което е подложен на гонения и също приема мъченическа смърт. Дали св. Луп загива мъченически в Сирмиум и след това тялото му е пренесено в Нове, или, бягайки от гонителите, намира смъртта си в Нове, не можем да кажем. И Сирмиум, и Нове тогава са големи градове – центрове на провинции, и двата са епископски центрове. Сирмиум е най-големият град в Илирик и столица на провинция Панония.[41] С разрушаването на Сирмиум в началото на 5 в. избледнява и споменът за многобройните

Христови мъченици, просияли в този град. Избледнява и споменът за св. Димитър и за св. Луп.

И докато паметта за св. Димитър възкръсва в Солун,[42] тази за св. Луп процъфтява в Нове, дн. Свищов, за което свидетелства и Теофилакт Симоката.


 

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 5 (112), 2016 (бел. ред.).

[1] Тъпкова-Заимова, В. „Култът към св. Димитър Солунски и някои въпроси, свързани с византийското културно влияние в балканските и славянските страни” – В: Проблеми на балканската история и култура, С. 1979, с. 5-19; Степаненко, В. „О культе св. Дмитрия Солунского на Руси и в Болгарии в конце XII-первой половине XIII в. (по данным нумизматики и сфрагистики)” – В: Проблемы истории России, вып. 5, Екатеринбург 2003, с. 80-86.

[2] На Запад култът към св. Димитър става особено популярен след Първия кръстоносен поход, когато кръстоносците приемат, че благодарение на него и на други светци-воини дължат много от успехите си по светите земи. Виж например: Russell, E. “Sources and themes for the study of the cult of saints in the Middle ages: the case of st. Demetrius” – In: Peer English: The Journal of new critical thinking, 6, 2011 (Department of English at the University of Leicester and English Association), р. 10-11.

[3] Особено показателен в това отношение е сериозният упрек, който през 1337 г. архиепископът на Солун отправя към жителите на града, че почитали повече св. Димитър, отколкото Господ Иисус Христос. Виж: Acta et diplomata Graeca medii aevi, ed. F. Mikloshich and J. Miller, v. I, Vindobonae 1860, p. 175. Повече за култа към св. Димитър в: Russell, E. St. Demetrius of Thessalonica. Cult and devotion in the Middle ages, Bern 2010, p. 9-28.

[4] Nicetae Choniatae, Historia, ed.Van Deten – CFHB 11 (1), Berlin 1975, p. 305-306, 371.

[5] В търсене на национална идентичност румънските историци създадоха теорията, че първите румънски владетели са царят на тракийското племе даки Децебал и съответно римският имп. Траян – победил Децебал и покорил териториите на север от р. Дунав. Така румънците набързо се сродяват и с Рим, и с Римската империя и се самопровъзгласяват за техни наследници. А така започват да имат претенции и върху цялото римско наследство на север от Стара планина и по долното течение на Дунав. Затова и те вкарват активно в своя църковен календар и смятат за собствено духовно наследство всички светци и мъченици от Адриатика до делтата на Дунав. Всички раннохристиянски мъченици, включително на Сирмиум, Рациария, Нове, Дуросторум, Томи и т. н., са влезли в Румънския мартиролог, в който са описани като „вероятно римлянин или дакиец”, т. е. румънец. За разлика от Румънската държава и особено от Румънската патриаршия, които много активно работят за румънизирането на християнското наследство на север от Балкана и особено на север от р. Дунав, България и БПЦ не проявяват никаква заинтересованост към тези теми. В календара на БПЦ почти липсват имената на мъчениците от българските земи. От имената на 14 известни раннохристиянски мъченици от Дуростором, например, в календара ни присъстват само четирима. Как тогава в сърцата на българите да продължи да живее тяхната памет, как този нихилизъм може да култивира по-различно и добро отношение към вярата и Църквата? Виж: Ramureanu, I. Actele Martirici, Bucuresti 1981; Coman, I. Scriptori bisericeşti din epoca străromână, Bucureşti 1979; Popescu, E. Sfinţi Români şi apărători ai legii strămoşeşti, Bucureşti  1987; Păcurariu, M. Sfinţi Daco-Romani şi Români, Iaşi, 1994.

[6] В Солун има прекрасна раннохристиянска базилика на светеца, а надписи и табели насочват потока от поклонници към подземията на храма, където според житията и преданието св. Димитър е пострадал мъченически. Въпросът с построяването на базиликата в Солун на св. Димитър е също от изключителна важност за проблема, който разглежда статията. За да подкрепят достоверността на късните жития на светеца, някои гръцки изследователи настояват, че базиликата е издигната веднага след Медиоланския едикт от 313 г. Повече в: Πελεκανίδης, Σ. Γραπτή παράδοση καί είκαστικές τέχνες γιά την προσωπικότητα του Αγίου Δημητρίου, Θεσσαλονίκη 1987, σ. 307. Широко разпространеното пък мнение е, че базиликата е строена през 412-413 г., по времето на епарха Леонтий. Същевременно оцелелите детайли от старата базилика свидетелстват за много по-късен строеж на трикорабната базилика – третата четвъртина на 5 в. и дори края на 5, началото на 6 в. Някои изследователи приемат, че е имало една базилика, построена от Леонтий през 412-413 г., и втора – по-късна, от времето на Юстиниан. Според едно от най-новите мнения на изследователя А. Менчос базиликата е започната да се строи през 5 в., а през целия 6 са били правени вътрешни изменения. Виж повече в: Μέντζος, Α. „Ο ναός του Αγίου Δημητρίου πρό καί μετά την πυρκαγιά του 7ου αιώνα” – ἐν: Χριστιανική Θεσσαλονίκη, τ. 12, Θεσσαλονίκη 2001, σ. 219. Срв.: Kleinbauer, W. “Some Observations on the Dating of St. Demetrius in Thessaloniki” – In: Byzantion, 40, 1970, р. 36-44; Spieser, J.-M. Thessalonique et ses monuments du IVe au VIe siècle, Athènes & Paris 1984; Μέντζος, Α. Τό προσκύνημα του Αγίου Δημητρίου Θεσσαλονίκης στά βυζαντινά χρόνια, Αθήνα 1994 и посочената литература.

[7] PG 104, 104-105; Delehaye, H. Les legendes grecques des saints militaires, Paris 1909, p. 262.

[8] Пак там.

[9] Δρακούλης, Δ. „Το μαρτύριο του Αγίου Δημητρίου, χωρικές και θεσμικές λειτουργίες της ύστερης Ρωμαϊκής Θεσσαλονίκης” – ἐν: Θεσμοί και τοπική αυτοδιοίκηση στη Θεσσαλονίκη διαχρονικά. Πρακτικά Διεθνούς Επιστημονικού Συνεδρίου, Θεσσαλονίκη 2006, σ. 1.

[10] Повече в: Delehaye, H. Op. cit., p. 259-263. Αγίου Δημητρίου Θαύματα. Οι συλλογές Αρχιεπισκόπου Ιωάννου καί Ανωνύμου. Ο βίος, τά θαύματα καί η Θεσσαλονίκη του Αγίου Δημητρίου, επιμελ. Χ. Μπακιρτζής, Αθήνα 1997, σ. 28-29.

[11] Αγίου Δημητρίου Θαύματα. Οι συλλογές…, σ. 34-35.

[12] Сирмиум, средновековният Срем, който от времето на кан Крум до падането на България под властта на Византия (1018 г.) е български град. По време на Второто българско царство Сирмиум отново е за близо 100 години в пределите на България. Днес това е гр. Сремска Митровица в Сърбия.

[13] PG 116, 1173-1184. Срв: Delehaye, H. Op. cit., p. 103-109.

[14] Орарът е одежда, която е свойствена само за дяконите. Представлява дълга и тясна лента от плат, която дяконите носят на лявото си рамо и е задължителна при богослужението. Той символично изобразява ангелските криле. Това е един изключително важен детайл в житието, на който ще се спрем отново в нашето изследване.

[15] PG 116, 1185-1201.

[16] Повече в: Μέντζος, Α. Το προσκύνηµα…, σ. 68.

[17] Повече в: Woods, D. “Thessalonica’s Patron: Saint Demetrius or Emeterius?” – In: The Harvard Theological Review, 93, 3, 2000, p. 221-222; Skedros, J. “Response to David Woods” – Ibid., р. 236.

[18] Acta Sanctorum 65, Novembris, t. IV, Bruxellis 1925.

[19] Acta Sanctorum 63, Novembris, t. II, Bruxellis 1894, p. 41.

[20] Трябва да отбележим, че много голяма роля за утвърждаването на култа към св. Димитър в Солун изиграват и трите книги-сборници: Чудеса на св. Димитър, като първите две са по-стари, докато третата е от по-нов период. Водят се доста спорове относно датировката на първите две книги, като първоначално се разполагат в периода 13-14 в., но впоследствие се изказват сериозни мнения за техния произход през 7 век. Виж повече в сборника с текстовете наЧудесата в прекрасното издание, което вече цитирахме: Αγίου Δημητρίου Θαύματα. Οι συλλογές… Срв.: Panov, M. “Reconstructing 7th Century Macedonia: Some Neglected Aspects of the Miracles of St. Demetrius” – In: Journal of History, 1, 2012, p. 93-114.

[21] Въпросът с появата на светец с името Димитър в два различни града е повдигнат за първи път в литературата от Ернст Луциус: Lucius, E. Die Anfaеnge des Heiligenkults in der christlichen Kirche, Tuеbingen 1904, S. 227, f. 3.

[22] Θεοχαρίδης, Γ. „Σίρμιον ή Θεσσαλονίκη?” – ἐν: Μακεδονικά, 16, 1976, σ. 263-264.

[23] Delehaye, H. Op. cit., p. 103-109. Срв.: Баришич, Ф. Чуда Димитриjа Солунског као историjски извори. Београд 1953; Zeiller, J. Les origines chretiennes dans les provinces danubiennes de l’Empire Romain, Paris 1918, p. 80-83; Vickers, M. “Sirmium or Thessaloniki? A Critical Examination of the St. Demetrius Legend” – In: Byzantinische Zeitschrift, 67, 1974, p. 345.

[24] Delehaye, H. Op. cit., p. 103-109.

[25] Има различни свидетелства за това на Йоан Каменит, Скилица, Анна Комнина, Н. Хониат и др.: PG 109, 528; Macrides, R. “Subversion and Loyalty in the Cult of St. Demetrios” – In:Byzantinoslavica, 51, 1990, p. 194 и др.

[26] Vickers, M. Op. cit., p. 346-350.

[27] Така се наричат в църковната археология тези ниши.

[28] Мястото, в което са поставят свети мощи, като обикновено това са мощите на този светец, на когото е посветен храмът.

[29] Grabar, А. Martyrium: Recherches sur le culte des reliques et l’art chretien antique, I, Paris 1946, p. 456.

[30] Например: Lemerle, P. “Saint Démétrius de Thessalonique et les problèmes du martyrion et du transept” – In: Bulletin de Correspondence Hellenique, 77, 1953, p. 660-694.

[31] Нове освен важен град в Римската империя е и голям раннохристиянски център: епископия, от която са известни трима епископи от периода 5-6 в.: Секундинус (448-449 г.), Петър (458 г.) и Анонимус ІІІ (597 г.). Градът е разрушен от авари и славяни в 597 г. Виж: Biernacki, A. “The two baptisteries at the Episcopal basilica in Novae (Moesia Secunda)” – In: Roеmische Staedte und Festungen an der Donau. (Akten der regionalen Konferenz, Beograd, 16-19 Oktober 2003), Beograd 2005, p. 239.

[32] Theophylact Simocatta, Historiae, ed. de Boor, 7, 2, 16-19, Leipzig 1887, S. 249.

[33] Един от малцината български археолози, които активно работят за възкресяването както на паметта, така и на местата, свързани с паметта на светците и мъчениците на Църквата от земите на България, е проф. Георги Атанасов, който публикува неотдавна интересно проучване, свързано с мартириума на светеца в Нове. Виж повече в: Atanasov, G. “A propos de martyrium de st. Loup de Novae (Svichtov)” – In: Moesica et Christiana. Studies in Honour of professor Alexandru Barnea, ed. A. Panaite, R. Cirjan, C. Capita, Braila 2016, p. 413-419.

[34] Срв.: Атанасов, Г. 345 раннохристиянски светци – мъченици от Българските земи (І-ІV в), С. 2011, с. 29-31.

[35] Bibliotheca Hagiographica Latina, 2, Bruxellis 1900-1901, p. 754-756; Baudot, D. Dictionnaire D’Hagiographie, Parisi 1925, p. 416.

[36] Сергий (Спасский), архим. Полный Месяцесловь Востока, 2, М. 1876, с. 254.

[37] Θωμαδάκης, Ε. Ιωσήφ ο Υμνογράφος. Βίος και έργον, Αθήναι, 1971.

[38] В памет на св. мъченик Луп: pravoslavieto.com/life/08.23_sv_Loup .htm.

[39] Лосева, О. Русские месяцесловы ХІ-ХІV веков, М., 2001, с. 413.                        

[40] Farlati, D. Illyrici sacri. Ecclesia Diocletana, 7, Venetiis 1817, p. 484-485.

[41] С този град са свързани над десет римски императори. Тук е резиденцията на Галерий по време на Тетрархията; в своите дворци тук прекарват голяма част от времето си и Диоклетиан, и св. Константин Велики; тук е резиденцията и на Валентиниан І, а Теодосий Велики е провъзгласен за император именно в Сирмиум. Повече за Сирмиум виж в изключително интересния сборник: Константин, Сирмиjум и рано хришћанство (зборник радова), Сремска Митровица 2014, с. 5-84.

[42] Периодът на 9 в. е ключов за писменото утвърждаване на култа към св. Димитър именно в Солун.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wd4pw 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме