„Манастирът на българите” на остров Оксия

За делото на св. княз Борис І Михаил и приемането на християнството от българската държава са изписани хиляди страници, но то винаги ще си остане не докрай проучено и осветлено. Основната причина за това е, че делото му е толкова значимо и епохално и няма как да бъде вместено в изследванията и на най-талантливите автори. В своите разработки по въпроса винаги сме твърдели, че този напълно осъзнат и доброволен акт на най-големия държавник, който България е имала, далеч надхвърля чисто регионалните измерения и е събитие с огромно европейско и световно значение.[1] В настоящата статия ще спрем вниманието на читателите върху един неизвестен на българската наука манастир, основан от български монаси в сърцето на Източната римска империя – столицата Константинопол, вероятно непосредствено след приемането на християнството от българския народ през 864 г.

Приемайки християнството, нашите предци започват интензивно строителство на култови сгради, като често строят такива и далеч извън границите на територията, която обитават. Това показва и дълбочината, с която те осъзнато приемат и живеят християнската вяра, която e над-етносна, вселенска и не се съобразява с чисто човешките политически граници на държавите и империите, защото в Христос всички са едно (Гал. 3:28). На науката са известни няколко манастира, основани от една от основните съставни части на българския народ – траките, непосредствено след приемането на християнството от тях през 4-5 век. От житието на св. Теодосий Киновиарх († 529 г.)[2], съставено от Теодор от Петра (ок. † 536 г.), научаваме за съществуването на манастир на бесите, наречен Кутила (Κουτιλά), в Светите земи, покрай р. Йордан.[3] Св. Йоан Мосх също говори за „манастир на бесите” (Σούβιβα τῶν Βέσων) покрай р. Йордан, чийто игумен той лично среща, но дали става въпрос за същия манастир, споменат в житието на св. Теодосий Киновиарх, или за друг, не може да се каже със сигурност.[4] От актовете на Константинополския събор от 536 г. се вижда, че там е присъствал и Андрей – игумен на манастира на бесите в Константинопол. Този манастир е бил посветен на Пресвета Богородица (ἁγίας ἐνδόξου Θεοτόκου καὶ ἀειπαρθένου Μαρίας τῆς τῶν Βεσσῶν).[5] Съществуват податки, че това не е бил единственият тракийски манастир в пределите на Константинопол. Изворите също така говорят за наличието на манастири на бесите в Египет, при това не само на един.[6] Съществуват данни и за монашеско присъствие на траките и на други места в пределите на Източната римска империя, включително и на планината Синай.[7] Това важи не само за траките – по принцип византийската монашеска култура познава „етническите” манастири, каквито има във всички краища на империята.

Няколко века по-късно българската държава, като приема християнството за официално изповедание, ще повтори примера на предците си. Българските християни ще издигнат храмове и манастири не само в пределите на държавата, но и далеч извън тях, за да свидетелстват и благодарят на Този, Който е първопричината за всичко.[8]

Тук ще се спрем на един такъв манастир извън пределите на България, за който не е известно почти нищо освен наименованието му – става дума за „манастира на българите”, посветен на св. архангел Михаил, на о-в Оксия[9], недалеч от Константинопол.

В едно свое писмо, датирано в 1146 г., византийският писател Теодор Продром се обръща към монаха Григорий, игумен на манастира на Оксия, с думите: До монах Григорий и игумен на почитаемия манастир на българите на остров Оксия, когато дойде на островчето нашият светейши владика от патриаршията, разболял се и подал оставка (πρὸς Γρηγόριον μοναχὸν καὶ καθηγούμενον τῆς ἐπὶ Ὀξείᾳ νήσῳ σεβασμίας μονῆς τῶν Βουλγάρων, ὅτε ἦλθε πρὸς τὸ νησίον ὁ ἁγιώτατος ἡμῶν δεσπότης ἀπὸ τοῦ πατριαρχείου ἀρρωστήσας καὶ παραιτησάμενος).[10]

С други думи, Теодор Продром, който е един от най-известните византийски интелектуалци на 12 век, пише на монаха Григорий, който е игумен на манастира на българите на о-в Оксия. Патриархът, когото Теодор споменава, е Константинополският патриарх Михаил ІІ Куркуас, бивш игумен на манастира на о-в Оксия. През юли 1143 г. новият император Мануил І Комнин избира Михаил ІІ за патриарх, който на свой ред го коронясва за император. През март 1146 г. Михаил ІІ слиза от патриаршеския престол и се връща в манастира на Оксия.[11]

Игуменът Григорий, до когото е адресирано писмото, е също много интересна личност. Според собственото му свидетелство той е племенник на архиепископа на България.[12] Това е най-вероятно Охридският архиепископ Йоан Комнин (1143-1157), син на Исаак Комнин, брат на имп. Алексей Комнин,[13] но не е изключено да е бил и племенник на някой от предшествениците на Йоан Комнин – архиепископ Михаил Максим (1120-1143) или Лъв Мунг (1108-1120). Причина за тази неяснота е фактът, че о. Григорий не уточнява името на архиепископа, чийто племенник е. Много интересен факт, както ще видим по-долу, е, че и самият Григорий се самоопределя като игумен на манастира на българите.

Първият учен, обърнал по-сериозно внимание на съобщението за манастира на българите, е известният френски византинист Р. Жанин, който в статия в Échos d'Orient от 1933 г. задава въпроса: Защо [този манастир] носи името „на българите”? И отговорът е: Без съмнение, защото някога е бил построен от монаси, които са принадлежали към този народ. За съжаление не знаем от кога датира. При всички случаи тази обител вероятно вече е била завладяна от гърци към края на 11 в…[14] В действителност, ако съпоставим годините, за които имаме някакви известия за манастира, ще видим, че през 12 в. той определено се ръководи от гръцки монаси. Освен споменатите вече игумени Михаил ІІ Куркуас (с арменски произход), станал и патриарх на Константинопол, и наследилия го Григорий, от манастира на българите излиза и патриархът на Антиохия Йоан V, който носи прозвището Оксит – спомен за времето, прекарано в манастира на о-в Оксия. За него се знае, че е бил монах в манастира на българите до времето, когато е избран за патриарх. Той управлява Антиохийската патриаршия в периода 1088 (9) – 1100 г. и, следователно, се е подвизавал в манастира до 1088 г.[15] Още един патриарх на Константинопол преди своето патриаршество се е подвизавал там. Става дума за св. Арсений Авториан, който на два пъти заема патриаршеския престол: 1255-1259 и 1261-1264 г.[16]

От сведенията, достигнали до нас за манастира на о-в Оксия, единствено Теодор Продром го нарича манастир на българите, а игуменът Григорий се подписва като игумен на островния манастир на българите на Оксия. Ако приемем обяснението на Р. Жанин, можем да допуснем, че по времето на св. княз Борис или при неговия син цар Симеон монаси от България са се заселили на острова и са основали там свой манастир. Постепенно обаче братството се е допълвало от монаси с небългарски произход, а отдалечеността от България и трудният достъп до това място са възпрепятствали други българи да наследят основателите му. Така след няколко десетилетия манастирът става гръцки, а споменът за българите избледнява. В изворите от 11 в. манастирът се нарича по името на острова – Оксия.[17] В този ред на мисли трябва да подчертаем отново, че до нас няма достигнал документ от периода 9-10 в., който да ни насочи било към годината на основаване на манастира, било към неговите основатели или към първоначалното му име. В този смисъл появата през 12 в. на наименованието манастир на българите, макар и да е вторично, смятаме, че е реминисценция на изначалното название.

В 1973 г. П. Готие публикува още няколко неизвестни писма на Теодор Продром, както и писмата на игумена Григорий, които се съдържат в един Ватикански кодекс – Vaticanus Graecus 573.[18] В едно от тях, адресирано до императора, игуменът Григорий се подписва: Γρηγορίου μοναχοῦ καὶ καθηγουμένου τῆς ἐν τῇ 'Οξεία τῇ νήσῳ σεβασμίας μονῆς, τοῦ τοῦ Βουλγαρίας, ἐπιστολαί.[19] В случая това е разчитането на Готие.[20] Други учени четат съответно σεβασμίας μονής, τοῦ Βουλγάρου, Βουλγαρίας или Βουλγάρων.[21] Същият „подпис” на игумена Григорий се намира и на писмото му до императрица (принцеса) Теодора, т. е. тези две писма са втори извор от периода, говорещ за манастир на българите в Оксия, като случая е употребено: манастирът на България.[22] Тези две писма на игумена Григорий са публикувани още в 1922 г. от продължителя на издаваното от С. Ламброс списание, в което се публикуват различни исторически извори.[23] Върху въпросния текст работи и големият немски учен К. Крумбахер, както и други известни учени.[24] П. Готие се опитва да разреши казуса, зададен от Р. Жанин, и в увода към статията си пише, че във Ватиканския кодекс, където са писмата на игумена Григорий, самият Григорий е написал, че е племенник на архиепископа на България. В този период България се намира под властта на Византия и със сигурност става дума за някой от охридските архиепископи на България, но за кой от тримата, посочени по-горе, става въпрос, не можем да определим. От тази бележка на монах Григорий Готие прави извода, че в случая не става въпрос за манастир, основан от българи, а че обръщението на Теодор Продром, както и самоопределението на игумена Григорий са плод на роднинската връзка, която има Григорий с архиепископа на България. По този начин Готие, който привежда и други парадигми, смята, че е решил въпросите, възникващи около казаното от Теодор Продром и игумена Григорий.[25] Нашето мнение е, че логическият аргумент на Готие е не просто неприемлив, но и абсурден, защото липсва каквато и да е необходимост от афиширане на роднинската връзка на игумена с архиепископа на България. Това, че негов роднина е архиепископ на България не може да послужи за основание манастирът, който той обгрижва, да бъде наречен манастир на българите, нито пък Григорий да се самонарича игумен на манастира на България, съответно на българите. Историята не познава друг случай като този, който Готие се опитва логически да разреши. Напротив – всички известни извори говорят точно за обратното. Независимо кой притежава, управлява или се разпорежда с един манастир, той си остава исторически свързан с основателя или с народа, който го е основал. Ще посочим само два от най-красноречивите според нас примери, които да послужат като доказателство за казаното. Манастирът Ивирон (Ивер, Иверският манастир) на Атон е основан от грузинци и независимо от борбите за него между гърци и грузинци, както и от това, че в 19 в. той вече е изцяло в ръцете и управлението на гърците, а грузинският елемент е напълно заличен като присъствие, наименованието на манастира си остава свързано с неговите основатели – и днес това си остава грузинският манастир на Света гора.[26] По подобен начин се развива и историята на Хилендарския манастир, който е основан от сърби, но в един голям период от време (повече от три века) се управлява от българи и по-голямата част от братството му са българи, но той си остава сръбски манастир и винаги се е знаел като такъв.[27] При това положение е резонен въпросът за причините, накарали Теодор Продром да поддържа определянето на манастира като български. Както е известно, този философ и поет е една от колоритните фигури през тази епоха. До нас е достигнала неговата изключително реалистична поезия и писмата му – може би най-добрите образци на византийската епистоларна литература.[28]

Биографичните сведения за него са крайно оскъдни, а и той не обича да говори много за себе си, но въпреки това съществуват сведения. Някак априори се приема, че той е грък, роден в Константинопол. Може би твърдението, че е с гръцки произход, идва от факта, че произхожда от Константинопол. Но Константинопол от създаването си винаги е бил космополитен град, в който живеят представители на всички етноси в империята, а и извън нея. Самият факт, че Продром единствен в този период говори за манастира на българите, при това близо век, а може би и повече след изземването му от гърците (за което съдим по сведенията за неговите обитатели), говори според нас за специално отношение от негова страна към тази подробност. В написаното от него има нещо изключително интересно и което може да даде ключ към разплитането на тази енигма. Теодор Продром казва, че митрополитът на Руската земя му е чичо и се казва Христо: Καὶ θεῖον ἔσχον Χριστόν ὠνομασμένον Γῆς Ρωσικῆς πρόεδρον ἁβρὸν ἐν λόγοις…[29]

Митрополитът на Руската земя, за когото говори Теодор Продром, е св. Йоан ІІ, светителствал в периода 1077-1088 г. За този Киевски митрополит и светец на Църквата Йоан ІІ, св. Николай Велимирович пише: Св. Јован митрополит Кијевски. Бугарин по роду…[30] Същото – вероятно, родомь болгаринь – намираме и при св. Филарет Московски (Дроздов) и Д. Протопопов.[31] До нас в историческите извори не е достигнало сведение за етническия произход на митр. Йоан, но големият руски изследовател Д. Погодин е категоричен: По какъв начин грък би могъл да се прослави с красноречието си между руснаците, без да знае руски език? Неговото правило (правило, съставено от св. Йоан за монасите, съдържащо различни наставления, указания и обяснения на правилата на Църквата) съществува само на руски език…,[32] т. е. и за Погодин е вън от съмнение, че св. Йоан ІІ, митрополит Киевски, може да бъде само българин, но не и грък.

Манастирът Оксия през погледа на изворите

Името на острова се споменава за първи път във византийските извори от 9 век. В периода 809-811 г. тук е заточен св. Платон и във връзка с заточението му е и първото споменаване на острова. Св. Платон е чичо на св. Теодор Студит, като и двамата са заточени в 809 г. на Принцовите острови, но докато св. Платон е на Оксия, св. Теодор е заточен на Халки.[33] Прави впечатление, че в този период, когато са заточени двамата големи светци на Църквата, не се споменава за манастир на Оксия. Следователно той се появява по-късно и това съвпада с нашата хипотеза, че основателите му, българи, са дошли тук след официалното приемане на християнството от България в 864 г. През 1027-1028 г. имп. Константин VІІІ наказва със заточение един благородник и един свой генерал, дръзнали да се предизвикат на дуел. Генералът е българинът Прусиан (ο μάγιστρος Προυσιάνος), стратег на тема Вукеларион.[34] Прусиан е бил предизвикан на дуел от благородника Василий Склирос, син на Роман Склирос.[35] Наказанието за Василий, който дръзва да предизвика генерала и с това внася смут в двореца, е било избождане на очите и заточение на Оксия. Българинът Прусиан е заточен на съседния близък о-в Плати.[36] Можем само да предположим, че Василий неслучайно и за назидание е заточен на острова, където се намира манастирът на българите. Известен е хрисовул на имп. Мануил І Комнин от март 1158 г., който посочва манастира на Оксия като едно от религиозните средища в покрайнините на Константинопол; документът потвърждава неговите привилегии.[37] От хрисовула разбираме, че манастирът е имал в Константинопол, до портата Св. Варвара (Топ Капъ), метох, посветен на св. Николай.[38]

От различни синаксари и менологии разбираме, че главният храм на манастира е посветена на св. архангел Михаил,[39] както и че самият манастир носи името на Божия архистратиг. Освен това в манастира е съществувал и втори храм, посветен на светите мъченици Лукилиан, Клавдий, Ипатий, Павел, Дионисий и св. мчца Павла.[40]

Друго много интересно сведение, което е възможно да е свързано също с изначалния български произход на манастира, произлиза от един ръкопис от светогорския манастир Ставроникита. Според него на 13 януари всяка година вярващите са се събирали в манастира, за да отбележат тържествено паметта на мъчениците Ермил и Стратоник. От текста не е напълно ясно, но вероятно до църквата „Св. архангел Михаил” е имало параклис, посветен на мъчениците: „ἐτελεῖτο σύναξις ἐν τῷ εὐκτηρίῳ οἴκῳ τοῦ Ἀρχαγγέλου Μιχαήλ, τῷ ὄντι ἐν τῇ Ὀξείᾳ”.[41]

Защо отделяме толкова специално внимание на този факт? Ранохристиянските мъченици Ермил и Стратоник загиват за вярата си в Христос по времето на Лициний в днешния Белград. По време на приемането на християнството от българския народ той е особено важен град в пределите на България. Там са били посрещнати учениците на светите братя Кирил и Методий и оттам управителят на града ги изпраща в столицата Плиска при св. княз Борис. Ето защо е много вероятно при основаването на манастира първите монаси да са търсили точно тази сакрална връзка със своите земи. Още повече че по времето, в което предполагаме, че манастирът е бил основан, светостта на братята още не е била утвърдена, а много от последващите български светци, положили живота и душите си за утвърждаването на вярата в България, още са били живи.

Последните сведения за манастира са от средата на 13 век и са свързани с вече споменатия Константинополски патриарх и бивш игумен на Оксия св. Арсений Авториан. В 1253 г. св. Арсений е изпратен заедно с други видни клирици от имп. Йоан ІІІ Дука Ватаци със специална мисия при папата, за да търси пътища за обединение на Църквата.[42] Вероятно в края на 13 в. във връзка трудните години и усложнената обстановка в империята манастирът е напуснат и никога повече не е възстановен.[43]

След падането на Константинопол първото сведение за манастира имаме от 1545 г., когато френският учен и пътешественик Пиер Жили посещава о-в Оксия и говори за останките от цистерни и зидове, които се виждат от пристанището.[44]

Днес посетителите на това малко късче земя в Мраморно море имат възможност да видят частично съхранилите се стени и купол на манастира „Св. архангел Михаил” – ням свидетел на гения на неизвестните български строители и на изначалния и чист стремеж на народа ни към единение със своя Творец.

За краткото си съществуване манастирът на българите преживява бурни и изпълнени със съдържание години, а фактът, че оттук излизат няколко патриарси, е достатъчно красноречив за голямото влияние, което обителта играе в духовния живот на империята.

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (111), 2016, с. 35-42 (бел. ред.).